Разрушителят на светове

Глава 22

— Нали вие сте били първия от тези, на които Дахно е поверил група и ви е изпратил да създадете първия от филиалите на Другите? — каза Блейс на Хамър Мартин по време на основното блюдо от обяда. Обаянието на гласа му и топлотата на кафявите му очи, вперени в избледнелите сини очи на Хамър направиха от този съвсем обикновен въпрос истински комплимент.

Ресторантът, в който Хамър беше поканил Блейс, силно се различаваше от онзи, който Дахно и брат му посещаваха толкова често. Той беше още по-разкошен, но основното му предимство беше в архитектурния му план — хората можеха спокойно да наблюдават съседните маси, но те идваха тук не само за да видят, но и за да бъдат видени.

— Да, винаги високо съм оценявал това — отвърна Хамър. Също като Блейс, и той не пиеше по време на вечерята — нито вино, нито нещо друго, спазвайки суровите квакерски обичаи. — За мен това беше една щастлива възможност и аз не закъснях да се възползвам и сега съм доволен от това, което имам. Тайната на успеха е да действаш под прикритие и никога да не прибягваш до груба сила.

Блейс разпозна в последните думи на събеседника си част от обичайната прощална реч на Дахно пред завършващите, до момента вече три випуска. А Хамър ги изрече, все едно бяха негови собствени. Впрочем, помисли си Блейс, вероятно самият той мислеше точно така.

— Разбира се, положението тук е съвсем различно от това на Асоциация — продължи Хамър. — Предполагам, че се дължи на факта, че тукашните нрави са много по-свободни. А и нещата, от които се интересувам, са тук, на Фрайланд.

— Да, разбира се — промърмори Блейс. — Надявам се, че ще ме запознаете с дейността си тук.

— Цялото ми време е на ваше разположение, по-точно, почти цялото — увери го Хамър. — До заминаването ви. Това значи, до след около две седмици, нали така казахте?

— Да, след две седмици тръгвам към Касида и Нютън.

— Хм, навярно защото те са следващите най-близки до нас планети — забеляза Хамър. — Учудва ме факта, че не сте посетили първо Нова Земя.

— Планирал съм да кацна там на връщане, а после направо ще замина за Хармония — поясни Блейс. — Този маршрут е най-удачен. Споменахте, че при организирането на филиала тук е трябвало да се съобразявате с местните условия — навярно заради разликите между Фрайланд и Асоциация?

— Всъщност, много малко… Ще ви покажа всички материали по въпроса, запознайте се с тях и докладвайте на Дахно. Ако той не одобри нещо…

Хамър не довърши изречението — беше ясно, че не очаква неодобрение. Блейс долови ирония в думите на този кльощав квакер с остро и тясно лице, който обаче говореше и действаше, точно като сладкодумните и потайни екзотици.

— Сигурно сте видели днес офиса ни — продължи Хамър. — Разбира се, там няма кой знае колко интересни неща. Но утре ще ви запозная с групата студенти, които обучаваме в момента.

— Бих искал да погледна файловете ви — вметна Блейс.

— Така ли? Е, разбира се. — Но жеста за разрешение, придружаващ думите на Хамър не приличаше на този, който би направил един квакер. — Само че информацията в тях е същата, която вече сме изпратили в главния офис при вас на Асоциация. Но щом желаете…

— Да, бих искал — учтиво потвърди Блейс. — Брат ми иска да съм запознат с абсолютно всичко.

— Да, разбирам — кимна Хамър.

— Това ще ми отнеме няколко дни. Даже мисля да пожертвам остатъка от вечерта и да започна веднага — каза Блейс. — Предполагам, че утре сутринта ще сте зает, затова смятам, че едва ли ще се видим по-рано от обяд.

— Добре тогава — облекчението в гласа на Хамър беше ясно доловимо, — ако наистина нямате нищо против, програмата ми през следващите няколко дни е твърде напрегната, защото трябва да направя няколко пътувания извън града. Разбира се, мога и да ги отложа, но все пак…

— Няма нужда да го правите. — Усмихна се на събеседника си Блейс. — Нека идването ми тук да не ви затруднява излишно.

Блейс се раздели с Хамър след вечерята и понеже не беше уморен, всъщност можеше да отиде направо в офиса му, но вместо това реши да се прибере в хотела и да обмисли събраната за днес информация и резултатите от наблюдението над Хамър.

Той беше почти сигурен, че не само ще открие нещо интересно за Дахно, но и нещо доста опасно. Вероятно и Хамър го знаеше и може би даже беше взел мерки да скрие такъв вид информация от Блейс. „Но, хипотезата ми трябва да бъде потвърдена или отхвърлена от стабилни доказателства“, помисли си Блейс и това можеше да го направи единствено ако разполагаше с материалите, намиращи се във файловете.

Хамър все още си оставаше квакер — ако не изцяло, то поне със седемдесет процента сигурност. Подозрителното в отношението му към Блейс навярно се дължеше на неочакваната поява на някакъв си брат на Дахно, за който Хамър дори не бе и подозирал. И изведнъж ей ти го на, и то снабден с внушителни пълномощия.

Блейс лежеше на кревата в хотела и мислеше върху това, когато изведнъж се сети за нещо. Той бе идвал вече на Фрайланд, заедно с майка си, но тогава беше много мъничък. Може би щеше да се окаже интересно да хвърли един поглед на тукашните хора, вече като възрастен човек. Блейс познаваше историята на Фрайланд. Първите заселници, дошли тук, бяха от западна и северна Европа — хора със строг морал. Но те не бяха успели да оползотворят напълно главните ресурси на планетата — изобилието на метали и източниците на енергия.

Той стана от леглото и слезе долу. Щеше да се поразходи около хотела, наблюдавайки местното население.

Тукашните хора не приличаха нито на сдържаните дорсайци, нито на спокойните и самоуверени екзотици. Те бяха ниски, шумни и с доста разпуснато поведение или поне така се държаха в свободното си време. Ако тази разпуснатост и свобода присъстваше и в политическия им живот, Блейс определено трябваше да очаква доста нарушения на закона между представителите на трите разклонения на тукашната власт, въпреки че само едно от тях имаше реален контрол над властта. Другите две — поне формално, — защитаваха интересите на определени групировки и, или притежаваха много малко власт, или въобще не притежаваха.

Блейс отиде в офиса на Хамър на разсъмване. Още вчера беше забелязал, че е построен и оборудван по същия начин, както и офиса на Дахно.

Той се хвана на работа. Докато работеше при брат си, беше усъвършенствал способността си да оценява съдържанието на файловете едва ли не за секунди. Блейс ги прегледа набързо и както очакваше, в по-голямата си част те бяха напълно безобидни и не съдържаха нищо интересно. Но все пак се намираше по нещичко. Просто не беше възможно един човек, ден след ден да се опитва да скрие нещо и да не остави никакви следи. Блейс разчиташе на факта, че ако в един конкретен файл се прикрият един или два факта, това ще мине, но ако се съпоставеха повече такива файлове, все щеше да изскочи някакво несъответствие.

Всъщност никак не беше сложно. Трябваше само да се намери някой като него, който да прегледа набързо всички файлове, да си отбележи наум подозрителните места в тях и да ги запомни, за да може да разпознае аналогични такива в друг файл. После всеки компютър можеше да обедини и разпечата резултата от анализа.

Блейс постъпи именно така и съумя да разбере какво се опитва да скрие Хамър от него. Но дори и с неговите способности му трябваха цели три дни, преди да е готов да разговаря с вицепрезидента на Другите на Фрайланд.

Бе решил да поговори с него по време на вечерята, но изчака събеседника му хубавичко да си хапне и да побъбри, за да се отпусне напълно. Когато чиниите се опразниха, той подаде лист хартия на Хамър.

— Запознат съм с това. — Усмихна се Хамър. — Нали ми го показахте веднага след пристигането си.

— Да — тихо продума Блейс, гледайки Хамър в очите. — Тогава да смятам ли, че сте съгласен да ми се подчинявате?

Хамър го погледна учуден, и тъй като и двамата мълчаха, а Блейс не откъсваше очи от него, усмивката на вицепрезидента постепенно помръкна и изчезна напълно.

— Не ви разбирам — сви рамене Хамър, — какво искате да кажете с това?

Блейс си взе пълномощното, сгъна го и отново го прибра в джоба си.

— Хич не бих искал да повтарям думите ви пред брат си — каза той.

Веднага след това видя първите, едва доловими, но неоспорими тревожни сенки по лицето на другия. Челото му се ороси от пот, дишането му се учести — не много, но се усещаше, а ръцете му конвулсивно стиснаха ножа и вилицата.

— И все пак не разбирам… — Хамър се стараеше да овладее гласа си, не допускайки да си проличи обхваналото го безпокойство.

— Добре — кимна Блейс, — тогава да забравим този разговор.

— Да, да. — Хамър издиша с облекчение.

— Нали ви е ясно — подхвана Блейс, — че щом се върна на Асоциация, ще трябва да докладвам на Дахно?

— Каквото и да му кажете, той ще ви повярва — насили се да му отговори Хамър.

— Виждате ли — продължи тихо Блейс, — ние сме наясно, че при определени ситуации някои неща са неизбежни за определен вид организации или дори за част от тях. Също така приемаме, че лицето, отговарящо за това, е принудено да ги държи в най-строга тайна. А междувременно много често се налага да се работи с информация, за съхранението, на която няма как да разчитаме само на паметта си. Така в крайна сметка се стига до необходимостта да си направиш секретни файлове.

— Но аз нямам никакви секретни файлове — запротестира Хамър.

— Независимо от това, аз все пак мисля, че ние двамата трябва да си поговорим за тях — произнесе настойчиво Блейс, но без да променя мекотата на тембъра си. — Виждате ли, има още едно важно обстоятелство: всеки човек — ръководител или подчинен — освен служебния има и личен живот. Неизбежно е в един момент личния живот да не повлияе на служебния, а стигне ли се дотам, то такива неща трябва да се пазят в тайна. Както вече споменах, почти винаги и навсякъде нещата стоят именно така.

— Можете да кажете на Дахно — процеди през зъби Хамър, — че все пак има едно място, където това правило не важи. Аз никога не съм крил нищо от организацията и не е имало необходимост да го правя. Пак ви повтарям — тук, на Фрайланд, няма никакви секретни файлове.

— Още по-хубаво, ще му предам думите ви — кимна Блейс. — А сега защо да не сменим най-сетне темата? Съжалявам, че трябваше да засегна този въпрос, но нали разбирате, това ми е работата — трябва да проверявам сигурността на организацията на всяка планета.

Хамър все още стискаше зъби.

— Да… — Макар и трудно, успя да си наложи да звучи шеговито. — Разбирам. Но пак ви казвам, ще бъдете съвсем прав, ако кажете на брат си, че тук не сте открили нищо такова.

— Не се съмнявайте в това. — Усмихна се Блейс. — В доклада ми ще има само проверени и неоспорими факти.

Неприятната тема беше изоставена и те преминаха към обсъждането на други, по-интересни неща.

Хамър заразправя на Блейс за преподавателите и треньорите, обучаващи тукашните студенти, а също и за перспективите на випускниците. Така мина времето, почти до края на вечерята. После Хамър дискретно попита Блейс дали не би се заинтересувал от нощния живот на Фрайланд, но Блейс се извини с натрупалата се умора от пътуването и учтиво отказа. Оправда се с това, че за да си почине, както трябва, са му необходими десет-дванадесет часа сън.

С това срещата им приключи и Блейс се отправи към хотела. Там той седна до писалището в хола на апартамента си и нанесе в дневника, който стриктно водеше, кратко описание на прекарания ден, като отбеляза подробности от проведения разговор с Хамър за секретните файлове. После излезе на терасата, която се простираше покрай прозорците на хола и спалнята.

Блейс беше настанен на тридесет и петия етаж, а хотела имаше всичко четиридесет и два. Градът сияеше под него в море от светлини, простиращо се чак до хоризонта. Някъде далеч напред, примерно на десетина квартала разстояние, се виждаха тъмните очертания на сградата на офиса, от прозорците или балконите, на който спокойно можеше да го наблюдава някой.

Преди да си легне да спи, Блейс притвори една от вратите на балкона и пусна тънките вътрешни щори. После си облече халата, изключи лампата и легна по гръб, като подложи ръце под главата си. Той си лежеше, гледайки тъмния таван, върху който играеха отблясъците на уличните светлини. Стаята му изглеждаше абсолютно тъмна за всеки влязъл отвън, но очите на Блейс вече бяха посвикнали с мрака и той виждаше достатъчно добре всичко вътре.

Малко след полунощ на терасата се появиха две, едва различими човешки фигури. Нямаше откъде да дойдат, освен от покрива. Блейс безшумно се надигна от кревата и се скри в един от ъглите на спалнята, до прозореца. Той развърза колана на халата си и държейки го в изнесените си напред ръце, напрегнато зачака.

Нощните посетители внимателно надникнаха през полуотворената врата, тъй като навън беше относително светло, а в спалнята беше твърде тъмно. Не можеше да се види дали има някой на кревата или не. Те изчакаха малко, дръпнаха пердетата и се прокраднаха в стаята. И двамата бяха въоръжени. Блейс разпозна дългите цеви, стърчащи от предпазната екранираща мрежа — бяха импулсни пистолети, оръжието на убийците. Военните отдавна не ги използваха заради недостатъчната им далекобойност и неточната им стрелба на разстояние, по-голямо от десетина метра. Но пък бяха абсолютно безшумни и не оставяха никакви следи по тялото на жертвата, загинала от силния токов импулс. Ако те улучеха в сърцето, смъртта беше моментална, като при това нито един специалист не можеше да каже със сигурност дали сърцето не е спряло поради естествена смърт, независимо от високото ниво на съвременната медицина.

Когато и втория убиец се озова в стаята, Блейс се промъкна зад него и като преметна колана през гърлото му, рязко го стегна, стискайки с цялата си сила на добре тренираните си мускули. Противникът му застина на място, а после бавно се засмъква към пода. Придържайки с лявата си ръка омекналото тяло, Блейс сграбчи пистолета му с дясната. Но все пак не можа да го удържи и бездиханното тяло се стовари глухо на земята. Този, който бе влязъл първи, чу шума и се обърна, за да се изправи точно срещу дулото на пистолета, отнет от другаря му.

— Хвърли оръжието! — гласът на Блейс изгърмя внушително с командната нотка, присъща на Хенри. — Иди до леглото!

Убиецът се подчини. Държейки пистолета насочен към него, Блейс отстъпи встрани, за да вдигне другия, току-що хвърлен на пода. После се дръпна така, че да държи на мушка и двамата среднощни гости.

— А сега издърпай и приятелчето си до кревата, а после легни по корем на пода до него. И да не сте шукнали — държа ви на прицел!

Онзи изпълни послушно всичко. Блейс се приближи до постелята си, включи лампата и набра частния номер, на който можеше да намери нощно време Хамър. Където и да беше вицепрезидентът, разговорът автоматически се прехвърляше от този телефон директно към него.

Дълго време никой не отговаряше, после обаче се чу сънения глас на Хамър. Вероятно току-що се бе събудил.

— Слушам! Кой е? — попита той.

— Мисля, че прекрасно знаете кой е — отговори Блейс. — Аз съм, Блейс. Имам малко неприятности. Бих искал незабавно да дойдете тук.

Няколко секунди се чуваше приглушено мърморене, а после отново прозвуча гласа на Хамър. Той още не се бе разсънил, но отговорът му звучеше съвсем недвусмислено.

— Много съжалявам, Блейс, но в момента ми е абсолютно невъзможно. Хайде да го отложим за утре, сутринта…

— Хамър — меко го прекъсна Блейс, — нима вече забравихте онзи лист, който ви показах на терминала в космодрума?

Отново настъпи тишина, а после пак се чу гласа на другия, но в него нямаше и грам сънливост — напротив, беше твърде гневен.

— Прекрасно си го спомням!

— Тогава веднага елате тук. След колко време да ви очаквам?

— Няма да стане толкова бързо — промърмори Хамър. — Вдигате ме от леглото. Най-рано — след тридесет минути.

— Половин час? — Блейс се обърна да погледне единия от пленниците си, който започваше да дава признаци на живот и инстинктивно се опитваше да се изправи.

— Долу! — заповяда Блейс, но без да вика много, защото не искаше да го чуят по телефона. — Страхувам се, че не мога да ви дам тридесет минути, Хамър. Най-много двадесет. — И той прекъсна връзката.

— Чухте ли? — обърна се към убийците Блейс.

— Ще се наложи да си лежите още двадесет минути — използвайте това време да си починете. Ако някой се опита да стане, ще го убия.

Минаха малко повече от двадесетина минути, докато чуят звуковия сигнал, от монтирания на входната врата на апартамента, звънец. Блейс натисна копчето за комуникация.

— Кой е?

— Много добре знаете кой е — аз съм, Хамър!

Блейс натисна друг бутон за отваряне на вратата и чу как Хамър влезе. Входната врата се затвори след него, той мина през хола и след секунди вече беше в спалнята. Като видя двамата млади хора, проснати на пода и пистолетите в ръцете на Блейс, той замря, загубил ума и дума.

— Вие, разбира се, знаете кои са те — произнесе Блейс.

— Аз? Никога не съм ги виждал. — Хамър се усмихна. — Блейс, през цялата вечер имате разни странни хрумвания.

— Добре тогава. Ей, вие двамата! Вече му чухте гласа, а сега вдигнете глави за секунда, за да видите и лицето му. Хайде, бързо!

Убийците надигнаха глави, погледнаха Хамър и отново се захлупиха по очи.

— Познавате ли го? — попита Блейс. Двамата измучаха нещо в знак на отрицание. — А вие, Хамър — сигурен ли сте, че не ги познавате? — продължаваше Блейс. — Колко жалко. Мислех, че ще приключим с цялата работа, без да вдигаме излишен шум. Но явно няма да го бъде — ще ми се наложи да ги убия, а пък на вас ще възложа да се погрижите за труповете, а после — да не позволите на местната полиция да ми създава проблеми… Въпреки, че по моему, всеки съд би ме оправдал.

— Защо си мислите, че мога да ви помогна с нещо, ако убиете тези двамата? — поинтересува се ядосано Хамър. — И защо смятате, че мога да ви прикрия пред закона?

— Не можете ли? — попита Блейс. — Мно-о-го интересно. Та вашият филиал тук е първия извън пределите на Асоциация. Вашата група съществува от най-отдавна. Нали през цялото време, откакто съм тук, постоянно ми натяквате, че сте в състояние да разрешите всеки такъв проблем, та дори и работата да е стигнала до съд и намеса на закона? Направо не вярвам на ушите си! По-скоро си мисля, че излишно преувеличавате, и Дахно ще бъде безкрайно изненадан да чуе, че вие нямате никакво влияние тук. Знаете ли какво си мисля — ако ги бях убил тия двамата, вие щяхте прекрасно да се справите с всичко останало. Просто одеве си помислих, че ако не ги убивам, ще имате по-малко грижи. Разбирате ли, бях напълно сигурен, че ги познавате. Но вие продължавате да твърдите, че това не е вярно, нали така?

Възцари се дълго мълчание. Блейс местеше очи ту към лежащите на пода младежи, ту към Хамър.

— Добре де, познавам ги! — възкликна накрая Хамър. — Те са двама непохватни идиота — но са от моите хора!

— Много сте строг към тях — отвърна Блейс. — Струва ми се, че още докато са ви обучавали, са ви втълпили, че ръководителят на организацията е лично отговорен за всичко, което се случва. Тоест, излиза, че само и единствено вие сте виновен за тяхната непохватност. Сега какво — да ги очистя ли или…?

— По-добре да ги пуснем… — промърмори Хамър.

— Само че на ваша отговорност — съгласи се Блейс, а после се обърна към легналите на пода неудачници. — Можете да станете и да се махате, или каквото там ви каже този човек!

Блейс ги държеше на мушка, докато се изправяха, страхливо поглеждайки, ту към Хамър, ту към самия него, не знаейки какво да правят по-нататък.

— Навън би трябвало да има въже или нещо подобно — кресна Хамър. — Измитайте се обратно през балкона и нека онзи, който ви чака на покрива, да ви изтегли отгоре, а после изчезвайте и по възможност, без да оставяте следи!

Те се оттеглиха веднага, без дори да се огледат. И двамата много си приличаха, също като близнаци, само косите им бяха с различен цвят.

Блейс остави единия от пистолетите и включи осветлението на терасата. Вторият пистолет като че ли случайно остана насочен към Хамър. Осветената тераса вече беше празна.

— Предполагам, че вече ви е ясно какво имах предвид, като казах вчера, че при определени ситуации някои неща са неизбежни. Ще ми покажете ли вече секретните си файлове?

— Утре ще ги видите — отговори Хамър.

— Виждате ли — усмихна се Блейс, — ако ги видя утре, навярно може да се окаже, че те са малко по-различни, отколкото са били първоначално. Колкото и да е странно, но с файловете е така: част от тях може да изчезнат, нещо може да се промени… Най-добре ще е още сега да отидем да ги видим.

— Сега? — учуди се Хамър. — Но вече е полунощ, а ако не е и по-късно!

— Няма проблеми — сви рамене Блейс, — изобщо не съм изморен.