Разрушителят на светове

Глава 8

На следващия ден след обяда, Блейс, по ирония на съдбата, тръгна да се срещне с Учителя точно по пътя, по който се отиваше в Екюмени. Беше спряло да вали преди няколко дена, времето беше горещо и калта постепенно изсъхна. Лятото изглежда започваше.

— Няма как да се объркаш — обясняваше му Уил, — това е една такава мъничка кафява къща точно до църквата. Наоколо няма дървета, и дори да я пропуснеш, то църквата няма как да не я видиш, защото върхът й се издига над върховете на дърветата.

Блейс вървеше по пътя и обмисляше въпросите, които се канеше да зададе на Учителя. Той никога не се бе чувствал толкова объркан. Всички хора, които познаваше досега, мъже и жени, се подчиняваха на определени правила на поведение, възникнали при съвсем други условия на живот. Тук правилата бяха съвсем различни. Освен това, отдавна му беше ясно — хората не трябваше да разберат, че Блейс ги използва, за да постигне целите си. Трябваше да бъде много внимателен.

Църковната кула се показа, а скоро Блейс видя и самата църква, а после и малката кафява къщурка до нея. Той свърна от пътя и тръгна натам.

На почукването му не отговори никой, но понеже на вратата нямаше бележка, Блейс почука отново, но малко по-силно. Този път дочу тътрещи се стъпки, и вратата се отвори. Пред Блейс стоеше дребен човек, по-нисък дори и от него. Той погледна момчето и се усмихна.

— А-а, ти трябва да си новият племенник на Хенри. Влизай.

Той се отмести, пускайки го да мине, и Блейс пристъпи в малко, тъмно антре. След антрето човечецът зави наляво, и те се озоваха в миниатюрен хол. Блейс забеляза, че той беше не просто нисък, а силно, почти надве прегърбен и за да може да вижда събеседника си при разговор, трябваше силно да отмята главата си назад.

В хола стопанинът се настани в едно от креслата, пригодено специално за него и като се намести, вече можеше да гледа Блейс право в очите. Човекът с жест показа на Блейс съседното кресло. То беше меко и удобно, но твърде прашно. За няколкото дена, прекарани в къщата на Хенри, Блейс беше станал невъобразим чистник. Сега веднага забеляза, че цялата тази къща не само е мръсна и запусната, но дори и самият й собственик излъчва неприятна миризма.

— И така, ти дойде да ме посетиш — каза той. — Аз съм Алберт Грег. Енориашите обикновено ми викат Грег — разбира се, извън църквата. А в църквата ми казват „Учителю“. Ако около нас има възрастни — и той намигна, — ще се наложи и ти да ми казваш „Учителю“. Но понеже сега сме само двамата, викай ми просто Грег. Не се впечатлявай от вида ми — от артрита е. Да, знам, че за тази болест има лек, но лечението струва повече пари, отколкото можем да си позволим. Е, а ти си Блейс Аренс, нали?

— Да, Учителю, тоест… Грег — каза Блейс.

Той не очакваше да се сблъска с човек като този. Мислеше си, че ще се срещне с някой, като Хенри — прям, решителен и безкомпромисен. Седящото пред него човече, поне на пръв поглед едва ли притежаваше и едно от горните качества, но независимо от това именно той беше главата на местната църква. Блейс беше озадачен.

— Искаш ли кафе? — предложи Грег. — Току-що сварих. Кафеникът е в кухнята, но можеш да го сервираш и тук. Бих те помолил да сипеш и на мен, защото ми е малко трудно да се справя сам.

— Не, благодаря ви, Грег, току-що обядвах.

— Може би не само това те спира — усмихна се Грег. — Сигурно още не си свикнал с вкуса на това, което тук пият вместо кафе. А какво те води при мен?

— Дойдох да ме посъветвате и поучите. — Блейс се бе подготвил предварително. — Искам да се запозная основно с вашата вяра и да ме въведете в правилата на вашата църква — смятам да стана неин член.

— Да ти дам наставления ли? — очите на Грег бяха като бургии. — Първо, в нашата църква няма никакви правила, а освен това, ако си мислиш да ме впечатлиш с търсенето на наставник, няма да успееш — но трябва да ти се зачете, дето сам дойде при мене. А може би… да не би Хенри да те е пратил?

— Не, не — отговори Блейс. — Аз сам реших да се срещна с вас и да ви задам няколко въпроса.

— Добре — каза Грег, потъвайки още по-дълбоко в креслото си. — Това вече е по-близо до истината. Случвало се е много хора да идват при мен с подобна цел. Знам поне стотина, които са ми задавали въпроси за самите тях и за техните проблеми, надявайки се да им помогна.

— Доскоро живеех с майка си — започна Блейс. — Тя е екзотичка по рождение и по възпитание, затова аз също се смятам за такъв. Не познавам никой от Хармония или Асоциация, изключая може би само един човек, а той… — Блейс усети, че се вълнува. — За него едва ли може да се каже, че е от вашите.

— Предполагам, че имаш предвид някой, като брата на Хенри, Езекил, а може би дори и самия него — произнесе Грег. — Езекил просто избяга от самата идея за вярата, изостави тези две планети, където тя процъфтява и напълно е променила начина си на живот. Ти говореше за Езекил, нали?

— Да, Грег — кимна Блейс. — Всички ние много го обичаме.

— Разбира се — замислено рече Грег. — Езекил е от тези хора, които винаги се харесват на околните. Мисля, че всичко дойде именно оттам… Но нека продължим нашата беседа. Ти казваш, че майка ти е екзотичка, и ти самият също си възпитан като такъв. След като си дошъл тук обаче, значи съществуват причини, поради които не си могъл да останеш повече с нея. Тя добре ли е?

— О, да — отговори Блейс, — просто вече не беше удобно да бъда непрекъснато с нея и постоянно да се местя от място на място. Затова тя реши, че ще е по-удачно да ме изпрати тук, при Хенри.

— Да — каза Грег. — Представям си. Същото беше и с по-големия ти брат.

— Вие познавате Дахно? — попита Блейс.

— О, да. Аз бях вече дошъл тук, като Учител, когато той пристигна — поясни Грег. — Мисля, че теб те е довело тук желанието да узнаеш как трябва да се държат в различните ситуации членовете на нашата църква. Сигурно никога досега не ти се е случвало да се сблъскаш с такова нещо?

— Да, така е — съгласи се Блейс.

— А има ли и нещо друго? — поинтересува се Грег. Блейс се колебаеше. — Може би — продължи Грег, — ти си имал вече някакво мнение за квакерите, или дружествениците, ако щеш, и сега не можеш да го преодолееш? Е, какво, така ли е?

Блейс кимна.

— Аз… — И изведнъж неочаквано се изпусна. — За тях винаги казваха, че са фанатици. Наистина, чувал съм да ги наричат и „истинските пазители на вярата“, или „истински вярващите“. Тези два израза правилни ли са? И по какво се различават?

Грег се усмихна.

— Разбира се, много ни харесва да ни възприемат като „истински вярващите“. Но обикновено ние самите се наричаме „Истинските Пазители на Вярата“, просто защото трябва да мислим именно така за себе си — иначе няма да можем да живеем в мир, нито със себе си, нито с Бога. Но от друга страна, някои от нас действително са заслужили да ги наричат фанатици, и не се съмнявай, че между тях и Истинските Пазители на Вярата определено има разлика.

— Именно това искам да си обясня — отбеляза Блейс. — Как да ги различавам?

— Много просто — сви рамене Грег. — „По делата им ще ги познаете“. Това е цитат от Новия Завет…

— Знам го — живо отговори Блейс. Близо до този, мъничък, сгърбен човечец той се чувстваше удивително уютно. — Мисля, че това е в Евангелието на Матея, глава седма, двадесети стих.

— Ти познаваш Библията? — Грег проницателно го изгледа.

Блейс неочаквано се смути.

— Аз много рано се научих да чета — каза той. — Четях доста и обикновено запомнях прочетеното. Нали сега имахте предвид, че фанатикът се отличава от Истинския Пазител на Вярата по делата си?

— Да, точно така — промърмори Грег. — Колко много приличаш на Дахно! И същевременно си съвсем, съвсем различен. Ти си съвършено прав, разликата е много ясна. Истинския Пазител на Вярата живее, за да служи на Бога, а фанатикът, съзнателно или не, използва Бога и вярата в Него за собствените си цели.

— Я виж ти — замислено проточи глас Блейс.

След малко Грег прекъсна мълчанието му.

— Защо ми се струва, че наскоро нещо много те е разстроило?

Блейс се канеше да отрече, но после се отказа.

— Да. — Момчето изпитваше неудържимо желание да сподели всичко, което го мъчеше, с това малко, сгърчено човече. — Както вече ви казах, майка ми е екзотичка, и аз също се смятам за такъв. Самата идея за насилие е абсолютно несъвместима с мисленето ни.

— Значи, ти си станал свидетел на акт на насилие? — уточни Грег.

— Да, аз… — И Блейс пламенно заразправя за това, как Хенри бе наказал Джошуа заради козата, как бе реагирал Уил и как се бе чувствал Блейс тогава и след случката.

— Ясно — рече Грег, когато Блейс свърши. Отново се възцари тишина, а после Грег продължи. — Виждам, че ти е много тежко и трудно да разбереш. Това, което се е случило, е свързано не само с това, в което вярва Хенри, но и с това, в което вярват повечето от нас. Не ти ли се стори, че чичо ти съвсем не изпитва удоволствие, когато трябва да наказва сина си — нито преди, нито след това?

Блейс кимна в съгласие.

— Аз исках да отида при Джошуа, но Хенри ме спря, и тогава изобщо не изглеждаше разгневен. А на следващия ден, когато попитах Джошуа за това, той ми каза, че ако някога има син, ще постъпва с него по същия начин — естествено, ако го заслужава.

— Да, така е — кимна Грег, — и това не пречи от него да излезе добър и любящ баща. — Той замълча за момент, а после продължи. — Скоро трябва да дойде да ме вземе един от членовете на нашата църква. Баба му е много стара и е на смъртно легло. Тя е пожелала да ме види, и сега се нуждае от мен повече, отколкото ти.

— Ясно. — Блейс се почувства силно уязвен, бяха го отхвърлили настрани като нещо старо и ненужно.

— Не се обиждай — внимателно го погледна Грег, — но мисля, че не ме разбираш. За съжаление, аз не мога да ти помогна. Ти искаш да разбереш защо ние сме такива. Но за да стане това, трябва и ти да повярваш в Бога. А аз съм сигурен, че ти, също като по-големия си брат, просто не си способен на такова нещо. — Той се усмихна. — Преди тридесет години, когато бях още съвсем млад Учител, бих приел едва ли не за свое задължение да те посветя, ако трябва и насила, във вярата. Но сега знам, че това е невъзможно. Трябва първо да намериш Бога вътре в себе си. А доколкото познавам екзотиците, брат ти, пък и самият теб — не мисля, че е възможно да постигнете дори и това. — Той млъкна и със симпатия погледна Блейс. — Но ти можеш да направиш живота си по-лесен и хубав, ако просто следваш пътя, по който трябва да върви всеки от жителите на нашата планета — продължи той. — Вярата е недостъпна за теб.

— Разбирам — кимна Блейс. — Но ако все пак искам да я постигна?

— Търси Бога. — Грег дружелюбно погледна момчето. — Ти си разочарован, но аз не те коря. Самият аз съм на кръстопът. Ако ти успееш да намериш Бога или да разбереш, защо Хенри постъпва така или защо всички ние сме такива, каквито сме — това за мен ще бъде много, много важно. Може би, ако поживееш по-дълго тук… Но и това ще стане, ако е рекъл Бог. Още веднъж ти повтарям — докато не намериш Бога в себе си, никога няма да имаш вяра.

— В края на краищата, мога да опитам, нали? — попита Блейс.

— Приеми начина, по който живеем тук за даденост — отговори Грег. — Мисля, че си необикновено развит за годините си, и може би нашият начин на живот в крайна сметка ще ти хареса, дори и без вяра. Не знам. Просто се надявам.

Той млъкна и въздъхна.

— Но ще ти кажа нещо — продължи той. — Хенри не е фанатик. Той е Истински Пазител на Вярата. Може би, ако го погледнеш от тази гледна точка, ще можеш някой ден да го разбереш.

Той спря и погледна с виновна усмивка Блейс.

— А сега, ще ми бъде много приятно, ако ми помогнеш да стана от креслото. Аз и сам мога, но ако ми помага някой, ми е много по-лесно да го направя.

Блейс стана, и като пристъпи напред, подаде ръка на Грег. Той се надигна и силна, неприятна миризма се разнесе около него.

Грег виновно се усмихна.

— За това също трябва да се извиня. Усещаш миризмата, нали? Това е заради един глупав обет, който дадох преди много години, когато бях още млад и силен. Заклех се никога да не се мия с вода, която е стоплена по изкуствен начин. Но сега, на тези години, миенето със студена вода е не само неприятно, но и опасно. — Той отново се усмихна на Блейс. — През лятото мога да се мия без проблеми, зимно време обаче ми е много трудно — а сега тъкмо свършва зимата. Ще дойдат горещи дни, и водата, която съм налял в резервоара навън, ще се стопли и ще стане безопасна за мен. Е, а дотогава ще гледам да стоя поне на една ръка разстояние от всички.

— Това съвсем не е толкова важно — каза Блейс. — Особено ако има обяснение.

Грег се усмихна отново.

— Мисля, че ще оправдаеш надеждите ми. — Той се задържа на вратата и се обърна към Блейс. — Между впрочем, съветвам те да изчакаш малко тук, след като аз изляза. Ще е по-добре, ако никой от енориашите не знае за нашата среща. Да, и още нещо, като разказваш на Хенри за разговора ни, кажи, че си получил наставление. Той обича тази дума.

— Ще запомня — кимна Блейс, — и ще изчакам тук, след като излезете. Исках да ви питам и още нещо. Може ли да идвам на църква заедно с другите?

— Разбира се, стига да искаш. Да, освен това знай, че този дом никога не се затваря — нито денем, нито нощем вече четиридесет години.

Блейс отново седна в креслото и започна да чака. Не минаха и две минути, и той чу шума от приближаваща кола. Някой извика.

— Хей, Грег!

— Идвам, Уолсър! — Звукът от тътрещите се крака на Грег бавно заглъхна, последва тих говор, от който Блейс не разбра нищо, а после вратата хлопна, напълно заглушавайки гласовете. Малко по-късно Блейс чу шума на потеглящата кола.

Той почака още малко, за да е сигурен, че никой няма да го види и после излезе навън. Но вместо да тръгне обратно към фермата на Хенри, той заобиколи къщата и намери боядисания в черно резервоар, закрепен за една от стените на къщата. По това време на деня той беше на сянка, тъй като стената гледаше на изток.

Блейс се върна до къщата и успя да открие чука, отвертката и още някои инструменти. Като потърси още малко, в мазето се намери и стълба. Когато се покатери на стълбата, Блейс видя, че резервоара, както и се надяваше, беше закрепен за стената с две метални ленти. Той беше започнал да развива първия от осемте винта, придържащи лентите, когато се сети, че едва ли ще може да премести пълния с вода резервоар. Тогава потърси и намери на дъното на резервоара двата необходими му крана — за пълнене и източване. Блейс затвори входния, източи водата и едва след това разви останалите винтове.

Като държеше празния резервоар в ръце, момчето освободи гъвкавата тръба и я затегли зад ъгъла на къщата, за да е сигурен, че дължината й е достатъчна. После премести стълбата на южната страна на къщата и отново се покатери върху нея. Тук слънцето щеше да стопля повече водата, освен това щеше да я нагрява през целия ден — и зиме, и лете. Блейс здраво закрепи резервоара, затвори изпускателния кран и отвори входящия, за да напълни резервоара. Като се убеди, че той вече е пълен — крана се затваряше автоматично с помощта на някакъв поплавък — Блейс слезе от стълбата.

Доволен от свършеното, той отнесе инструментите и стълбата обратно в къщата, като ги остави точно там, откъдето ги беше взел. Сега вече можеше да се прибира у дома.