Разрушителят на светове

Глава 30

Тайния помощник и Кучетата трябваше да бъдат намерени колкото се може по-бързо, за да не се стига до неприятни изненади в отсъствието на Дахно. Макар че можеше да се срещне с Нортън Броули и веднага, Блейс реши да го посети едва когато щеше да има достатъчно информация, а не само голи подозрения. Затова реши първо да се заеме с Кучетата.

Той реши да лети до Моузвил. Когато пристигна на местното летище, Блейс си нае оувъркар. Едно позвъняване до пощата потвърди предположението му, че петнадесетия кръг наистина се намира там, където очакваше — това беше един от участъците близо до пътя, на който имаше наредени в кръг пощенски кутии, а до тях редовно се стоварваше пощата. Числото 15 не беше някакъв участък от обиколния път, а поредния номер на една от площадките с подредени в кръг пощенски кутии.

Блейс стигна до кръга, който търсеше едва привечер. Точно по това време хората, които работеха в града, но живееха в селата, се връщаха в къщи и се отбиваха да приберат кореспонденцията си от пощенските си кутии. Блейс видя как някакъв мъж се приближи към една от кутиите и извади пощата си. Без да излиза от колата, за да не привлича вниманието върху себе си с необичайния си ръст, Блейс спусна стъклото и се обърна към човека:

— Моля да ме извините за безпокойството, но дали не бихте ми помогнали? Тук някъде живее брат ми. А аз идвам в Моузвил от делово пътуване, малко по-рано и много бих искал да го изненадам. Вие навярно сте тукашен? Дали знаете къде карат пощата от кутия 149?

Селските жители на Асоциация, а също и на Хармония обикновено бяха много добре настроени към чужденците и с готовност им помагаха да се ориентират, стига работата да не опираше до някой хлъзгав религиозен въпрос. Мъжът се замисли и накрая каза:

— Да, знам, но ще е по-лесно направо да ви покажа как да стигнете дотам, отколкото да ви обяснявам надълго и нашироко. Ако искате, карайте след мен.

— Много ви благодаря — отговори Блейс и вдигна стъклото.

През това време мъжът седна в един кафяв оувъркар и тръгна направо. После зави наляво, а след малко още няколко пъти надясно и пак наляво — Блейс старателно запомняше всичко. Накрая колата спря пред дълга и висока каменна ограда с яки железни врати. Шофьорът на кафявия оувър свали прозореца си, подаде се навън и викна на Блейс, който също се бе показал от своя:

— Тук е. Натиснете копчето под екрана, вдясно от вратата и ако вътре има някой, ще ви отговорят.

— Благодаря! — отзова се Блейс.

Мъжът помаха с ръка в отговор и си тръгна. Докато се отдалечаваше, Блейс си даваше вид, че събира багажа си с намерението после да излезе и да позвъни на вратата. Най-накрая кафявият оувър зави на кръстопътя и изчезна между дърветата.

Блейс остана на мястото си, внимателно наблюдавайки вратата и екрана с копчето. И стената, и вратата изглеждаха непробиваеми и изключително здрави. Той не можа да открие никакви видими следи от специално монтирани защитни системи, но със сигурност бяха използвани поне няколко. Блейс отново запали двигателите и спря на кръстопътя. Колата на водача му вече беше едно малко кафяво петънце в далечината. Той излезе от колата, извади бинокъл за нощно виждане — тъкмо се свечеряваше, и започна да разглежда внимателно стената. Особено го интересуваше лявата й част, полускрита в неголяма горичка от дръвчета. Той отиде с колата в тази посока и откри, че натам води черен селски път — както и предполагаше. Блейс остави колата така, че да не се вижда от пътя, излезе от нея и тръгна през горичката към стената. Скоро стигна до мястото, където стената правеше прав ъгъл с пътя. Оттук се виждаше, че тя продължава така още стотина ярда и сетне отново завиваше под прав ъгъл към задната страна на една сграда. Беше абсолютно очевидно, че това не е обикновена ферма.

Блейс се върна до колата, за да се подготви за проучване. Разбира се, от гледна точка на безопасността беше много по-добре сега да си тръгне и да се върне по-късно, но ако искаше пребиваването му в Моузвил да остане незабелязано, най-хубаво беше да действа веднага. Той отвори куфара си и се преоблече в черен маскировъчен костюм. След това намаза лицето си с черна боя и накрая си сложи специални лещи. Те бяха така направени, че можеше да вижда добре както при недостатъчно осветление, така и през деня.

Той взе със себе си много и най-различни приспособления, които можеха да му потрябват. Взе и два ножа — единия мушна в ботуша си, а втория окачи на врата си. Не забрави също и флакона със спрей против кучета-пазачи. Накрая, вече напълно готов, се упъти към стената, до която се стигаше през горичката.

През това време вече се бе стъмнило съвсем, но лещите му позволяваха да вижда толкова добре, колкото и с нощния бинокъл. Докато се обучаваше, Блейс бе усвоил и няколко, както ги бе нарекъл, умения на крадците, и ето че сега те му дотрябваха.

Той се приближи до стената и грижливо я проучи със специалните си датчици — не намери нищо подозрително. Тогава се покатери на растящото в непосредствена близост до стената дърво и насочи един от приборите си към горната част на стената. Оказа се, че под слоя мазилка минава една от алармените системи — оптически датчици.

Но Блейс беше подготвен и за това. Той извади от джоба си нещо, като сгъната носна кърпа и я разтвори. Оказа се много тънък лист от черно фолио, дълъг пет фута и широк четири, който наричаха „транслатор на огледалното отражение“. Блейс се пресегна към стената и с един замах хвърли върху нея фолиото. Сега вече можеше да се прехвърли отгоре й, без да активира системата, тъй като участъка, покрит от него, продължаваше да предава на охраната образа на същото това обсипано със звезди нощно небе, както и допреди малко.

Седнал на стената, Блейс провери с помощта на приборите си дали и на земята има някакви капани. После безшумно скочи долу и се огледа. Пред него имаше алея, от двете страни, на която бяха посадени старателно подстригани дървета, а през листата им прозираше светлина.

Блейс тръгна по алеята. След няколко минути се чу пискливия сигнал на един от сензорите, закачени на колана му. Той поднесе малкия прибор към очите си. Стрелката на скалата се отклони надясно, а под нея светеше числото 200. Докато гледаше, то стана 190. Както изглеждаше, към него се бяха втурнали кучетата пазачи. Чудно само защо не чуваше нищо.

За всеки случай Блейс свали от колана си още един прибор и натисна копчето за разпознаване. На малкото екранче светна надпис: „Кучета, две на брой“. Тази информация беше напълно достатъчна. Той извади флакона и започна да пръска. Излязлата под огромно налягане течност бе толкова силно разпръсната, че висеше като мъгла във въздуха — но това бе една доста миризлива мъгла.

Благодарение на лещите си Блейс вече можеше да види и задаващата се опасност: две големи черни кучета, които приличаха на добермани. За да имаш толкова скъпи кучета, трябваше да се сдобиеш със замразени ембриони от Земята, и да ги държиш в специална лаборатория, докато те се развият до жизнеспособни зародиши. После пък трябваше да им се осигурят подходящите грижи и възпитание.

Блейс чакаше.

Отстрани изглеждаше, като че ли кучетата не обръщат никакво внимание на миризливата бариера, въпреки че чувствителните им носове вече трябваше да са я усетили. Блейс даже се усъмни дали препаратът все още е годен и за всеки случай си приготви двата ножа.

Но изведнъж кучетата забавиха ход, а след като пробягаха още пет-шест метра, спряха, жадно душейки въздуха. И тогава препарата подейства. И двете животни паднаха, гърчейки се в конвулсии. Бяха живи, но изобщо не владееха телата си. Блейс отиде до тях и им сложи по една инжекция, от която те щяха да останат в безсъзнание за три часа. Когато се свестяха, всички следи от препарата по земята щяха да са изчезнали. Блейс отново тръгна напред, към светлината.

Зад дърветата забеляза сграда. Почти всичките й прозорци светеха, и той спокойно можеше да разгледа намиращите се редом с нея спортни и тренировъчни площадки. Като се приближи още, Блейс тръгна да обикаля около сградата, търсейки входа. Накрая го намери, спря и извади още един от приборите си, който започна да пищи известно време, а после изщрака. На екрана му се появи надпис: „Нула 4. Други няма“.

Това означаваше, че вратата се отваря със съвсем обикновен ключ. Изглежда, Дахно бе разчитал повече на уединеното местоположение на сградата, отколкото на някакви необикновени защитни мерки.

Като извади висулка със заготовки на ключове, Блейс избра тази с номер четири и я пъхна в канала отстрани на висулката, който беше съвсем малко по-голям от нея самата. Сега трябваше да почака малко. Скоро бившата заготовка изскочи от другата страна на висулката, но вече като напълно готов ключ. Блейс намери ключалката, мушна ключа и завъртя дръжката. Вратата безшумно се отвори. Той извади ключа и влезе вътре, тихичко притваряйки вратата след себе си.

Вътре беше тъмно, но благодарение на лещите си той виждаше добре. Явно тук се помещаваха шкафчетата за дрехи и душовете. Блейс продължи по-нататък, стигна до едно стълбище и започна да се изкачва, наблюдавайки неотклонно датчиците — има ли наблизо хора или не. Беше учудващо тихо. Той мина по дългите коридори на няколко от етажите на сградата, надзърна в стаите за отдих, видя стрелбище и плувен басейн, а като се изкачи на следващия етаж, откри стаи, които очевидно служеха за спални. Но неизвестно защо в къщата нямаше никой.

Необичайното винаги е подозрително, затова Блейс удвои предпазливостта си. Той продължаваше да обикаля и събра достатъчно доказателства за това, че къщата е обитавана от група с численост между тридесет и сто души, основното занимание, на които бяха постоянните тренировки. Обаче все още не откриваше никакви признаци на живот, докато не стигна до последния етаж. Тогава датчика го предупреди за голямо струпване на хора някъде отпред.

Той тръгна отново, но вече бавно и внимателно. Отначало чу пеене, а след няколко крачки вече успяваше да различи и думите, повтаряни хорово: „Дахно Аренс, Дахно Аренс, Дахно Аренс…“.

Пеенето се чуваше някъде отдолу. Воден от някакво предчувствие, той се озова пред врата без ключалка, зад която се намираше галерия-балкон, приличаща на онези, на които се разполагаха хористите по време на църковните служби.

Блейс подмина няколко реда дървени столове и се приближи до края на балкона, откъдето погледна надолу. Около петдесетина човека, облечени в черно, бяха коленичили, а един друг, също в черни одежди, стоеше на колене с лице към тях на неголямо възвишение в далечния край на залата. Зад него Блейс видя обемно изображение на самия Дахно, облечен по обичайния си начин, но седнал в позата на Буда, а на лицето му играеше усмивка.

Подът, стените и арковидния таван на помещението, приличащо на параклис, но без каквито и да било религиозни атрибути, бяха облицовани с полирано дърво и благодарение на великолепната акустика спокойно се различаваха дори и отделни гласове.

Наблюдавайки хората долу, Блейс реши, че те са изпаднали в състояние на истеричен транс. Той тихо излезе. По обратния път се натъкна на врата, зад която имаше нещо като оръжейна. Блейс надникна вътре. Тук имаше не само импулсни пистолети, но и иглени пушки, енергопистолети и — което особено го чуди, защото знаеше, че такъв тип оръжие е ефикасно само при специални условия, — енергооръжия. Те имаха огромна разрушителна сила, но далекобойността им беше под всякаква критика.

Накрая Блейс напусна сградата през главния вход. На масивната двукрила врата той видя следния надпис: „Изонически молитвен и възстановителен център“. Думата „изонически“ беше непонятна за Блейс, въпреки че речниковия му запас беше внушителен. По всяка вероятност, това беше измислена дума, създадена, с цел да обърка и обезкуражи любопитните.

Беше време да се връща. Блейс мина покрай кучетата, които вече надигнаха глави, но все още не представляваха никаква опасност. Той стигна до стената, прехвърли се през нея, а после прибра отразяващото фолио. След не много време неговият оувър вече завиваше по пътя, водещ към летището.

Буквално няколко минути, след като обявиха полета до Екюмени, Блейс размисли. Той направи справка при обслужващите терминала сътрудници от нощната смяна, и следвайки препоръките им, се озова в хотел, който беше учудващо приличен за градче от класата на Моузвил — хотел, който спокойно можеше да се сравнява с най-добрите в Екюмени.

На другата сутрин Блейс отново стоеше пред вече добре познатата му врата. Той натисна копчето и каза на някакъв човек, чието лице се появи на екрана:

— Аз съм Блейс Аренс, брат на Дахно и негов заместник. Отворете вратата.

Беше решил, че ще реагират по-бързо на заповед, а не на учтиво поднесена молба. Така и се оказа. След няколко секунди вратата се отвори, и той паркира колата си пред главния вход, през който бе напуснал сградата снощи.

Сега можеше да разгледа вратата както трябва — тя беше от полирано дърво. Тъкмо бе изкачил няколкото стъпала, водещи към нея, когато и двете й крила се разтвориха. Отвътре, от двете й страни стояха младежи в черни униформи — същите като тези, които те носеха вчера вечерта в параклиса.

Стоящият вдясно от вратата пазач леко се поклони и заговори:

— Стопанинът има честта да ви приветства с добре дошъл, Блейс Аренс. Той е в офиса си.

Пазачът тръгна напред и отвори още една черна врата, намираща се вляво. Блейс го последва и се озова в някаква стая. Вратата зад гърба му безшумно се затвори.

Непознат мъж, около тридесет-четиридесетгодишен, със слабо лице и също в черна униформа, се надигна от мястото си зад една маса и поздрави Блейс с леко кимване.

— Имам честта да ви приветствам с добре дошъл, Блейс Аренс. Моля заповядайте, седнете. — И той посочи група меки кресла до камината. — Името ми е Ахрам Моро.

— Благодаря ви, Ахрам Моро. — Блейс се отпусна в едно от креслата, а собственика на кабинета се настани в другото срещу него. — Предполагам, че се досещате защо съм тук?

Ахрам леко склони глава.

— Вече получихме инструкции от Дахно Аренс, че докато сте ни на гости, трябва да се подчиняваме на всяка ваша заповед, все едно че той я е дал. Ние не възнамеряваме да търсим причината за това негово разпореждане, просто ще ви смятаме за наш ръководител. Мога ли да ви предложа нещо, Блейс Аренс? Може би питие? Или нещо за ядене?

— Нито едното, нито другото — отговори Блейс. — Не разполагам с много време. Искам да се запозная с файловете ви.

— Разбира се — кимна Ахрам. — А с кои по-точно?

— С всичките — уточни се Блейс.

Върху лицето на Ахрам се изписа изумление.

— Простете ми, Блейс Аренс — започна той, — но не казахте ли преди малко, че имате много малко време…

— Да, така е — прекъсна го Блейс, — но независимо от това настоявам да ми дадете тази възможност.

— Ще бъде направено, щом желаете — каза Ахрам, натисна копчето на таблото за управление, монтирано върху дясната облегалка на креслото му, и заговори в микрофона:

— Подгответе всичко необходимо за преглед на компютърния ни архив! — заповяда той и се обърна към Блейс: — След няколко минути всичко ще е готово. А дотогава не бихте ли искали все пак да хапнете или да пийнете нещо?

„Не вярвам да има някакви проблеми, ако приема“ — помисли си Блейс, — „те не биха могли да станат по-послушни или пък по-внимателни“.

— Добре, хайде да пийнем по нещо — каза Блейс, — но само ако ми правите компания.

— Ще е чест за мен, Блейс Аренс. — Ахрам стана от креслото, приближи се до един голям дървен шкаф и отвори вратичката, вътре имаше множество бутилки и чаши. — Какво предпочитате — бира или нещо по-силно?

— По-добре бира — отвърна Блейс.

Ахрам извади две високи чаши и ги напълни с тъмнокафявата течност. Като подаде едната от чашите на Блейс, той седна в креслото си с другата в ръце.

— Това е любимата бира на брат ви. Надявам се и на вас да ви хареса.

Блейс отпи.

— Превъзходна е — съгласи се той и постави чашата на масичката близо до стола си. Вратата се отвори и двама младежи внесоха компютър и дискети.

— Благодаря ви — каза им Блейс.

Те се поклониха и излязоха, затваряйки вратата след себе си.

Блейс хвърли поглед към компютъра и се убеди, че това е един съвсем стандартен модел. После го включи и започна да работи с файловете, преглеждайки ги както винаги по азбучен ред, извиквайки на екрана страница след страница. Спираше за секунди на всяка, а после веднага минаваше към следващата. Ахрам го наблюдава внимателно известно време.

— Извинете ме за дръзкия въпрос, Блейс Аренс — неуверено промълви той, — но вие търсите нещо определено или наистина успявате поне отчасти да прочетете всяка страница?

— Аз прочитам цялата страница — отговори Блейс, без да откъсва очи от екрана.

Трябваше му малко повече от час, за да прегледа всички файлове. Като свърши, той стана от креслото, а Ахрам също веднага се изправи.

— Ще желаете ли още нещо, Блейс Аренс? — поинтересува се той. — Искате ли да наблюдавате учебните двубои? Може би Дахно ви е споменавал, че имаме най-добрите представители на съвременните нинджи… — Той замълча, а после попита. — Познат ли ви е термина „Истинските нинджи са били убийци“?

— Знам го — сухо отвърна Блейс. Беше решил да откаже, когато се сети, че рискува да пропусне нещо, което можеше да се окаже важно.

— Хубаво — кимна той, — интересува ме ръкопашния бой и въоръжените двубои, и освен това нека едновременно с това да видим и как тренира група от да речем, петнадесет-двадесет души. Просто наистина имам малко време, трябва да бързам за летището.

— Както кажете, Блейс Аренс — рече Ахрам. — Последвайте ме, моля.

По пътя той се отби в някаква стая, в която явно предаде разпорежданията си на началниците на групите. Като излезе оттам, Моро съобщи на Блейс:

— Да вървим. Сега ще наблюдаваме ръкопашен бой.