Разрушителят на светове

Глава 39

— Не знам — каза екзотикът. Той извади от джоба си нещо като кубче с размери два на два дюйма и го показа на събеседника си. — Просто получих ей това предупреждение.

— Пак ли вашите екзотически фокуси — промърмори дорсаецът. — Ще ида да предупредя Авдий.

— Страхувам се, че вече е късно. — Екзотикът протегна тънката си, сбръчкана ръка и спря спътника си. — Всеки момент ще започнат да ни наблюдават. Затова колкото по-малко си личи, че се опасяваме от нещо, толкова повече шанс ще има Хал да изчезне оттук.

Дорсаецът мълчаливо се огледа наоколо, а после екзотикът му каза нещо толкова тихо, че Блейс не успя да го чуе.

— Той ще остане — унило произнесе дорсаеца. — Вече не е момче, а мъж.

— Мъж? На шестнадесет години? — учуди се екзотика. — И вече мъж?

— Нормален мъж — измърмори дорсаеца. — А кой би могъл да ни заплашва тук? Или може би какво?

— Не знам — сви рамене екзотика. — Устройството сигнализира само при рязко повишаване в нивото на онтогенетичната енергия, придвижваща се към нас. Вие трябва да помните какво съм ви казвал за изчисленията си относно момчето. Те показаха, че вероятността жизненият му път да пресече пика на напрежението в съществуващите исторически сили, преди момчето да навърши седемнадесет, е доста голяма.

Блейс трепна, щом чу „исторически сили“. Именно историческите сили бяха нещото, което обсебваше ума му от доста време. Той винаги бе смятал, че неговото тълкуване и разбиране за ролята на тези сили е нещо строго лично и присъщо единствено и само на него. Наистина, той знаеше за съществуването на забележителната междузвездна информационна служба на екзотиците, но мислеше, че тя отдавна не е това, което е била едно време. Тогава откъде можеха екзотиците да знаят за историческите сили, след като самият той разбра за съществуването им единствено от намерените в различни книги откъслечни сведения за това?

Блейс отново се опита да се съсредоточи върху разговора от другата страна на прозореца. Беше се замислил и изтърва част от него.

— Не се самозалъгвайте! — отговори екзотика с неочаквано рязък, несвойствен за него тон. — Съвсем скоро тук или ще се появят някакви хора, или ще се случат разни неща — именно това показва повишаването на налягането. Точно по същия начин внезапното спадане на атмосферното налягане е признак за наближаващ ураган. Възможно е… — Той млъкна.

Дорсаецът се огледа.

— Какво видя?

— Мисля, че това са Другите — тихо рече дорсаецът.

Все едно ток удари Блейс. По принцип Дахно не криеше името на организацията, но и не го рекламираше насам-натам. Откъде можеше дорсаецът да го знае — въобще какво още знаеше?

— Защо решихте, че са те? — И екзотикът се огледа наоколо.

— Не съм убеден, само подозирам — поясни дорсаеца.

Лицето на екзотика се намръщи. Той едва чуто си промърмори нещо, и Блейс отново не можа да чуе нито дума.

— Но защо? — изви побеснял дорсаеца.

Отговорът отново беше толкова тих, че Блейс не чу нищо и се залепи още по-близо до прозореца.

— Другите не са никакви дяволи! — възкликна дорсаеца. — Смесете вашата кръв, моята и тази на Авдий — смесете кръвта на представителите на всяка една от Отцепените култури, ако щете, и ще получите само мъже и жени, нищо повече. Каквото сложиш в гърнето, това и ще извадиш.

— Това не са обикновени мъже и жени, а хора с най-различни необикновени способности — произнесе екзотикът.

Ехото от тези думи иронично отекна в главата на Блейс. Само най-добрите студенти на Дахно имаха две, максимум три по-особени дарби, и то след специално обучение. За никакво множество не можеше и дума да става. Потенциално такива дарби може би наистина съществуваха, но те съвсем не се проявяваха у всички, а само в неколцина.

Той изведнъж се замисли. Може би талантите са се появили и развили едва когато някои от студентите завършеха и заминеха на друга планета? Може би екзотикът бе срещал именно такива хора и ако беше така…

— Какво от това? — разнесе се гласа на дорсаеца. — Човек живее, а после умира. Ако е живял добре и е умрял както трябва, какво значение има какво го е убило?

— Но нали става дума за нашия Хал…

— Който също ще умре някой ден, както и всички останали. Изправете се, де! — извика дорсаеца. — Вие, екзотиците, нямате ли гръбначен стълб?

Екзотикът въздъхна дълбоко и се изправи:

— Вие сте прав. В крайна сметка Хал получи от нас всичко, което ние тримата можехме да му дадем. Ако остане жив, ще има всички шансове някой ден да стане велик поет.

— Поет! — изпръхтя дорсаецът. — Съществуват хиляди много по-полезни неща, които би могъл да извърши през живота си, а поетите…

Той изведнъж млъкна, а през това време екзотикът скръсти ръце пред гърдите си, развявайки широките си ръкави, и продължи.

— Поетите също са хора — каза той с такъв тон, все едно участвуваше в някакъв академичен спор. — Ето защо аз толкова високо ценя Алфред Нойс. Знаете кой е Нойс, нали?

Блейс мигновено настръхна.

— Че защо ми е да знам? — сви рамене дорсаецът.

— Така си и мислех — поклати глава екзотика.

— Вие сте от онези, които не си спомнят нищо друго, освен „Разбойникът“. А „Историята на кръчмата на русалките“ и другата поема „Шервуд“ — те са направо гениални. Знаете ли, там на едно място Оберон, кралят на елфите и феите разказва на поданиците си за това, че Робин Худ умира и обяснява, защо елфите трябва винаги да тачат Робин…

— Никога не съм го чел това — отряза го дорсаеца.

— Робин измъкнал една от феите от нещо, което според него приличало на паяжина. А чуйте какви думи е казал Оберон според Нойс — чуйте:

Екзотикът спря. Блейс видя, че той гледа облеченото в тъмни дрехи Куче, което държеше пистолет и току-що бе излязло от люляковите храсти зад дорсаеца. След миг се появи и партньорът му и застана до него, а след това и другата двойка се измъкна от храстите в далечния край на терасата. Към двамата старци вече бяха насочени цели четири пистолета.

Блейс побесня. Намерението му да разбере още нещо, подслушвайки разговора, се провали, но може би още не беше късно да заглади насилственото нахлуване на хората си и да му придаде малко лустро. Той се приближи към прозореца и започна да декламира на глас:

— „И тъй бе нежен той, освобождаващ я от плена, дори дъгата многоцветна по крилцата й не трепна!…“ — Щом цитата свърши, вниманието на всички бе приковано към него благодарение на мощния му трептящ глас. — Но вие и сам виждате — продължи той, обръщайки се към екзотика, — как ритъмът постепенно отслабва тук, става лек и изящен след първия изблик на сила, за която говорехте преди малко!

Екзотикът вежливо се поклони, а на Блейс му се стори, че все пак е успял да го впечатли.

— Мисля, че не се познаваме — рече екзотикът.

— Казвам се Аренс. Блейс Аренс — отговори Блейс. — Не се притеснявайте, никой няма да пострада. Ние искаме да проведем едно съвещание тук, в имението ви. Ще ви отнемем максимум един-два дни.

Той се усмихна, стараейки се с всички сили да очарова двамата възрастни хора.

— Ние? — попита екзотика.

— Да, ние сме нещо като клуб. Откровено казано, колкото по-малко се интересувате, толкова по-добре за вас. — Блейс се озърна. — Тук има още двама души, нали така? Още един наставник и вашия повереник, момче на име Хал Мейн, нали? Къде са те сега?

Екзотикът възмутено поклати глава. Блейс се обърна към дорсаеца, който му отвърна с безразличен поглед.

— Ами добре тогава, и сами ще ги открием — произнесе Блейс съучастнически и отново погледна към екзотика. — Знаете ли — продължи той, — много бих искал да се срещна с това момче. На колко е той сега? Шестнадесет, може би?

Екзотикът кимна в знак на съгласие.

— Тоест, минали са четиринадесет години, откакто са го намерили… — Блейс се спря. — Предполагам, че сигурно е необикновено дете. Кои са родителите му — успяхте ли да ги откриете?

— Не — поклати глава екзотика. — В бордовия дневник на кораба беше записано само името на момчето.

— Забележително момче… — Блейс се огледа наоколо. — Значи казвате, че нямате представа къде може да е сега?

— Не — потвърди екзотика.

Блейс въпросително погледна към дорсаеца:

— А вие, коменданте?

Онзи презрително изфуча. Блейс се усмихна, но лицето на дорсаеца дори не трепна. Той разбра, че нищо повече няма да научи от него.

— Май не харесвате много-много Другите — такива като мен, а? — каза Блейс. — Но времената се менят, нали, коменданте?

— За жалост не към добро — изрече дорсаецът, и Блейс долови в думите му студено презрение, което го убоде като острието на кама.

— Уви, това е така — въздъхна той. — А никога ли не ви е идвало наум, че момчето може да се окаже един от нас, от Другите? Не? Добре, щом не желаете да говорите за него, дайте да говорим за нещо друго. Обзалагам се, че имате и други поетични предпочитания. Да вземем например „Идилията на краля“ от Тенисън — за хората и войните.

— Виж, това го знам — каза дорсаецът, — това си го бива.

— Тогава трябва да помните какво е казал Артур — че времената се менят. Когато накрая крал Артур и сър Бедивер остават съвсем сами, сър Бедивер пита краля какво ще стане, когато Кръглата маса вече няма да я има, а Артур се отправи към Авалон. Помните ли какво му отговорил Артур?

— Не — поклати глава дорсаецът.

— Той отговорил… — и Блейс отново започна високо да декламира: — „Нов ред ще стария смени…“ — Блейс млъкна и погледна към стария войник, за да провери как му е подействало това.

— „… И Господ Бог единствено ще бди да има мир в света и да се пазят старите завети“ — обади се скърцащ глас някъде отстрани.

Всички се обърнаха натам и видяха стар и ужасно слаб квакер. Зад гърба му с насочен пистолет стоеше петото Куче.

— Не довършихте цитата — упрекна той Блейс, — това е толкова присъщо за вас, Други човече. За Бог вие не сте нищо друго, освен струйка дим. И съдбата ви е също в Божиите ръце — нали знаете това!

Казвайки всичко това, той се приближи към Блейс и щракна с костеливите си пръсти пред носа му, подчертавайки последните си думи. Блейс се разсмя, но веднага осъзна, че почти е загубил контрол над ситуацията.

— Ох, какви сте глупачета, малки глупачета! — меко изрече той. — Гледайте! — Кучетата виновно го погледнаха, като току-що напишкали се кутрета. — Този е родом от Мара — посочи Блейс към екзотика, — и е съвсем безобиден. Екзотиците по принцип отричат всяко насилие — всяко! Беше нужен само един пистолет за онзи фанатик ей там. А този старец? — И той посочи дорсаеца. — Лично аз не бих рискувал да затворя нито един от вас — дори и въоръжен — в една тъмна стая заедно с него — дори и невъоръжен, ако искам отново да видя човека си жив.

Той млъкна и по виновните лица на Кучетата разбра, че те са осъзнали грешките си.

— Вие тримата ще наблюдавате коменданта — заповяда Блейс, вече възвърнал увереността си, — а останалите двама нека наглеждат религиозното ни приятелче. Е, а аз все някак ще се оправя с екзотика. — И той се усмихна, опитвайки се да разведри обстановката.

Пистолетите се завъртяха в съответните посоки. Блейс се обърна към квакера:

— Имам подозрения, че вие изобщо не можете да се държите учтиво.

Той гледаше горящите очи на стария квакер и чувстваше, че той никога няма да постигне тази вяра, която бликаше от очите му.

— Тежко ви — тихо и тържествено заговори квакера, — тежко ви на вас, Други човече и на цялата ви пасмина.

Блейс с труд откъсна очи от него.

— Къде е момчето? — попита той едно от Кучетата.

— Търсихме го… — Това беше едва ли не прошепнато. — Той е някъде… някъде тук наблизо.

Блейс рязко се извърна към старците, чувствайки, че трябва да побърза.

— Ако той е тръгнал нанякъде, то все някой от вас тримата трябва да знае закъде!

— Не. Той… — Екзотикът се поколеба. — Може би е излязъл да се поразходи или се е качил в планината…

Блейс впи очите си в безизразното лице на стареца. Стараеше се да концентрира и привлече вниманието му, за да го докара до състояние на лека хипноза — тогава може би онзи щеше да му отговори.

— Това, което се опитвате да направите, е глупаво — тихо отбеляза екзотикът, поглеждайки иронично Блейс. — Всеки вид хипноза изисква поне неосъзнато сътрудничество от страна на обекта, върху който се прилага.

Справедливостта на думите му практически обезоръжи Блейс. Той започна да се притеснява.

— Като че ли вие искате нещо от… — започна той, но екзотикът го прекъсна:

— Работата е там, че вие просто ме подценихте. Един генерал някога бе казал, че изненадата се равнява на цяла армия… — и изведнъж се хвърли напред към гърлото на Блейс.

Атаката беше доста неумела, но Блейс въобще не я очакваше и преди да успее да съобрази какво става, тренираното му тяло вече бе реагирало и отхвърли екзотика встрани.

В същия момент едно от Кучетата, държащо квакера на мушка, стреля в екзотика и онзи рухна на терасата. Квакерът пък се метна мълниеносно към Кучето, което държеше под прицел дорсаеца.

Дорсаеца на свой ред реагира веднага, щом видя екзотика да пада. Той се хвърли напред и нападна един от бойците, които го пазеха. Партньорът на нападнатия стреля по него, но не улучи.

Дорсаецът нанесе саблен удар в гърлото на онзи, към който се беше хвърлил първоначално. После се завъртя, докопа другия и го хвърли право под изстрелите на двете Кучета, които пазеха Авдий. В същото време един от въоръжените стрелци, в който се бе вкопчил квакера, успя да стреля два пъти. Точно тогава дорсаеца го сграбчи, и те заедно рухнаха на земята, като стрелеца остана отгоре. И изведнъж битката свърши.

Екзотикът лежеше на едната си страна, недалече от квакера, който сякаш внимателно се взираше в мъртвия си приятел. Блейс почувства как нещо трепна вътре в него, докато ги гледаше. „Ето какво става, когато изпуснеш контрола над нещата“, помисли си той.

Две от Кучетата бяха мъртви. Единият бе този, който дорсаеца прасна в гърлото, а другия — онзи, който бившия войник бе хвърлил под изстрелите. Още един се гърчеше и високо стенеше на терасата. От оставащите двама единият все още лежеше върху мъртвия дорсаец, а втория, изправен пред Блейс, пое цялата мощ на гнева му.

— Идиоти такива! — каза тихо, но яростно Блейс. — Нали ви казах да държите на мушка дорсаеца?

Мълчание.

— Добре — въздъхна Блейс, — вдигнете го. — И той посочи към ранения. После се обърна към боеца, лежащ върху дорсаеца: — Стига си се търкалял — и го побутна с крак, — вече всичко свърши.

Стрелецът се изтърколи от трупа на стареца и остана да лежи неподвижно на каменната тераса.

— Трима от нашите са мъртви и един е ранен — тегли чертата Блейс, — за да се убият трима невъоръжени старци. Колко нелепо. — Той поклати глава и се обърна с гръб. Все още стискаше в ръце томчето със стиховете на Нойс.