Разрушителят на светове

Глава 4

Дрехите се сториха много странни на Блейс — тежки, грубо направени, добре поне, че панталона имаше гайки.

— Ще ти трябва колан, а, ето, намерих — ровейки в сандъчето, каза Джошуа.

Но Блейс си имаше колан, и то с магнитно закопчаване. Беше прочел доста за възрастта си и най-вече беше запомнил разказите, в които главния герой, заминаващ в чужда страна, винаги се стремеше да събере достатъчно пари, преди да го направи. Затова от момента, в който реши да се махне от къщи, момчето започна да събира парите, които получаваше от време на време. В колана-портмоне имаше сума, с която спокойно можеше да си купи билет за всеки полет с космически кораб. Ако му се наложеше, той можеше и да напусне тази планета. За двете седмици, през които майка му организираше пътуването, Блейс съумя да намери банка, от която, макар и с малка комисионна, се снабди с парите, употребявани на Асоциация.

Блейс наниза колана през гайките и го затегна здраво.

— Под кревата ти има още един сандък. — Джошуа посочи с глава към едно от леглата. — Ето ти малко бельо и чорапи. Ще ти покажа как трябва да ги сгънеш и подредиш, защото татко много обича всичко да е в ред.

Той вече затваряше своето сандъче и се готвеше да го пъхне под леглото, когато забеляза, че Блейс се тресе от студ.

— Ти май замръзна? — Джошуа отвори отново сандъка си и метна към Блейс нещо тъмно и меко. — Сложи и този пуловер, малко се е протъркал на лактите, но нищо, ще ти помогна да го закърпиш. Можеш ли да плетеш? Не можеш? Ние всички умеем, иначе през зимата ще пукнем от скука. Ще те науча, много е лесно.

Той затвори сандъчето и го тикна под кревата. През това време Блейс облече пуловера и както очакваше, той му беше доста голям и се налагаше да навие нагоре ръкавите.

— Хайде, бързо на масата — каза Джошуа. — Уил ще я подреди, а баща ни тъкмо ще е свършил с молитвите. Той сега си е в стаята, наваксва. За да може да те посрещне, му се наложи да пропусне две молитви.

— Две молитви ли? — попита Блейс.

— Да. — Джошуа го изгледа почти толкова объркано, колкото и самия Блейс гледаше него. — Нима там, откъдето идваш, не се събирахте за молитва? Ние се молим четири пъти дневно: сутринта, като станем, по пладне, преди обяд, и преди да си легнем. Някои църкви изискват да се молиш по шест, дори седем пъти дневно, но ние не правим така. Татко казва, че са се навъдили страшно много вероотстъпници. Но нищо не може да се направи. Ние принадлежим към Църквата на Истинското Евангелие и Верния Път.

Последните няколко думи на Джошуа сякаш отекнаха в главата на Блейс, и надежда стопли сърцето му — ето нещо, което го привличаше, нещо, в което би могъл да повярва. Да вярваш, че има една истина за всичко живо, че имаш сигурност и стабилност…

Размишлявайки върху това, той тръгна след Джошуа. Както братовчед му бе предсказал, масата вече беше сложена и ги очакваше. Покривката още пазеше следи от първоначалния си вид — червено-бяло каре, но от многото пранета беше избеляла и сега изглеждаше почти бяла. Приборите на масата бяха дървени, саморъчно издялкани лъжици и вилици. Имаше и ножове, които бяха доста остри всъщност и Блейс случайно се поряза, докато се хранеха.

— Е, как е? — попита Хенри. — Добре, добре. Сядайте. А ти, Уил, ще ни сервираш.

Пред Блейс се озова голямо дървено блюдо с парче месо, което изпускаше странен растителен аромат, но ухаеше толкова вкусно, че момчето изведнъж разбра колко е гладно. То си спомни, че откакто слезе от космическия кораб, през целия дълъг ден не е яло нищо.

Тъкмо се беше хванал за лъжицата, когато забеляза, че всички седят, събрали ръце за молитва, и очакващо гледат Хенри. Когато на всеки беше сервирано и Уил също седна, чичо му рече:

— Благодаря ти, Уил.

— Господи, благодарим ти за храната, която ни даваш. За всичко, което получаваме… — чистия, висок глас на Уил бе изпълнил стаята. Момченцето продължи да казва молитвата с изключително сериозен вид, съзнавайки значението й, като влагаше цялата сила на вярата си във всяка произнесена от него дума.

Гледайки го, на Блейс му се струваше, че в момента Уил не само благодари на Бога, в който вярваше, а като че ли води разговор с нещо невидимо и всемогъщо. То сякаш витаеше около тях, тук, в стаята и внимателно следеше всяка дума, казана от малкия, сякаш претегляше тяхната искреност и вяра.

Всичко това направи силно впечатление на Блейс. Като тъмен и могъщ поток бликаше вярата им, те наистина дълбоко и безрезервно се уповаваха на религията си!

Най-накрая Уил свърши с молитвата, но никое от момчетата дори не шукна, докато Хенри не посегна към лъжицата си.

— Сега ще ядем — каза той. — Джошуа, подай хляба и кашкавала на братовчед си.

Чак сега Блейс забеляза, че на масата имаше още две чинии: в едната имаше дебело нарязани филии от тъмен, зле оформен хляб, а във втората — кубчета блед кашкавал. Той пое чиниите от Джошуа.

— Благодаря ти, Джошуа.

— Тук е прието да се казва „Благодаря на Бога“ — отбеляза веднага Хенри. — Запомни това, Блейс.

— Да, чичо — кимна Блейс. — Благодаря на Бога за храната.

След което той си взе хляб, две парченца кашкавал и върна блюдата на Джошуа, който тутакси ги предаде на Хенри, без да си сложи нищо. Блейс с учудване забеляза слабата, едва доловима усмивка, отправена към по-големия син, която се появи върху лицето на бащата.

— Блейс днес е наш гост, Джошуа — каза Хенри, — и тъй като ти си по-големия, аз те помолих да поднесеш първо на него. Но много ми е драго, че после си помислил първо за мен, а не за себе си.

И след като си сипа, каквото искаше, той подаде чрез Джошуа чиниите на Уил, и едва сега те двамата си позволиха да си сипят от това, което бе останало.

Блейс с всички сили се стараеше да направи добро впечатление на останалите, а най-вече — на Хенри, макар че той не приличаше на човек, който би се поддал лесно на нечие влияние. Момчето се надяваше да успее със същата тактика, с която неведнъж бе манипулирал познатите на майка си. Отначало ги очароваше с любезно и учтиво внимание, а после използваше слабостите им, за да ги разиграва.

За щастие, в момента Блейс разполагаше с достатъчно време да обмисли стратегията си — устите на всички бяха пълни и те мълчаливо дъвчеха месо, хляб и кашкавал. На масата пред всеки от присъстващите, встрани от приборите, имаше и възголеми чаши с някаква тъмна течност. Блейс я опита и реши, че вероятно това е настойка от някакво местно растение, което тук заместваше кафето. Напитката беше горчива и неприятна на вкус, но той отпи няколко глътки, не само защото твърдо смяташе да им покаже, че тук всичко му харесва, но и защото беше много жаден. За разлика от кафето всичко останало на масата му се услади много, особено месото. Блейс реши, че сигурно е козе, но явно грешеше. По-късно разбра, че е било заешко — на Асоциация гъмжеше от зайци.

Безспорно козите бяха най-важното нещо във фермата. Впрягаха ги в каруцата, но и оряха с тях. Козите осигуряваха на стопаните си месо, кожа, и мляко — навярно кашкавала, който ядяха сега, беше също направен от него. Въпреки че що се отнася до вкуса му, мислеше си Блейс, козия кашкавал, който бе опитвал, докато живееше при майка си, беше доста по-различен.

И така, как да покори Хенри? Беше очевидно, че за него и синовете му не съществува нищо друго, освен религията. Езекил му беше разказвал, че почти всички жители на Хармония и Асоциация са такива — припомни си Блейс. Те винаги бяха готови да се хванат за гушите заради различното тълкуване на религиозните ритуали и догми.

Блейс инстинктивно усещаше, че цитирайки Библията по време на пътуването им, е „настъпил по мазола“ чичо си. Веднага изникваше въпроса как да се държи от сега нататък? Тук, на своята земя и в своята къща, Хенри беше всевластен господар на себе си и на всички други, а мнението му по всеки въпрос отдавна бе непоколебимо ясно. Единственото слабо място, според Блейс, беше вярата му, и навярно това беше пътят, по който щеше да извоюва свободата си. Сега, когато най-после се бе отървал от майка си, хич не му се искаше отново да зависи от някого, нито пък да понася каквито и да било ограничения. Още повече, Блейс искаше сам да се разпорежда със себе си, и искаше сам да избира хората и всичко, което щеше да го заобикаля. Мисълта, че трябва да се примирява с обстановката в тази къща, с недодяланата й мебелировка и грубата, проста храна, беше направо непоносима. Но той беше готов да изтърпи всичко, ако това щеше да му осигури независимост. Междувременно изобщо не възнамеряваше да се ограничава ни най-малко. Момчето изпитваше потребност от нещо, неизразимо с думи, нещо толкова голямо и непостижимо, че всички, които познаваше, а в това число и майка му, биха могли само да си мечтаят за това… За първи път тук, на Асоциация, Блейс почувства, че мечтата му може да стане реалност. Но първото и най-важно условие си оставаше свободата му…

Гласът на Хенри внезапно прекъсна мечтанията му.

— Блейс, в какво училище си учил?

Доста объркан, Блейс изпадна в голямо затруднение какво да му отговори. Всъщност никога не беше ходил на училище. От време на време, когато майка му се сетеше за съществуването на някой предмет, осигуряваше съответния учител. Но тъй като те двамата никога не се задържаха дълго на едно място, беше доста трудно да се наеме постоянен преподавател за толкова къс период време. Майка му смяташе, че при тези обстоятелства това е единствения възможен начин да му осигури образование. Резултатът беше, че Блейс се самообразова, и то прекрасно, но учеше само неща, които го интересуваха, или зазубряше факти, с които да шашне приятелите на майка си, а в крайна сметка и самата нея.

Добре де, мислеше си Блейс, с кое от това, което знам, бих могъл да бъда полезен на Хенри и какво би имало някаква стойност тук?

— Е, аз мога да чета и пиша, разбира се — започна предпазливо той с най-очевидното. — Учил съм аритметика, а също алгебра и геометрия. Донякъде съм наясно и с приложната математика, например с основните положения в геодезията, мога също да определям височината на дърво, чрез дължината на сянката му и така нататък. Знам също една формула, с която да изчисля колко дървен материал ще ви е необходим, ако вие чичо, решите да си построите къща, но не от талпи, а от дъски. Поназнайвам едно-друго и от химията, а също и от механиката…

— Какво по-точно имаш предвид под механика? — прекъсна го Хенри.

Блейс съзря шанса си, и моментално излъга.

— Работих известно време в работилница.

— В работилница ли? — пак попита Хенри.

— Там ме учеха да сглобявам и разглобявам мотори и разни други неща — обясни Блейс.

— Я виж ти? — каза Хенри, и Блейс за първи път усети интерес в гласа му. — Добре, а какво друго си учил?

Блейс трескаво прехвърляше наум предметите, с които би могъл да впечатли Хенри. Надали чичо му би проявил интерес към музика, литература или история на Старата Земя.

— Мога да оказвам първа помощ, учил съм малко медицина — продължи Блейс, — но аритметика наистина знам добре — мога да събирам числа без грешка, а и счетоводството го умея.

— Така ли? — Хенри помисли малко и продължи: — Тук не разполагаме със склад, но все пак записваме това-онова. Аз се занимавам с това, но нямам нищо против да ми помогнеш и това ще стане едно от задълженията ти, Блейс.

Надеждите на Блейс помръкнаха тутакси при споменаването на думата „задължения“.

— Е, добре, нека го обмисля, и после ще поговорим. А междувременно можеш да ми разкажеш какво още знаеш?

Блейс разбра, че засега е по-добре да не се разпростира много-много по този въпрос.

— Знаете ли, чичо — отново излъга той, — в момента не се сещам за нищо друго. Ако си спомня нещо, веднага ще ви кажа.

Изведнъж Блейс се замисли, ами ако Хенри реши да го изпрати на училище? Тази мисъл силно го разстрои — посещаването на някакво си местно училище изобщо не влизаше в плановете му. Със сигурност знаеше повече, отколкото местните деца. А дори и да не беше така, той щеше да мине целия материал за няколко седмици. Освен това, трябваше да се приспособява и нагажда към съучениците си…

— Добре тогава. — Хенри се надигна от масата. — Джошуа и Уил да се захващат с вечерните си задължения, а ти, Блейс, ще дойдеш с мен.

След като излязоха от къщата, Хенри го поведе към една от пристройките. Влизайки вътре, чичо му грижливо затвори вратата, сякаш в бараката имаше съкровище. Помещението беше просторно, но зле осветено, и въпреки това Блейс се досети, че това е нещо като работилница. На пода имаше полуразглобен двигател с вътрешно горене — Блейс си припомни картинките в една книга по история. Този двигател беше създаден специално за Новите светове, и можеше да работи с всякакво гориво. Дори, ако стриеха на прах едно дърво, или дори обикновена трева, и заредяха двигателя, той пак щеше да работи.

— Е, можеш ли да познаеш какво е това? — попита Хенри.

— Съществуват най-различни модели двигатели. За да съм сигурен, трябва да видя чертеж или схема.

— Ето. — Хенри издърпа от рафта руло чертежи, скицирани върху пластмасови листове с размери два на три фута. Той ги разви върху пейката и придърпа фенера по-близо. — Е, познат ли ти е този модел?

Блейс се задълбочи в чертежите. Беше виждал такива само в учебника по механика, а тези съвсем не приличаха на тях, а и значително се различаваха от чертежите, с които Блейс се бе сблъсквал досега.

— Да, струва ми се — отговори той. — Само че ви липсва това-онова, за да проработи. Главата на блока я няма, а липсват и болтчетата, с които трябва да се затегне към уплътнителната гарнитура. А къде е самата гарнитура? — Блейс заоглежда частите, наредени по пейката.

— Нямам гарнитура — поклати глава Хенри. — Трудно се намират, също като болтовете и главите. Възможно е, но струват много пари, особено гарнитурите. Надявам се до края на годината все пак да купя една.

— Да-а, значи една гарнитура и още някоя друга част — си приказваше като че ли сам на себе си Блейс, — и тогава ще може да се сглоби и ще заработи. — Той се обърна и погледна Хенри. — Да ви помогна ли да го сглобите, чичо?

— Да — отговори Хенри. — Мисля, че ще приема помощта ти. Но дотогава има още много време.

Когато се върнаха в къщата, масата беше вдигната, а Уил старателно миеше чиниите.

— Блейс, помогни на братовчед си Уил с подсушаването на съдовете — заповяда чичо му, — а после си лягайте и двамата.

Хенри излезе от стаята, най-вероятно също отиде да си легне, а Блейс се запъти към Уил, който му връчи една кърпа и една от измитите чинии.

— Джош ще дойде след малко — каза той, — сега е зает с животните.

— Имаш предвид козите, които бяха във впряга ли? — уточни Блейс.

— О, да — отговори Уил, — но те са специално обучени. Останалите ги отглеждаме най-вече заради млякото и кашкавала, и разбира се, колим по някоя от време на време.

Момчетата приключиха с подсушаването. Блейс изми умивалника, изтри го до сухо и го закачи на пирона. После двамата с Уил дружно изнесоха навън тежкото ведро с мръсната вода.

— Свиквай с мисълта за всичко това — каза Уил, — защото ще се наложи да го вършиш и сам. След като ще живееш тук, татко сигурно ще ме вземе да му помагам.

Той показа на Блейс къде е тоалетната, а после тръгнаха към спалнята. На леглото до стената, която разделяше тяхната спалня от тази на Хенри, все още си стоеше дюшека, но върху него вече имаше спретната купчинка спално бельо — чаршаф, възглавници и няколко одеяла.

— Джошуа ей сега ще дойде и ще ти покаже как да си оправиш леглото. — Уил се покатери на кревата си и започна да се съблича. След като прибра дрехите си в специална мрежа, закачена над леглото му, той отново скочи долу, коленичи до леглото на Джошуа и започна да се моли.

Блейс стоеше нерешително и се чудеше дали да не пробва и сам да си оправи кревата. Всичко, с което се сблъскваше в живота си беше предизвикателство, а и живо го интересуваше — любопитен му бе дори начина, по който камериерката в хотела си вършеше работата. На Блейс му се струваше, че ще може да се справи и без Джошуа.

Тъкмо тогава обаче той влезе, свали ризата си, но не я остави при другите до вратата, а я закачи на един пирон, забит на стената.

— Оправял ли си някога легло? — попита той Блейс.

— Да — отговори Блейс.

— Е, добре, гледай сега как го правя аз. — Гласът на Джошуа звучеше приятелски, и даже когато видя за пръв път братовчедите си, по-големия от синовете на Хенри се хареса повече на Блейс — беше необикновено разсъдлив за възрастта си. — Татко иска да се спазват следните правила: спалното бельо се пере в събота, а когато навън вали, го простираме в къщата, както сега. По принцип всеки се грижи за своето бельо, но понякога се налага да переш и нашето, и на татко. А сега гледай как става.

Джошуа първо покри дюшека с нещо като торба, а после постла отгоре чаршафа.

— Това е Божо ъгълче. — Джошуа акуратно подгъна висящия надолу край на чаршафа, и го подпъхна под дюшека така, че да се получи равнобедрен правоъгълен триъгълник. После постла горния чаршаф, сложи възглавницата и покри всичко с няколко дебели, явно ръчно тъкани одеяла, тъмносиви на цвят. Джошуа и тук не забрави да подгъне Божиите ъгълчета.

— До ден-два татко сигурно ще дойде да провери, оправяш ли си леглото както трябва — отбеляза накрая Джошуа, — но помни, че може да влезе и всеки момент, стига да реши. Така че най-добре е креватът ти винаги да е оправен.