Разрушителят на светове

Глава 7

Настъпи утрото и то по нищо друго не се отличаваше от всяко друго утро, прекарано от Блейс в дома на Хенри. Наистина, доста време му отне да се събуди и Уил едва ли не насила го измъкна от кревата.

Разсънил се най-накрая, Блейс видя, че братята се готвят да излизат. Той се облече и побърза да отиде в голямата стая, за да запали печката с все още тлеещите от вечерта в нея въгленчета. След това наля кафето — така наричаха тук тъмната течност, която той вкуси за пръв път в деня на пристигането си.

После сложи да се грее вода, необходима за приготвянето на кашата от смляно местно зърно, приличащо на овес. Както и кафето, вкусът й отначало му се струваше странен, но след време глада и навика си казаха думата.

След двадесет минути закуската беше готова и всички седнаха на масата. Беше тихо, както винаги. Блейс хвърляше от време на време по някой поглед към Джошуа, но той си изглеждаше както обикновено. Това, което му се беше случило вчера, по никакъв начин не му се беше отразило — поне външно.

— Джошуа — отмести празната паница Хенри, — мисля, че първата ти работа за днес ще бъде да оправиш оградата.

— Да, татко — преглътна Джошуа последната си лъжица каша. — Оправих я — още вчера вечерта.

— Добре. — Хенри погледна към Блейс. — Блейс, след като свършиш с чистенето, ще ме придружиш до магазина. Необходимо е собственикът да знае кой си, а и ти трябва да го познаваш, в случай, че ми се наложи да те изпратя да купиш нещо.

Той се надигна от масата, и с него и всички останали — закуската беше свършила.

Хенри и момчетата излязоха. Блейс събра чиниите и чашките от масата и почна да ги мие. Вече се справяше доста ловко, и на Хенри не му се наложи да го чака много дълго.

Чичото стоеше на двора, до впрегнатите кози, и внимателно разглеждаше копитцата им. Когато Блейс се появи, Хенри обясни:

— Те се чувстват най-добре, ако ходят по селски пътища, с добре утъпкана почва, запомни това. Нали си нямат подкови, не са като конете на Старата Земя. Така… качвай се и да тръгваме.

След около половин час те пристигнаха и спряха пред неголямо магазинче. Вътре, според Блейс, беше голяма теснотия — целия магазин беше натъпкан с какви ли не различни неща. Джошуа му беше казал, че тук едновременно се купува и продава.

— Яков Брадър — обърна се към собственика на магазина Хенри, — това е племенникът ми, който сега живее при нас. Името му е Блейс Аренс. Блейс, това е мистър Брадър.

— За мен е чест да се запозная с вас, сър — отговори Блейс.

Тъмнокосият, нисък и пълен Брадър учудено отвърна:

— На мен също ми е много приятно да се запознаем, Блейс, но няма защо да намесваме нечия чест в това — според мен, това е напълно излишно.

— Мисля, че вече говорихме за това, Блейс — рязко се намеси Хенри. — Ние не говорим така — няма нужда от официалности.

— Прости ми, Боже — побърза да реагира Блейс. — Забравих, чичо. Няма да се повтори.

Но той видя как Брадър едва сдържа усмивката си, и разбра, че собственикът на магазинчето не го възприема като член на общността, към която принадлежаха той самият, и семейството на Хенри.

Тогава Блейс се наведе към чичо си и тихо му заговори, давайки да се разбере, че това, което казваше, е предназначено само за неговите уши.

— Чичо, а как мистър Брадър съумява да проследи всичко, което се случва в магазина му?

Хенри бавно се завъртя към него и тъмните му очи опасно проблеснаха.

— Блейс — гласът му беше леден, — винаги трябва да говориш само истината!

По някакъв начин, явно по интонацията, той беше отгатнал подтекста на въпроса, зададен от момчето. Но Брадър отново се ухили и на Блейс му олекна.

— Ти пък, Хенри, малкият е напълно прав — каза Брадър. — Имаш много съобразителен племенник. В интерес на истината, никак не е лесно да държиш такъв магазин.

Блейс си отдъхна. Засега всичко се размина благополучно, но снощния ужасен страх отново го обзе. Чичо му си оставаше недостижим и неконтролируем. Блейс реши, че на всяка цена трябва да си изясни за какво може да говори с него, и за какво — не. Както например току-що стана ясно, че познатият и привичен за Блейс начин на вежливо общуване може да провокира у чичото желание да се хване за ремъка.

„Да-а, Хенри ставаше опасен. Но все трябва да има някакъв начин, трябваше да стигна до сърцето му“, успокояваше се Блейс. Може би трябва да поговори с Джошуа, сигурно той ще му помогне. Но нещо го спираше да се сближи толкова много с братовчед си. Блейс не си представяше как щеше да се чувства той самият в резултат от едно такова отношение, а от друга страна, можеше само да гадае, как се чувства братовчед му след наказанието.

Хенри бързо се оправи с покупко-продажбата. Той връчи на магазинера няколко пити кашкавал, купи булгур и здравата поспори за цената на фунт пирони, тъй като сега те бяха малко по-скъпи, отколкото при последното му идване в магазина. В края на краищата успя да ги спазари на старата цена, но Брадър унило заяви, че следващия път все пак на Хенри ще му се наложи да плати повече.

Блейс и Хенри тръгнаха да се връщат. През целия път чичо му мълча, улисан в мислите си. Това напълно устройваше Блейс — по две причини: след като Хенри не искаше да разговарят, значи, и вероятността Блейс да му отговори нещо не както трябва и да получи поредната си порция мъмрене, ако те не разговаряха беше нулева. Освен това, Блейс имаше нужда от време, за да измисли как да продължи да живее с човек, който е способен да го пребие като куче. Засега обаче не му хрумваше как да избегне подобно нещо.

Обядът мина както обикновено. Блейс отново се вглеждаше от време на време в Джошуа, но не успя да забележи никаква промяна. Както винаги Джошуа беше дружелюбен и отзивчив и говореше с обичайния си тих, сдържан глас. Сякаш случилото се не бе докоснало нищо в него. Това Блейс не можеше да проумее. Трябваше да разбере защо, и само Джошуа можеше да му обясни всичко. Накрая той събра смелост и попита Хенри.

— Чичо, аз установих, че знам много малко за козите. След като почистя тук, може ли да отида и да помогна на Джошуа?

Хенри се обърна с лице към Блейс:

— Това е една съвсем разумна молба, Блейс — каза той. — Разбира се, разрешавам ти. Джошуа…

— Да, татко? — отзова се Джошуа, вдигайки глава от паницата си.

— Нека Блейс дойде с теб, а после ти ще ми разкажеш какво е успял да схване и ще може ли по-нататък и той да се грижи за козите.

— Добре, татко — кимна Джошуа.

Същия ден, привечер, Джошуа вече беше завел Блейс в кошарата при козите и изпълняваше съвсем стриктно заръката на баща си — подробно и със сериозен глас разказваше на Блейс всичко за козите. Голяма част от нещата Блейс чуваше за първи път, но независимо от това се стремеше да запомни всичко най-старателно. Накрая Джошуа млъкна и погледна братовчед си.

— Ти като че ли искаш да ме попиташ и нещо друго? Поне на мен така ми изглежда. Хайде, давай. С радост ще ти разкажа всичко, което знам. Какво те интересува?

На Блейс му се струваше, че е стъпил на ръба на пропаст. Но целият му досегашен опит с другите хора му нашепваше, че веднъж започнал, не трябва да спираш, и той отговори.

— Ами, да, но… — той се поколеба. — Ти добре ли си?

Джошуа се стъписа.

— Дали съм добре? — повтори той. — Разбира се, че съм добре. Повече от половин година не съм се разболявал от нищо, а миналата зима, когато ме болеше корема, сигурно ще е било, защото съм ял нещо развалено. Всички се чудехме как е станало, защото на Уил и татко нищо им нямаше. Защо мислиш, че с мен нещо не е наред?

Джошуа говореше открито, учудването му беше искрено. Блейс установи, че в момента не намираше думи, за да му обясни по-добре. Той се поколеба, но опита пак.

— Имам предвид… Ами, това снощи… — започна той, и така и не можа да продължи и млъкна, притеснен.

— А! Ти имаш предвид, дето татко ме наказа заради козата? — Джошуа сви рамене. — Ама ти наистина ли се притесняваш за мен? А бе ти къде си живял досега? Трябва да е на някое много странно място, щом се учудваш на такива дребни работи. Голяма работа — просто ме набиха, и толкоз!

— Но… — Блейс отново се мъчеше с думите. — Аз не разбирам защо баща ти обвини само теб за всичко. На мен ми се струва, че това беше просто нещастен случай, не е ли така?

— Да, така е — кимна Джошуа. — Но ако бях проверил навреме оградата, дъската нямаше да падне и да затисне шията на козата така, че тя да се задуши, и нямаше да я загубим. А нали аз отговарям за оградата! Кой тогава според тебе е виновен, ако не аз?

— Но това беше просто нещастен случай — не се предаваше Блейс.

— Не, Блейс — отвърна сериозно Джошуа. — Няма нещастни случаи. Бог ме наказа за безгрижието, за да разбера до какво може да доведе това. Ето, снощи татко ме наби с ремъка. Винаги ще си спомням за това и повече няма да допусна подобна грешка.

— Но това… това е ужасно тежко и несправедливо наказание — въздъхна Блейс.

— Тежко? — Джошуа поклати глава. — Пътищата към Бога никога не са леки. На татко му беше също толкова трудно, колкото и на мен. Но това е задължение, дадено му от Бога — да ме наказва за безотговорността и безгрижието ми.

Блейс не му отвърна. Явно тук съществуваха определени правила на поведение, които напълно оправдаваха това, което се беше случило.

— Ако някога имам семейство — продължи Джошуа, — и сина ми се провини, аз ще го наказвам по абсолютно същия начин. Ако не го направя, ще го отклоня от истинския път към Бога.

Блейс кимна, надявайки се, че Джошуа ще го приеме като знак за съгласие. Но той все още не можеше да разбере. Снощи чичо му пося семената на един нов страх, който не го напускаше, и сега Блейс наново трябваше да се учи на безопасно поведение в тази странна къща.

Блейс и Джошуа продължиха да се занимават с козите. Скоро притъмня, и те подгониха малкото стадо към обора.

Но будният ум на Блейс не спираше да търси отговора. Тук явно съществуваха някакви норми на поведение, но беше немислимо да пита за тях Хенри, а Джошуа беше толкова дълбоко потънал във вярата си, че просто не можеше да иска от него да му обяснява неща, които братовчед му смяташе за дадености — като силата на тежестта или наличието на кислород във въздуха. По едно време Блейс реши да попита Уил. Но се отказа, защото си спомни как се уплаши малкия по време на наказанието на Джошуа, пък и Уил беше твърде малък и твърде религиозен, за да има някаква полза от нега.

Що се касаеше до нормите на поведение, по пътя за обора изведнъж му просветна.

— А кой е… — Блейс се запъна, търсейки думата — много рядко му се случваше, но проклет да е, ако можеше да се сети как хората казват на най-главния в религиозната им общност! — Кой е пасторът във вашата църква?

— Пастор ли? — Джошуа учудено се завъртя към него, забравяйки за козите, които гонеше към вратата на обора.

— Да, този, който води службите — поясни Блейс. Той се колебаеше дали да не каже „свещеник“, но инстинктивно се отказа. — Кой е най-важният във вашата църква?

— А, ти навярно имаш предвид Учителя — каза Джошуа. — Той живее на две мили оттук, в къщата, която се намира леко вдясно от църквата. Казва се Грег, по принцип това не е името му — то е твърде дълго и понеже никой от нас така и не се научи да го произнася правилно, просто го наричаме Грег.

— Ясно. — Блейс кимна. Те прибраха козите в обора и провериха дали всяка е застанала на мястото си.

След вечеря Блейс попита Хенри.

— Чичо, не мислите ли, че трябва да поговоря с Учителя от вашата църква?

Хенри остави лъжицата и погледна Блейс, а очите му яростно горяха.

— Аз също съм член на църквата и също принадлежа на Господ. Какви са тези въпроси, на които аз не бих могъл да отговоря?

Блейс моментално съобрази.

— Аз просто искам да се запозная с всичко, свързано с вашата църква.

Лицето на Хенри постепенно доби обичайния си вид.

— Е, щом наистина искаш да узнаеш всичко за църквата, може би наистина е по-добре да поговориш с Учителя. Разбира се, моите синове са чували всичко това и преди, но няма да им навреди да го чуят още веднъж…

Джошуа и Уил оставиха лъжиците си на масата.

— Вече казах, че аз принадлежа на Бога. Но има прекалено много хора, дори и сред членовете на нашата църква, които ходят къде ли не и проповядват като мисионери, стремейки се да привлекат хора от другите църкви. Аз никога не съм го правил и не смятам да го правя, защото не ми е нужно — нужен ми е само Бог. Не ми трябват други братя по вяра, които да ме поддържат. Дори само аз да остана от моята вяра, това няма да ме промени, и не би трябвало да промени никой мъж или жена, които спазват Неговите закони.

Той се спря и обгърна с поглед Джошуа и Уил.

— Децата се нуждаят от съвети и напътствия по пътя си към Бога, — продължи той. — Но когато синовете ми станат мъже, аз ще им дам възможност сами да направят избора си. Ако изберат друга църква, а не моята, ще ми бъде досадно и неприятно, но ще уважа решението им. Защото Бог е вездесъщ, всемогъщ и не му трябва подкрепата ни. Тези, които вярват, ще го намерят навсякъде, където го потърсят. А тези, които нямат в сърцето си вяра, ги очаква живот без Господа, Бога Наш.

Той замълча, и Блейс забеляза, че и двете момчета го слушат, затаили дъх.

— Затова… — Хенри отново погледна Блейс и продължи с неочаквано мек глас. — Ти, разбира се, поговори с Учителя. Откакто си тук, минаха вече три църковни служби, а ние нито веднъж не сме те взимали с нас. Така че поговори с Грег и реши какво искаш за себе си. Каквото и да е решението ти, знай, че то ни на йота няма да промени отношението ни към теб.

Той отново млъкна за момент, а после продължи.

— Той се казва Алберт Грег, къщата му се намира близо до пътя, който минава покрай нашата ферма — уточни той. — Сега вече е късно, но утре, след обяда Уил ще поеме чистенето, а ти можеш да отидеш да се срещнеш с него. Той винаги си е в къщи, а ако го няма, то на вратата му винаги има бележка с указания къде се намира. Да, може би наистина трябва да поблагодариш на Бога, Блейс, за тази своя идея.