Разрушителят на светове

Глава 17

Галерията за посетители в Палатата се намираше над залата, в която заседаваше правителството на Асоциация. В нея не се допускаха обикновените хора.

Когато влязоха в коридора, водещ към входа на галерията, Дахно прикрепи към сакото си визитка в зелено и бяло и подаде още една такава на Блейс.

— Сложи си я! — заповяда той.

Блейс се подчини. На входа стоеше пазач в черна униформа, с енергиен пистолет в отворен кобур. Когато се приближиха, той приветливо се усмихна на Дахно, но щом забеляза Блейс, застина на място и махна с ръка, за да го задържи — трябваше щателно да проучи визитката му.

Дахно и Блейс се спряха.

— Това е партньорът ми — представи брат си Дахно, — а освен това е и по-малкият ми брат. Том, позволи ми да ти представя Блейс Аренс.

Пазачът се поклони.

— Добре дошъл в Галерията за посетители, Блейс Аренс.

Блейс забеляза, че в приветствието липсваше думата „уважаеми“, която беше обичайния начин за поздрав, възприет на тези планети, а също и неотменна част при общуването между представителите на различните църкви.

— Благодаря — усмихвайки се, отговори Дахно вместо Блейс.

Те минаха през входа.

— Никога не пренебрегвай дребната риба — меко поясни Дахно, — тя може да ти бъде изключително полезна, особено ако трябва да престъпи правилата заради теб.

Галерията се оказа почти празна. Имаше няколко реда кресла, побиращи навярно около петдесетина души. Редовете бяха разделени на три сектора с напречни пътеки, а надлъжно минаваше една по-широка, централна алея. Дахно мина пред Блейс и седна на едно място на първия ред, като посочи на Блейс съседното.

Перилата на балкона на галерията бяха доста нисички, и те можеха да виждат по-голямата част от местата в залата долу, отредена за депутатите. Стените и куполообразния таван бяха облицовани с тъмен камък. Светлината падаше право надолу, към столовете на депутатите. Но тъй като стените я поглъщаха, а като се прибавеха и черните и сиви костюми на присъстващите, цялото помещение добиваше мрачен и тайнствен вид, сякаш бяха в пещера.

Пред амфитеатъра имаше подиум с трибуна за изказващите се, а зад нея пък се намираха два реда седалки за около двадесетина души. В настоящия момент само едно от местата, разположени вляво от трибуната, където някой тъкмо говореше, беше заето. Там, безгрижно се бе разположил някакъв човек, приличащ по-скоро на случаен посетител, отколкото на член на това събрание. Това доста учуди Блейс, тъй като в залата действително имаше доста народ.

— Някой ден — каза Дахно, — непременно трябва да те изпратя тук сам, за да чуеш как протича обсъждането на различните въпроси и как — гласуването им. Ето онзи например, седналия — това е главният им говорител, казва се Шин Ли. На предните избори той събра достатъчно гласове, за да получи и титлата на Старейшина на Хармония, и се канеше да я отнеме от тамошния им Старейшина. Но засега ще си остане главен говорител, а титлата ще почака до следващите избори. Той принадлежи към Църквата на Покаянието.

— А той по-големи възможности ли има от останалите? — попита донякъде шашардисания от цялата тази обстановка Блейс. Приличащата на пещера зала, празните места зад трибуната, многото хора долу и странните имена бяха наистина нещо ново за него.

— Официално, не е кой знае какво — обясни Дахно. — Ако при гласуване се получи равен вот, за и против, тогава той решава. В останалите случаи въобще няма право да гласува. Но извън границите на тази зала властта му е направо безгранична. Той контролира въоръжените сили и чиновниците на цялата планета, има право да разрешава не само споровете вътре в някоя от църквите, а и пренията между отделните църкви, и неговите решения се приемат безропотно. Но главното преимущество е престижното му положение. Този човек е единственият, който отговаря за отбраната на Асоциация, а ако получи титлата Старейшина, ще отговаря и за отбраната на Хармония.

Блейс моментално изгуби интерес към това, което ставаше долу и погледна Дахно.

— Но защо? — учуди се той. — Та нали срещу тази планета, а същото важи и за другата, от много, много отдавна не е имало никакво нападение — откакто Донал Грейм атакува Нютън, а това се е случило преди повече от сто години.

— Така е — кимна Дахно, продължавайки да разглежда залата долу. — Но това ни най-малко не намалява властта на Старейшината. Той има правото дори да издава закони, а това означава, че законодателството и на двете планети е в неговите ръце. Да видим какво става там долу.

Блейс отново погледна залата.

— Сега ще говори Суорни Хилт — уточни Дахно. — Няма значение какво — той често прави подобни изказвания.

Брат му натисна едно копче на монтирания в облегалката на всяко кресло панел, и те чуха гласа на Хилт:

„… и тези храмове трябва да бъдат изчистени. Те трябва да бъдат изчистени именно сега…“

— Не си струва да слушаме — каза Дахно. — Обсъжда се закон против две от църквите, които неговата църква хич не обича, и пакет мерки, които трябва да се вземат във връзка с това. А иначе Хилт не е лош политик. Даже от време на време и той се допитва до мен. Впрочем, това се отнася и за по-голямата част от присъстващите, но няма смисъл да си припомняш кой от тях е идвал в ресторанта — те не обичат да се срещат с мен на публично място…

Блейс запомни за всеки случай последните думи на Дахно — бяха важни и можеха да му дотрябват за в бъдеще.

— … но независимо от това, много от тях се допитват до мен — продължи Дахно, — и то доста важни особи. Ако погледнеш ей там, в края на осмия ред, ще видиш един доста пълен човек с тюрбан и рижава коса и брада. Това е Харолд от Църквата на Взаимното Разбирателство. Много могъщ човек. Може да се сравни единствено с жената, която веднъж бе дошла на моята маса в ресторанта, а в момента седи вдясно от Харолд, през едно място от него.

Дахно продължи да разказва и за другите членове на Палатата, като всеки път не пропускаше да отбележи кой от коя църква е.

Блейс седеше и паметта му попиваше информацията, която щедро се лееше от устата на брат му. За първи път Дахно споделяше нещо, което можеше да помогне на Блейс да разбере поне малко с какво точно се занимава той. Инстинктивно Блейс усещаше, че това, което чува, е важно. Даже ако никога не му се наложеше да си има работа с тези хора, сведенията, които получаваше, запълваха празнините във въображаемия образ на Дахно, който Блейс си бе изградил.

— А къде са Петте сестри? — полюбопитства Блейс, когато Дахно най-накрая млъкна.

Онзи стреснато го погледна.

— Нима си спомняш? Виж сега, освен тази жена, която вече ти показах, те никога не се събират и петимата тук. Но днес присъствува и още един от тях — погледни най-крайния ред вдясно. Там е седнал един плешив човек с голяма бяла брада, облечен в делови костюм. Това е брат Уилямс от Църквата на Правоверните. А петимата се събират заедно само ако се обсъжда някой изключително важен закон, който директно ги засяга. Тогава всички заедно могат да окажат съществено влияние върху резултата от гласуването.

Присвивайки очи срещу силната светлина, Блейс успя да открие човека, за който му говореше брат му. Тъкмо се канеше да му зададе още няколко въпроса, и видя, че някакъв човек се задава по коридора на галерията, а после свърна по пътеката към тях.

— Побързай, по-добре да изчезваме — тихо му пошепна Дахно.

Те станаха и излязоха в коридора, който беше облицован със същия тъмен камък, но понеже не се осветяваше така, както залата, изглеждаше почти нормално. В момента беше почти празен, ако не се смяташе един нисък и доста пълен човек, който се размина с тях, когато излизаха от галерията. Но не бяха направили и няколко крачки, и отзад се дочу вик.

— Аренс! Тук ли сте? Почакайте малко! Аз непременно трябва да говоря с вас!

Дахно въздъхна и се обърна, Блейс също. Към тях се приближаваше същия човек, с който току-що се бяха разминали. Беше облечен в нещо като шотландска пола, изпод която забавно се подмятаха косматите му колена. Освен полата, костюмът се състоеше от риза и съвсем нормално сако. Една черна барета едва се крепеше на рошавите му тъмни коси.

Без да обръща внимание на Блейс, той направо се нахвърли върху Дахно.

— Вие нямате никакво право да стъпвате в тази зала! — разкрещя се той. — Ще видите вие! Ще намерим начин да ви забраним да посещавате Палатата!

— Много съжалявам, ако сме ви попречили — каза Дахно.

— Всъщност изобщо не съжалявате! Вие сте един от тези, които са отхвърлени от Бога и въобще не сте способни да съжалявате за каквото и да било! — още по-гръмко изкрещя дебелия. Той мярна Блейс и изведнъж стреснато попита. — А този пък кой е?

— Това е брат ми, Блейс Аренс. Освен това е и мой партньор в бизнеса — обясни Дахно.

— Да се маха и той тогава! Всеки, който е свързан по някакъв начин с вас и дори само да ви познава, няма право да стъпва тук! — След тези думи той рязко се врътна и продължи натам, накъдето се беше запътил преди.

Дахно погледна Блейс и се усмихна.

— Както виждаш, имам си и врагове. А сега дай да отидем до офиса, искам да видя какво става там.

Те се запътиха към офиса на Дахно — за първи път, след онзи дълъг уикенд преди няколко години. Но на Блейс му се стори, че си е тръгнал оттук едва преди пет минути. Същите две жени седяха зад същите затрупани с книжа маси. Те внимателно ги преглеждаха, вземайки си бележки, а част от тях хвърляха — Блейс забеляза, че някои направо отиваха в едно специално устройство, където за секунди се превръщаха в пепел.

Дахно се упъти към следващата врата, но Блейс изведнъж се обърна, приближи се към най-близката маса и започна да разглежда планината от още непрегледани писма.

— Дахно Аренс! — възкликна нещастната служителка, опитвайки се да скрие с ръце двете купчини писма.

Блейс погледна Дахно, който ехидно се ухили в отговор.

— Всичко е наред, Ара — произнесе той. — Нима сте забравили? Та това е моят доведен брат и нов бизнес партньор. Нека да погледне.

Заинтригуван, Блейс започна да прехвърля писмата. Всички бяха написани на някакъв код. Той бегло прегледа пачката писма в ръката си, после ги остави на мястото им, усмихна се на Ара и тръгна след брат си, който вече влизаше в кабинета си.

Дахно седна зад голямото бюро, на което бяха наредени старателно подредени купчинки с книжа, почти толкова високи, колкото и онези при секретарките. Блейс седна на едно от меките кресла.

— Изчакай минутка — каза Дахно.

Блейс седеше и наблюдаваше как брат му започна бързо да преглежда книжата. Е, той не можеше да чете толкова бързо, колкото Блейс, но всъщност четеше само най-важното. Като свърши, Дахно се отпусна назад в креслото и натисна едно копче на пулта на комуникатора.

— Всичко е наред, Ара, можете да дойдете и да вземете всичко.

Влезе същата служителка и като събра книжата от бюрото му, усмихна се вежливо на Блейс и си излезе. Дахно се надигна.

— А сега бих искал да станеш един от моите студенти.

Те излязоха и белия оувъркар се понесе по улиците, които бяха вече доста оживени от следобедния поток коли, и накрая стигнаха до познато на Блейс място — жилищния блок в един доста западнал квартал на града. Минаха по всички стаи, но намериха обитателите им едва в спортната зала, където те се обучаваха на бойни изкуства под надзора на тих смугъл човек, висок пет фута и девет дюйма. Независимо от ниския си ръст, той изглеждаше доста силен физически.

— Сядай — каза Дахно на Блейс, и се отпусна на пейката до стената, а Блейс се намести до него.

Известно време те наблюдаваха тренировката. Блейс бе изучавал бойни изкуства, макар и за малко, както традиционно земните, така и тези, които се бяха появили и на другите планети. Доколкото можеше да схване, в момента младите хора упражняваха усвояването на една от основните хватки в джудото — хвърляне през рамо.

След известно време инструктора плесна с ръце и цялата група се строи в редица.

— Рандори — изкомандва ги по японски той. — Петнадесет минути. Хадзиме!

Аха, помисли си Блейс, припомняйки си собственото си обучение по джудо, явно този сенсей наистина тачи традициите, дори може да е японец от Старата Земя.

Инструкторът остави учениците си и се насочи към Дахно и Блейс. Дахно стана, Блейс също. Приветствайки японеца, брат му отсечено кимна с глава, и онзи му отвърна по същия начин. Блейс, познавайки ритуала на вежливост, се поклони още по-ниско.

— Сенсей — произнесе Дахно, — това е брат ми, Блейс Аренс. Много ще се радвам, ако успеете да го обучите до нивото на учениците си, а даже и по-нагоре, ако той поиска.

Тъмнокафявите очи на сенсея се стрелнаха към Блейс.

— Преди време е учил малко бойни изкуства — поясни брат му.

Блейс се учуди. Това пък откъде го беше разбрал?

— Кажете ми — обърна се сенсея към Блейс, — на какво ви обучаваха?

Блейс реши, че трябва да спомене само традиционните бойни изкуства, които познаваше. Повечето от инструкторите по традиционните бойни изкуства се отнасяха с презрение към еклектичните и изкуствено синтезирани системи за водене на бой, които бяха широко разпространени на новите светове.

Блейс започна с това, че бе минал през няколко етапа в обучението си, като най-дългият от тях беше продължил три месеца. През два от тях се бе занимавал с джудо, един — с карате, и само три седмици с айкидо, което му беше харесало най-много.

— Е, тук аз преподавам същите тези три дисциплини, които вие споменахте — сега сенсеят говореше на Блейс, все едно Дахно въобще го нямаше, — и освен тях още една-две, по-малко известни. Разбира се, обучението ви е било абсолютно безразборно, без никаква система, и това е много тъжно, но хубавото е, че сте започнали да учите като дете. Следователно, би трябвало да имате по-малко вредни навици за изкореняване, отколкото другите, за да можете да преминете към сериозните тренировки. Имате ли до-дзи?

— Има — разнесе се гласа на Дахно, откъм пейката. — Сложих му го в шкафчето. Шкафче номер четиридесет и две.

— Облечете го — заповяда сенсея, — и елате да проверим спомняте ли си как се пада.

Блейс бързо се преоблече и като се върна, застана на предишното си място. Дахно беше изчезнал някъде и Блейс почувства, че го обхваща притеснение. Сенсеят като че ли беше забравил за него. От време на време, той усещаше косите погледи на другите ученици. Съвсем определено, те не изпитваха симпатия към него и по-скоро бяха доста недружелюбни.

Но след малко сенсеят обяви почивка и кимна на Блейс да дойде при него. После го заведе до висок, почти колкото него младеж, около двадесетгодишен, широкоплещест, с гъста руса коса, и с около двадесет фунта по-тежък от него.

— Това е Иаков — представи го сенсея. — Иаков, това е Блейс. Бих искал да видя как ще се справите двамата.

Иаков не се усмихна на Блейс, а само леко кимна с глава. Блейс отговори по същия начин.

Сенсеят се дръпна назад и се обърна към останалите.

— А ние през това време ще тренираме хватките. След лекото хвърляне следва или „катами-ваза“, или захват, или „сими-ваза“. Не се съпротивлявайте, когато партньора ви хвърля.

— Хадзиме! — Това беше командата за старт. Иаков се усмихна, наистина, не особено приветливо или приятелски, и отново се поклони. Блейс също отвърна с поклон и бързо си припомни основните правила. Не хващай яката на другия много силно, не откъсвай крака от земята, а ги плъзгай по нея, все едно танцуваш.

Блейс се опита да застане в основната позиция за хвърляне. Ръката на Иаков, стискаща го за яката, изведнъж се напрегна, Блейс се спъна, загуби равновесие и започна да се накланя назад. Той въпросително погледна противника си, сенсеят още не беше дал команда за започване на хвърлянията. На лицето на Иаков обаче бе изписано невинно безразличие.

Блейс се успокои. Добре де, ще го преживее някак това падане. Иаков обаче не правеше никакъв опит да го хвърли, а само стискаше с дясната си ръка до-дзи-то на Блейс така, че го беше усукал около шията му. Блейс даже усещаше натиска на кокалчетата на партньора си под брадичката си. Самият той отдавна беше изпуснал яката на Иаков, но не можеше да преодолее натиска на ръката на противника си и да се отскубне. Той се обърна странично и се наведе напред, опитвайки се да го хвърли.

На свой ред Иаков пусна левия ръкав на Блейс и го хвана за левия горен край на дрехата, а с дясната си ръка го хвана през главата, продължавайки да затяга платнената примка. После сви кръстосаните си ръце, притискайки по този начин сънните артерии на Блейс. Блейс си спомни как се казваше — „хяку-джу-джи-симе“. Той се опитваше да издържи колкото се може повече, за да направи добро впечатление, обаче скоро почувства, че губи съзнание. Блейс пусна ръкава на Иаков и леко го потупа по ръката, давайки му знак, че се предава. Но натиска не отслабваше. Той отново го потупа, вече доста по-силно — нищо не се промени.

И изведнъж Иаков отпусна хватката си. Тъкмо Блейс дойде на себе си, и ръцете отново го стиснаха. След малко, когато вече почти бе изгубил съзнание, отново отслаби натиска. Този път Блейс успя да произнесе, макар и само една дума:

— Дахно!

Натискът изчезна като с вълшебна пръчица — изцяло и моментално. Блейс лежеше на пода и постепенно идваше на себе си. Както винаги, находчивостта му го спаси. Иаков бе използвал предоставилата му се възможност да изрази неприязненото отношение на цялата група към натресения им Блейс. Но явно въобще не бе помислил, че Блейс може да разкаже за инцидента на Дахно и че самият той, Иаков, щеше да пострада.

При следващите хватки Иаков вече си беше взел поука — той уж се съпротивляваше на хвърлянията на Блейс, а когато му се налагаше да хвърля Блейс, го правеше много сдържано и внимателно, като захватите се прекратяваха в момента, когато Блейс му подадеше сигнал. Иаков го пазеше и даже беше някак си деликатен и това продължи около петнадесет минути, после сенсеят им даде сигнал да спрат.

Блейс се запъти към шкафчето си, за да остави до-дзи-то си там и да се преоблече. Беше донякъде разочарован, че сенсеят въобще не реагира на случилото се. От друга страна, не изключваше възможността това да беше номер, за да проверят какво ще направи. Но както и да стояха нещата, този епизод щеше да си остане в тайна. Беше против неговите принципи да се жалва, пък и едва ли щеше да се издигне особено в очите на брат си, ако му кажеше. А и никак не беше сигурен дали самият Дахно не му беше скроил този номер. Така или иначе, трябваше да се справи сам с неприязънта на околните.

Тъкмо тогава Дахно цъфна отнякъде, все едно предварително знаеше — а това беше съвсем възможно, — кога свършват занятията. Те тръгнаха заедно към изхода.

— Утре ще отидеш с тях не само в спортната зала, а и на другите занятия — каза Дахно на Блейс, докато вървяха към асансьора. — Ще видиш, че това, което учат те, ти ще усвоиш много по-бързо, като отчитам колко много си прочел и колко повече знаеш. Но искам и да се запознаеш по-отблизо с тях. Засега няма да афишираме, че смятам да ти отредя място редом със себе си, което е много повече, отколкото това, което съм обещал на тях. Може и да се досещат, но аз бих искал постепенно да свикнат с тази мисъл. — Той се усмихна. Блейс прочете негласната заповед в тази усмивка. Трябваше да докаже превъзходството си над тези хора, преди брат му да обяви назначението му за партньор.

Когато се спуснаха долу с асансьора и сядаха в колата, Дахно отново заговори.

— Налага ми се да свърша още нещо, но първо ще те заведа в къщи. Не мисля, че ще ти трябвам — все ще намериш какво да правиш.

— Да — кимна Блейс.

Дахно отново се усмихна, загледан в пътя пред тях. Странно, помисли си Блейс, като че ли в усмивката му се прокрадваше нещо като удоволствие.