Пророчеството

4

Темз Дитън, Съри, Англия

Ден втори

Високите позлатени крила от ковано желязо бяха отворени и Бен Хоуп премина с колата си през сводестата порта. Частният път се виеше през дълъг тунел от дървета, които хвърляха хладна сянка в душния следобед. Зад един завой дърветата се разделиха и Бен видя пред себе си голямата къща в стил „Джордж IV“, разположена сред грижливо поддържани ливади с трева, която приличаше на кадифе.

Чакълът изскърца под гумите на наетото ауди куатро, когато той отби от алеята и спря на паркинга наред с многобройните бентлита, ролс-ройси и ягуари.

Бен слезе от колата, оправи вратовръзката си и облече сакото на скъпия костюм, който си бе купил специално за случая и който едва ли някога щеше да сложи отново. Лекият ветрец донесе до ушите му синкопирания ритъм на бигбенд. Той тръгна по звука, пресече зелената ливада и заобиколи къщата. Пред очите му се разкриха безкрайните простори на огромното имение.

Гостите се бяха скупчили около голямата раирана тента в средата на ливадата. Чуваха се смехове и възбудени разговори. Дългите маси бяха отрупани с ордьоври и хапки, келнери разнасяха подноси с напитки. Жените бяха с оскъдни летни рокли и екстравагантни шапки. Сватбеното тържество се оказа далеч по-пищно, отколкото бе очаквал Бен.

Чарли се оправи добре в живота, помисли си той. Това наоколо не беше никак зле за един практичен земен лондончанин, започнал навремето като шофьор на камион в Кралските инженерни части. Той бе отишъл при военните още след гимназията. В 22-ри полк на Специалните десантни части Чарли така и не бе стигнал по-нагоре от редови боец. Не бе пожелал. Единствената му амбиция беше да бъде най-добрият на своето равнище. Бен някак си не можеше да си представи, че се е оженил за пари. Той се запита дали приятелят му е щастлив, заобиколен от цялото това богатство.

Чарли и булката бяха сред танцуващите двойки на ливадата. Когато го позна, Бен се усмихна. Ако не се броеше смокингът, приятелят му почти не се беше променил. Оркестърът засвири старо джазово парче, което му беше смътно познато — Глен Милър или Бени Гудман. Медните инструменти блестяха на слънцето.

Бен остана леко встрани, заслушан в музиката, докато очите му наблюдаваха хората и регистрираха всичко в тази празнична сцена. Припомни си собствената си сватба само преди няколко месеца. Ръката му инстинктивно посегна към златната халка, която носеше на тънка кожена каишка около врата си. Попипа я през фината памучна материя на ризата, докато със силата на волята си се опитваше да спре извиращите в съзнанието му спомени — онези, лошите, от деня, в който всичко това бе приключило за него.

В един миг цялата сцена изплува пред очите му. Той примига, за да прогони образа, да го отпрати в сенките на душата си. Но знаеше, че образът ще се върне.

Танцът свърши. Чуха се аплодисменти и още смях. Чарли видя Бен и му махна. Целуна своята булка и я отпрати сред група весело дърдорещи приятелки край тентата. Оркестърът подхвана ново парче. Чарли притича до Бен, широко усмихнат и видимо развълнуван.

— Доста различно изглеждаш в цивилни дрехи — отбеляза Бен.

— Мислех си, че няма да дойдете, сър. Радвам се да ви видя. От няколко дни се опитвам да се свържа с вас по телефона.

— Получих съобщението ти. И ми говори на Бен, стига с това „сър“!

— Хайде, добре дошъл, Бен.

— Добре заварил — отвърна Бен, като приятелски тупна Чарли по рамото.

— Е, как я караш? — попита Чарли. — Как вървят нещата ти?

— Доста време мина — каза Бен, избягвайки въпроса.

— Кажи-речи, пет години.

— Честита женитба! Радвам се за теб!

— Благодаря. Много сме щастливи.

— Хубава къщичка си имате.

— Това тук ли? — С широк замах Чарли посочи голямата къща и зелените ливади на имението, които стигаха едва ли не до хоризонта. — Сигурно се шегуваш. Всичко е на родителите на Ронда. Те плащат и сватбата. Знаеш как е, единствена дъщеря и така нататък. Малко се поувлякоха, ако питаш мен. Гледат да се изфукат с парите си. Ако зависеше от нас с Ронда, щяхме да се разпишем в гражданското и после да изпием по бира с приятели в най-близката кръчма. — Той се усмихна умилено. — А с теб какво става, Бен? Ти реши ли се най-после?

— Да се реша?

— Разбираш какво имам предвид: нормален живот, жена и деца, такива работи.

— Аха! — Бен се поколеба. Е, какво пък? Нямаше смисъл да се преструва. — Да, ожених се — каза тихо той.

Очите на Чарли блеснаха.

— Супер! Браво, човече! Кога?

Бен не отговори веднага.

— През януари.

Чарли се огледа.

— С теб ли е?

— Няма я — отвърна Бен.

— Колко жалко! — каза Чарли, видимо разочарован. — Много бих се радвал да ни запознаеш.

— Няма я вече — добави Бен. — Няма я на този свят. — Думите излязоха от устата му по-рязко, отколкото искаше. Все още му беше трудно да ги изговаря.

Чарли пребледня. Погледна към обувките си и помълча няколко секунди. Накрая попита шепнешком:

— Кога се случи?

— Преди пет месеца. Наскоро, след като се оженихме.

— Господи! Не знам какво да кажа…

— Не е нужно да казваш нищо.

— А ти как си? — попита неловко Чарли. — Как се справяш?

Бен сви рамене.

— Имам и добри, и лоши дни. — Споменът за студения допир на браунинга върху челото му беше още пресен.

— Как се случи? — попита Чарли след още една дълга пауза.

— Наистина не ми се говори.

Чарли изглеждаше натъжен.

— Чакай да ти налея едно питие. Мамка му, това е ужасно! Исках да те помоля нещо, но сега вече…

— Няма значение. Казвай! Какво има?

— Да поговорим насаме. Ще се опитам да намеря някое тихо местенце.

Бен го последва през ливадата покрай тентата и тълпите гости, които дърдореха шумно помежду си и пиеха шампанско.

— Много хора са дошли — отбеляза той.

— Повечето са от страната на Ронда — отвърна Чарли. — Аз не познавам почти никого на този свят, ако не броим момчетата от полка. А пък Ронда не искаше военни. — Той завъртя театрално очи.

— Това там не е ли брат ти?

Чарли го изгледа смаяно.

— Поне от седем години не си виждал Винс — каза той. — А пък двамата никак не си приличаме. Как, по дяволите, го позна?

— Никога не забравям лица — каза с усмивка Бен.

— Което си е вярно, вярно си е.

До тентата беше застанал келнер и предлагаше питиета на сребърен поднос. Той подаде на Бен и Чарли по чаша шампанско. Бен поклати глава и протегна ръка.

— Бутилката!

Келнерът изненадано ги погледна, но бързо се съвзе, остави подноса и извади пълна бутилка от кофата с лед. Бен я пое с едната си ръка, а с другата грабна две високи кристални чаши за шампанско от масата. После двамата с Чарли се отдалечиха от шумните тълпи. Бен усещаше, че Чарли не иска някой да чуе онова, което имаше да му казва.

Двамата седнаха на стъпалата на една беседка доста встрани от празнуващите. Бен гръмна тапата и напълни чашите.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш какво имам да ти казвам? — попита притеснено Чарли. — Нали разбираш, предвид обстоятелствата…

Бен му подаде едната чаша и отпи голяма глътка от своята.

— Говори — каза той. — Слушам те.

Чарли кимна. Пое си дълбоко дъх и после заговори решително:

— Имам проблеми, Бен.

— Какви проблеми?

— Не каквито си мислиш — отвърна Чарли, уловил погледа му. — Както ти казах, двамата с Ронда сме много щастливи, по тая линия всичко е окей.

— Значи си закъсал с парите.

В далечината оркестърът засвири „Перлена огърлица“ на Глен Милър.

— С парите я. С какво друго? Останах без работа.

— Напуснал си полка?

— Преди малко повече от година. По-точно преди четиринайсет месеца. Ронда не искаше да служа повече. Боеше се, че може да ме убият в Афганистан или кой знае къде.

— Разбирам я.

— Всъщност за малко не се случи. И то на няколко пъти. Та си рекох: майната му, връщам се в цивилния живот. Проблемът е, че за нищо не ставам. Не мога да се задържа на една работа. Откакто напуснах полка, смених четири.

— Това е обичаен проблем, Чарли — каза Бен. — Трудности на адаптацията. След всичко, което сме преживели…

Чарли отпи голяма глътка от шампанското. Бен се пресегна за бутилката и доля чашата му.

— Преди време си купихме къща — продължи Чарли. — Малка и скромна, но при сегашните цени на имотите, пък и районът е скъп… Тук наоколо дори къщичка на един етаж като нищо може да излезе половин милион. Родителите на Ронда ни внесоха депозита като сватбен подарък, но засега едва успяваме да плащаме ипотечните вноски. Това ме убива, усещам как потъвам. Не знам какво да правя.

— А Ронда? Тя работи ли нещо?

— В някаква благотворителна организация. Заплатата й не е голяма.

— В армията има и много канцеларски длъжности. Защо не кандидатстваш?

Чарли поклати глава.

— Ронда и нейните хора ще побеснеят, ако изобщо се приближа до военните. Ще се уплашат, че няма да устоя на изкушението и пак ще мина на редовна служба. И може би са прави. Бащата на Ронда е изкарал парите си, продавайки рингтонове за мобилни телефони. Иска да постъпя на работа при него. Притиска ме. Цялото семейство ме притискат. Ама представи си само: аз и рингтонове! Направо ще се побъркам!

Бен се усмихна.

— Може би си струва да се пробваш. Звучи доста… доходоносно. Пък е и далеч по-безопасно, отколкото да се излагаш на куршумите.

— Няма да изкарам дълго там — каза Чарли. — Това ще опропасти брака ми. — Той отпи още една голяма глътка шампанско.

— Не ти нося сватбен подарък — каза Бен. — Но ще ти дам малко пари, ако ти вършат работа. Мога да ти напиша чек още сега.

— В никакъв случай! Не искам подобно нещо от теб.

— Смятай го за заем. Докато си стъпиш на краката.

— Не. За друго исках да те помоля.

Бен кимна.

— Мисля, че се досещам. Искаш да работим заедно.

Чарли въздъхна дълбоко.

— Хубаво, ще бъда откровен. Как върви бизнесът с отвличанията и откупите в днешно време?

— По-добре от всякога — отвърна Бен. — Отвличането на хора и връщането им срещу откуп е процъфтяващ бизнес.

— Имах предвид твоята роля в този бизнес.

— За хора като мен винаги ще има работа — отвърна Бен. — Въвличането на полицията в повечето случаи е грешен ход. Застрахователите, които се специализират в отвличания и откупи, както и полицейските парламентьори са едни костюмирани некадърници. Хората в нужда търсят алтернатива.

— И ти им я предлагаш.

— А ти искаш да участваш в предлагането, така ли?

— Сам знаеш, че ще се справя — каза Чарли. — Но засега не мога да започна сам. Нищо не разбирам от тази работа. Трябва да се обуча, а ти си най-добрият учител, когото познавам. Ако изобщо ще се захващам с този бизнес, искам да работя при теб.

— От това, което чух, не мисля, че новото ти семейство ще е във възторг.

— Ще им кажа, че работя като консултант по сигурността. Не може да е чак толкова опасно като в полка, нали?

Бен не отговори. Чашите им бяха празни, а слънцето жареше безмилостно. Той разля остатъка от шампанското и сложи бутилката на земята; дебелото стъкло звънко се удари в бетонния под на беседката.

— Проблемът е, че не мога да ти помогна — каза накрая той. — Не бих се поколебал, знаеш. Но вече съм аут. Оттеглих се. Сега съм обикновен пенсионер. Съжалявам.

— Пенсионер? Сериозно?!

Бен кимна. Той й го бе обещал още в деня, в който прие да се омъжи за него.

— Да. От края на миналата година. Сложих край на тази дейност.

Както беше седнал на стъпалата пред беседката, Чарли видимо посърна.

— Нямаш ли някакви връзки?

Бен поклати глава.

— Никога не съм имал. Винаги съм работил сам. Всички клиенти идваха при мен по устна препоръка. — Той допи чашата си. — Както ти казах, ако ти трябват пари, готов съм да помогна.

— Не мога да взема пари от теб — отвърна Чарли. — Ако Ронда помоли техните да ни помогнат, те вероятно няма да ни откажат. Но ние смятаме, че това е наш проблем. Наша отговорност. И ще трябва да си я носим сами. Просто се надявах…

— Съжалявам. Наистина не мога.

Чарли направи гримаса на разочарование.

— Но ако чуеш нещо, ще ми кажеш, нали?

— Ако чуя, ще ти кажа, но не ми се вярва. Казах ти, вече съм аут.

Чарли отново въздъхна.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса. — Той замълча, като наблюдаваше отдалеч гостите си, които танцуваха и се забавляваха на ливадата. — А сега какво ще правиш?

— Връщам се в Оксфорд. Оттук заминавам направо там. Вече съм си намерил жилище.

— Че какво има в Оксфорд?

— Има университет. Мисля да следвам.

— Ти студент?! И какво ще следваш?

— Смятам да завърша нещо, което бях започнал навремето, още преди двайсет години, преди да превъртя и да постъпя в армията. Ще уча богословие.

Чарли се облещи.

— Богословие? Искаш да станеш поп?

Бен се усмихна.

— Пастор. Едно време това исках да бъда. Изглеждаше ми идеалното поприще като за мен.

— Но отиде на война. Колко логично!

— Понякога нещата не стават както ги мислиш — каза Бен. — С мен просто така се случи. Сега се върнах в изходната точка. Дойде моментът да започна живота си отначало. Разрешиха ми да презапиша и да довърша образованието си. Остава ми една година, после може да се посветя на Църквата, както си бях запланувал преди години. — Той се плесна с ръце по коленете. — Ами… това е!

Чарли го гледаше недоверчиво.

— Ти май ме будалкаш.

— Говоря сериозно.

— Тази работа просто не е за теб, Бен! Още те помня с онзи танк в пустинята. Бяха ни останали само три снаряда, под вражески огън… Никога не съм виждал такова нещо. За теб още се говорят легенди в полка, и то от хора, които нито са те виждали, нито те познават…

— На мен обаче не ми се говори на тази тема — прекъсна го Бен. — Каквото и да съм правил в миналото, каквото и да съм бил или да съм искал да бъда, с всичко е свършено. Уморен съм, Чарли. Аз съм на трийсет и осем години и през целия си живот съм видял само убийства и насилие. Искам да поживея в мир.

— В малка къща с градинка, с черно расо и Библия под мишница?

Бен кимна.

— Именно. Колкото се може по-далеч от миналото.

— Просто не си те представям.

— Може пък да се изненадаш.

— Трябваше да изчакам още малко — каза през смях Чарли. — Кой знае, можеше ти да ни венчаеш…

Двамата отначало не забелязаха Ронда, която бе прекосила ливадата и идваше към тях. Когато се приближи, станаха да я посрещнат. Беше висока и стройна, с червеникава коса, която приличаше на къносана. Имаше малко камъче на ноздрата. Бохемският й вид странно контрастираше с високите токове и скъпата рокля. Беше хубавичка и миловидна, но в погледа й Бен долови твърд характер. Когато Чарли ги запозна, тя го изгледа подозрително.

— Много съм слушала за вас — каза тя, като го оглеждаше от глава до пети. — Майор Бенедикт Хоуп. Бесния. Знам всичките ви истории. Силно съм впечатлена.

— Вече не съм майор Хоуп. Просто Бен. И забравете каквото сте чували.

— Е, Бен, допускам, че си дошъл да предумваш съпруга ми да тръгне с теб на поредното…

— Аз го поканих — прекъсна я Чарли. — Не помниш ли?

Погледът й пронизваше Бен като лазерен лъч.

— Не искам да се забърка в някоя опасна авантюра.

— Аз съм последният човек на света, който би го изложил на опасност — каза Бен. — Можете да ми вярвате.

Тя изсумтя недоверчиво.

— Да бе, да. А сега ще бъдете ли така добър да ми върнете съпруга? Между другото има един човек, който иска да се запознае с вас.

Бен проследи посоката на показалеца й и погледът му се спря върху изумително привлекателна жена, застанала до тентата. Когато забеляза, че я гледа, тя се усмихна и му махна закачливо с ръка.

— Това е Манди Лейтам — каза Ронда. — Родителите й притежават половината Шропшър. Типични новобогаташи. По-зле са дори и от моите. Прекарва цяла зима във Вербие, кара ламборгини. Не спря да пита кой е този страхотен синеок мъжага с Чарли…

— Бен ще става свещеник — обади се Чарли.

— Защо не я поканиш на танц? — тросна се Ронда на Бен.

— Ронда… — започна Чарли.

— Аз не танцувам — каза Бен. После се усмихна на Чарли. — Хубаво парти. Е, ще се видим все някога. — Обърна се и се отдалечи.

— Ще ми се обадиш, нали? — подвикна Чарли след него.

Бен не му отговори. Той крачеше през ливадата, като пътьом остави празната си чаша на масата под тентата. Погледна часовника си. Манди Лейтам се приближи към него с ефирната си синя копринена рокля, която се отразяваше в блесналите й очи.

— Здрасти! — каза предпазливо тя. — Аз съм Манди. Вярно ли е, че си бил командир на Чарли в специалните части?

— Не вярвай на всичко, което чуеш — отвърна Бен. — Е, Манди, приятно ми беше. А сега трябва да тръгвам.

Той се извърна и продължи през ливадата, като я остави да гледа със зяпнала уста след него.