Разрушителят на светове

Глава 13

Блейс вървеше към къщата, държейки в ръце куфара и още няколко пакета. Мислеше, че няма да завари никой там, но ето че и тримата — чичо Хенри, Джошуа и Уил си бяха вкъщи и се занимаваха с правенето на кашкавала. Момчетата погледнаха любопитно Блейс, а Хенри го приветства с беглата си усмивка.

— Остави си нещата в спалнята, преоблечи се и идвай да помагаш.

Блейс се подчини. Обхвана го странно чувство за нереалност при вида на малките, спартански подредени стаи в сравнение с обширните и разкошни покои, в които се ширеше през последните няколко дни. Същото чувство предизвика и миризмата на кашкавала и процеса на приготвянето му. Той остави куфара на кревата си, преоблече се в работните си дрехи и отиде в кухнята, за да помогне на останалите.

— Добре изглеждаш, Блейс — неочаквано го заговори от далечния край на масата Хенри, — изглежда, уикендът е минал добре.

— Да, Блейс, ти направо сияеш…

— Уил — засече го Хенри, — моята забележка не беше сигнал да започнете да бърборите. Работата не се върши с приказки — те само я бавят.

Неочаквано Блейс се почувства виновен. Цели четири дена той изобщо бе забравил, че иска да става квакер. И това се случи, защото умът му бе зает с нови и нови необясними за него неща.

Но, каза си той, това въобще не ме оправдава. Начинът на живот на Дахно си е негов, а не на Блейс. Та нали сега домът му е тук, а целта му е да се бори със себе си, докато намери Бога. Приготвянето на кашкавала е къде-къде по-важно, отколкото тайнствените ученици на Дахно и разговорите с непознати хора в ресторанта. А освен това Блейс си спомни, че в Екюмени не се е молил нито веднъж, и веднага си обеща, че ще навакса довечера, преди да си легне — ще се помоли дълго и старателно.

Вечерта, с разрешението на баща си, на масата момчетата направо го засипаха с въпроси. Това донякъде успя да разсее атмосферата на нереалност, в която витаеше Блейс, но чак след няколко дни той успя да излезе напълно от нея. Тогава пък Екюмени и четиридневния уикенд, прекаран там почнаха да му се струват нереални. Като че ли фермата на Хенри и града на Дахно принадлежаха на две различни вселени. Скоро след това всичко си тръгна постарому.

Дахно идваше два пъти месечно, и вече взимаше Блейс за все по-дълго време, дори и за по шест дни.

По едно време Уил откри, че Блейс толкова е пораснал, че Джошуа е поне с два дюйма1 по-нисък. Самият Джошуа не обърна никакво внимание на този факт — в неговия свят ръста нямаше никакво значение.

Блейс обаче започна да расте като гъба. Виждаше се, че скоро ще настигне и Хенри, макар и все още да запазваше юношеската си стройност и ъгловатост.

Сега вече фермата беше станала истински дом за него и той знаеше за нея повече, отколкото който и да било — дори и от самия Хенри. Например, когато Блейс направо попита чичо си дали да не му помогне в сглобяването на мотора, Хенри се съгласи, защото не можеше да се справи сам.

Блейс също не беше механик, но имаше природна дарба и усет за логическата подредба на нещата, и също за това, как тези или онези части се напасват една с друга — а разбира се, частите на мотора бяха играчка за него. Те сглобиха мотора, а след около четири месеца, по молба на Блейс, Дахно отпусна пари и те купиха на старо шасито на един трактор, и монтираха двигателя.

Радостта на Хенри беше огромна, въпреки че не му личеше. Къде се е чуло и видяло такова нещо — той благодареше за помощта не само на Господ, но и лично на Блейс.

През това време Блейс отново усети, че започват да го изолират. Хенри и синовете му безрезервно го приеха, но общността… По-специално онази й част, която беше най-тясно свързана и споена с църквата, все още отказваше да види нещо друго в него, освен пришълеца.

Разбира се, те бяха изслушали обяснението на Хенри, подсказано му от Дахно, че Блейс е много способно момче и трябва да учи по много по-сложна програма, отколкото местното училище е в състояние да предложи. Това беше една удобна измислица, но тя не допадаше много и на самия Блейс. Нещо повече — независимо от всичките си старания, той все повече и повече се отдалечаваше от останалите.

Май трябваше да приеме факта, че в крайна сметка причината е в собственото му нежелание да се обвързва емоционално с хората. Той бе приел Хенри и братовчедите си само защото е невъзможно да живееш с някого и да не бъдеш поне малко близък с него и емоционално обвързан. И двамата му братовчеди му харесваха в определен смисъл. Те го усещаха и му се отплащаха на свой ред с истинска и дълбока привързаност, и от време на време Блейс се чувстваше много неловко, губейки ума и дума в опитите си да реагира адекватно — просто не знаеше как. Странно — докато живееше с майка си, той жадуваше за такава привързаност. От друга страна, точно от нея се бе научил да не вярва в искреността на едно такова чувство, и затова му беше толкова трудно сега.

Минаваха седмици, месеци, години и Блейс все повече се увличаше от здравата като скала религиозна структура, част от която Хенри твърдо вярваше, че е. На Блейс определено му харесваше идеята за такава превъзходно разработена и лесно управляема вселена. Но някак си, не можеше да си представи, базирайки се на познанията си в логиката и другите науки, че една такава вселена ще съществува без наличието на съответната управляваща и регулираща сила. За Хенри и другите квакери това представляваше концепцията за Бога. Блейс не можеше да се накара да повярва в Бога. По някакви причини умът му, въображението му — с една дума всичко, което създава в душата на човека образа на едно божество, — не бяха в състояние да го постигнат. През последните няколко години той изпробва всичко, включително и тайно изработената власеница от парче козя кожа, която обличаше под дрехите си с козината навътре. Това беше по-скоро превръзка, отколкото риза, и само му пречеше да спи нощем.

Последният опит, който предприе, вече напълно отчаян, беше постенето. Нали пророците и отшелниците постеха и бяха удостоявани с честта да достигнат Бога. Може би и той щеше да успее. Но първо трябваше да си осигури разрешението на Хенри.

— Чичо — каза една сутрин Блейс на влизане в обора, където Хенри промиваше раната на десния крак на един козел, — знаете, че аз никога не говоря за това, но мисля, че сте забелязали безуспешните ми опити да се приобщя към Бога. Помислих си, че може би трябва да се тръгне по друг път — по този, по който са вървели светците. Ако вие, чичо, не възразявате, бих искал да опитам да постя.

Хенри беше приклекнал на пръсти на пода на обора пред тас с вода, в която беше разтворен домашно приготвен сапун. Като си изми набързо ръцете и ги изтри с чисто парцалче, чичото погледна Блейс. Непоколебимото му изражение този път издаваше явен интерес.

— Бог знае, че никога не бих попречил на някого да го намери! — Хенри стана и продължи. — Но ти все пак растеш, Блейс, и трябва да се храниш редовно.

Той замълча. Блейс го гледаше и се дивеше. Хенри изглеждаше смутен и объркан.

— Мисля си — след секунда произнесе Хенри, — че първо трябва да се посъветваме с доктор Родерик. Ако той каже, че може да постиш, и аз ще се съглася.

— Аз ще си върша работата — уточни Блейс, — но просто няма да ям.

— Това също искам да го обсъдя с Родерик — каза Хенри. — Оттук до неговата къща има два часа път пешком, и още един час на връщане. Защо да не тръгнеш веднага след като почистиш? Ще успееш да се върнеш за обяд.

И така Блейс тръгна по калния и дълъг път към дома на доктора, където последния живееше и приемаше болните си.

Краткото и много горещо лято на Асоциация беше в разгара си. Дрехите на Блейс — наследство от Джошуа, много лека риза и панталони, а също и широкопола сламена шапка, напълно го скриваха от палещите лъчи на Епсилон Еридани, под които не трябваше да се излага и един дюйм открита кожа. Именно поради тази причина всяка работа под открито небе във фермата през лятото замираше, и изобщо хората гледаха по-рядко да си показват носа навън.

На Блейс му провървя. Докторът си беше в къщи. Въпреки че в такова време визитите бяха най-малко желаното занимание, все пак на Родерик му се налагаше да посещава болните си. Блейс знаеше, че шестдесетгодишният тъмнокож и масивен лекар можеше да бъде изключително мил и внимателен към пациентите си, но годините го бяха направили раздразнителен и той често избухваше, особено ако му противоречаха.

Взимайки всичко това предвид през дългото време, прекарано по пътя, Блейс щателно обмисли как най-добре да изложи пред доктора идеята за постенето.

Родерик го прие и настани в едно дървено кресло в градината, където беше оформено нещо като летен приемен кабинет.

Блейс започна с описание на дългата си одисея в търсенето на Бога. Той преразказа всичко преживяно в течение на няколкото години, за да може доктора да разбере, че това не е случайна приумица, а поредица от безуспешни опити да се реши един очевидно нерешим проблем. Накрая стигна до това, което беше измислил.

— Трябва поне да опитам да постя. Чувал съм, че много хора са се удостоявали с честта да видят Бога, отказвайки се от храна за известно време. Казах на Хенри, че това няма да се отрази на задълженията ми…

— Абсолютно невъзможно! — възкликна Родерик. — Освен това, млади ми момко, ако желаете да се подложите на подобно нещо, то трябва да се откажете от обичайната си среда и да останете насаме със себе си и вашия проблем.

— Това е напълно възможно — каза Блейс. — Във фермата, до задния двор има един залесен участък, през който тече ручейче. Дори и сега, когато е горещо, водата е много приятна. Мога да си построя там нещо като колиба и да се уединя.

— Не бързайте толкова — сепна го Родерик. — Все още не съм ви разрешил да постите. Това зависи и от физическото ви състояние. Доколкото си спомням, вие имате някаква необичайна болест, и за да се излекувате, се наложи брат ви да ви носи специално лекарство.

— Но това никога не се случва по това време на годината — веднага се окопити Блейс.

— Това е добре — кимна Родерик, — съблечете се тогава, за да мога да ви прегледам основно. На колко години сте?

— След три месеца ще стана на седемнадесет — отвърна, събличайки се, Блейс.

— А вече сте като небостъргач — промърмори Родерик, и започна да преслушва Блейс.

После го накара да легне, опипа му корема и зададе най-различни въпроси от типа кога и как се храни. В края на прегледа му взе кръв от вената и я сложи в едно малко устройство върху масата, което след няколко секунди започна да печата цифри в колонка върху хартиената лента. Когато спря, Родерик откъсна парчето лента и започна да го проучва.

— Безусловно си здрав — промърмори той, — типичен представител на семейството на Хенри. Тежка работа, елементарна, но напълно достатъчна храна и чист въздух.

Родерик седна на едно от креслата и покани Блейс да седне на другото.

— Кажете ми — започна той, — добре ли спите?

— О, съвсем добре — отговори Блейс.

— Какво значи съвсем добре?

— Е, от време на време се будя нощем — обясни Блейс, — но после заспивам отново. Откакто се помня, все си е така.

— А не мислите ли, че е така откакто започнахте с опитите си да намерите Бога?

— Може би… и така може да се каже — с известно опасение произнесе Блейс. — Но знаете ли, аз именно така се справям с проблемите си — обмислям ги и ги решавам по нощите.

— Ясно — кимна Родерик. — Сигурно по същия начин вие мислите и за своите усилия да видите Бога, когато се събудите посред нощ?

— Да търсиш пътя към Бога става все по-трудно и по-трудно — каза Блейс, — и е естествено, това все повече да обсебва мислите ми. Може би и затова се будя толкова често нощем.

— Ясно — изрече Родерик. — Имате ли алергия към нещо? Имате тъмни сенки под очите!

— О, не! Генетически съм съвсем нормален, майка ми ме провери.

— Ясно — повтори Родерик. — И така, както вече казах, вие сте здрав с изключени само на едно, ако вие нямате алергия, както твърдите, тогава остава да мисля, че редовно не си доспивате.

— Не, не! — възкликна Блейс. — Аз изобщо не съм се променил, откакто се помня.

Родерик го изгледа мрачно.

— Мисля, че имате депресия — каза той.

— Уверявам ви, че нямам никаква депресия! — бързо изрече Блейс. — Просто искам да намеря Бога — това е съкровеното ми желание. Искам това повече от всичко друго.

— Сигурен ли сте?

— Да, съвсем съм сигурен!

Настъпи продължителна пауза, през която те се гледаха един друг.

— Добре де, самият аз съм вярващ — каза най-накрая Родерик, — и редовно ходя на църква. Съвестта ми не ми дава право да ви спра да намерите Бога. Но работата е там, че вие все още растете и ви трябва хубава храна и достатъчно сън. Човек в депресия не трябва да прибягва към постенето по вашия начин.

— Аз много мислих върху това — каза Блейс. — Действително аз се опитвах да намеря Бога още от самото си пристигане тук и през цялото това време не постигнах и най-малкия напредък. Това е последният ми опит и аз трябва да го осъществя на всяка цена!

— Добре тогава. — Родерик се надигна от креслото. — Обличайте се, аз ей сега ще се върна.

Когато Блейс се облече, Родерик излезе от къщата, държейки в ръце бутилка, в която имаше около четвърт литър някаква тъмнокафява течност.

— На вкус не е много приятно — забеляза той, — но това е абсолютно необходимо на организма ви, след като ще го лишавате от храна. Тази течност съдържа витамини и други важни минерали и микроелементи, които са ви нужни, плюс още няколко неща, необходими на хората от тази планета и в частност, на подрастващите. Трябва да пиете по две чаени лъжици на ден. И освен това, все пак нещо трябва да ядете, например, може да пиете два пъти дневно по една чаша бульон. И искам също Хенри поне веднъж дневно обезателно да ви посещава. Съгласен ли сте с изискванията ми?

— Да — отговори Блейс.

Родерик му подаде бутилката. Блейс я отвори и подуши. При всички случаи, миризмата не беше по-приятна от вкуса, както му бе обещал доктора.

— Кажете на Хенри, че той може да ми плати за вашия преглед следващия път, когато заколи коза. Аз не бих ви взел пари въобще, но трябва да платя за това в бутилката, която държите. А аптеката в Екюмени го продава само срещу пари. — Родерик махна с ръка на Блейс, което означаваше, че визитата е приключила.

— Благодаря ви — отвърна Блейс. — Благодаря на Бога, че бяхте толкова добър към мен.

— Може Той да реши, че наистина съм бил „добър“ с теб, но Той може… — и Родерик му обърна гръб. — По-добре побързайте, ако искате довечера да си бъдете в къщи.