Пророчеството

54

Когато Бен чу първия изстрел, цялото му тяло неволно се стегна като на боксьор, очакващ да поеме поредния удар. В този безкрайно дълъг, протичащ като на забавен кадър миг, с който разполага обреченият, за да се приготви за смъртта, той зачака куршумът да се забие в тялото му.

Вместо това видя как един от бойците насреща му внезапно подскочи с двата крака във въздуха и тялото му политна стремително назад, сякаш бе вързан с невидимо въже за преминаващ експресен влак.

— Не е съвсем сам! — извика нечий глас.

Изведнъж настана хаос. Сякаш от всички посоки затрещяха изстрели. Чу се сух пукот на малокалибрена пушка и още един от бойците се свлече на земята, като се държеше за корема. Останалите се пръснаха, залягайки зад всевъзможни парчета от селскостопански машини, зад купчини гуми и ръждясали варели за нафта.

Който и да беше стрелецът, явно познаваше терена, което му даваше възможност да се придвижва невидим от място на място. След миг от съвсем друга посока изтрещя нов изстрел и поредният боец се хвана с две ръце за разкъсаните артерии на бедрото; секунда по-късно отново се чу пукот и мъжът от дясната страна на Джоунс се просна по гръб, без да издаде звук.

Стрелците бяха двама. Бен различи басовия грохот на итаката и сухото пукане на .22-калибровия марлин. Райли и Айра се бяха присъединили към веселбата.

Бен се върна в укритието си зад трактора. Вляво от него четирима бойци бяха залегнали зад горящите останки на хеликоптера. Вдясно бяха Джоунс и хората му, приклекнали зад купчина нацепени дърва. Изпаднали в паника, те стреляха напосоки. Бен вдигна пистолета и застреля един от тях. Те тутакси отвърнаха на огъня; куршуми изчаткаха по калниците на трактора. Бен отново се прицели и повали още един.

Но тогава се случи нещо, от което сърцето му застина в гърдите. В края на прохода между обхванатия в пламъци краварник и склада, на десетина метра зад Джоунс и останалите живи бойци, Айра бе излязъл на открито, стиснал .22-калибровата пушка в ръцете си. Вдигнал гордо глава, той пронизваше с гневен поглед враговете си. Зад него куцукаше старият Райли Тарсън с големокалибрената итака в ръце, очите му хвърляха мълнии.

— Нямате работа тук, негодници! — изкрещя той.

Джоунс се изви и вдигна карабината към тях. Бен даде четири бързи изстрела с беретата и той се просна по очи на земята, зад дългата купчина дърва.

От този момент изригна истински ад. Куршуми летяха във всички посоки по V-образното бойно поле. Айра падна на земята с изкривено от болка лице. Райли не се даваше, ръцете му дърпаха назад ложата на старата итака, показалецът му натискаше спусъка и зейналото дуло бълваше огън и парчета олово. Беретата гърмеше и риташе в ръцете на Бен, докато патроните свършиха.

Битката приключи също така бързо, както бе започнала. Над фермата се възцари напрегната тишина. Пространството между двете сгради беше осеяно с трупове.

Джоунс беше единственият оцелял измежду нападателите. Той изскочи иззад прикритието си, захвърли празната си карабина в прахоляка и се затича колкото го държаха краката през пламъците от горящия хеликоптер, докато се изгуби между стопанските постройки.

Райли пусна итаката на земята и коленичи до падналия Айра. Младият индианец се стискаше за бедрото и стенеше от болка; между пръстите му се процеждаше кръв.

Когато Бен се приближи, Райни вдигна глава.

— Рекох си, дай да помогнем на човека!

Бен кимна.

— Задължен съм ти.

Айра му се усмихна немощно.

— Ама ги сритахме яко, а?

Бен приклекна до него и огледа раната му.

— Куршумът едва те е закачил. Райли, по-добре го отведи оттук, онези може да се върнат.

— А ти къде отиваш?

— Да гоня Джоунс. — Бен се извърна и тръгна с бързи крачки. Изхвърли празния пълнител от пистолета, който тупна глухо в пръстта, и щракна нов на негово място.

От стената на краварника се извиваха големи огнени езици и преграждаха пътя му. Той се вмъкна в полуразрушения от взрива склад, проправи си път през пламъците и излезе през предната врата точно в момента, когато Джоунс, куцукайки и залитайки с бойната си екипировка, се добра до хамбара — единствената сграда, която засега не бе обхваната от пожара. Бен пресече двора и го последва.

В хамбара беше тъмно и прохладно. Бен се огледа.

Изведнъж Джоунс изскочи от полумрака; Бен видя металните зъби на вилата, насочени към гърдите му.

Той отскочи в последния миг и вилата се заби в дървената стена на хамбара.

Джоунс се дръпна назад; в погледа му се четеше дива омраза. Пресегна се и изтегли каишката, която придържаше бойния нож към бедрото му. Извади назъбеното острие и приклекна ниско, като диво животно, което се готви за скок.

— Не трябваше да идваш — каза тихо Бен. — Направи грешка.

Джоунс нададе дивашки крясък, хвърли се напред и замахна с ножа към гърлото му. Бен се наведе, избягна удара, после улови Джоунс за ръката и я изви рязко назад. Ножът падна на пода.

Човекът на ЦРУ изпищя от болка. Успя да се изскубне от хватката на Бен и се оттегли назад, в сенките, запристъпва по посока към стълбата, която водеше нагоре към плевника, като пътьом се оглеждаше за предмети, които би могъл да използва като оръжие. Препъна се в някакъв празен варел и събори купчина колове за ограда. Грабна един от тях. Беше около метър и петдесет, от цяло стъбло на млад бор, грубо заострен с брадва. Опита се да го хвърли като копие, но колът беше твърде тежък и се удари в ръждивия кожух на голям моторен трион за разбичване на трупи, като остана да стърчи с върха под ъгъл нагоре.

Бен се приближаваше неумолимо. Джоунс нямаше накъде повече да отстъпва.

— Ти навлезе без позволение в моя свят — каза Бен. — Сега си слаб и невъоръжен, с теб е свършено. Не трябваше да се изпречваш на пътя ми.

С отчаян крясък Джоунс се закатери по паянтовата стълба към плевника. Бен го последва до издигнатата платформа на десетина метра по-нагоре, където в прашния сноп светлина от капандурата се виждаха струпани бали сено, покрити с паяжини. Той вдигна пистолета и се прицели в главата на Джоунс.

Джоунс падна на колене сред сеното, лицето му беше изкривено от страх.

— Не ме убивай! Моля те!

Бен свали пистолета и го затъкна в колана си.

— Не — каза той. — Няма да те убивам. — Той бръкна в чантата.

Като видя познатия флакон и спринцовката, Джоунс изпищя от ужас. Бен свали чантата от рамото си и я пусна на пода. После пристъпи към агента. Заби иглата през тапата на флакона и дръпна буталото. Джоунс се опита да избяга, пълзейки на четири крака. От гърлото му излизаха нечленоразделни звуци. Бен го сграбчи за яката, хвърли го по гръб в сеното и заби иглата в шията му. След което натисна буталото докрай.

Джоунс изпищя отново, устата му се разкриви в гримаса на ужас, разкривайки разбитите му зъби.

— Какво направи с мен?!

Бен се дръпна крачка назад. Захвърли празната спринцовка и зачака.

Джоунс бе изпаднал в нервен срив. Коленичи и започна да блъска главата си в пода. Заскуба коси, после бръкна с два пръста в гърлото си, сякаш се надяваше да повърне зловещия препарат. По лицето му се стичаха сълзи.

— Е, как е, Джоунс? — каза Бен. — Как се чувстваш сега, след като знаеш, че след няколко часа ще си толкова луд, колкото оня нещастник на видеозаписа?

— Убий ме! — изхлипа Джоунс с мокро от сълзи лице, по което бяха полепнали сламки. — Просто ме убий!

— Няма да стане — отвърна Бен. — Първо ще ми кажеш всичко.

Облегнат на балите, той наблюдаваше ефекта от препарата. След минута-две Джоунс престана да буйства и сякаш се успокои. Излегна се в сеното и притихна.

Трансформацията беше невероятна. След още няколко минути започна да се отпуска. Лицето му загуби обичайното си изражение, сякаш в мимическите му мускули беше инжектирана упойка. И тогава проговори, леко заваляйки думите.

Бен знаеше какво трябва да направи. Пътят му дотук беше осеян с трупове на федерални агенти и полицаи. Намираше се в най-голямата безизходица, в която някога бе изпадал, и само пълните самопризнания на Джоунс можеха да го измъкнат от нея.

Той бръкна в чантата си и напипа продълговатия мобилен телефон. Извади го и включи видеокамерата. Насочи обектива към Джоунс.

После заповяда ясно и отчетливо:

— Кажи пред камерата кой си.

Агентът примигна.

— Казвам се Олбън Хейнсуърт Джоунс — обяви без колебание той. — Работя към ЦРУ.

Бен кимна. Серумът явно вършеше работа. Време беше да премине по същество.

— Кажи пред камерата името на лицето, което бе отвлечено на остров Корфу от бившите федерални агенти Каплан и Хъдсън със съучастието на действащи служители на ЦРУ.

Погледът на Джоунс пробяга неспокойно напред-назад, пръстите му трепереха, свити като нокти на хищна птица, сякаш още се бореше със себе си, сякаш някакъв вътрешен глас му казваше да запази тайната, докато в същото време серумът атакуваше мозъка му.

— Зоуи Бредбъри — отвърна тихо той. — Зоуи Бредбъри бе отвлечена от федерални агенти на САЩ и докарана за разпит в неоторизирано скривалище в щата Монтана.

— Каква беше твоята роля в тази операция, агент Джоунс?

— Да изтръгна от нея цялата информация, с която разполагаше, като при нужда използвам груба сила и дори изтезания — каза Джоунс. — Същевременно да премахвам всяка възможна съпротива, ето защо убих доктор Джошуа Грийнбърг и двама служители на пътната полиция в щата Джорджия.

Облян в пот, Джоунс кривеше лице, вените на челото му бяха изпъкнали, цялото му същество се раздираше от вътрешна борба.

Бен приближи камерата.

— С какво притежаваната от Зоуи Бредбъри информация е толкова важна?

— Заради Йерусалим.

— Поясни.

Джоунс подбели очи и прокара бавно устни по остатъците от предните си зъби. Приличаше на зомби. Бен усети как по гърба го побиха тръпки.

— Късно е вече — изломоти Джоунс. — Нещата са задвижени. Неизбежното ще се случи след по-малко от двайсет и четири часа.

— Късно е за какво? Кое е задвижено?

— Момичето няма нищо общо. Става въпрос за война.

— Каква война?

Очите на Джоунс се върнаха в обичайното си положение и погледът му се спря върху Бен.

— Онази, за която пише в Библията — каза той.

Мозъкът на Бен обработваше трескаво чутото. При последните думи на Джоунс сякаш някой го зашлеви през лицето. Съзнанието му отказваше да ги приеме.

— Говори! — заповяда той.

От носа на Джоунс капеше пот. Досега Бен не бе виждал човек да се поти така. В ямката между ключиците му се бе образувала локвичка и попиваше в дрехите. Сякаш изгаряше в треска. Очите му се въртяха във всички посоки.

— Краят на света! — изграчи той. — Армагедон! Те ще го предизвикат. Ще дадат знак за началото на края. От Йерусалим.

— Какво точно ще стане?

— Нещо огромно — каза Джоунс. — И нито ти, нито който и да било на твое място може да ги спре.

Бен онемя, беше като зашеметен. Насилваше се да осмисли казаното от Джоунс, но не успяваше.

— Слейтър ли ръководи операцията?

Върху лицето на Джоунс беше замръзнала налудничава усмивка. Той профъфли нещо неразбираемо.

— Говори ясно! — заповяда му Бен.

Джоунс вдигна поглед към него. Очите му бяха кървясали.

— Ще полудея… — прошепна той.

— Да. Ще полудееш. А сега отговори на въпроса ми.

Може би от въздействието на серума, може би от ужаса, че ще прекара остатъка от живота си като буйстващ луд, но нещо в главата на Джоунс сякаш внезапно прещрака. Бен го прочете в погледа му… но реагира твърде бавно.

Изведнъж Джоунс скочи на крака. Бен понечи да го хване, за да го събори обратно в сеното, но онзи сякаш беше придобил нечовешка сила, която му помогна да се изскубне.

Преди Бен да успее да го спре, Джоунс пробяга десетте крачки, които го отделяха от платформата на плевника. Накрая нямаше парапет, който да го спре. Без да забавя стъпка, той се метна в празното пространство; тялото му се превъртя във въздуха и полетя надолу. За миг погледите им се срещнаха.

Джоунс не падна на пода.

Набучи се на дървения кол, който се беше закрепил със заострения връх нагоре, когато го бе метнал по Бен. Острието проникна точно между плешките му и от силата на падането го прониза през гръбнака, вътрешните органи и ребрата, докато се подаде отпред през гръдната му кост, оплескано с кръв и полепнали тъкани.

Очите на Джоунс гледаха с мъртвешки блясък нагоре към Бен. Главата му беше отметната назад под неестествен ъгъл. Острието на стария моторен трион се бе забило в черепа му. Кръв и околомозъчна течност се стичаха по ръждивия диск, по кожуха на машината и падаха на едри капки върху пръстения под.

Бен затвори телефона и го пусна в джоба си. Грабна брезентовата си торба и заслиза по стълбата. Главата му бучеше от разказа на Джоунс.

Отвлекли са Зоуи, за да предизвикат Армагедон.

Всичко звучеше толкова безумно, че за момент Бен се запита дали казаното от Джоунс беше истина, или мозъкът му вече се беше замътил от препарата.

Но не. В погледа на Джоунс той бе доловил нещо, което му показваше, че макар и на ръба на лудостта, той казваше истината.

Когато слезе долу, Бен остана няколко секунди неподвижен, загледан в трупа на агента, като се питаше какво ли бе искал да каже.

Изведнъж го сепна някакъв шум, който идваше отвън. Той изтича до вратата на хамбара и излезе на двора, под ярката слънчева светлина. Пожарите наоколо още бушуваха, по лицето си усети горещия им дъх. В този момент през дима и маранята от пламъците видя хеликоптерите, които се приземяваха пред портата на фермата. Бяха четири, толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни, а отстрани на корпусите им с бели букви пишеше ФБР.

Първият, който кацна, беше голям двувитлов боинг. Вратата се плъзна назад. От него слезе един мъж. Вместо с бойна униформа беше облечен със сив костюм. Пясъчнорусата му коса се развяваше от въздушната струя, докато той прибяга с наведена глава през тревата.

Зад него крачеше Алекс. Когато видя опустошенията — горящите постройки, разбитите хеликоптери, очите й се разшириха. Изведнъж го зърна и лицето й засия.

Бен закрачи към тях. Посегна към беретата, затъкната в колана му, и я захвърли настрани в прахта.

Хеликоптерите продължаваха да кацат на поляната и от тях слязоха още хора. Мъжът със сивия костюм се насочи решително към Бен. Бръкна в джоба на сакото си и извади значка. От всички страни го наобиколиха агенти, пистолетите им бяха насочени към Бен.

Той уморено вдигна ръце.

— Специален агент Калахан — каза мъжът със сивия костюм. — Вие сте арестуван.