Разрушителят на светове

Глава 10

— Чичо — каза Блейс. — Благодаря на Бога за това, че бяхте тъй добър и грижовен. Вие прекарахте цялата нощ с мен, когато бях болен, и ми помогнахте да се справя с болестта.

Бяха минали два дена, откакто Дахно си беше тръгнал, и най-накрая Блейс успя да остане насаме с чичо си.

Хенри беше седнал до масата и се занимаваше със сметките си, а на другия й край Блейс учеше по математика. Като чу думите на Блейс, Хенри вдигна глава и на каменното му лице за момент се изписа удовлетворение от чутото.

— Няма нужда да благодариш на Бога за това — аз просто изпълнявах дълга си. „Ако някой е болен, ти си длъжен да му помогнеш.“ Преди три месеца Учителят Грег ни прочете проповед тъкмо на тази тема, но аз и без проповед знам какви са задълженията ми.

— Значи имам още едно основание да благодаря на Бога за добрината ви, чичо — продължи Блейс. — Аз му благодарих също и за това, че той ми даде възможност да живея с вас, Джошуа и Уил. Особено трябва да съм му благодарен за това, че се запознах с децата ви — научих много полезни неща от тях. Предполагам, че те на свой ред са усвоили всичко от вас, а аз никога преди не съм имал подобна възможност.

Тирадата му отново предизвика появата на слаб, пробягал като сянка по лицето на Хенри доволен израз.

— Много ми е приятно, че мислиш така за братовчедите си — малко суховато изрече той. — Може и да е прекалено възгордяване, но аз също мисля, че те са добри момчета и от тях някой ден ще станат добри мъже. Ще бъда щастлив, ако това стане и ще се радвам много, ако някой ден и ти също станеш такъв.

Той наведе поглед към листчетата хартия, подредени по обичайния начин пред него.

— А сега се върни към учебниците си, Блейс, а аз също ще продължа работата си. Нямаме време за празни приказки.

Блейс с удоволствие се потопи в книгата си. По навик той първо прочиташе всяка книга като развлекателен роман, а после бавно я разучаваше отново, спирайки постоянно и вниквайки в прочетеното.

Но този път му беше леко и радостно на душата. Вече беше сигурен, че Хенри дълбоко обича синовете си и беше започнал много по-добре да се отнася и към самия него, въпреки че не го показваше. Блейс никога не бе забелязал Хенри да прегръща или дори да докосва по някакъв начин Уил и Джошуа. Най-многото, което те получаваха от баща си бяха две-три одобрителни думи или пък леката усмивка, с която той показваше, че е доволен.

Най-накрая Блейс бе успял да пробие дупка в непроницаемата черупка, под която Хенри криеше чувствата си.

След четири дена, всички те — Хенри, Джошуа, Уил и Блейс се качиха на каруцата, в която бяха впрегнали козите, и се упътиха към църквата. Бяха едни от първите. Блейс видя Грег да стои на входа й, и да поздравява всеки. Забеляза също, че всички много сърдечно поздравяваха чичото и момчетата, но самия Блейс бе приеман доста хладно, независимо от факта, че Хенри го представяше като свой племенник.

Накрая те влязоха в църквата. Момчетата продължиха навътре, а Хенри спря Блейс току до вратата — там имаше стаичка с куки по стените за оставяне на връхните дрехи — нещо като гардероб.

— Ние с Ховърдсонови споделяме една обща пейка — изясни причината за задържането му Хенри, — и там няма да има място за теб. Боя се, че ще трябва да седнеш някъде отзад.

Блейс въобще не се засегна — много по-интересно беше да седиш отзад и да виждаш всичко, без да се набиваш на очи.

— Няма значение, чичо — кимна той. — В Храма на Бога всички места са еднакво добри, нали така?

— Да — отговори Хенри и втренчено го изгледа. — Ти си съвършено прав, Блейс.

Последните няколко пейки не бяха заети. Блейс седна от лявата страна на една от тях и започна да наблюдава как другите семейства заемат местата си. След като и последният енориаш влезе в църквата, на вратата се появи човек на средна възраст с празен кобур на кръста, и седна до Блейс, усмихвайки му се.

— Казвам се Адриан Вайсман — шепнешком се представи той, протягайки ръка. — Аз съм църковният пристав, а ти трябва да си Блейс Аренс, племенника на Хенри, който отскоро е дошъл да живее при него.

— Да — прошепна в отговор Блейс, благодарно стискайки протегнатата му ръка. — А защо кобурът ви е празен, къде ви е пистолетът?

— Ш-шът — каза Адриан, — службата започва. После ще ти обясня всичко.

След службата, която продължи близо два часа, Блейс стана и тръгна към гардеробната след Адриан. Той тъкмо бе снел енергийния си пистолет от рафта и го пъхаше в кобура. Обръщайки се, той видя момчето и го потегли за ръкава обратно в църквата, през потока енориаши, които тъкмо излизаха навън. Там седна на същата пейка и покани Блейс да направи същото.

— Църковният пристав — тихичко произнесе Адриан, — е длъжен да следи за реда в църквата по време на службите.

— А кой може да го наруши? — полюбопитства Блейс.

— Членовете на някоя друга църква, които не харесват нашата — поясни Адриан. — Понякога стават истински нападения. Обикновено това са юноши, които искат да се изфукат със смелостта си. Добре поне, че не се случва често. Затова и пистолета трябва да ми е подръка, не че ще го използвам, а по-скоро за да мога да ги уплаша и пропъдя.

— Защо тогава не го носите постоянно със себе си? — учуди се Блейс. — А, да, сетих се — защото е забранено да се влиза в църквата с оръжие по време на служба.

Адриан одобрително се усмихна.

— Позна. Смята се, че гардеробната не се числи към църквата, а същевременно, ако се наложи, мога бързо да взема оръжието си.

— Затова ли не снемате от кръста си кобура? — уточни Блейс.

— Да — кимна Адриан.

В този момент се появиха Хенри и момчетата. Адриан и чичо му си размениха приятелски по някоя и друга дума, а после Блейс и останалите си тръгнаха. Чак когато седнаха в каруцата, Блейс успя да зададе на Хенри въпроса си.

— Чичо — каза той, — а често ли една църква напада друга? Имам предвид хората от другата църква често ли ви нападат?

— Сега вече не — и Хенри сви устни. — Аз лично съм се нагледал на какво ли не, но се надявам на вас да ви се размине. Много е страшно, когато братя и сестри се убиват един друг, заради различно тълкуване на някакъв стих от Библията.

Толкова вледеняващ тон Блейс не бе чувал, откакто той и Хенри за първи път се срещнаха на космодрума. При първата възможност, която му се предостави, а това беше следобед на следващия ден, той попита Джошуа защо баща му се разсърди толкова, говорейки за борбата между църквите.

Джошуа се поколеба.

— Ако поиска, той сам ще ти разкаже.

За първи път Джошуа се опита да се отклони от отговора.

— Но ти знаеш, че той никога няма да поиска — забеляза Блейс. — Той никога не ми разказва нищо.

Джошуа се колеба още известно време, и накрая думите, макар и трудно, потекоха.

— Той ми е казвал, че когато Уил порасне, мога да му кажа. А тъй като ти също вече си член на нашето семейство, мисля, че няма да възрази, ако кажа и на теб, Блейс! Той е бил Войник на Бога!

— Войник на Бога ли? Имаш предвид, че като стотици други млади хора и него са го призовавали, за да воюва на чужди планети?

— Не, не! — поклати глава Джошуа. — Въпреки че баща ми е участвувал и в такива войни. Той никога не ми е разказвал подробно за тях. Не, да си Войник на Господа е съвсем друго, Блейс. Ако някога една църква е нападната от други църкви, то тя може да получи помощ от тези църкви, с които е в приятелски отношения. Имам предвид, че ще получи помощ от членовете на тези църкви. Татко се е сражавал не за своята, а заради други църкви.

— А, разбрах — отвърна Блейс. — Той е получавал пари…

— Пари ли? Как ти хрумна? — обиди се Джошуа. — Даже фанатиците не се сражават за пари! Не, преди всичко той е защитавал хората.

— Все още не разбирам — сви рамене Блейс. — Ти каза „преди всичко“. За какво още се е сражавал?

— Не, Блейс, наистина не си разбрал — търпеливо почна да му обяснява Джошуа. — Да се бориш за людете божии винаги е правилно. По-голямата част от тези, които предлагат своята помощ, го правят заради хората от църквата, на която помагат. Но… понякога това започва да им харесва, харесва им да се бият заради самата битка. Да, харесва им да се бият — спаси нас, Боже — и да убиват също. Една църковна война преминава в друга и… веднъж татко… да, той изведнъж почувствал, че не може да продължава да се бие, и съвестта му да остане чиста. И… по-добре е той да ти разкаже, Блейс, аз не мога повече.

Джошуа беше порядъчно разстроен. Блейс никога не го бе виждал такъв.

— Ако трябва да се застрелят няколко заека за обяд — развълнувано продължи Джошуа, — татко винаги възлага това на мен. Никога не си го виждал с пушка, нали? Това е, защото повече не желае да докосва никакво оръжие. Доколкото си спомням, той е държал в ръцете си игловата пушка не повече от два-три пъти, и то само за да я почисти или поправи, та да мога аз да продължа да ловувам.

— Добре, Джош, всичко е наред — побърза да го прекъсне Блейс, — забрави. Ти си прав, като му дойде времето, той сам ще ми разкаже.

Последваха дни, седмици, и месеци, през които Блейс се опитваше да живее по начина, по който живееха Хенри и другите членове на църквата му. От време на време смисъла на някое тяхно действие, поведението им, някоя случайна тяхна дума изведнъж придобиваше съвсем друго значение, а той дори не бе подозирал, че може да е така. Тези късчета информация бяха старателно събирани и съхранявани. Постепенно той започна да опознава всеки от енориашите, а най-вече — Хенри.

Кратката есен свърши бързо, а после дойде дългата зима със студени дъждове и характерните за тези ширини силни ветрове. Той продължи да учи в къщи, а Джошуа и Уил всеки ден посещаваха малкото училище. Това беше единствената разлика в ежедневието им. Той си живееше постарому и даже беше започнало да му харесва подреденото и спокойно съществуване.

Блейс ходеше с тях на църква и слушаше проповедите на Грег. Заедно с тях пееше химни и коленичеше за молитва.

Но той все още не се беше приближил дори и с една крачка към целта си — да повярва и намери Бога, въпреки че наскоро бе започнал да усеща особено чувство на солидарност с останалите енориаши, подобно на топлината, усещана от хора, завити с едно и също одеяло. Той придоби известна самоувереност и стабилност, ставайки член на тази малка общност. Това бяха чувства, които никога преди не бе изпитвал, живеейки с майка си и приятелите й.

Понякога, при среща с някой от местните, му се струваше, че се отнасят към него със симпатия и че всичко е наред. Но някои дребни промени в поведението на събеседника му, например, как го загърбваха, за да посветят вниманието си на друг, истински член на КОНГРЕГАЦИЯТА им, отново му напомняха за старата му болка — те го смятаха за „различен“, за „друг“. Сякаш се досещаха, че Блейс не може да повярва в Бога и да го възлюби.

Веднъж Блейс си седеше в спалното и чу как току-що влезлия в къщата Уил попита Хенри.

— Татко…

— Да, Уил — отвърна Хенри.

— Защо другите енориаши не харесват Блейс? Той прекарва в молитви повече от всеки друг, и винаги се отнася добре с всички. Аз и Джошуа толкова много го обичаме!

— Уил — отговори Хенри, — всеки човек има право да харесва или не някого. Не обръщай внимание на начина, по който се отнасят към братовчед ти. След време те ще го обикнат така, както вие с Джошуа го обичате.

Едно и също се повтаряше ден след ден, през всеки от шестте дни на седмицата, с изключение на неделята, която беше денят за църква, и всички бяха заети с всекидневната си дейност, всички работеха и живееха в един и същи ритъм. Блейс никога не бе почувствал любовта на майка си, но усещаше нещо като болка от отсъствието й. По някакъв странен начин тази болка постепенно заглъхна, макар и да не изчезна съвсем. Така и не можа да постигне пълен душевен комфорт — това все не му се удаваше.

Успя да разбере обаче, че благодарение на вярата си, Хенри е създал за себе си и семейството си един малък, отделен свят. Всичко беше веднъж завинаги установено, планирано, опростено и станало постоянен навик. Несъмнено, че ако в този свят имаше начин да се постигне вярата в Бога, той минаваше през харесването и разбирането на тази подредена вселена.

Блейс реши да удвои усърдието си и да се моли два пъти повече и щеше да впрегне всичките си душевни сили в търсенето на Бога.

Ако не можеше да накара другите да го харесват, то в крайна сметка можеше да просъществува в тази подредена вселена. Трябваше само да приеме идеята, че Бог е всемогъщ и управлява всичко.

През това време срещите му с Дахно ставаха все по-интересни и му даваха все повече информация. Големият му брат постепенно го запознаваше с живота и устройството на града Екюмени, но единствено не пожела да го запознае със стремежите и целите си и упорито избягваше всякакви въпроси на тази тема. Блейс не можеше да определи какво място заема брат му нито в града, нито на тази планета.

Така нещата продължаваха до момента, когато Дахно помоли Хенри да разреши на Блейс да прекара четири дена при него в града, включително и неделята.

— Разбира се — отговори Хенри и се сепна. — Но тогава момчето ще изтърве неделната служба!

— По принцип не бих искал да я пропускам, чичо — каза Блейс. — А ти какво мислиш, Дахно?

Брат му се усмихна.

— Нямам представа дали в Екюмени има енория на вашата църква — рече той на Хенри.

— Има — отговори Хенри. — Сега ще ти напиша адреса. — Той го написа на листче хартия, но интересното беше, че го даде не на Дахно, а на Блейс. Блейс го сгъна и го прибра в джоба на ризата си.

— Добре — кимна Дахно, — значи въпроса е уреден. Да не би да има други причини, поради които Блейс не може да замине?

— Не — Хенри погледна Дахно. — Разбира се, ти ще се грижиш добре за него.

— То се подразбира — отзова се Дахно.

— Искам правилно да ме разбереш. — Хенри все още не сваляше очи от него. — Момчето вече доста време е с нас и се опитва да намери Бога. Надявам се, че няма да го помъкнеш на разни места, които не би следвало да посещава?

— Не, чичо — произнесе Дахно съвсем смирено и приятелски.

Но когато колата излезе на шосето, Дахно изведнъж неудържимо се разкикоти. Обръщайки се към Блейс, той широко се усмихна:

— Добрият стар чичо Хенри. Той се страхува, да не би да те отклоня от верния път!

— И да искаш, няма да успееш — равно отговори Блейс, гледайки брат си право в очите. Усмивката на лицето на Дахно постепенно угасна и изражението на лицето му се промени.

— Не си забравил как да се зъбиш, братленце — дружелюбно отвърна най-накрая той. — Но по-добре почакай, докато ти пораснат истинските зъби — тези млечните не стават.

Блейс премълча, и те не си продумаха нито дума, докато не наближиха града. Едва тогава Блейс отново проговори.

— Значи ще прекарам цели четири дена тук?

— Време е да започнеш да посещаваш училище — отговори Дахно, без да го погледне. — Само че това е особено училище, братле. Това е моето училище — място, където ще се занимаваш сам, и това е най-важното. Няма да те учи някой друг, дори и аз няма да се занимавам с теб — ще се обучаваш сам.

Блейс зададе този въпрос, защото Дахно подкара колата към друга част на града, а не към тази, която посещаваха обикновено. Но той запомни отговора на брат си и търпеливо зачака той да му даде още теми за размисъл.

Дахно намали скоростта — по градските улици имаше ограничения. Кварталът, в който влязоха, беше много по-мръсен, отколкото всички други, които бе видял досега Блейс в града. Това беше район, пълен със складове, кантори и много често срещащи се пет или шестетажни блокове, което не бе съвсем характерно за градовете на Асоциация.

Пред един от тези блокове Дахно спря колата.

— Пристигнахме, слизай — каза той и погледна Блейс.