Разрушителят на светове

Глава 33

Блейс даде инструкции на автопилота в колата да го закара до офиса. Там той изгуби почти половин час, за да прегледа съобщенията от другите планети, получени по време на отсъствието му, но вести от Дахно и Земята все още нямаше. Затова пък всеки от вицепрезидентите, които беше посетил, бе счел за свой дълг да му изпрати доклад.

Почти с едни и същи изрази те му съобщаваха за нарасналия брой на членовете във филиалите им, а също и за разширяване на кръга от възможностите им, вследствие на това.

Блейс с удовлетворение отбеляза, че новите попълнения в редиците на Другите са основно от хора, които не надхвърляха четиридесетте. Обикновено бе много по-трудно да бъдат убедени по-зрелите от тях да изберат нов житейски път. Може би щеше да дойде време, когато щяха да привлекат и тях, но това щеше да стане едва тогава, когато успеят да установят достатъчно твърд контрол над повечето от световете.

А що се касаеше до вицепрезидентите, те се оказаха достатъчно честолюбиви — както и предполагаше Блейс. Той им бе показал един реален път към властта, и независимо от непредсказуемостта му в бъдеще, някои от тях вече бяха започнали да се катерят нагоре, към целта си.

Блейс подготви закодирани съобщения до всеки от ръководителите, информирайки ги за предстоящата среща. Къде именно щеше да се състои тя — щяха да ги известят своевременно и тогава те веднага трябваше да тръгнат натам. Освен това, той се постара да ги поощри и въодушеви да продължат със започнатото.

Вече се смрачаваше, когато Блейс приключи с работата си в офиса и се отправи към вкъщи.

Там си приготви лека вечеря, а после реши да даде почивка на ума си и потъна във вълшебния свят на старинните книги от колекцията си, прелиствайки с наслаждение страниците им. Когато в крайна сметка си легна, той установи, че отново мисли за Антония Лю, и веднага се постара да я изхвърли от ума си. Опита се отново да се върне към мечтата, за самия себе си, намиращ се някъде във Вселената — неизразимо самотен и наблюдаващ отстрани другите светове и човечеството.

В тези мечти се криеше някакво студено очарование. То го отвеждаше далеч от суетата на света и му напомняше за всяка една от отлитащите минути от тленния му живот — не трябваше да пропилее напразно нито една от тях. Накрая Блейс потъна в дълбок сън, в който нямаше цветни сънища.

Като се събуди на сутринта, той закуси и се облече почти по същия начин, както при предишното си посещение в църквата, въпреки че сега дрехите му бяха малко по-хубави, а обувките — не толкова стари. Независимо от почтената им възраст си личеше, че от време на време се полагаха грижи за тях. Впечатлението, което сега правеше Блейс, беше на човек, който все още се грижеше за външния си вид, доколкото можеше.

Той освободи колата няколко квартала преди хотела, в който се намираше щабквартирата на Даръл Маккей и организацията му, и извървя пеша останалата част от пътя.

Портиерът при входа на хотела го изгледа подозрително, но все пак го пусна вътре. Във фоайето Блейс веднага забеляза двама мъже в градски дрехи, но със здравия тен на хора, прекарали по-голямата част от живота си на село. Те седяха в кресла недалече от входа и когато минаваше покрай тях, бдителните им погледи не го пропуснаха.

Блейс отиде на рецепцията, показа писмото от Самюъл Годсарм и обясни целта на посещението си.

Администраторът му предложи да седне някъде и да почака. След известно време му връчиха бланка за регистрация. Блейс я попълни от името на Блейс Маклийн, обявявайки Хенри за свой баща, а Уил и Джошуа — за свои братя. Мина един час, докато администраторът го извика, взе попълнената бланка и му връчи значка и един ключ.

— Ключът е за специалния асансьор — предупреди го той. — Качете се с него на най-горния етаж и покажете значката на този, който ще ви чака там.

— Благодаря ви — рече Блейс. Но администраторът вече му беше обърнал гръб. Блейс пресече фоайето под погледите на седящите около малките масички, мъже и жени.

Безшумният асансьор го издигна чак до четиридесетия етаж. На площадката пред него той видя двама мъже, високи почти колкото него, но с около двадесет до четиридесет фунта по-тежки. Без да каже нищо, Блейс им подаде писмото от Годсарм.

Един от пазачите също толкова безмълвно взе писмото и излезе, а другия през това време остана с Блейс. Той не изглеждаше враждебно настроен, въпреки че явно беше нащрек.

Трезво преценявайки възможностите си, Блейс реши, че ако му се наложи, спокойно щеше да се справи с него. След няколко минути първия пазач се върна и с кимване покани Блейс да го последва. Всичко това се случваше в пълно мълчание.

Те тръгнаха по коридора на хотела и спряха до една съвсем обикновена врата, намираща се почти в края на коридора.

— Борис е — пазача каза името си и почука лекичко по вратата.

След няколко секунди тя се отвори и Борис меко подбутна Блейс напред. Те се озоваха в просторния хол на един от най-разкошните апартаменти на хотела. Наистина, част от мебелите бяха подменени, покрай стените имаше само няколко кресла, а зад една голяма маса седеше Даръл Маккей.

Той беше облечен в обикновени сиви панталони и синя риза. През облегалката на креслото му беше преметнато черно наметало.

— Всичко е наред, Борисе — каза Маккей. — Застани до вратата. И изчакай там.

Масата беше затрупана с книжа, а най-отгоре, право пред Маккей, Блейс забеляза отвореното писмо от Годсарм.

— Блейс Маклийн? — попита Маккей, наблюдавайки го.

— Да, Велики Учителю.

— Току-що говорих със Самюъл Годсарм по телефона. Виждам, че той съвсем не е преувеличил абсолютно нищо, особено за ръста ви. А що се отнася до мнението му, че вие бихте могли да се окажете извънредно полезен за мен, засега не мога да преценя. Най-добре ми разкажете какво правихте в църквата му от момента, в който за първи път сте се озовали там, до момента, в който той ви е изпратил при мен.

Блейс така и направи, стараейки се по възможност да се изразява просто и разбираемо.

— Значи, именно след вашата проповед — каза Маккей като изслуша Блейс, — Самюъл е решил да напише това писмо?

— Да, аз мисля, че точно тогава — отговори Блейс. — Тогава той видя и чу, колко дълбоко съм впечатлен от вас и вашата реч.

— Кажете ми — продължи Маккей, — общността добре ли прие вашето представяне?

— Надявам се, че да, Велики Учителю — отвърна Блейс, — но аз само им повторих думите на речта ви и мисля, че именно те оставиха такова впечатление и усещане у тях. Аз не вярвам да са изпитвали нещо подобно някога.

— Явно и вие отлично сте възпроизвели речта ми. — Маккей приятелски се усмихна на Блейс. — Може би Самюъл просто се е уплашил да не се окажете по-добър проповедник от него. По-скоро затова е побързал да ви изпрати при мен. Той ми каза по телефона, че сте израснали във ферма и че баща ви е гледал кози. Къде се намира домът ви?

— Той е в района Зелените пасбища — обясни Блейс, — на около деветдесет мили от Екюмени.

— Да, сещам се — кимна Маккей.

Блейс вече си беше съставил мнение за този човек. Той забеляза, че Маккей е достатъчно проницателен, а това му качество по странен начин контрастираше с благообразната му външност. Ако не знаеше, че Маккей е квакер, Блейс би си помислил, че неговата религиозност е само един вид удобна фасада, зад която се крие безгранично честолюбие.

С една дума, Маккей беше в горе-долу същото положение, както и самия Блейс. Той се стремеше към властта, за да накара подчинените си да вървят по онзи път, който според него беше единствено правилният.

Докато Блейс се отдаваше на размисъл, Маккей също се бе вглъбил в нещо свое. После той отново заговори:

— А какво умеете да правите?

— Мога да върша всичко, което се върши в една ферма, Велики Учителю — отговори Блейс. — Мога да гледам кози, да ги впрягам в каруца или плуг и въобще да се грижа за тях. Надявам се да си намеря работа тук, в града, защото у дома, във фермата, страшно се нуждаем от пари. Наистина, досега не успях да си намеря нищо…

— Държали ли сте някога пушка, въобще — някакво оръжие? — поинтересува се Маккей. Блейс се поколеба, знаейки, че всеки друг фермер, за какъвто се представяше, на негово място нямаше да бърза да отговаря на подобен въпрос. Даже и най-бедният фермер държеше някакво оръжие в къщата си. Било то за лов на зайци или за да се защитава от набезите на други, враждебни църковни групировки. Очевидно беше, че Маккей се опитва да разбере дали Блейс не е участвувал в такива стълкновения.

— Случвало ми се е да стрелям понякога с иглена пушка — рече Блейс. — Веднъж бяхме сложили табели с предупреждения към другите ловци на зайци, да не навлизат в нашите райони. Но те все пак си ловуваха там и сигурно някой от тях беше загубил в тревата тази пушка — наистина, тя беше повредена, но аз я оправих.

Маккей навярно имаше селска жилка, тъй като изслуша обяснението на Блейс за намирането на пушката, без да каже каквото и да било.

— И добре ли стреляте? — попита той.

— Горе-долу — отвърна Блейс. — Обикновено успявам да ударя няколко заека. А освен това съм добър борец.

— Добър борец, казвате — промълви Маккей, усмихвайки се отново, — това е интересно. С вашия ръст, това че сте точен стрелец, и освен това, според вашите думи и добър борец… може би все пак ще ни бъдете от полза — на мен и на нашата църква.

Той неочаквано стана и излезе иззад масата. Беше с четири дюйма по-нисък от Блейс, но раменете му бяха широки почти колкото неговите.

— Самият аз също не съм слаб борец. Мислите ли, че ще можете да се справите с мен?

— О, Велики Учителю — възкликна Блейс, — не искам да ви причинявам зло.

— Не се притеснявайте за това — каза Маккей. Той стоеше уверено, отместил единия си крак назад и леко встрани, ръцете му бяха сгънати в лактите и изнесени настрани. Явно беше готов за атака. Подобна стойка Блейс бе виждал много пъти при сбиванията между момчета, докато живееше при чичо си. — Не мисля, че ще успеете да ме свалите. А вие, може би не сте на това мнение?

— Велики Учителю — проточи с жален глас Блейс, — аз наистина не бих искал…

— Направете каквото ви се казва — заповяда Маккей. — Постарайте се да ме повалите вие, защото иначе ще го направя аз.

Той започна да обикаля около Блейс.

— Е, щом наистина настоявате, Велики Учителю. — И Блейс тежко въздъхна. Беше наясно, че в селските боеве почти няма правила. Щеше да знае повече, ако беше посещавал местното училище — през междучасията момчетата редовно се пердашеха.

Той направи крачка към Маккей, едва-едва повдигнал ръце. Маккей го сграбчи доста рязко за лявата ръка, пристъпи напред и се опита до го хвърли през бедро. Блейс падна на коляно, стисна с едната си ръка ръката на Маккей, а с другата го хвана за яката, прехвърли го през коляното си и го събори на килима. След това веднага стана и се отдръпна встрани. Маккей след няколко секунди също се надигна.

— Интересно — и Маккей внимателно го погледна, — никой досега не е успявал да стори това. Борисе! — повика той пазача и онзи веднага се приближи към тях.

— Не, не, Борисе — спря го Маккей преди онзи да е награбил Блейс. — Няма нужда да го проверяваш. Сега ще го придружиш и ще проверите как се оправя с оръжие и владее ли ръкопашен бой, а после ще се върнеш и ще ми докладваш.

Той се обърна към Блейс:

— Надявам се да ви видя отново, Блейс Маклийн.

— Благодаря ви, Велики Учителю — отговори Блейс и тръгна след Борис.

Те се спуснаха няколко етажа по-надолу и се озоваха в коридор, който бе преоборудван като стрелбище за стрелба с иглова пушка. Там ги посрещна около петдесетгодишен мъж, кльощав и суховат, с остър нос, малка уста и блестящи на загорялото му лице кафяви очи.

— Блейс Маклийн — произнесе Борис, — това е Сет Тремунде. Той ще ти каже какво да правиш.

Блейс протегна ръка, но Тремунде пренебрежително отговори:

— При нас не си губим времето с подобни вежливости. Какво ви трябва?

— Трябва да се провери дали е добър стрелец — с иглова пушка, а също и с всичко останало. Заповед на Великия Учител.

— Ясно — кимна Тремунде. Той се завъртя към големия шкаф до стената на коридора и извади прозрачен калъф, в който се намираше разглобената на две части иглова пушка. Той ги извади от калъфа и ги подаде на Блейс.

Блейс се усмихна. Това беше стар номер. Този, който е свикнал с игловата пушка, може да я сглоби за половин секунда. А онзи, който не я е хващал отдавна, известно време ще се чуди как точно да напасне приклада и цевите. Блейс сглоби оръжието моментално.

Това не направи, обаче кой знае какво впечатление на Тремунде.

— Добре — каза той и посочи далечния край на коридора. — Там има мишена. Да видим, дали ви бива!

Блейс погледна към мишената и вдигна оръжието към рамото си, целейки се в средата на мишената и едновременно с това натискайки необходимото копче.

Една от тънкостите при стрелбата с иглова пушка, беше да се контролира разсейката на снопчето игли при попадение в мишената, до желаната стойност. В момента на изстрела иглите летят заедно, образувайки пръстен, и ако разстоянието е избрано неправилно или не е известно предварително, то иглите може така да се разхвърчат, че изобщо да не попаднат в целта. Докато регулираше диаметъра на разсейката, Блейс погледна показанията на далекомера и нагласи дистанцията в съответствие с тях. След това мигна бързо два пъти и с двете очи. Пред дясното му око, с което се прицелваше, веднага се плъзна прозрачна, почти невидима телескопична леща-обектив.

Блейс стреляше прилично и без всичките тези приспособления, но в конкретния случай трябваше на всяка цена да направи впечатление с точната си стрелба. Лещата беше имплантирана под клепача му, и той бе тренирал доста, докато се научи да я спуска и вдига само с едно движение.

Първо пусна много бърз откос. Това, доколкото знаеше, също беше един от триковете при проверката. Ако човек няма опит при стрелба с иглова пушка, обикновено се старае да стреля с дълги откоси. Но ако си се прицелил точно, то и най-краткото натискане на спусъка е напълно достатъчно. Блейс мигна отново, за да се прибере лещата, и свали оръжието от рамото си.

— Май решихте, че един път е достатъчно, а? — попита Тремунде. Саркастичната нотка в гласа му свидетелстваше, че Блейс още не е издържал изпита. През това време Тремунде натисна едно копче на стената, и бялата мишена се понесе към тях.

В момента, в който тя се озова в ръцете на стария, в нея се впиха три чифта очи. Дупката от иглите беше голяма колкото отпечатъка от палеца на Блейс. Освен това беше в самия център на мишената.