Съмъртаун, Оксфорд
Същият ден следобед
Професор Том Бредбъри затвори входната врата зад себе си, остави старото си поочукано куфарче на пода и положи връзката ключове върху дъбовата поставка в антрето, до вазата с цветя.
Къщата беше притихнала. Той не бе очаквал да я завари така. Зоуи трябваше да се е върнала, а присъствието й да се усеща по думкащия хардрок, който неизменно се разнасяше от уредбата в хола.
Бредбъри влезе в просторната кухня. Вратите към верандата бяха отворени, от градината долитаха упойващи аромати. Той си спомни за наполовина пълната бутилка „Пино Гриджо“ от предишната вечер и отвори хладилника. Вътре имаше прясно приготвен шоколадов мус — любимия десерт на Зоуи, с който майка й винаги я изненадваше, когато си идваше у дома.
Професорът поцъка озадачено с език, после си наля чаша от леденото вино. Отпивайки, той излезе в градината и видя съпругата си Джейн, коленичила сред лехите, с кошничка пъстри филизи за разсаждане.
— Подранил си — усмихна се тя.
— Къде е Зоуи? — попита професорът.
— Още я няма.
— Забелязах, че къщата е тиха. Очаквах вече да се е прибрала.
Джейн Бредбъри заби лопатката в земята, изправи се с пъшкане и изтупа пръстта от дланите си.
— Хубаво си се сетил — каза тя, поглеждайки към чашата в ръката му. Той й я подаде и Джейн отпи малка глътка от виното. — Не се притеснявай за нея. Познаваш я. Може да се е отбила при приятели в Лондон.
— Защо да не се прибере направо вкъщи? Тя винаги е някъде с приятели! Не можем да й видим очите.
— Зоуи вече не е дете, Том. На двайсет и шест години е.
— А тогава защо се държи детински?
— Ще се обади, не се притеснявай. Може още утре да си дойде.
— Много я глезиш! — каза раздразнено той. — Приготвила си й дори любимия мус!
Съпругата му се усмихна.
— Ти я глезиш не по-малко от мен.
Бредбъри се обърна и закрачи към къщата.
— Можеше да се обади поне да знаем къде е — подвикна той през рамо.