Пророчеството

25

Беше късно, когато Моли откара Бен обратно до Хайнсвил. На раздяла стисна ръката му и му пожела късмет. Усмихнат, той я изпрати с поглед, докато потегляше в дъждовната нощ, после се качи в крайслера и пое към Савана. В брезентовата чанта на седалката зад него се намираше .475-калибровият ловен револвер на Скив заедно с кутия патрони с кух връх.

Когато стигна в Савана, Бен си взе стая в хотел. През нощта дълго стоя до отворения прозорец, загледан към едноименната река, и размишлява върху случилото се. Беше уморен до смърт, но сънят не идваше; в главата му се блъскаха хиляди тревожни мисли.

Ако в Гърция нещата му бяха изглеждали неясни, сега картината постепенно се запълваше. И ставаше все по-грозна. Докато подреждаше парченцата от мозайката, той си каза, че шансовете да открие Зоуи жива бяха по-малки от всякога.

Сега вече поне знаеше името на онзи всемогъщ богаташ, който се бе почувствал достатъчно застрашен от нея, за да предприеме драстични действия. Сто милиона долара плюс кандидатурата му за губернатор на Джорджия — при такъв залог човек бе способен на всичко.

Бен вече знаеше и как името Клийвър бе попаднало в телефонното й тефтерче. Но как и защо Зоуи го бе изнудвала, си оставаше загадка. Едно беше ясно: цената, поискана от нея, му се бе сторила прекалено висока. Десетте милиона го бяха подтикнали да започне да обмисля начини да избегне плащането. Пък и Клийвър нямаше как да е сигурен, че след като веднъж й плати, тя ще престане да го тормози. Ако онова, с което го държеше, беше наистина толкова важно за него, след година-две тя щеше да се появи отнякъде и да му поиска още. И така, докато го изцеди докрай.

Имаше само един начин заплахата да бъде премахната веднъж завинаги. Това бе смразяваща кръвта логика, но Бен си даваше сметка, че от гледна точка на Клийвър тя беше единственото решение на дилемата. За него животът на Зоуи струваше далеч по-малко от десет милиона долара.

Оставаше Скив Макклъски. За Клийвър адвокатът беше просто досадна подробност, която трябваше да бъде премахната. Първият опит не бе успял, но рано или късно Клийвър щеше да се добере и до него и Макклъски го знаеше. Клийвър нямаше да се спре пред нищо, докато не затвори устата на всеки, който знаеше нещо по въпроса. Първо Никос Карапиперис, после Чарли.

Беше негов ред. Изведнъж всичко му се изясни. Ако той, Бен, не успееше да се добере до Клийвър и да го спре, Клийвър щеше да му види сметката. За сто милиона могат да се купят много наемни убийци и Бен просто нямаше да усети откъде му е дошло.

Докато седеше в тъмното, пушеше цигара след цигара и изпиваше съдържанието на минибара, мислите му се насочиха към Том и Джейн Бредбъри. По какъв начин, с какви думи щеше да им каже, че дъщеря им почти сигурно е мъртва?

Той се помъчи да забрави за тях. Щеше да се притеснява, когато му дойдеше времето. А за момента имаше една-едничка цел: да открие Клейтън Клийвър.

Денят започна, облян в ярка слънчева светлина. Бен изчака, докато стана девет, и позвъни на номера на Огъста Вейл, който му бе дал Скив Макклъски. Отговори плътен, тържествен мъжки глас:

— Резиденцията на мис Вейл!

Бен обясни, че е близък приятел на семейство Бредбъри, случайно минаващ през Савана, и попита дали е удобно да посети мис Вейл. Със същия тържествен глас мъжът му нареди да изчака.

Още с вдигането на слушалката мис Вейл се хареса на Бен. Гласът й звучеше бодро и уверено. Тонът й бе официален, но от него бликаше някаква особена топлота. Заяви, че й е особено приятно да се чуе с приятел на семейство Бредбъри. Но защо не заповядате на кафе? Тя имала да свърши нещо сутринта, но от единайсет нататък била свободна.

Бен използва времето, за да се поразходи из стария град и да си купи дрехи. Спря се на семпло, но елегантно облекло: тъмни джинси, бяла риза, черно сако. Преоблече се в хотела, после се качи в крайслера и подкара към резиденцията на мис Вейл до един от четирите квадратни парка, около които бе построен историческият градски център.

Това беше нещо повече от къща. Импозантното имение в колониален стил, което се извисяваше над околните резиденции, бе далеч от улицата, разположено сред градина с пищна зеленина и лехи с цветя. Бен се приближи до входната врата. Там го чакаше икономът с тържествения плътен глас, с когото бе разговарял по телефона. Той го въведе в огромно фоайе с мраморен под на черни и бели квадрати и картини с позлатени рамки по стените.

— Ще позволите ли да поема чантата ви, сър? — попита мъжът.

— Предпочитам да остане при мен — каза Бен.

Часовникът в антрето удари единайсет, когато икономът поведе Бен към салона. Той почука, бутна навътре двойната врата от полирано орехово дърво и обяви:

— Мистър Хоуп, мадам.

Мис Огъста Вейл се надигна от стола си и тръгна усмихнато към Бен. Беше висока, с изправена стойка и извънредно елегантна. Може би наближаваше седемдесет и пет, но все още беше сияйно красива, с гладка кожа, безупречно равни зъби и коса, която по-скоро беше платинено руса, отколкото бяла. Облечена беше с копринена блуза и черна пола, а на шията си носеше наниз от перли. Когато му подаде ръка, диамантеният й пръстен проблесна на слънчевата светлина, която нахлуваше през големите френски прозорци.

— Особено ми е приятно, мистър Хоуп.

— Моля ви, наричайте ме Бен.

— Бен? От Бенджамин?

— Бенедикт — каза той. — Всички ми викат Бен.

— Но Бенедикт е много благозвучно име! — възрази старата дама, твърдо решена да го нарича именно така.

Тя го покани да седне и помоли иконома да им донесе кафе и сладкиши. После деликатно се отпусна в едно изящно канапе, наподобяващо стила от времето на Луи XIV. Изпод канапето малък пекинез хвърли подозрителен поглед на Бен и тихо изръмжа.

— Имате прекрасен дом — каза Бен.

— Благодаря! Къщата е семейна собственост от обявяването на независимостта. — Мис Вейл се усмихна. — Значи вие сте приятел на семейство Бредбъри? — попита тя, като го наблюдаваше внимателно.

Той кимна.

— Том и Джейн ви изпращат много поздрави.

— Какви мили хора! — каза тя. — А и Оксфорд е хубав град. Мисля да прескоча през август, по време на лятното училище.

— Предполагам, че се увличате по археологията.

— Да, така е — отвърна тя. — Археологията ни събра със Зоуи. Такава надарена девойка! Много интелигентна. Понякога проявява инат. И леко необуздана…

— Да, така се говори.

— Виждали ли сте я скоро?

— Когато я видях за последно, беше ей такава. — Той показа с ръка на метър от пода.

Мис Вейл се усмихна.

— Значи не сте от многобройните й ухажори.

— Не, не съм от тях.

Тя не отвърна на уточнението, но на Бен му се стори, че забеляза облекчение и одобрение в погледа й.

— А с какво се занимавате, Бенедикт? — попита любезно тя.

— Бен, ако обичате. Студент съм, следвам в Оксфорд при Том Бредбъри.

— Вие сте богослов! Ах, колко възвишено!

— Надявам се да стана.

— В такъв случай трябва да използвате цялото си име, толкова е красиво! Знаете какво означава, нали?

Той не отговори.

— „Благословен“ — подсказа тя.

— Понякога ми се струва, че съм по-скоро прокълнат, отколкото благословен.

Погледите им се срещнаха за миг. Бен казваше самата истина, но тя се засмя.

— Не бива да говорите такива неща. А сега, Бен, кажете ми къде сте отседнали.

Той назова името на хотела си; мис Вейл поклати глава.

— Не, аз няма да допусна това. Вие трябва да дойдете тук, ще бъдете мой гост!

— Не бих желал да ви затруднявам.

— Няма да ме затрудните ни най-малко. Можете да се настаните в навеса за карети. Не се тревожете, преустроен е за гости. Така няма да си пречим взаимно.

— Много любезно от ваша страна — каза Бен.

— Моля ви, няма нищо! Ще разпоредя някой от персонала да вземе багажа ви от хотела.

Бен посочи платнената си чанта.

— Това е багажът ми.

Мис Вейл се засмя.

— Вие определено не обичате да се товарите, Бенедикт. Разбира се, довечера ще вечеряте с нас!

— С вас?

— С мен и Клейтън. Той е чест посетител в дома ми.

— Това да не е Клейтън Клийвър?

— Да. Чували ли сте за него?

— Че кой не е?

— В такъв случай сигурно познавате и книгата му — каза тя.

— Боя се, че още не съм имал удоволствието да я прочета.

— Веднага ще ви я подаря. — Мис Вейл разтърси едно звънче и в стаята влезе снажна чернокожа жена. Мис Вейл й се усмихна и ги запозна. — Бенедикт, това е моята домашна помощница Мей. — Тя се обърна към нея. — Мей, би ли помолила някое от момичетата да свали от библиотеката екземпляр от книгата на мистър Клийвър?

— Веднага, мис Вейл — кимна Мей и пъргаво излезе.

Очите на Огъста Вейл заблестяха.

— Вие просто трябва да я прочетете! Тази книга промени моя живот. Разбирате ли, Клейтън е получил божествено просветление от духа на самия свети Йоан Богослов!

— Сигурно е доста сериозна книга — каза Бен.

След малко в стаята влезе млада прислужница, помъкнала обемист том с твърди корици, и го подаде тържествено на мис Вейл. Тя я освободи с мила усмивка, повъртя скъпоценната книга в ръцете си, сякаш искаше още веднъж да й се порадва, и после я подаде на Бен.

Той й благодари и я положи в скута си. На корицата с релефни златни букви пишеше: „Клейтън Р. Клийвър — Йоан ми проговори“.

— Клейтън я раздава безплатно на бедните и на семейства в неравностойно социално положение — сияеща заяви мис Вейл. — Той наистина е прекрасен човек.

Бен разтвори книгата на предговора от автора. Погледът му пробяга по редовете.

— Е, Бенедикт, какво мислите? — попита старата дама.

— Във всеки случай изглежда интересна — отвърна Бен.

— Задръжте я — настоя тя. — Имам още екземпляри.

— Много любезно от ваша страна, мис Вейл. С интерес очаквам да я прочета. Ще ми е драго да се запозная и с автора.

Тя засия.

— Явно ви е било писано да стане. Убедена съм, че двамата с Клейтън много ще си допаднете.

Мей заведе Бен до преустроения навес за карети. Стаите за гости бяха на първия етаж, откъм задната страна на основната резиденция. Бен получи цял апартамент от две спални, кухня, баня, дневна и дори собствена трапезария. Мебелировката беше изящна и много скъпа. Той метна брезентовата си чанта на старинното легло с балдахин в едната спалня и се върна във всекидневната. През френските прозорци се виждаше великолепна тропическа градина с палми, пълзящи растения и розови храсти във всевъзможни цветове.

Докато оглеждаше елегантната обстановка, Бен си мислеше за домакинята — така мила, щедра и чаровна, и се питаше какво ли намира жена като нея в безскрупулен мошеник като Клейтън Клийвър.

Запита се също какво ли представляваше Клийвър на живо. Погледна часовника си. След няколко часа щеше да разбере.