Разрушителят на светове

Глава 31

Блейс седеше в креслото на аерокара, пътуващ за Екюмени. Прегледаните днес файлове засега не го вълнуваха. Мислено той постоянно се връщаше към видяното по време на показните тренировки на Кучетата.

Младежите външно хич не изглеждаха зле. Но след като мина двубоя между първата двойка, Блейс заподозря нещо гнило, а като видя и следващите два, подозренията му се потвърдиха. Тогава реши да помоли Ахрам да опита силите си срещу един от младежите, току-що участвували в показните двубои. Естествено, Ахрам нямаше нищо против.

Блейс започна и както и очакваше, след секунди двубоят беше свършил, а бездиханният му съперник лежеше нокаутиран.

— Благодаря ви — каза той на Ахрам. — Именно това исках да проверя.

Гледайки го право в очите, Блейс разбра, че онзи така и не се беше досетил каква е причината за необичайната му молба.

Докато се запознаваше с другите аспекти от физическата подготовка на Кучетата, той не каза нищо. Само поблагодари на Ахрам и го помоли да му помогне да стигне навреме до летището, а после да закара колата му до гаража, откъдето я беше наел.

И така, защо беше толкова недоволен? Още докато наблюдаваше първата схватка, Блейс се учуди от строго фиксираната дистанция между съперниците и това, че те практически не мърдаха от местата си. Самият той постоянно кръжеше около противника си и през цялото време променяше положението на тялото си. В резултат на това Блейс естествено спечели.

Излизаше, че Кучетата са в състояние да победят, само ако противникът им е обучаван по същия начин като тях. Разбира се, те успешно щяха да победят и всеки, който си нямаше и понятие от ръкопашен бой. Но срещу по-опитен противник те бяха абсолютно безпомощни.

Схватките с използване на оръжие потвърдиха подозрението на Блейс. И накрая, докато наблюдаваше как Кучетата преодоляват ивицата с препятствията, той забеляза, че те и това правеха съвършено еднообразно, даже тичаха по един и същи начин. Разбира се, ако това бяха състезания, където участниците щяха да се съревновават на различни площадки, може би тогава индивидуалните им качества щяха да си проличат.

Накратко, те определено не бяха на нивото на истинските, професионални спортисти, но не бяха по-добри дори и от онези, които се смятаха за такива и инстинктивно се стараеха да следват начина им на живот.

Добре де, помисли си Блейс, това едва ли бе толкова важно. Той просто беше длъжен да се убеди, че тази военна формация не може да бъде използвана нито от Дахно, нито от който и да е друг в негово отсъствие. Блейс престана да мисли за бойните умения на Кучетата и превключи към обмисляне съдържанието на прегледаните файлове.

Историята на Кучетата датираше отпреди малко по-малко от единадесет години, тоест, горе-долу пет години, след като Дахно бе зарязал фермата и се бе преместил в Екюмени. В отрядите се приемали десет-дванадесетгодишни момчета, което беше нечувано за повечето от Новите светове, но беше съвсем нормално на Асоциация и Хармония. Твърде големите семейства на дребните фермери, както и лошата реколта често караше част от децата, които вече се смятаха за достатъчно големи, да се отделят от семействата си, но винаги с тяхно съгласие, и разбира се, със съгласието на църковната общност.

Младите квакери, мислеше си Блейс, навярно намираха и особена тръпка в това да принадлежат към организация от типа на Кучетата на Дахно. Очевидно голяма роля играеше и религиозния аспект. Дахно бе станал за тях почти истински бог.

Каква беше най-сериозната грешка на Дахно?

Тъй като никога не се беше интересувал нито от бойни изкуства, нито от оръжия поради вроденото си физическо превъзходство над по-голямата част от хората, Дахно не се бе замислял особено, каква точно трябва да бъде организацията на Кучетата. Освен това поради наследеното от майката-екзотичка, вродено отвращение към насилието, той се бе отнасял твърде безгрижно към подбора на треньорите, на които разчиташе да направят от Кучетата истински бойци. За щастие, както Блейс се и надяваше, и намери потвърждение във файловете — Кучетата никога досега не бяха използвани. Но в определен смисъл те все пак представляваха опасност.

По подобен начин често обучаваха и кучетата пазачи — на тях им се внушава, че никога няма да бъдат победени, че са способни да победят всеки противник. Във файловете, които бе прегледал Блейс, бяха отбелязани няколко случая, когато Кучетата бяха оставяни като че ли случайно без надзор в Моузвил. Най-вече в ситуации, в които биха могли да се сблъскат или с неподготвени, или просто със слаби противници.

А резултата беше, че те вече се смятаха за непобедими. Когато станали по-големи, започнали да ги пускат в Моузвил да се повеселят, но винаги в обикновени дрехи и с условието, че няма да разказват за заниманията си. Естествено, Кучетата ужасно се зарадвали и били съгласни на всякакви условия, но за да бъде напълно сигурен, че могат да пазят тайна, Дахно бе пуснал хора да ги следят през първите им излизания до градчето. Но никой от тях нито веднъж не се беше разприказвал. Всичко това Блейс прочете във файловете.

За съжаление, както беше казал и на Дахно, по същество Кучетата бяха заредено оръжие, което освен това неистово държеше да бъде използвано.

Като прехвърли още веднъж през ума си най-важната информация от прегледаните файлове, Блейс затвори очи, свали облегалката на креслото си и потъна в лека дрямка, необезпокояван от нищо, чак докато кацнаха в Екюмени. На летището той плати полета и си извика кола. Като се озова в апартамента си, Блейс веднага си легна и на секундата заспа.

Събуди се около час и нещо по-късно от обичайното за него, но с ясна глава, както се чувства човек след хубав и здрав сън, който бе освежил тялото и мозъка му.

Следващата много важна точка в програмата му беше срещата с Нортън Броули.

Блейс се свърза с кантората на адвоката, докато си приготвяше закуската. Отговори му женски глас, по всяка вероятност секретарка, който тутакси го прехвърли към един мъжки глас.

— Кантората на Нортън Броули. С какво можем да ви помогнем?

— Обажда се Блейс Аренс. Предайте на Броули, че искам да го видя в къщи след петнадесет минути.

— Извинете, но как казахте, че се казвате? Какво казахте? — учудено попита мъжкият глас.

— Блейс Аренс. Броули е длъжен да дойде в апартамента ми след петнадесет минути. Предайте му това — рече Блейс.

Притежателят на гласа донякъде се беше овладял.

— Страхувам се, че няма начин мистър Броули да дойде у вас след петнадесет минути. Изобщо, едва ли би могъл да напусне офиса точно сега…

— Не ме интересува — прекъсна го Блейс, — дали това зависи от вас или от самия него, но ако той не се появи тук след петнадесет минути, ще бъда принуден да предположа, че той не желае повече да поддържаме никакви отношения. Всичко хубаво.

— Секунда, секунда — припряно заговори мъжкият глас. — Как казахте, че ви е името?

— Блейс — рече Блейс, натъртвайки на всяка буква — Аренс.

— И къде казахте, че сте? Какво е това място?

— Това е същото онова място, където живее и Дахно Аренс — отвърна Блейс. — Броули много добре знае къде се намира!

— Ами аз не знам — боя се, че е абсолютно невъзможно… — замърмори мъжкият глас, но изведнъж се спря. — Дахно Аренс ли? Чакайте, та вие не сте Дахно Аренс!

— Много съжалявам — заяви Блейс, — но нямам излишно време да споря с вас. Или вашият шеф ще дойде тук след петнадесет минути, или повече кракът му няма да стъпи тук. Всичко хубаво.

И той хлопна слушалката.

Блейс все още закусваше, когато на входната врата се позвъни.

— Да? — обади се той с малко по-силен глас, но без да става от мястото си.

— Нортън Броули е.

Блейс натисна копчето на най-близкото табло за управление. Вратата се отвори и вътре влезе висок, около четиридесетгодишен мъж в тъмен делови костюм. Лицето му беше овално, косите и веждите — прави и черни, а кожата му — тъмно маслинена, което издаваше средиземноморския му произход. Такива неща веднага се набиваха на очи, защото повечето от европейците, емигрирали на Дружествените планети, бяха от северните, а не от южните части на континента на Земята.

— А-ха, значи вие сте Нортън Броули! — рече Блейс, продължавайки да седи на мястото си. — Бързичко дойдохте все пак. Аз вече ви бях отписал. Искате ли чаша кафе?

— Аз… аз… — Нортън Броули се опитваше да се овладее. — Разбира се, Блейс Аренс.

— Чисто ли да бъде?

— Ако не ви затруднява.

Блейс стана най-накрая и веднага забеляза разширените и учудени очи на Броули. Усмихна се вътрешно. Беше му позната реакцията — реакция на някой, който се смяташе за по-голям от останалите, и изведнъж се е оказал в присъствието на друг, много по-голям от него — в случая това беше Блейс.

— Холът е на ваше разположение — предложи Блейс, — а аз ей сега идвам, само да стане кафето.

След известно време те вече седяха един срещу друг в хола.

— Съжалявам, че така неочаквано ви откъснах от работата ви — съчувствено произнесе Блейс, — но работата е там, че съм в затруднено положение и искам спешно да се посъветвам с вас.

— Ако имате предвид заминаването на Дахно и евентуалното му продължително бъдещо отсъствие, аз отдавна знам за това — каза с доста предизвикателен тон Нортън. — Той ми се обади веднага, след като реши, че ще замине.

— Не, Нортън, грешите — вежливо възрази Блейс. — Той взе това решение в мое присъствие, докато разговаряхме.

— А-а-а… О! — измънка Нортън объркано. Той взе чашата си, до която все още не се бе докосвал, и отпи малко. — Не знаех това.

— Естествено — сви рамене Блейс. — Но тъй като той ме остави за свой заместник, аз на свой ред реших да проверя в какво състояние са всичките му дела, за да съм сигурен, че юздите са само в моите ръце, нали разбирате. Вчера бях при Кучетата, и нивото на подготовката им доста ме притеснява.

Нортън отпи още една глътка, здраво вкопчил треперещите си от напрежение пръсти в чашата си.

— А какво мислите вие за това? — продължи Блейс.

Това беше изстрел в тъмното — Блейс можеше единствено да предполага, че Кучетата щяха да бъдат използвани активно в най-близко бъдеще. Съдейки по реакцията на Нортън, това предположение може би не беше съвсем нелепо.

— Аз не знам какво ви е казал Дахно… — поколеба се Нортън. Той явно разчиташе да измъкне повече информация от Блейс.

— Нека това да не ви тревожи — каза Блейс, прекъсвайки го с жест, — просто ми отговорете, като разбира се, имайте предвид, че аз знам всичко. Просто ме интересува мнението ви. Да, аз наистина знам всичко, което е в обикновените и секретните файлове, освен това съм убеден, че ако Кучетата бъдат използвани в някоя акция, едва ли щеше да им бъде съобщено дали това е тренировка или не. Така че не ми губете повече времето. Мнението ви?

За първи път от мига, в който бе дошъл Нортън, в гласа на Блейс се появи метална нотка — последните му думи изплющяха като удар с камшик и изискваха незабавен отговор, а не още въпроси.

— Много съжалявам — разбърза се Нортън. — Не схванах веднага, че сте наясно с всичко.

— Че как иначе? — сви рамене Блейс. — Но, продължавайте.

— Е, добре, само че не разбирам къде е проблемът тук — каза Нортън с тона, който вероятно използваше в кантората, обсъждайки различни юридически въпроси. — Когато Маккей започне да произнася речта си, вниманието на телохранителите му ще е доста отслабено. През това време нашите хора, облечени в обикновени дрехи и със значки или емблеми на „Въстани!“ — такива, каквито носят всички присъстващи членове на тази църква, ще извършат акцията си. Резултатът ще бъде поразителен — всички ще си помислят, че Маккей е станал жертва на собствените си хора.

— Но само при условие — уточни Блейс, — че Кучетата не бъдат арестувани, разпитани и никой не разбере, че са част от нашата организация.

— Но те не са — каза Нортън. — Те нищо не знаят за нея, дори и Ахрам. Те познават само Дахно. Но той сега е далеч, на безопасно място.

— А сигурен ли сте — попита Блейс, — че Кучетата са достатъчно добре подготвени? Лично аз, докато ги гледах вчера по време на тренировките, изобщо не мисля така. Струва ми се, че няма да им е излишно да потренират още.

— Защо мислите така? — учуди се Броули. — Преди седмица или малко повече ние двамата с Дахно бяхме при тях и останахме с прекрасни впечатления. Впрочем, до изказването на Маккей има още цели три седмици. Ако искате да усъвършенствате по някакъв начин уменията им, още не е късно да се заемете с това.

— А как ще се придвижат те до мястото на акцията? — попита Блейс.

— Ще долетят с частни аерокари, които ще се управляват от наши хора. После ще се прехвърлят в пет коли, по шест човека във всяка и ще бъдат на мястото приблизително един час преди началото на акцията. Снабдени със значки, те лесно ще проникнат в сградата и когато Маккей тръгне към трибуната, те ще бъдат зад него. Ако го застрелят направо на стълбите, ще изглежда все едно че е вследствие на обичайно уреждане на сметки между отделните фракции на собствената му църква. Такива неща постоянно се случват. Членовете на една църква винаги се присъединяват към различни групировки.

— А после Кучетата просто ще се измъкнат с колите, така ли? — уточни Блейс.

— Естествено — усмихна се Нортън.

— Ами ако полицията реши по някаква причина да проследи тези коли по пътя насам или пък някое от Кучетата бъде заловено при опит да избяга от мястото на покушението? — попита Блейс.

— Какво пък, ако полицията се заинтересува от колите, ще ни предупредят, и ще се наложи да ги зарежем, независимо какво става. А що се касае до местната полиция, членовете на църквата на Маккей и собствените му телохранители, те са просто лаици, които имат нищожен опит във въоръжените схватки между различните църкви. Те по никакъв начин не могат да се сравняват с Кучетата.

— Всичко това звучи прекрасно — замислено промълви Блейс, — стига разбира се, да няма разни изненади. Аз все пак мисля, че тези от Кучетата, които ще участвуват в акцията, трябва още да потренират.

— Не е проблем да се уреди, Блейс Аренс — каза Нортън. — Искате ли да се погрижа за това?

— Да, моля — ще е по-добре да го направите вие, а не аз, тъй като те ви познават добре и са контактували повече с вас.

— Разбира се. Щом се върна в кантората, веднага ще се заема с това — рече Нортън, надигайки се от мястото си. — Ще им звънна оттам.

— По-добре да отидете лично — отбеляза Блейс. — Бих искал да им помогнете да разберат необходимостта от повишаване интензивността и нивото на занятията си.

— Но аз все още не разбирам — подхвана Нортън, докато Блейс го изпращаше до вратата, — защо сте решили, че това е криза. Можехте просто да ми звъннете и да ме помолите да отида при тях.

Блейс се усмихна.

— Реших, че трябва лично да ви обясня отношението си по този въпрос и какво точно имам предвид — отговори той. — Мисля, че успях.

— Определено! — Нортън протегна ръка и те двамата си стиснаха ръцете. — Да, беше много мъдро от ваша страна да поискате среща с мен веднага след като у вас са възникнали подобни опасения. Но каквото и да беше станало, мога да ви гарантирам, че вие нямаше да бъдете замесен изобщо.

Блейс затвори вратата след него, а после се върна, седна в креслото и потъна в размисъл. Трябваше да се запознае по някакъв начин с църквата на Маккей и водачите й по-отблизо. Беше необходимо да получи по-ясна представа за слабите места на Маккей.

Той се бе опитал да измъкне колкото се може повече информация от Нортън Броули и в общи линии, бе успял. Но имаше още какво да се желае. Очевидно беше, че Нортън изобщо не е в състояние да се оправя оттук нататък с Кучетата. Те вече бяха извън контрол.

Накратко, трябваше да отстрани и най-малкия риск във вестниците да се появи нещо за „Убийците на Другите“. Появата на подобен материал в средствата за масова информация би довело до пълен провал на Другите — а той, Блейс, не можеше да го допусне нито сега, нито в бъдеще. Особено ако държеше на плановете си за спасение на човечеството.

Трябваше да се намеси. Блейс стана от креслото и се отправи към залата за тренировки долу. Трябваше да натовари тялото си, а през това време умът му щеше да блуждае, търсейки изход от ситуацията. Той разчиташе най-вече на подсъзнанието си да филтрира фактите и да формулира само отговора.

Два дни след разговора му с Броули всичко тръгна по предначертания план.