Разрушителят на светове

Глава 5

Сутринта, като отвори очи, Блейс видя, че всички други отдавна са станали и се обличат. Дрехите им бяха по-хубави от вчерашните — може и да бяха най-хубавите им дрехи. Докато Блейс се опитваше да се разсъни напълно и да разбере какво става, Уил успя да се облече, да си оправи леглото и да излезе от стаята, а Джошуа, който изглеждаше почти като възрастен в черната си риза и панталони от плътен, но не особено скъп плат, вече приключваше с оправянето на леглото си.

— Какво става? Какво се е случило? — попита Блейс.

— Отиваме на църква — накратко го информира Джошуа.

— Ама аз нямам никакви черни дрехи — въздъхна Блейс. — Какво да облека? Предполагам, че и аз трябва да дойда с вас, нали?

Джошуа видимо се обърка, както стоеше изправен до кревата си, и погледна Блейс със странно изражение, което удивително добре се връзваше с дрехите му.

— Това вече не знам — отговори той, обърна се, донагласи одеялото върху леглото си, и излезе навън.

Джошуа да не знае? Блейс можеше единствено да гадае какво кара братовчед му да се държи така. Той набързо нахлузи най-тъмните дрехи, които успя да намери, и изскочи от къщата. Хенри и синовете му вече се качваха в запрегнатата с кози каруца. Блейс пристъпи по-наблизо и спря, надявайки се чичо му да го забележи. Но Хенри само го погледна за миг, а после заобиколи каруцата и се качи вътре. Поводите изплющяха, и колата излезе от двора. Блейс стоеше, загледан подире им. Оставиха го сам, без каквито и да било обяснения.

От една страна, на него ни най-малко не му се ходеше на неделната служба в квакерската им църква. Но от друга страна, това можеше да означава и че Хенри и семейството му го отхвърлят, че го отстраняват от най-важното нещо в живота им — религията.

Блейс се обърна и бавно се запъти към къщата. В котлето, което явно беше единственият съд за готвене в къщата, той намери остатъци от още топла каша. Сипа си и седна да яде, без да престава да мисли по въпроса.

Какво да направи? Да попита направо Хенри или да изчака, докато той самият благоволи да му обясни? Колкото повече мислеше за това, толкова по-очевидно ставаше, че при дадената ситуация по-добре е да не предприема нищо, а да изчака и да види как ще се развият събитията. Като че ли дори и братовчедите му не искаха да говорят за това.

Блейс почисти масата, изми съдовете и котлето, и улисан в работата, съвсем забрави за проблема си. След три часа Хенри и момчетата се върнаха, и живота в къщата продължи както преди, все едно че този ден с нищо не се различаваше от другите.

През следващите няколко дена Блейс усърдно се стараеше да спечели Джошуа, и постепенно те станаха приятели. Джошуа никога не показа раздразнение или нетърпение, докато обясняваше поредното нещо на Блейс. Същевременно Джошуа с лекота се справяше със своята част от къщната работа.

Преди да дойде тук, Блейс почти не си беше имал работа с деца на своята възраст. Малкото деца, с които от време на време се срещаше, въобще не бяха на неговото ниво, що се отнасяше до знания и съобразителност. От друга страна, по-големите от него момчета, които познаваше, според Блейс се държаха по-скоро като възрастни, но съвсем не бяха толкова умни, колкото тези възрастни, с които на Блейс му се налагаше да общува. Освен това, той усещаше, че е много по-способен от тях.

От цялата тази работа следваше простия факт, че Блейс никога не бе имал приятели в общоприетия за тази дума смисъл. Той напълно съзнаваше това, както и че все още не беше възрастен, нищо че можеше да общува като равен с тях. В една от книгите, които бе прочел, Блейс се бе натъкнал на фразата „ни риба, ни рак“ и според него, тя му пасваше идеално. Затова и Блейс не очакваше, че Джошуа ще го приеме така безрезервно — без да прояви нито злоба, нито завист, и без дори да се засяга, че братовчед му е толкова по-различен от него. Но не мина много време и той разбра — просто Джошуа беше най-големия син в семейството, държеше се като такъв и той и Блейс нямаше какво да си делят. Според Джошуа, Блейс също си имаше съвсем конкретно място сред тях. Той беше братовчедът, който временно живееше при тях, и заемаше място някъде между Уил и Джошуа. За свое собствено и най-голямо учудване, Блейс разбра, че това положение на нещата напълно го удовлетворява.

Същевременно Уил се оказа добър пророк — Блейс пое част от къщната работа наравно с другите.

Масата, пейките, столовете и пода в кухнята, а също пода и стените в спалните на Хенри и момчетата, трябваше да се измиват ежедневно. Трябваше също да се поддържат чисти и прозорците, съдовете и останалата покъщнина. Освен това, на Блейс му възложиха и да готви.

Независимо от многобройните си задължения, все пак му оставаше и свободно време. Когато можеха, Уил и Джошуа го посвещаваха в своята част от работата. Уил чистеше обора, където държаха козите, ежедневно провеждаше ветеринарен контрол за всяко животно, и ако се налагаше, извършваше малки ремонти по пристройките. Джошуа отговаряше за всичко останало. Всеки ден той извеждаше козите на паша, доеше ги, приготвяше кашкавала, редовно преглеждаше и поправяше оградата, която заобикаляше фермата и пасището. Той следеше също така и в какво състояние е къщата и извършваше всички ремонтни работи, с които Уил не можеше да се справи. Освен това, като най-голям Джошуа отговаряше за по-малките, и при необходимост можеше да поеме и тяхната работа.

Що се касаеше до Хенри, той пък вършеше всичко, за което се изискваше мъжка сила. От време на време чичото отиваше до най-близкия магазин — а това му отнемаше почти цял ден — откъдето можеха да се купят неща от първа необходимост. За нещо по-специално му се налагаше да ходи до Екюмени, и макар и рядко, това му костваше целия ден.

Целият им живот протичаше по един строго определен ред — разписание, установено веднъж и непроменено никога. Те ставаха, молеха се и закусваха, и след като си оправеха леглата и изчистеха стаите, всеки поемаше задълженията си до сутрешната молитва в десет. След това отново се трудеха до дванадесет и половина, когато ставаше време за обяда и втората за деня молитва — а обядът беше най-обилното хранене през целия ден. След обяда те отново се хващаха на работа и се трудеха почти до залез-слънце. Блейс бързо свикна и с колениченето, и с молитвите. Но въпреки всичките си усилия, не можеше да приеме идеята за съществуването на Бога — нито със сърцето, нито с разума си.

На четвъртия ден, по време на обяда, откъм улицата се разнесе някакво бучене, като звука постепенно се усилваше.

— Това трябва да е брат ти. — Хенри погледна към Блейс.

Блейс почувства внезапно стягане и студенина в гърдите си, първи вестител на паниката, която го обзе. Той напълно бе забравил, че има още един роднина тук. Майка му беше пратила Дахно при Хенри преди много години — скоро след раждането на Блейс. Тъй като Блейс никога не бе чувал някой да споменава за брат му в негово присъствие, той беше останал с впечатлението, че брат му или е умрял, или е избягал някъде.

И ето че сега им предстоеше да се срещнат, ако се съдеше по нарастващия рев на турбините, брат му имаше оувъркар — кола с въздушна възглавница. Хенри неодобрително се смръщи, като видя оживлението, изписало се по лицата на момчетата.

— Вашият по-голям братовчед пристига, когато сме на масата — недоволно забеляза той, — така че може да се присъедини към нас или да изчака да свършим с обяда. Каквото и да става, нито един гост не трябва да нарушава реда в този дом.

Рева на турбините за момент почти ги оглуши, а после веднага стихна някъде по двора. Обядът бе към края си. Уил и Джошуа се хранеха малко по-бързо, отколкото обикновено — не толкова припряно, че баща им да забележи, но все пак възможно най-бързо.

Блейс, за съжаление, трябваше да измие чиниите и да почисти после масата.

Няколко секунди отвън не се чуваше нищо. После по стъпалата се чуха тежки стъпки, вратата се отвори и Дахно, по-големият полубрат на Блейс влезе в стаята.

Блейс беше чувал от приятелите на майка си какъв е бил Дахно като малък, но много повече знаеше от Езекил, и очакваше да види необикновено едър и мускулест млад мъж.

Влизайки през вратата, Дахно трябваше да се понаведе, за да не се удари в горния й праг, а когато се изправи, на момчето му се стори, че главата на този млад гигант почти опира в тавана. Беше облечен в делови костюм от мек черен плат, на краката му лъщяха високи, също черни ботуши, малко позацапани от пръски кал. Стоейки изправен, той сякаш надвисваше над всички, изпълнил по-голямата част от стаята. Иначе Дахно си изглеждаше като съвсем нормален, добре охранен мъж със среден ръст, но увеличен един път и половина. Под шапката от гъсти и тъмни къдрици се показваше кръгло и приветливо лице. Топла и весела усмивка приветства семейството на Хенри.

— Надявам се, че не съм попречил на обяда ви — прозвуча приятен баритон.

— Не, разбира се — студено се усмихна Хенри. — Но ти знаеш нашите обичаи. Ще се наложи да почакаш, защото още не сме свършили.

— Какво пък, ще почакам… — вдигна ръце Дахно. — Впрочем, донесъл съм ти някои части за мотора.

— Благодаря на Бога за добрината ти — вежливо-официално му отвърна Хенри. — Ако искаш да седнеш, столът ти е там, в ъгъла.

Блейс винаги се бе учудвал от размерите на този стол, и досега си мислеше, че сигурно Хенри го използва само в някакви особени случаи.

— Благодаря, но предпочитам да постоя — отказа се от поканата Дахно. Появата му решително ускори края на обяда. Дори външно невъзмутимият Хенри се нахрани по-бързо отколкото всякога.

— Аз най-вече дойдох да се срещна с брат си — и Дахно погледна Блейс.

— Тъй ли? — Хенри най-накрая остави лъжицата до празната си чиния. — Щом е така, Блейс, ти си свободен — вместо теб ще прибере братовчед ти Уил.

Блейс все още не можеше да откъсне поглед от по-големия си брат.

— Блейс — повтори, вече дразнейки се, чичо му. — Свободен си. Брат ти те чака.

Блейс стана от масата. Приближавайки се към Дахно, той усещаше как с всяка крачка се смалява.

— Хайде, братленце. — Дахно се обърна и отвори вратата. Блейс го последва.

— Да се поразходим малко — каза Дахно.

Те заобиколиха един съвсем нов, бял оувъркар. После завиха покрай обора, и чак когато вече не можеха да ги видят от къщата, Дахно спря и се обърна към Блейс. Няколко дълги мига той го гледаше, усмивката му ставаше все по-широка и по-широка, докато изведнъж се разсмя силно, от сърце.

— Така си и знаех, че тя ще те прати тук — възкликна той.

Внезапно Дахно замахна и с опакото на тежката си ръка удари Блейс. Втрещеният Блейс се просна на земята и цяла минута не можа да стане. Главата му се пръскаше от болки.

— Хайде, ставай — Дахно протегна ръка и му помогна да си стъпи на краката.

Блейс още не бе дошъл на себе си след удара, и затова не можа да обмисли, както обикновено, думите си.

— Защо го направи?

Дахно се разсмя.

— За да се научиш, братле, за да си наясно. Трябва да знаеш, че си голям късметлия с такъв брат като мен. И ако наистина искаш да бъдеш щастлив, трябва да знаеш какво да очакваш от мен.

Болките в главата му поутихнаха, и Блейс вече беше в състояние да се съсредоточи и да мисли повече или по-малко ясно.

— Във всеки случай, това-онова вече знам — озъби се той.

— О, я виж ти, братлето имало зъбки — усмихна се Дахно. — Но това са само млечните ти зъбки, малкия. Хич не си и помисляй да ме плашиш с тях, няма да стане. Реших да те взема оттук. И запомни добре: аз въобще не съм този вечно усмихнат младеж, за който ме мислят всички.

— Ти си копие на майка ни — каза Блейс.

— Правилно. Бързо схващаш, даже по-бързо, отколкото предполагах! — кимна Дахно. — Да, така е. Приличаме си и по още нещо с нея. В живота винаги сме вървели по своя път. И щом аз казвам, че ти и аз ще вървим по един и същи път, най-добре това да ти стане ясно още сега, в началото. Разбра ли?

— Да. — Блейс предпазливо опипа главата си. — Всичко разбрах.

— Добре тогава — произнесе Дахно. — Това, с което си се сблъскал тук, са пълни глупости — не представлява нищо пред онова, което аз мога да направя за теб, ако се наложи. Моите възможности са безгранични. Аз и ти, заедно, рамо до рамо, здраво ще поработим, братленце. Но първо трябва да приключа с някои неотложни неща, а дотогава, мисля, че нищо няма да ти стане, ако поживееш известно време тук, във фермата на чичо ни.

През това време главата на Блейс окончателно се проясни, и той осъзна, че всичко, което брат му каза за себе си, е вярно. Този човек беше от малкото, които Блейс не можеше да манипулира, е, поне засега не можеше. Но стария трик с детинското държане можеше пък да мине…

— А какво смяташ да правиш с мен?

Дахно не отговори веднага. Известно време той се взираше в Блейс, като че ли наистина се чудеше какво да го прави — даже усмивката му изчезна.

— Всъщност — започна той, — аз бях малко по-голям от тебе, когато тя ме изпрати тук. Въпреки че още тогава бях толкова висок, колкото Хенри, и впрочем, бях два пъти по-силен физически. Но аз разчитах най-вече на ума си и само благодарение на ума си успях да се предпазя от него и неговия начин на живот. Ти вече си започнал да правиш същото. Така ли е?

— Да — отговори Блейс. Нямаше смисъл да се разпростира подробно по този въпрос.

— Да, така и трябва да бъде — замислено промълви Дахно. — За да постигнем целта си, мое малко братле, ще трябва да пуснем в действие мозъците си и да използваме всичките си способности. А през това време ще трябва да се научиш на смирение и на още много други неща, защото хората, сред които ще се движиш, недолюбват тези, които се стремят към първото място. Истинските трудности обаче тепърва ти предстоят — когато ти се наложи да работиш с някой, който изобщо не мисли като теб. Така че, засега ще поживееш още малко тук, при чичо ни.

— А после? — възкликна Блейс. — После какво ще стане?

— После ще се преместиш при мен в града, в Екюмени — отговори му Дахно. — Дотогава тъкмо ще подготвя почвата и ще съм ти намерил подходяща работа.

— А ти с какво се занимаваш? — поинтересува се Блейс.

— Всичко с времето си. — Дахно обърна гръб на Блейс и продължи. — Хайде, време е да се връщаме при роднините.

— Чакай малко — промълви Блейс, — кажи ми поне колко време ще трябва да живея тук?

— Няколко седмици… няколко месеца… може би дори и няколко години. — Дахно го гледаше през рамо. — Зависи…

— От мен ли? — Блейс се стараеше да не изостане, защото Дахно вече беше стигнал до ъгъла на обора.

— Донякъде и от тебе — отговори накрая брат му. — Но и от много други неща. Не се притеснявай. От време на време ще идвам да те видя. Надявам се, ще успееш да измислиш как да се оправяш с роднините.

Те излязоха на двора пред къщата. Хенри и Джошуа вече бяха отвън, а Уил сигурно все още беше вътре — зает с почистването след обяда. Блейс се замисли, ударът на брат му не беше само удар — това спокойно можеше да се тълкува и като знак. Знак за това, че Дахно е решил да стане господар на Блейс и да се разпорежда с него, както го бе правила досега майка им, и Блейс с нищо не можеше да му попречи. Както каза брат му, зъбките на Блейс бяха само млечните зъби на малко, слабо пале. Но след време все нещо трябваше да се промени. Блейс скъта случилото се дълбоко в паметта си, за да може впоследствие да го обмисли и анализира както трябва.

Дахно запита Хенри.

— Имаш ли нещо против да взема братлето с мен в града? Искам да му купя някои дрехи. А частите, които ти нося, са в колата — ела да ти ги дам.

— Не, Дахно, разбира се, че нямам нищо против. Блейс и аз благодарим на Бога за щедростта ти. — Хенри заобиколи оувъркара, а през това време Дахно отвори багажника, извади оттам няколко пакета и ги връчи на чичото.

— Благодаря на Бога за голямата ти щедрост към мене — повтори отново Хенри.