Пророчеството

12

Ден седми

Семейство Бредбъри живееха в голяма къща от викторианската епоха, на самия край на зеленото предградие Съмъртаун. Бен пристигна точно в дванайсет и половина с бутилка вино и букет цветя за съпругата Джейн. Не я бе виждал много отдавна. Физически тя не се бе променила особено, ако не се брояха няколкото бели кичура в иначе тъмната й коса; стори му се, че изглежда някак крехка по начин, който не помнеше отпреди. Беше скромна и тиха жена, свикнала да живее в сянката на своя именит съпруг. Но днес тя беше още по-притихнала, отколкото си я спомняше, което го озадачи.

Обядваха на верандата зад къщата. За близо две десетилетия и градината не се бе променила много. Розовите храсти бяха станали още по-големи и разноцветни, а високата каменна ограда бе обрасла с бръшлян.

След обяда останаха на верандата на по чаша вино, докато жилавият рунтав териер на семейство Бредбъри тичаше като луд по ливадата и душеше тревата, откривайки някакви понятни само нему следи от преминали животни.

— Кучето ви прилича досущ на онова, което имахте последния път, когато бях тук — каза Бен. — Но едва ли е същото, или греша?

— Сигурно имаш предвид Шери — каза Джейн Бредбъри. — Това е Уиски. Синът на Шери.

Като чу името си, кучето остави всичко и дотича до тях. Приседна до Бен и му подаде лапа.

— Нашата дъщеря Зоуи го научи да прави така — каза Бредбъри. — Кучето е повече нейно, отколкото наше. Но всъщност ние го гледаме, понеже тя рядко си идва.

— А къде е Зоуи? — попита Бен.

Най-обикновен въпрос, но подейства странно на двамата родители. Бредбъри се размърда неудобно на стола и заоглежда дланите си, докато съпругата му видимо пребледня. Лицето й се изпъна, движенията й станаха още по-сковани. Улови погледа на мъжа си, сякаш го подканваше с очи да каже нещо.

— Проблем ли има? — попита Бен.

Бредбъри потупа жена си по ръката. Тя се облегна назад в стола. Професорът се извърна към Бен. Отвори уста да каже нещо, но се спря, посегна към бутилката и доля трите чаши. Остави бутилката, вдигна чашата си и я преполови на един дъх.

— Имам усещането, че поводът да ме поканите не е чисто светски — каза Бен. — Май имате да ми кажете нещо.

Бредбъри попи устни със салфетката, докато жена му припряно се изправи.

— Ще донеса още вино — каза тя.

Бредбъри бръкна в страничния джоб на сакото си, извади старата си лула и започна да я тъпче с тютюн от найлонова кесийка.

Бен го чакаше търпеливо да заговори.

Докато разпалваше лулата, Бредбъри сбърчи вежди.

— Двамата с Джейн много се радваме да те видим отново — започна той. — И бихме те поканили на обяд дори при нормални обстоятелства.

— Това означава, че сега сте ме поканили по конкретна причина — каза Бен. — Нещо не е наред.

Джейн Бредбъри се появи от къщата с нова бутилка вино и я остави на масата. По лицата на двамата съпрузи личеше, че много им се е насъбрало и предстои дълъг разговор.

Професорът и жена му се спогледаха.

— Знам, че отдавна не сме се чували — започна Бредбъри. — Но двамата с баща ти дълги години бяхме приятели. Близки приятели. Ето защо смятам и теб за приятел.

— Благодаря — каза Бен.

— Смятаме, че можем да ти се доверим — продължи професорът. — И да споделим нещо с теб.

— Разбира се.

— Имаме нужда от помощта ти. — Той се поколеба и замлъкна, после продължи: — Ето как стоят нещата. След като напусна Оксфорд преди толкова години, чувах разни слухове за теб. Че известно време си се скитал без посока, после си постъпил в армията. Явно си се представил много добре. Повтарям: само слухове, нищо конкретно. И изведнъж, преди шест седмици, на събеседването за възстановяване на студентските ти права, ти разказа на мен и на колегите от комисията това-онова за кариерата си. Знам, че не искаше да навлизаш в детайли. Но каза достатъчно, за да си изградя ясна представа. Разбирам, че си човек с точно определени умения и голям опит. Издирваш изчезнали хора.

— Работех като консултант по кризисни ситуации — каза Бен. — Бях на свободна практика, помагах при издирването на жертви на отвличане. Особено деца. Но вече не. Както ви казах на събеседването, сега съм пенсионер.

— Особено деца — повтори тъжно Бредбъри.

— Имам чувството, че нещо се е случило със Зоуи — каза Бен.

Джейн Бредбъри се надигна от стола си. Влезе през френския прозорец в къщата и след малко се върна с рамкирана снимка. Постави сребристата рамка на масата и леко я побутна към Бен.

— Помниш ли я? За последен път си я виждал като дете…

Бен си спомни онези дни. Изглеждаха далечни, оттогава се бяха случили много неща… Спомняше си я като момиченце с блеснали очи, как се гонеха с кучето по ливадата, слънцето блестеше в косите й, а в беззъбата й усмивка се съдържаше цялото щастие на света.

— На колко беше тогава? Пет, шест?

— Почти на седем — отвърна Бредбъри.

— Значи сега е на двайсет и пет-шест. — Бен се пресегна и взе снимката. Сребристата рамка беше хладна на пипане. Той я обърна към себе си. Младата жена на снимката беше изумително красива, с дълга руса коса и широка усмивка. Изглеждаше истински щастлива, прегърнала любимото си куче.

Бредбъри кимна.

— През март навърши двайсет и шест.

Бен остави снимката на масата.

— Какво се е случило? Зоуи в беда ли е? Къде е сега?

— Там е проблемът. Трябваше да е тук, при нас. А я няма.

— Аз май много пих — обади се внезапно Джейн Бредбъри. — Ще вляза вътре да направя кафе.

Бен я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Движенията й бяха сковани, като на човек под огромно напрежение. Той се намръщи.

— Какъв е проблемът?

Бредбъри повъртя неловко лулата в ръцете си. Погледна през рамо. Каквото и да имаше да казва, явно предпочиташе да говори без присъствието на жена си.

— Ние винаги много сме я обичали, нали разбираш?

— Не се съмнявам — отвърна Бен, който не схващаше накъде бие професорът.

— Малко ми е трудно да говоря за това. Много е лично.

— Сам каза, че сме приятели! — насърчи го Бен, като срещна погледа му.

Бредбъри се усмихна кисело.

— Когато двамата с Джейн се оженихме, дълго време не можехме да имаме дете. Никой не беше виновен — той направи гримаса — освен мен. Чувствам се неудобно. Подробностите…

— Остави подробностите. Карай нататък.

— След пет години опити Джейн най-после забременя. Беше момче.

Бен се намръщи. Семейство Бредбъри нямаха син.

— Досещаш се какво се случи по-нататък — продължи Бредбъри. — Казваше се Тристан. Не доживя и годинка. Един ден го намерихме мъртъв в креватчето му. Случвали се такива неща, така казаха докторите. Бяхме съкрушени.

— Много съжалявам — каза искрено Бен. — Сигурно ви е било много тежко.

— Беше отдавна — каза Бредбъри, — но още боли. Опитахме се да си родим друго дете, но пак не се получаваше. Бяхме на ръба да се откажем, да помислим за осиновяване, но тогава Джейн зачена. Беше истинско чудо. След девет месеца ни се роди прекрасно момиченце.

— Спомням си я добре — каза Бен. — Беше наистина прекрасна. И умничка!

— Още си е такава — отвърна Бредбъри. — Но ние вече толкова години живеем в ужас, че може да я загубим. Страховете ни са напълно ирационални, разбира се. Та тя е в отлично здраве, винаги е била здраво дете. Но тези неща оставят отпечатък в душата. Признавам, че много съм я глезил. Боя се, че може би не я възпитахме по най-добрия начин.

— А с какво се занимава сега?

— Стана блестящ учен. Винаги всичко е постигала без каквито и да било усилия. Завърши с отличие университет, колежа „Мадлин“ тук, в Оксфорд. Има всички данни за блестяща кариера. Библейската археология сега е важна област на научни изследвания. Това е относително нова наука, а Зоуи е сред пионерите. Беше в екипа, който откри онези острака в Тунис миналата година.

Бен кимна. Понятието му беше познато. „Острака“ е формата за множествено число на гръцката дума „остракон“, или черупка — археологическото название на отломки от глинени съдове, които някога са се ползвали като евтин материал за писане. Острака са били използвани в древността за писане на договори, водене на сметки, за търговски регистри, както и като материал за ръкописи и религиозни писания.

— Четох за тази находка — каза той. — Но никога не съм предполагал, че познавам лично човека, който я е открил.

— Беше толкова прекрасен, толкова вълнуващ момент в живота й! Всъщност нейният екип попадна на най-голямото находище на острака в света след разкопките от 1910 година в Израел. Били са заровени дълбоко под руините на древен храм. Изумително откритие!

— Способно момиче — каза Бен.

— Изключително. Но това не е всичко. Зоуи е автор на публикации и съавтор на книга за живота на гръцкия мислител Папий. На няколко пъти е давала интервюта по телевизията за един научнопопулярен канал.

— Ти много се гордееш с нея.

Професорът се усмихна. После по лицето му премина сянка. Наведе глава; брадичката му почти опря в гърдите. Пипна лулата си. Беше угаснала.

— В професионално отношение, като учен, тя е превъзходна. Но личният й живот, отношенията й с нас бяха истинска катастрофа. — Бредбъри вдигна ръце нагоре и после ги отпусна в жест на безпомощност. — Какво да ти кажа? Много е дива. Такава си е от петнайсетгодишна. С нищо не можахме да й повлияем. На няколко пъти е имала неприятности със закона заради дребни престъпления. Кражби от магазините, джебчийство. Откривали сме крадени вещи в стаята й. За нея всичко беше шега. Надявахме се с времето да се укроти, но ставаше все по-зле. Пиене. Купони. Всякакви безразсъдни постъпки. През цялото време се карахме. Тя обича да спори, да се налага, всеки път да става нейното. По най-дребния повод избухва. — Той погледна Бен; очите му бяха зачервени. — Знам, че за всичко сме виновни ние. Напълно сме я разглезили, защото за нас тя беше дар от съдбата, втори шанс да си имаме собствено дете.

Докато Бредбъри говореше, Бен често отпиваше от виното. Той доля чашата си и каза:

— Да говорим по същество, Том. Разбирам, че си притеснен, защото я няма. Изчезнала ли е?

Бредбъри кимна.

— Да. От близо седмица.

— И вие мислите, че е в беда?

— Вече не знаем какво да мислим.

— Една седмица не е толкова дълго време, предвид обстоятелствата. Ти сам каза, че е дива и непокорна. Ще се появи отнякъде.

— Ще ми се да вярвам…

— Ти ми казваш всичко това, понеже знаеш с какво съм се занимавал.

— Да.

— Значи ще се вслушаш в професионалното ми мнение.

Бредбъри вдигна рамене.

— Добре.

— Случва се човек да потъне сякаш вдън земя — каза Бен. — Когато говорим за изчезнал човек, обикновено има ясни доказателства, че нещо лошо му се е случило, и тогава трябва да се предприемат стъпки, за да бъде намерен. Но трябва да се прави разлика между действително изчезнало дете и диво и непокорно момиче, което се кара с родителите си, обича да се забавлява и просто е изчезнало от радара за ден-два или седмица.

— Тя го е правила и преди. Изчезвала е от радара, както казваш. Ние сме реалисти. Приемаме много неща. Включително това, че Зоуи е свободен човек и обича удоволствията. Имам предвид, в сексуалния смисъл. — Той се изчерви. — Но този път случаят е различен. Положението е наистина необичайно и ние имаме много лоши предчувствия.

— В какъв смисъл сегашният случай е по-различен?

— Ами парите! Откъде се взеха тези пари?!

— Какви пари?

— Извинявай, трябва да се върна малко назад. Зоуи работеше на някакви разкопки в Турция. Трябваше да продължат до края на август. Но тя внезапно напуска проекта и заминава за Корфу. Там имаме приятелско семейство. Известно време беше отседнала при тях. — Бредбъри помълча малко, после продължи: — И изведнъж сякаш от небето се появяват някакви пари. Тя е докторант. Просто няма пари, във всеки случай не повече, отколкото са й нужни, за да се издържа. А нашите приятели разправят, че имала купища пари. Хиляди долари. И ги харчела така, сякаш никога нямало да свършат. Ходела по партита, всяка вечер се прибирала с различен мъж.

— Знам, че това ви шокира, но…

Бредбъри поклати глава.

— Не е там работата. Тя се скарала с нашите приятели и се изнесла. Отседнала в най-скъпия хотел на острова. Оттам я изгонили за нарушаване на реда. И тогава наела вила на морския бряг. Голяма, луксозна, безумно скъпа. Нашите приятели разправят, че се вихрели денонощни купони.

— И после?

— Ами после тя просто изчезнала. Една вечер, преди седмица, получихме някакво пиянско съобщение по телефона. Казваше, че отлита за Англия и на другия ден ще бъде тук. Това беше всичко. Оттогава я чакаме. Никой не знае къде е отишла. Звъняхме на всички телефони, за които се сетихме. Вече не е в онази вила. Не е и в нито един от хотелите на острова. От летището на Корфу научихме, че не се е качила на самолета. Сякаш ей така се е изпарила. — Той погледна очаквателно Бен. — Е, какво ще кажеш?

Бен помисли няколко мига, преди да отговори.

— Да разгледаме фактите. Ти казваш, че историята с парите те смущава. Добре. Но в същото време твърдиш, че тя има много гаджета. Откъде да знаем, че не се е хванала с някой богаташ? Знаем единствено, че не е напускала Корфу. Тя е хубаво момиче. Там има много заможни млади мъже, които си падат по хубавия живот. Може просто да е на някоя яхта, в пълна безопасност.

— Така е — съгласи се Бредбъри.

— Освен това има и кредитни карти. Похарчиш сто-двеста лири с „Баркли“ картата и на другия ден получаваш оферта за заем, плюс увеличение на кредитния лимит с още няколко хиляди. Това би обяснило откъде са тия купища пари.

— Има логика — призна отново Бредбъри.

— Тогава кое те кара да смяташ, че нещо не е наред?

— Трудно ми е да обясня. Наречи го усещане. Не от обикновена родителска загриженост, просто ми се струва, че сега случаят е различен. — Той се наведе напред и погледна Бен в очите. — Ще ти бъдем много благодарни, Бен. От теб се иска само да отидеш там и да я откриеш. Да се убедиш, че е добре. Че не се е забъркала с наркотици или в други ужасни неща като… порнография… — Гласът му звучеше измъчено.

— Хайде, хайде! — каза Бен. — Това пък откъде ти хрумна?

Бредбъри го гледаше очаквателно. Ръката му стискаше ръба на масата.

— Ще ни помогнеш ли? В теб ни е надеждата.

Бен мълчеше.

— Отчаяни сме, Бен. Не искаме дори да я предумваш да се върне при нас. Просто я намери и се убеди, че е добре и в безопасност. И я помоли да бъде така добра да ни се обади. Кажи й, че много съжаляваме за всички караници, за всичко, което сме й казали.

Бен не отговори.

— Мислехме самите ние да отидем и да я търсим — продължи Бредбъри. — Но дори да я открием, тя няма да разговаря с нас. Ще изпадне в едно от онези свои настроения, ще започне да ни обвинява, че се месим в живота й, и пак ще побегне. Познавам я добре, нещата само ще се усложнят. — Бредбъри направи гримаса. — Трябва ни външен човек, който да е приятел на семейството, но да е същевременно обективен. Който да знае как да подходи, за да стигне до нея.

Бен пресуши чашата си и я остави на масата.

— Съжалявам за случилото се с твоето семейство, Том. Наистина съжалявам!

Бредбъри прехапа устни.

— Но не мога да ти помогна.

— Разбира се, ще ти се плати — видимо смутен, добави Бредбъри. — Оттук трябваше да започна. Имаме спестявания. Мога да ти дам десет хиляди. Те ще покрият всички разноски, и за теб доста ще остане. Мога да ти преведа парите по интернет. Ще постъпят в сметката ти незабавно. Съжалявам, но нямам повече.

Бен се усмихна.

— Не е въпросът в парите. Бих го направил безплатно, но вече се оттеглих. Приключих с всичко това. Опитвам се да забравя тази част от живота си.

— Но този път няма да е същото — каза Бредбъри. — Случаят е различен от всичко, което си вършил досега. Моля те. Умолявам те!

— Съжалявам — каза Бен. После помисли и добави: — Но нека ти кажа какво мога да направя. Ако ти е нужен човек, на когото можеш да се довериш да открие Зоуи, бих ти препоръчал…

След като си тръгна от семейство Бредбъри, Бен се запъти право към апартамента си. Вдигна телефона и набра номер. Чарли отговори.

— По онзи въпрос — каза без предисловия Бен. — Ако още се интересуваш, възникна една възможност.

На Чарли не му трябваше време за размисъл.

— Интересувам се, разбира се.

— Хубаво. Слушай сега. — Бен му предаде в подробности офертата на Бредбъри.

— Ще изкарам повече от ипотеката за цяла година — каза Чарли. — Но отсега знам какво ще каже Ронда.

— От теб се иска само да откриеш Зоуи. Не е нужно да я връщаш на родителите й. Доколкото мога да преценя, едва ли ще е трудно да я проследиш. Тръгни по шума от думкаща музика и дирята от празни бутилки. Нейните искат само да се уверят, че е жива и в безопасност. Най-многото, което ще се наложи да направиш, е да я предумаш да им се обади.

— Звучи лесно.

— Защото наистина е лесно — каза Бен. — Сега там е слабият сезон, така че няма дори да ти се наложи да похарчиш кой знае колко от десетте бона. На Ронда можеш да кажеш, че отиваш само да предадеш лично съобщение. Това едва ли ще е проблем за нея. Все пак отиваш на гръцките острови, не в Афганистан! Максимум до пет дни ще си бъдеш у дома.

— Вече ти казах: интересувам се от офертата.

— Семейство Бредбъри чакат да се обадя. Решението е твое.

— Приемам — отвърна Чарли.