Пророчеството

31

Отблизо къщата на Клийвър изглеждаше особено голяма и импозантна, с фасада в неокласически стил и високи колони от бял дялан камък. Бен се изкачи по стълбите до парадния вход, влезе направо, без да звъни, и се озова в огромен вестибюл, който би могъл да изглежда поне толкова разкошен, колкото фоайето в къщата на Огъста Вейл, ако нещо във вида му не подсказваше, че е виждал и по-добри времена.

От една странична врата изскочи някаква жена. Приличаше на служителка, може би беше икономка или лична секретарка. Когато видя Бен, очите й се разшириха.

— Къде е Клийвър? — попита той.

— Кой сте вие?

— Къде е?

— Не знам — отвърна жената, ала притесненият поглед, който хвърли към витото стълбище зад гърба си, отговори на въпроса му. Той безцеремонно я бутна встрани и се затича през две стъпала нагоре, без да обръща внимание на протестите й. Когато стигна горната, прилична на галерия площадка, той тръгна покрай редицата врати и започна да ги отваря със замах една по една, без да чука.

Зад четвъртата врата видя Клийвър, седнал зад бюро в другия край на стаята. Бен затръшна вратата зад гърба си и пристъпи към него. Огледа се. Бе попаднал в нещо като кабинет. Нямаше много мебели, по стените се виждаха светли петна, където някога бяха висели картини. В обстановката имаше нещо тъжно. Очевидно Клийвър още не бе успял да получи обещания дял от богатството на мис Вейл.

Когато го видя, Клийвър се надигна неуверено. Пред него на бюрото имаше бутилка бърбън и чаша.

— Време е за нашия малък разговор — каза Бен. — Или си забравил?

Клийвър се отпусна на кожения стол. Бен приседна на ръба на бюрото, на половин метър от него.

Вратата се отвори с трясък и в стаята нахълтаха двама едри мъже в костюми. Застанаха настръхнали пред бюрото, вперили подозрителни погледи в Бен.

— Всичко наред ли е, сър?

— Отпрати ги — каза Бен. — Или ти ще си виновен, ако се случи да пострадат.

Клийвър махна с ръка.

— Спокойно, момчета. Всичко е под контрол.

Двамата хвърлиха един последен заканителен поглед на Бен и излязоха, като затвориха вратата след себе си.

— Ти не си никакъв студент по богословие — каза Клийвър.

— Напротив. Макар че съм бил и други работи. Всеки си има своите малки тайни, Клейтън. А сега ти ще ми разкриеш своите.

— Или?

Бен бръкна в платнената чанта, извади .475-калибровия револвер и го насочи към гръдния кош на Клийвър.

— Ти току-що видя как ударих десетка от хиляда метра. Очакваш ли, че няма да те уцеля оттук?

— Е, добре — въздъхна Клийвър. — Да поговорим.

— Къде е Зоуи Бредбъри?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос.

— Помисли си. Нали си наясно, че и без крака ще можеш да говориш.

— Казвам ти истината. Не знам къде се намира.

— Не злоупотребявай с търпението ми — предупреди го Бен. — Не е разумно.

— Какво си мислиш, че съм й направил?

— Тя те е изнудвала. И ти си решил, че не желаеш да плащаш.

— Платих й! — протестира Клийвър. — Дадох й парите без колебание. Ще й дам и останалите, когато ги получа. Нали съм й обещал! Аз съм човек, който държи на думата си.

Бен вдигна револвера на равнището на главата му и дръпна ударника. Металното прещракване отекна в настаналата тишина.

По челото на Клийвър избиха капки пот; очите му следяха неотклонно зейналото дуло.

— Зоуи го е закъсала, така ли? Нещо лошо й се е случило?

— Мен ли питаш?

— Никога не съм я докосвал с пръст — настоя Клийвър. — Само изпратих няколко от моите хора да я проследят.

— Чак до Гърция. Останалото го знам.

Клийвър се намръщи.

— Моля?

— Писна ми от игричките ти.

— Каза Гърция. Какво общо има Гърция?

— Как какво? Нали в Гърция поставихте бомбата, която разкъса Чарли Палмър! Нали пак там твоите хора убиха Никос Карапиперис и отвлякоха Зоуи? Искам да ти кажа нещо, Клийвър. Каплан и Хъдсън са мъртви.

По лицето на Клийвър се изписа искрено недоумение.

— Видях също какво са направили хората ти с двата крака на Скив Макклъски — добави Бен.

Клийвър вдигна ръце.

— Чакай малко! Допускаш голяма грешка. Никога не съм чувал за Каплан и Хъдсън, не познавам никакъв Чарли Палмър или Никос как-му-беше-името. Не знам нищо за краката на никакъв Скив Макклъски. Изпратих хора при Огъста, за да наблюдават онази малка разпасана глезла, която се чука с всеки, който й се изпречи, и това е всичко.

Бен се поколеба. Когато насочиш пистолет срещу човек, който не е свикнал с гледката на насочено заредено оръжие, и особено ако му покажеш, че няма да се поколебаеш да го гръмнеш, обикновено той казва истината. В този момент Клийвър имаше искрено уплашен вид и със сигурност бе готов на всичко, за да спаси живота си. И все пак онова, което казваше, изглеждаше крайно неправдоподобно.

— Какво увърташ, Клийвър?

— Виж, би ли разкарал тоя пистолет? — помоли Клийвър. — Не мога да говоря, докато ми е наврян в лицето.

Бен свали ударника и наведе дулото леко надолу.

Клийвър се покашля и отпи глътка бърбън. Избърса потта от челото си.

— Разкажи ми точно какво се случи — подкани го Бен.

Клийвър въздъхна дълбоко.

— Знаеш вече за парите, които трябва да получа от Огъста. Не знам откъде знаеш, не те и питам.

Бен кимна.

— Продължавай.

— Огъста има страшно много пари — каза Клийвър. — Милиарди. Сега ми предлага сто милиона долара, ей така, от добро сърце. Но не може просто да ми ги даде. Не става така. Голяма част от парите са вложени във всякакви холдинги, попечителски фондове, недвижими имоти. Не е като да разполага с някаква бездънна яма с долари, та да гребне и да извади.

— И така, когато Зоуи Бредбъри се е появила отново, ти си се уплашил, че старата дама може да размисли?

— Разбира се, че се уплаших — отвърна раздразнено Клийвър. — Това момиченце е най-хитрата интригантка, най-подлата кучка, която съм имал нещастието да познавам през живота си. В един момент ми се обещават всичките тези пари, а в следващия се появява някаква нахална глезла от Англия, която си проси финансиране на не знам си какъв проект, някакви разкопки и експедиции. А пък Огъста, която си няма свои деца, се размазва от умиление, сякаш е собствената й дълго чакана дъщеря, и започва да ми дърдори колко била умна, мила, прекрасна и така нататък. Представяш ли си? Наистина си казах, че може като нищо да се размина с парите. — Клийвър надигна чашата и дръпна още една голяма глътка. — А когато накрая се запознахме, беше ясно, че тя се интересува само от парите на Огъста. Всичките й големи приказки бяха чисти лъжи. На нея й трябваха пари за пиене и купони. Тя си е една сребролюбива меркантилна егоистка.

— Намерил си сродна душа — подхвърли Бен.

Очите на Клийвър проблеснаха гневно.

— Какво, според теб трябваше да отклоня щедростта на Огъста? Минаха години, откакто излезе книгата ми, всичко е похарчено, че и още много отгоре. Затънал съм в дългове. Ти дори представа нямаш какво е да ръководиш подобно начинание, пък и като се замисля, може би съм се поизхвърлил.

— Струва ми се, че разпродаваш картини и мебели — каза Бен.

— Така е. Имам големи затруднения. Огъста ми предлагаше спасителен пояс. И аз трябваше да го приема. Само луд би отказал.

— Спести ми глупостите и ми кажи какво си направил.

— Е, добре. В присъствието на Огъста нашата малка мис Бредбъри се правеше едва ли не на девственица. Дълги поли, закопчани догоре блузи, образец на старомодна християнска добродетелност. Но аз знаех, че се чука с целия град. Знаех и какво прави зад гърба на Огъста, в собствения й дом, с оня Макклъски и други като него. Той беше само едно от многобройните й завоевания в Савана.

— Твоите хора ли ти казаха това?

Клийвър кимна и отново попи потта от челото си.

— Пратих няколко души да я следят неотклонно. Знаех, че ще мога да изровя нещо, с което да я злепоставя. Не беше никак трудно. Тя вкарваше мъже в навеса за карети. Понякога и повече от един.

Бен се досети какво следва.

— Накарал си хората си да я заснемат на видео. И си го използвал, за да настроиш мис Вейл срещу нея.

— Огъста така и не разбра кой й е изпратил касетата — каза Клийвър. — Анонимен доброжелател. Тя така и не я показа на никого. Но си личеше, че е огорчена. Следващия път, когато отидох да вечерям с нея и Зоуи, атмосферата беше съвсем друга. Разбрах, че планът ми е успял. Парите отново ми бяха в кърпа вързани.

— Но тогава Зоуи ти е обявила война.

— Тя се досещаше, че имам нещо общо с промяната в отношението на Огъста към нея. Малко по-късно, когато тя си замина и бях сигурен, че никога повече няма да чуя за нея, получих телефонно обаждане.

— Знам. Двайсет и пет бона предплата и десет милиона впоследствие.

— Ами че ти знаеш всичко — каза Клийвър. — Тогава й платих като поп, ще платя и останалото. Няма проблем.

— Просто така? Защо?

— А теб какво те интересува? Казах ти истината. Готов съм да й дам парите. Ако нещо й се е случило междувременно, аз нямам нищо общо. А сега, ако нямаш нищо против, за мен този разговор приключи. Имам работа. — Клийвър понечи да се изправи.

— Стой! — Бен вдигна пистолета. — Никъде няма да ходиш.

— Не ми ли вярваш?

— Искам да чуя и останалото. Искам да знам за пророчеството.

Клийвър се отпусна тежко на стола си.

— Ето защо толкова държеше снощи да говорим за пророчества.

— Какво имаше в кутията, която ти донесе Макклъски?

— Парче от керамичен съд. Нищо друго.

Бен си припомни какво му бе казал Том Бредбъри онзи ден в Съмъртаун за древните керамични отломки, които Зоуи бе открила.

— Нещо не схващам — каза той. — Защо да плащаш десет милиона за парче печена глина?

— Не мога да ти кажа.

— Няма да излезеш оттук, докато не ми кажеш. — Бен отново запъна ударника на револвера. — И гледай да ти повярвам. Така че говори.

— Поръчах да му направят въглеродна експертиза — каза Клийвър. — Датирането съответстваше.

— Съответстваше на какво?

Клийвър вдигна рязко глава.

— На „Откровение на свети Йоан“. Парчето вече е съществувало, когато книгата е била написана.

Бен примигна.

— Нищо не разбирам.

— Тя ми показа само едно малко парченце — каза Клийвър. — Останалото е още у нея.

— Останалото от какво?

— Останалата част от веществените доказателства. Тя твърди, че разполага с находка от древни глинени плочки, гравирани с надписи на старогръцки, които датират от библейски времена. Според нея те доказвали извън съмнение, че свети Йоан не бил авторът на „Откровение“.

— Е, и?

— Ами това е. Друго не знам. Тя не ми даде достатъчно информация, за да си направя сам изводите. Но трябва да повярвам, че говори искрено и че ми казва самата истина. Нямам друг избор.

— Не ми звучиш много убеден — подхвърли Бен.

— Е, добре де! Добре. Ще бъда откровен докрай. Ти видя книгата ми. Знаеш какво се твърди в нея.

— Че свети Йоан ти се е явил и ти е проговорил.

Клийвър кимна и направи гримаса.

Бен се усмихна.

— Да разбирам ли, че не ти се е явил?

— Разбира се, че не е — промърмори Клийвър. — От къде на къде ще ми се явява? Та той е умрял преди близо две хиляди години!

— И аз така си помислих, Клийвър. Излъгал си.

— Направих го за по-голяма убедителност — каза отчаяно Клийвър. — Това ми дава предимство пред останалите теолози, проповядващи края на света.

— Искаш да кажеш, пред честните проповедници — подхвърли Бен. — Онези, които не се опитват да подлъгват хората.

— Както искаш го кажи. Но всичко, което съм успял да създам дотук, се основава на тази книга. Всичко, което виждаш наоколо. — Той посочи с широк жест гледката през прозореца. — Милиони американци повярваха, че чрез мен говори гласът на самия свети Йоан. Че чрез написаното от мен той лично потвърждава истинността на пророчествата, написани от самия него в „Откровение“. И изведнъж отнякъде се появява тази малка кучка и с нещо, което е изкопала отнякъде си, заплашва да провали всичко. Защото разполагала с доказателства, които можело да решат веднъж завинаги един вековен богословски спор: кой всъщност е авторът на „Откровение“. Но същевременно е готова да потули доказателствата срещу десет милиона долара.

Клийвър направи безпомощен жест.

— Тя самата ми го каза. Трябваше да приема думите й сериозно, нали така? Искам да кажа, ако беше някаква невзрачна студентка, щях да я пратя по дяволите. Но не е. Колкото и да ти се струва невероятно, тя е признат и уважаван учен. Пише книги. Ако напише нещо в този смисъл, ще я приемат сериозно. Може да я поканят да говори и по телевизията. А стотици така наречени библейски изследователи само чакат да се нахвърлят върху мен и да ме разкъсат. Това ще ме довърши. Книгата ще спре да се продава. С политическата ми кариера ще бъде свършено.

— И ще се простиш със стоте милиона.

Клийвър кимна мрачно.

— Тая гнида ме заплаши, че ще каже на Огъста. И ще ме изкара мошеник.

— Но ти си точно такъв. Току-що сам го призна.

Няколко секунди Клийвър гледа замислено през прозореца, после се обърна и се взря в Бен.

— Разбира се. Аз съм мошеник. Измамник. Никому обаче не съм сторил зло. Никого не съм пращал в Гърция. Не знам нищо за никакви бомби и строшени крака. Виждал съм Скив Макклъски само веднъж, когато ми донесе кутията. Това е. Дадох му парите и човекът си тръгна. — Лицето на Клийвър бе станало мораво. Той се надигна иззад бюрото си. — Е, оставям те. Можеш да ме застреляш в гръб, ако желаеш. Но да знаеш, че убиваш невинен човек.

— Ако разбера, че си ме излъгал — каза Бен, — ще се върна. И тогава ще те убия. Дали отблизо или от хиляда метра, ти изобщо няма да усетиш. И го знаеш, нали?

Но докато Клийвър излизаше от стаята, Бен си каза, че някъде в нещо е сбъркал, че е допуснал огромна, фатална грешка.