Разрушителят на светове

Глава 28

Блейс се събуди рано със слабо, но настоятелно усещане, че трябва да предприеме нещо колкото се може по-бързо. Сънливостта му окончателно изчезна, когато се сети, че тази сутрин Маккей трябваше да изнесе важна реч по проектозакона за геостанцията. Блейс реши, че на всяка цена трябва да го чуе. Дори само това беше напълно достатъчна причина, за да го накара да стане, но той знаеше, че зад всичко това стои и нещо много по-голямо. Интуицията му подсказваше, че бяха се натрупали достатъчно много фактори за възникването на кризисна ситуация, и то предстояща в най-близко бъдеще. Трябваше да открие още доказателства за надигащата се опасност и затова той побърза да стане и чевръсто се облече.

После предпазливо надзърна в спалнята на Дахно и видя, че той все още спи, както и се надяваше. Вероятно брат му се бе прибрал призори — твърде много от клиентите му предпочитаха да се срещат с него тайно — а често „тайно“ се оказваше само през това време на денонощието, в което по-голямата част от населението на града прекарваше в сън.

Секунда-две Блейс стоеше и гледаше как Дахно спи. Огромният му брат се бе проснал, повален от съня. Едната му едра, гола ръка висеше от кревата. Сега лицето му изобщо не изглеждаше както обикновено. Обичайното насмешливо изражение липсваше — четеше се само една огромна, нечовешка умора. В съня си Дахно изглеждаше много по-възрастен. Умората и тревогата, отпечатани на лицето му, още веднъж подчертаваха разликата във възрастта между него и Блейс.

Блейс изведнъж изпита необикновен прилив на състрадание и нежност към брат си. Той тихо се измъкна от стаята и реши да закуси някъде в града, за да остави Дахно да се наспи спокойно. Закуси в кафенето до Палатата и после веднага се запъти към галерията. Току-що бе минало десет часа — беше твърде рано за доста от депутатите, а за посетители — още повече. Но когато влезе в галерията, Блейс установи, че тя е пълна на три четвърти, а местата в залата за заседания на самата Палата бяха запълнени горе-долу в същото съотношение.

Блейс се бе уговорил с Том да му пази място срещу съответното възнаграждение, — и щом го видя, пазачът веднага го заведе до първия ред на балкона. Един от седящите там се озърна, надигна се и отстъпи на Блейс мястото си. Появата на нов човек на първия ред на балкона предизвика известен интерес у околните, въпреки че по принцип нямаше нищо необичайно в това, някой да пази място за друг. Блейс си помисли, че вероятно повече от половината присъстващи в галерията днес са дошли заради професионални или бизнес интереси, и беше твърде възможно да си бяха осигурили място по същия начин. Той изхвърли това от главата си и започна да разглежда депутатите.

Маккей вече беше на мястото си — с високия си ръст той отдалеч изпъкваше сред другите депутати, тъй като по-голямата част от тях бяха ниски, на средна възраст и доста невзрачни на вид.

Нещо още по-интересно привлече вниманието на Блейс. В далечината внезапно бе мярнал Петте сестри, седнали всички накуп, а около тях имаше само празни места. Той познаваше четирима от Сестрите: Харолд Харолд, Шин Ли, Брат Уилямс и Крайстдотър (Христова дъщеря) Умалук. Що се отнася до петия член, той можеше да бъде само Хюго Линкс от Анклава на Първата Молитва. Блейс изведнъж си спомни къде го бе виждал. Това беше същият онзи човек, който бе догонил брат му на излизане от галерията, когато я посетиха за първи път двамата, и бе започнал да им крещи и да ги заплашва, че ще ги изхвърли от Палатата.

Да, определено Дахно не беше човек, на който можеш да имаш доверие. Сега вече Блейс разбра, че цялата грозна сцена бе специално замислена от брат му, за да отклони тогава вниманието на Блейс от Линкс — един от вероятните му клиенти. Защото беше ясно, че Линкс със сигурност е клиент на Дахно и като такъв ползва съветите му, а с него и цялата петорка.

Докато Блейс размишляваше, Маккей вече бе започнал изказването си — говореше за геостанцията. Блейс вече бе разбрал, че Петте Сестри нарочно задържат проекта заради собствените си интереси, въпреки че ако проекта се одобреше, това щеше да осигури значителен приток на средства за инвестиране на планетата, а следователно — и към населението й.

Колкото и да беше странно, Маккей също беше против проекта, но поради съвсем различни причини. Доколкото Блейс успяваше да разбере, Маккей настояваше всички, които щяха да работят по проекта, обезателно да принадлежат към някоя църква и да бъдат „истински вярващи“. Той извъртя нещата натам, аргументирайки се с факта, че във всичко, което опираше до вярата, Асоциация е напълно безупречна. Дори и на планетата да имаше хора, които не принадлежат към нито една от църквите, едва ли би им хрумнало да заявят на всеослушание, че Бог не съществува. Маккей гневно упрекна членовете на Палатата, че ако наемат специалисти от други светове за изграждането на геостанцията, сред тях неминуемо щеше да има и хора, които не само не вярват в Бога, но които активно и най-вече публично ще отричат съществуването му и щяха да говорят против неговите църкви. А оттук следваше, подчерта Маккей, че фактически те щяха да се опълчат срещу цялото население на планетата.

Нямаше нужда Блейс да търси истинската причина за изказването и внесените от Маккей предложения. Петте Сестри не можеха да не подкрепят проекта, като се имаше предвид колко енориаши им бе измъкнал Маккей, те просто нямаха друг избор, за да могат след утвърждаването му да се хвалят пред избирателите си, че това се дължи единствено на тях.

От друга страна, изискванията на Маккей бяха практически неизпълними. Нито един сред световете, от които щяха да се наемат специалисти за изграждането на геостанцията, нямаше да се нагърби да гарантира, че всички участници в строителството ще са „истински вярващи“ и членове на някоя църква. Например, на Касида, когато те наемаха на работа, никой нямаше право да те пита каквото и да е относно вероизповеданието ти. По-голямата част от хората на Касида, а и на някои от другите светове, откъдето при всички случаи щеше да се наложи да се наемат специалисти, по принцип се смятаха за атеисти. Даже екзотиците, които особено държаха на свободата на личността, се придържаха към становището, че вярата в каквото и да е божество възпрепятства развитието на човешката култура.

Нямаше никакво съмнение, че всъщност Маккей саботира проекта за геостанцията, макар и да си дава вид, че го подкрепя. В същото време той явно целеше победа над Петте Сестри, за да изземе мястото и влиянието им в Палатата, което те заемаха толкова отдавна. Докато го слушаше, Блейс осъзна, че не бе изключено и това да стане. На Дружествените светове хората, които притежаваха способността да въодушевяват и повличат останалите след себе си, се радваха на голяма почит. Без съмнение, младият Маккей определено бе една такава харизматична личност. Повечето от депутатите бяха силно привлечени от него, също както по-силния магнит събираше повече железни стружки, отколкото по-слабия. Когато Маккей най-накрая приключи с изказването си, отдолу се разнесоха бурни аплодисменти, а към тях се присъединиха дори и някои от посетителите в галерията, и толкова ентусиазирано и дълго ръкопляскаха, че се наложи Том да ги усмирява.

Блейс напусна галерията, както и всички останали и отиде в апартамента си да дочака излизането на всекидневните емисии на новините. Когато се прибра, принтерът тъкмо довършваше последното сутрешно издание. Той отдели листовете, в които се споменаваше Маккей и седна да ги прегледа. Естествено знаеше, че едва ли щеше да има някакъв коментар на речта на Маккей още сега, но тонът на статията напълно оправда очакванията му. А именно: каквото и да бе решението на Палатата относно проекта, Маккей определено бе повдигнал важния, но твърде деликатен въпрос за строителите, които щяха да работят върху проекта. Необходимо ли беше те да бъдат вярващи в смисъла на думата, който бе възприет на Асоциация?

В дневните издания на вестниците тонът беше съвсем различен. Навсякъде в тях се подчертаваше, че след като този въпрос вече е повдигнат, то така или иначе трябва да бъде решен. А във вечерните даже бяха публикувани резултати от проучване на общественото мнение. Преобладаващата част от хората бяха за ограниченията, предложени от Маккей. Коментарите бяха по-сдържани, но и по-аргументирани.

Блейс тъкмо четеше една от статиите, когато чу сигнала на видеофона. Той остави вестника, погледна към екрана и видя съобщение от брат си:

„Да мина ли да те взема в осем? Можем да вечеряме заедно. Президентът.“

До осем оставаха още два часа и половина. Блейс ги прекара в изучаване на работата на Палатата в миналото. Беше му интересно дали и преди са назрявали кризисни ситуации на религиозна почва при обсъждане на жизненоважни за цялата планета въпроси. В края на краищата успя да преброи осем, и всеки път религията беше надделявала. Занимавайки се с това, той откри, че в повечето случаи подобни проекти отново „възкръсваха“ и отново минаваха през Палатата, само че вече като части от други, нямащи нищо общо с тях проекти, и бяха така променени, за да се избегнат или заобиколят причините, които пречеха тези проекти да бъдат приети в първоначалния им вид.

Тъкмо се бе задълбочил както трябва в изучаването на тези въпроси, когато вратата се отвори и Дахно влезе. Очите му блестяха както обикновено, а самият той изглеждаше отново здрав и пълен с енергия.

— Е, какво? Готов ли си? — попита той.

— Тъй вярно, господин президент — отговори Блейс, отмествайки листовете встрани.

Вечеряха в един от многобройните ресторанти, в които Дахно беше желан гост. Появата му на такива места можеше да се смята за безплатна реклама на заведението, а освен това беше свидетелство за високото ниво на ресторанта. Тази вечер Дахно беше весел, остроумен, въобще в стихията си. Той бъбреше за какво ли не, но — отбеляза си наум Блейс — и дума не обели за речта на Маккей. Блейс не го и очакваше. В момента беше доволен и от това, просто да седи редом с брат си и да се наслаждава на обаянието му. Именно сега, след ефектната реч на Маккей и особено след като бе наблюдавал спящия Дахно, беше просто необходимо да го види пак в предишния му вид. Но малко по малко Блейс започна да долавя в обичайното на пръв поглед поведение на брат си и някакъв фалш.

Разговорът продължаваше да си остава непринуден, въртейки се около най-различни теми и Дахно все още не показваше никакви признаци на умора. Обаче от вниманието на застаналия нащрек Блейс не убягнаха признаците на отчаяние и опустошеност — ту в очите, ту в бръчките около устата, които за първи път бе видял на лицето на спящия Дахно. Брат му явно преживяваше криза, и то от доста време. Едва ли това беше някаква скрита реакция на днешния демарш на Маккей в Палатата. Освен това трябваше да се има предвид и факта, че Дахно никога досега не го бе канил на вечеря без причина, значи, рано или късно поводът за днешното им събиране щеше да се изясни. Така и стана. Точно когато поднесоха десерта, Дахно настоя Блейс да изпие едно бренди с него, въпреки че знаеше предпочитанията му по въпроса. По принцип Блейс нямаше нищо против алкохола, но просто не виждаше каква полза би могъл да има от него, предвид грандиозните си планове.

— Може би ще ти се стори малко неочаквано — започна Дахно, сръбвайки от питието си и поглеждайки дали и Блейс пие, — но след като съпоставих всички възможности и оцених общата ситуация на другите светове, реших, че трябва да се съглася с твоите планове за бъдещето.

Той замълча и погледна към Блейс, който не криеше учудването си.

— В крайна сметка — усмихнат продължи Дахно, — аз съм готов на следното: дай да изберем някоя планета и да опитаме да създадем там организация от нов тип — тя ще бъде първата от тези, които ще започнат работа в предложената от теб насока. — Той отново замълча и присвивайки очи, погледна Блейс. — Какво ще кажеш?

— Дай ми две секунди да си помисля — отвърна Блейс, макар че в интерес на истината изобщо не му беше необходимо такава отсрочка. През това време Дахно бавно вдигна чашата към устните си и отпи поредната глътка.

— И така — каза той, оставяйки чашата си на масата. — Времето изтече. Какво е мнението ти?

— Не очаквах, че ще решиш толкова бързо — произнесе Блейс, — и смятах, че ще са ти необходими поне две седмици, ако не и повече. А що се отнася до шансовете дали ти изобщо би възприел моята идея, аз ги оцених примерно като петдесет на петдесет. Позволено ли е да попитам какво те накара да вземеш решение толкова бързо?

— Не — каза Дахно, усмихвайки се, за да смекчи твърде резкия си отговор.

— Какво пък, все едно аз ужасно се радвам, че си решил така — продължи Блейс. — Действително вярвам, че по този път ни очаква едно грандиозно и многообещаващо бъдеще. Макар че едва ли ще доживеем да го видим.

Дахно се разсмя, допи питието си и си поръча ново.

— Както виждам, все пак успя да ме убедиш — изрече той, гледайки Блейс. — Юнак! А с кой от световете би искал да започнеш?

— Най-добре ще е да започнем от Старата Земя — отвърна Блейс.

Дахно го изгледа, леко наклонил глава.

— Старата Земя е доста костелив орех — започна той. — Та там дори няма единно правителство — те са буквално стотици. Всяка социална, религиозна или етническа група постарому продължава да държи на независимостта си. За да успеем да им повлияем, ще ни трябват много повече хора, отколкото можеш да си представиш.

— Но нали и там има световни политически организации, които решават тъкмо въпроси, касаещи цялата планета… — започна да обяснява Блейс, но Дахно го прекъсна.

— Още по-зле. Би трябвало вече да си разбрал, че членовете на такъв тип организации не са нищо друго, освен марионетки, управлявани от най-разнообразни групировки, чиито представители са те и на които именно принадлежи реалната власт.

— Исках да отбележа нещо друго — тихо продължи Блейс, — че нашата организация на Старата Земя от моя гледна точка е длъжна да действува по съвсем различен начин. Спомни си, че човечеството е възникнало именно там…

— Точно това я прави най-костеливия орех — отново го прекъсна Дахно.

— Не — поклати глава Блейс. — На Земята винаги са се вслушвали в проповедниците и пророците. Представи си някой като Маккей, провъзгласяващ преимуществата на Другите като лидери на Старата Земя. Една група с такива като него е напълно способна да завоюва Земята — естествено, след известно време.

Той замълча.

— Нещо не те разбирам — произнесе много сериозно Дахно. Този път той дори не се докосна до високата чаша с бренди, която току-що се бе появила пред него. — Ти какво, да не би да предлагаш да експортираме всичките си проповедници на Стара Земя? Ще имаме ли въобще някаква полза от това в близко бъдеще, че и по-нататък?

— В перспектива — каза Блейс, — те биха могли да отстранят онези граници между различните групи, за които ти спомена. Не трябва да забравяме, че Старата Земя все още е силна и богата, и затова именно оттам ще можем най-ефективно да влияем и над останалите цивилизовани светове.

Дахно взе чашата с бренди и отпи.

— Вие май наистина гледате далеч напред, мистър вицепрезидент? — произнесе замислено той, устремил поглед в пространството.

Блейс забеляза, че отново безпокойство и умора пропълзяват по лицето на брат му.

— Просто считам, че е необходимо да се следва една достатъчно далечна цел, за да може света да е постоянно ангажиран с движението си напред, към достигането й. Само така бихме могли да получим възможността да направим това, което смятаме точно сега за необходимо.

Дахно бързо го погледна.

— Може и да си прав. А как ще накараме организациите ни на другите светове да ни последват?

— Мислил съм и върху това — рече Блейс. — Всичките ни хора трябва да бъдат сигурни, че няма да останат на заден план. Може би няма да е лошо да съберем на някоя неутрална планета ръководителите на всичките ни филиали. А коя планета би била най-подходяща за целта? Естествено тази, на която се каним да осъществим плана си. В конкретния случай това е Старата Земя, нали така?

— Да… — проточи Дахно. Той забарабани с пръсти по масата. Паузата се проточи.

— Е, добре — наруши накрая тишината Дахно, — нека да спрем дотук. В такъв случай ще е най-добре аз да се прибера и да го обмисля както трябва. А може дори и да си взема отпуск. Доколкото си спомням, досега никога не съм си го позволявал. Така че не се учудвай, ако липсвам известно време — няколко седмици, а когато се върна, тогава ще решим къде и как да се срещнем с останалите.

— Утре ли заминаваш? — поинтересува се Блейс.

— Че защо да протакам? — възкликна Дахно. Нали знаеш поговорката: всички кораби пътуват към Старата Земя. Утре ще се кача на който и да е кораб, а после при необходимост ще се прекача на друг, който отива до там. От време на време ще ти се обаждам, за да знаеш къде съм. Но не много често. А ти ще ме заместваш.

Той млъкна, а после бръкна в джоба си, измъкна оттам дискета и я подаде на Блейс.

— Мисля, че вече наистина мога да те смятам за свой партньор. А сега — ето ти една малка изненада…

Блейс погледна брат си.

— Още някой и друг файл?

— Да — кимна Дахно. — Аз те допуснах до секретните файлове едва след като ти сам бе открил какво има в тях. А сега получаваш право на достъп до още по-секретна информация. — Той направи пауза и се ухили на Блейс. — А може би вече знаеш какво има в тях?

— Ами, горе-долу… — отговори Блейс.