Разрушителят на светове

Глава 29

Едва ли не за първи път в живота си Блейс се оказа неподготвен и изненадан от случилото се. Затова си обеща, че никога повече няма да допусне такова нещо. Разбира се, от време на време му се случваше да е в неведение или да попадне в някаква неочаквана ситуация, така че да не знае какво да предприеме. Но в случая подобно развитие на нещата беше съвсем предсказуемо и той трябваше да предвиди и планира какво да прави по-нататък, ако това се случеше. Но този път не го беше направил. Блейс мислеше да организира среща между Дахно и другите вицепрезиденти на Старата Земя, и разчиташе на нея да убеди Дахно в необходимостта от осъществяване на идеята за разширяване на организацията на Другите. В плановете на Блейс влизаше също и намерението на всяка цена да се докопа и до останалите секретни файлове. Естествено, той бе предвидил вероятността да се сблъска с ред препятствия при осъществяването на това. Също така не изключваше възможността брат му изведнъж да склони и да приеме идеята му за разширение на организацията. Но изобщо не очакваше, че Дахно изведнъж ще реши да напусне Асоциация. Но най-вече го потискаше мисълта, че брат му изглеждаше направо смазан от работа и от конкретното стечение на обстоятелствата.

В момента Маккей направо бе притиснал Петте Сестри до стената, и Дахно по никакъв начин не можеше да им помогне. По всяка вероятност тези петимата все пак щяха да изгубят позициите си на водеща сила в Палатата. А Дахно поради някакви лични свои причини бе решил, че битката е изгубена и че той самият не би могъл да направи нищо повече.

Именно затова единствено на него, на Блейс, се падаше отговорността да открие изход от ситуацията. Плановете му за далечното бъдеще все още оставаха в сила, но що се отнасяше до настоящето, трябваше бързо да измисли нещо. Създалата се ситуация беше индикация за това, че в разсъжденията му се бе промъкнала някаква грешка.

Той никога не бе допускал, че между Линкс и Петте Сестри съществува връзка; също така и не предполагаше, че онзи е клиент на Дахно. Блейс не очакваше, че речта на Маккей пред Палатата ще има такъв ефект, въпреки че можеше да се досети, предвид стремителното увеличаване на членовете на неговата църква. Но това, което обезателно трябваше да предвиди, беше степента на ангажираност на брат му в делата на Палатата и влиянието му там.

Блейс се усещаше като някой, който изведнъж бе получил неочаквано наследство, при това с такива размери, че даже не знаеше какво да прави с него. Внезапно бе получил всичко, което възнамеряваше да постигне някога и както се оказа, просто не беше готов да реагира веднага. Беше си чист късмет, че точно сега Дахно реши да си позволи „кратка“ почивка на Земята и Блейс разполагаше в крайна сметка поне с няколко седмици. А толкова много работа имаше да се върши… Като се прибавеше и отсъствието на брат му, ситуацията ставаше направо критична.

На Блейс му беше абсолютно ясно, че Дахно заминаваше, защото не можеше да предотврати политическия провал на Сестрите. Същевременно по никакъв начин не можеше да разчита на сътрудничеството на Маккей. Онзи никога не би станал негов клиент. Линкс и Петте Сестри скоро щяха да започнат да издирват Дахно, но той вече щеше да е на безопасно място. Така че именно Блейс и служителите от офиса щяха да са тези, на които предстоеше да се оправят с Маккей. Но как, след като дори и самият Дахно се беше отказал? Може би брат му все пак бе измислил нещо? Беше ли възможно всичките му предишни ходове да са част от някакъв план за спасение на Петте Сестри от Маккей? Въпреки че според Блейс, освен да се отстрани самия Маккей, едва ли имаше друг начин, но освен това той се съмняваше, че брат му е имал възможност да го направи както преди, така и сега. Но това беше единственият начин да се запази лидерството на Петте Сестри в Палатата.

Като помисли още малко, Блейс се убеди, че няма друг избор. Щеше да следва първоначалния си замисъл, поне засега. Но първо трябваше да получи цялата необходима му информация.

Дахно бе настоял да посетят, макар и за кратко Хенри и Джошуа, тъй като и бездруго първия кораб за Старата Земя излиташе едва следобед.

— Наеми кола — това беше последното, което каза брат му снощи, — а пък аз ще пътувам с моята. Ще се видим направо там към девет сутринта, съгласен ли си?

— Естествено, че съм съгласен — каза Блейс, чудейки се защо Дахно толкова настоява да пътуват с различни коли.

И тъй, той стана рано, поръча си бял оувъркар, точно като този на брат му и пое на път. Като пристигна във фермата, Блейс видя, че Дахно вече го бе изпреварил. Той се качи по стълбите, почука и добре познатият глас на Хенри го покани да влезе. Дахно се разполагаше в своя стол-трон, а срещу него Хенри и Джошуа седяха на обикновени столове. Джошуа веднага скокна да донесе стол на Блейс, който се настани върху него, но определено се чувстваше доста по-неудобно, отколкото например брат му. Дахно продължи деловия си разговор с Хенри:

— … И така, аз ще отсъствам известно време, горе-долу около шест месеца. Но ако ви потрябва нещо, можете да потърсите Блейс. Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас сега, преди да съм заминал?

Хенри поклати глава. Той смяташе, че Блейс и Дахно отдавна са изплатили, и то с лихвите времето, през което се беше грижил за тях. Те бяха работили във фермата години наред, значи, нищо не му дължаха. Наистина, преди чичо им приемаше по нещо от време на време — например, части за двигателя, който накрая бе успял да сглоби и бе монтирал на един стар трактор.

Блейс остана учуден от факта, че Дахно отново се опитва да предложи нещо на Хенри, отлично знаейки какъв педант бе чичо му. Но предложението на Дахно всъщност беше една типична за него прелюдия към онова, което наистина искаше да каже.

— Тогава дайте да направим така — рече Дахно. — Засега ще ви оставя моя оувъркар, а пък вие ще го ползвате, докато отсъствам.

Още преди Хенри да успее да каже нещо, Дахно стовари върху него цялата мощ на убедителния си глас:

— Ако не се кара, той ще се развали, така че тъй или иначе ще ми се наложи да наема някого за тази цел. Много по-евтино ще ми излезе да ви го оставя и да го ползвате вие, а не някой чужд човек.

Чувствайки, че губи почва под краката си, Хенри промълви след малко:

— Какво пък, щом е така, ние с удоволствие ще се грижим за колата ти, Дахно.

— А сега — продължи Дахно, — можете ли да я управлявате? Да не сте забравили вече? Май най-добре ще бъде, да ви припомня как се прави това.

— Лично аз никога не съм карал такава кола и определено ще имам нужда от уроците ти — отвърна Хенри, който никога и при никакви обстоятелства не би признал, че не би могъл дори и да мечтае за такава кола, предвид крайната си бедност.

— Добре. — Дахно се обърна към Блейс. — Можеш ли да паркираш твоята кола на пътя, за да имаме достатъчно място, докато уча Хенри как да управлява моята?

— Ей сега. — Блейс се отправи към двора, но още не бе доближил колата си, когато Джошуа го догони.

— Питам се дали не би могъл да ме пообучиш малко и мен, докато те двамата се занимават с това тук, в двора — помоли той. — Защото не вярвам татко да тръгне да ме учи после, а освен това, ако изведнъж забрави нещо, поне ще има кой да му подскаже. Само че… би ли му казал, че това е било твоя идея?

— Естествено — отговори Блейс и отвори вратата. — Сядай.

Обучението започна. В интерес на истината, в него нямаше нищо кой знае колко трудно. Системата за управление беше крайно опростена — имаше само един лост за управление и табло, на което имаше пет-шест копчета. Джошуа схвана всичко само след петнадесет минути.

Те се върнаха до двора и видяха, че Дахно и Хенри също са постигнали добри резултати.

После Блейс изпрати брат си чак до кораба.

— Не прави нищо, което и самият аз не бих направил — каза широко усмихнат на сбогуване Дахно, махна му с ръка и изчезна в тъмнината на входния шлюз.

Блейс се върна до колата и подкара към града. Скоро той стигна до Екюмени, но вместо да си отиде в къщи, се насочи към офиса. Там всичко си беше както преди. Двете жени се занимаваха с преглеждане на пощата. В десния край на бюрото на Ара имаше купчина неотворени писма, адресирани до Блейс. Той се приближи и ги взе.

— Дахно ще отсъствува няколко месеца — рече той. — Уведомиха ли ви, вече?

— Той звънна сутринта и ни предупреди — отвърна Ара. — Каза също на никой да не казваме, докато не ни разрешите, и освен това ни информира, че докато се върне, ще го замествате вие. Има ли нещо, което мога да направя за вас, Блейс Аренс?

— Засега не, Ара. — И Блейс се упъти към кабинета си, който брат му беше заповядал да оборудват за него преди две години. От този кабинет се влизаше направо в информационния център, и той веднага отиде там, оставяйки неотворената кореспонденция на бюрото си. Блейс се настани пред екрана. Беше му интересно, какво ли има на дискетата, която му беше дал Дахно вчера.

Секретните файлове, които откри там се оказаха доста повече, отколкото очакваше. Този път въобще не му беше лесно да ги разчете — Дахно бе използвал някаква собствена система за съкратено записване на имената и фактите. Блейс отдавна знаеше, че е невъзможно веднага да разбере какво има вътре, затова за по-лесно просто ги запомняше. Работата с файловете му отне повече от час и половина. Наистина, през това време той успя да открие какъв е смисълът на повечето от съкращенията. Сега вече имаше достатъчно информация за много хора. С нейна помощ Дахно би направил едно малко състояние, ако решеше да шантажира някого, но това не му беше в стила. Брат му събираше информацията парченце по парченце, само за да може да е наясно с поставения му проблем, а после да консултира клиента си по най-добрия начин.

Блейс реши отново да прегледа един от файловете, който доста го беше слисал. Файлът се намираше веднага след предупреждението, че записаната на дискетата информация е секретна и неправомерният достъп до нея е наказуем. Блейс не бе очаквал да намери нещо подобно. Текстът на файла гласеше:

Отдолу стоеше факсимиле на подписа на брат му, а под него имаше още един — на някой си Нортън Броули, адвокат. Посочената в документа дата гласеше, че завещанието е съставено и вписано в официалния регистър преди около осем години. Блейс си позволи да се разчувства за момент, но после потисна емоциите си, извади дискетата и изключи компютъра. След това се облегна назад в креслото си и се замисли. Трябваше да намери отговорите на два въпроса. Първо: кой беше истинският заместник на брат му? Дахно винаги бе казвал, че би искал това да бъде Блейс, но можеше ли Дахно да работи без помощник през цялото това време? Да, но брат му никога не бе споменавал, че някой му помага и затова Блейс бе останал с впечатлението, че целия му екип се състои от Дахно и двете му служителки в офиса. На всяка цена трябваше да открие този таен помощник, помисли си Блейс. Иначе никога нямаше да бъде напълно сигурен, че управлението е само в неговите ръце. Освен това, този неизвестен, който и да бе той, навярно вече знаеше, че Блейс щеше да замества Дахно.

И второ: къде се намираха бойците?

Блейс не се съмняваше, че „Кучетата“ — както ги наричаха, наистина съществуват. Въпреки това той не намери никаква информация по този въпрос, нито имена, нито цифри, нито факти, нито успя да открие как и кога са били създадени.

Съществуването и поддържането на подобен вид военни формирования, независимо че нямаше достатъчно основателни причини за това, беше обичаен, но твърде потискащ факт на всеки един от световете, на които имаше филиали на Другите. Ръководителите им, с изключение само на Кинкака Гудфелоу от Хармония, създаваха или наемаха такива бойни части или по свое усмотрение, или следваха заповедите, дадени тайно от самия Дахно.

Значи се налагаше час по-скоро да научи всичко за „Кучетата“, или както там ги наричаха. Някога, преди въобще да подозира за съществуването им, самият той бе споменал пред брат си, че те биха могли да представляват опасност и за самия Дахно, а също и за организацията като цяло. А в бъдеще — бъдещето, планирано от Блейс, „Кучетата“ изобщо не съществуваха, дори като възможност. Не искаше дори и да си помисля какво щеше да стане, ако на Другите им се наложеше да разчитат само на грубата сила.

Той стана от креслото и отиде в кабинета си. Там имаше специална кушетка, направена по поръчка — толкова дълга, че да можеше да се изтегне комфортно. Блейс легна и остави мислите си да блуждаят свободно, търсейки връзка между фактите, които бе открил в прегледаните от него файлове. Преди всичко — кой е заместникът. Който и да беше, при всички случаи щеше да има отпратки към него в по-голямата част от случаите.

Блейс отдавна си беше изработил подход за обработка на информацията, намирайки се в състояние на пълна отпуснатост. И ето, малко по малко, както си лежеше, от дълбините на съзнанието му изплува едно съкращение, което се срещаше доста често във файловете — „1к“.

То се появяваше винаги когато ставаше дума за нещо, свързано с юрисдикцията, и беше ясно, че зад него стоеше някой. Блейс се сети, че този някой можеше да е адвокатът, подписал се на завещанието на брат му. Ако абревиатурата „1к“ беше свързана с него, то трябваше да има някакви доказателства, че точно той се явява най-близкия помощник на Дахно.

Преди всичко Дахно, под предлог, че се консултира с този юрист, би могъл да се среща с него когато си поиска, без това да изглежда подозрително. Да, това беше идеалната маскировка за един помощник. Но за съжаление, Блейс не можа да открие никакви други доказателства, че това е точно така. Така че той заряза тази тема и премина към следващата — за въоръжените отряди.

Ако те съществуваха, а той беше абсолютно сигурен в това, то във файловете нямаше начин да не са отразени например поне решенията или заповедите на Дахно, отнасящи се до тях. Доколкото Блейс знаеше, откакто той самият се бе преместил в Екюмени, брат му никога досега не ги беше използвал. Естествено, Дахно би могъл и да скрие, че го е правил, но това беше малко вероятно. Екзотическата натура на брат му би се възползвала от тях само в случай на крайна необходимост — точно както бе направил Хамър Мартин, изпращайки двама от наемниците си да убият Блейс. Това можеше да се случи само ако имаше сериозна заплаха за самия Дахно, а сега това беше станало реалност.

Във всеки случай, за последните четири години Блейс вече можеше с достатъчна сигурност да прецени откъде да очаква нещо такова. Доколкото знаеше, с изключение на онази предварително нагласена свада с Линкс, по принцип никой не мразеше чак толкова Дахно, че да иска да го премахне. Разбира се, голяма част от делата, с които го ангажираха клиентите му, касаеха и него, но каквито и конфликти да бе имал брат му с клиентите си, нито един от тях не беше толкова сериозен, че да се стигне до използване на сила.

Така или иначе, но на Дахно вероятно му се бе налагало да посещава лично Кучетата си, и то неведнъж. Блейс отново запрелиства наум съдържанието на секретните файлове — по-бързо от което и да е запомнящо устройство — и изведнъж в паметта му изплува кратка бележка от преди пет години.

„к до Моузвил, 15 Кръг, кутия 149“

Когато преглеждаше файловете наум за първи път, означението „к“ не му говореше нищо. Тогава си бе помислил, че по всяка вероятност това е първата буква от името на някой клиент. А Моузвил беше град, два пъти по-малък от Екюмени, и се намираше на около деветстотин километра от него, в самия край на курортната зона. Градчето и курортната зона бяха заобиколени от плодородни земи, принадлежащи на богати фермери.

Внезапно му хрумна, че едва ли би могло да има по-добро място от Моузвил за построяване на база на „Кучетата“. Беше достатъчно далече от Екюмени, тъй че по никакъв начин не би могъл да бъде пряко свързан със столицата. От друга страна, беше достатъчно голям град, за да разквартируваш там всяка въоръжена част. А курортната зона и околните поля несъмнено бяха изключително удобно място за устройване на лагери и школи по бойна подготовка.

Под думата „Кръг“ вероятно трябваше да се разбира някакъв обиколен път, минаващ наблизо до лагера, а „кутия 149“ естествено беше пощенска кутия номер 149 — от тези, в които местните хора получаваха кореспонденцията си.

Умът на Блейс направи още един скок: „к“-то може би беше съкращение на „Кучета“. Освен това, „к“-то неизвестно защо го подсети за онзи юрист, който може би щеше да се окаже най-близкия помощник на брат му, а същевременно и осигуряваше контакта му с „Кучетата“. В този случай Дахно спокойно можеше въобще да не се вясва в близост до лагера им.

Ако „к“ значеше „Кучета“, то „1к“ спокойно можеше да бъде „Първото Куче“. Такава шегичка беше напълно в стила на Дахно.

Блейс още веднъж превъртя наум съдържанието на секретните файлове, търсейки потвърждение за правилното разшифроване на съкращенията.

Да, явно беше на прав път. Използвайки гривната си, Блейс се свърза със справки, за да открие адвоката, подписал завещанието на Дахно. Оказа се, че кантората на Нортън Броули се намира в Екюмени, на около тридесетина квартала от офиса на брат му.