Разрушителят на светове

Глава 6

Блейс пристъпи към колата и отвори вратата. Колата беше двуместна и пред всяка от седалките имаше лост за управление. Веднага след като се хлопнаха и двете врати, Дахно сграбчи единият от тях и се обърна към момчето.

— Нали знаеш, че докато колата се движи, не трябва да пипаш резервния лост за управление?

— Да, знам — отговори Блейс.

Дахно се засмя. Турбините под тях оживяха. Колата се отлепи от земята, направи завой и потегли покрай дърветата, растящи от двете страни на разкаляния път, свързващ фермата с шосето. Изглежда, че Дахно беше опитен шофьор. На лентата за оувъркари колата бързо ускори, и ако се съдеше по показанията на приборите, тя се движеше с повече от двеста и петдесет километра в час.

Блейс си мислеше, че ще отидат до местния магазин, но после разбра, че брат му е решил да го заведе направо в Екюмени. В един от тамошните големи супермаркети те купиха най-различни работни дрехи, ризи и ботуши и един официален костюм от мек черен плат, подобен на този, който носеше самия Дахно.

— Това ще бъде неделният ти костюм — обясни му Дахно. — Не се безпокой, че ще изглеждаш малко по-прилично от Хенри и синовете му. Освен това този костюм не е кой знае колко по-различен от дрехите, с които идват в църквата другите енориаши.

Те спряха да похапнат в един ресторант, и тук Блейс най-накрая усети как го изпълва наслада от начина, по който си прекарваше деня. Сега Дахно му изглеждаше съвсем друг човек — дружелюбен и внимателен. Той сподели с Блейс огромно количество полезна информация относно Екюмени, както и сведения за църквата, към която се числеше Хенри, и още много други неща.

Беше вече доста късно, когато те излязоха от ресторанта и тръгнаха обратно към фермата. Но с всеки километър, с който се приближаваха към нея, настроението на Блейс спадаше пропорционално. Така му се искаше всички дни да приличаха на този! Комфорт, приятна компания и един куп полезна и безкрайно интересна информация, която трябва да бъде запомнена и съхранена за по-нататъшна бъдеща употреба. А сега трябваше да се върне обратно там, където нощно време в стаите е студено, леглата са твърди и всяка сутрин започва с какви ли не омразни и скучни задължения, а най-вече — нямаше с кого и една дума да размениш.

Дахно мълча почти през цялото време, а Блейс също не беше в настроение за разговори. Проточилата се тишина продължи чак докато стигнаха отбивката за фермата.

— Горе главата, братленце — каза Дахно с леко подигравателната си интонация, която Блейс бе доловил в гласа му още на обяд. — Аз пак ще ти дойда на гости, и ние отново ще отидем в града. А засега прави това, което искат от теб тук, и си гледай училището.

Той спря колата, наведе се и отвори вратата откъм Блейс. Момчето се измъкна неохотно навън, прибра си от багажника новичките дрехи и накрая погледна Дахно.

— Аз прекарах един прекрасен ден.

— Да, така е — прозвуча одобрително гласа на брат му.

Той захлопна вратата, колата отново се издигна над пътя, обърна се, рязко потегли и скоро вече почти не се виждаше. Блейс остана загледан към стремително изчезващата в далечината кола, притискайки към гърдите си пакетите и кутиите.

Като в транс, той тръгна вцепенено напред. Когато приближи входните стълби, от къщата изведнъж изскочи Уил, забави ход само за секунда, за да затвори старателно вратата след себе си, и се втурна тичешком надолу по стълбите. Уил щеше да подмине Блейс, ако той не го бе извикал. Лицето на момчето бе бяло като платно, изпъкваха само луничките, които кой знае как, Блейс не бе забелязал досега.

— Но какво се е случило? — попита Блейс, сграбчвайки ръкава на братовчед си.

— Една от козите си заклещи главата в оградата и умря — задуши се! — Уил се изтръгна и се скри зад ъгъла на обора.

Блейс се качи по стълбите и влезе в къщата. Хенри седеше до масата, а Джошуа стоеше, изправен пред него. Лицето му беше тържествено и тъжно.

— Значи ти не си видял как се е случило? — тъкмо питаше Хенри сина си.

— Не, татко.

— Това беше една от най-млечните ни кози — каза печално Хенри сякаш на себе си, а не на сина си, и после го погледна отново.

— Е, добре. Мисля, че няма да допуснеш подобно нещо втори път.

— Не, татко.

— Дано да е така. Отбий се в стаята ми след вечеря — продължи Хенри и се надигна. — А сега на работа, сине.

Джошуа се обърна и излезе, без да погледне Блейс. На масата бяха разпръснати много листчета хартия.

— Блейс — започна Хенри, после изведнъж спря, но след миг отново продължи. — Отнеси нещата, които ти е купил брат ти в стаята си и ги остави на кревата. После се върни тук, имам няколко въпроса към тебе.

Блейс изпълни това, което му наредиха. Когато се върна, Хенри отново бе седнал до масата и прехвърляше в ръцете си пръснатите пред него листчета, като карти за пасианс.

— Блейс, това са записките ми — колко мляко на ден дава всяка коза. Но млякото е различно — и по количество, и по качество. Можеш ли да ми помогнеш да пресметна кои кози ми носят най-голяма печалба?

Блейс хвърли един поглед на хартийките. На всяка от тях бяха отбелязани датата, името на козата и една цифра, която най-вероятно означаваше количеството събрано мляко.

— Тези цифри какво представляват, чичо — обем или тегло?

— Да, това е количеството мляко в литри и части от литъра, което получаваме ежедневно от всяка коза. Но защо ти е да знаеш това?

— Просто ми хрумна нещо… — поколеба се Блейс. Мозъкът му бързо защрака, съпоставяйки няколкото дочути тук-там изказвания на негови познати. — Ако вместо да се мери в литри, млякото се претегля всяка сутрин… Струва ми се, че колкото по-гъсто е млякото, толкова и маслеността му ще е по-висока. — Той отново се поколеба. — Така ще да е, чичо. Но сигурно може да се направи и другояче, например, ако от млякото на някоя коза се получава повече кашкавал, отколкото от млякото на другите…

— Хм… Защо пък не? — каза Хенри. — Мога да проверя това в районната ни библиотека. Но как да сравнявам козите?

— Можете да си направите специална таблица, чичо — вече по-уверено каза Блейс. Един от мъжете, който по едно време живееше с майка му, му показа как се прави това. Наистина, тогава Блейс я видя на екрана на монитора, но сигурно нямаше да му е трудно да я начертае с молив на лист хартия.

— Трябва да напишете имената на козите най-отгоре на листа, а най-отляво, в колонка — датите. После ще нанасяте количеството мляко, което дава ежедневно всяка коза, и накрая на годината ще теглите чертата. Така ще получите ясна представа за козите си.

— Да. — Хенри продължаваше да гледа листчетата хартия. — Ще проверя и това в библиотеката. Оказва се, че можеш да ми бъдеш много полезен, Блейс. Благодаря на Господа за помощта ти.

— Аз трябва да му благодаря, чичо, за това, че мислите, че мога да съм ви от полза — отреагира в отговор Блейс.

Хенри го погледна, и момчето забеляза на лицето на чичо си една от редките му, сдържани усмивки.

— Е, добре, стига за това — рязко прекъсна разговора Хенри. — Днес Уил прибра масата след обяда, но понеже ти тръгна рано, а се върна едва преди малко, остана много несвършена работа. Така че се хващай на работа.

— Да, чичо. — Блейс се запъти към шкафчето, където държаха принадлежностите за чистене.

— Но ако искаш, първо можеш да подредиш покупките си — разреши великодушно Хенри.

Блейс разопакова пакетите, прехвърли дрехите в сандъчето под леглото си и се зачуди какво да прави с празните кутии. Накрая ги изнесе на двора и ги остави под навеса. После се върна в къщата и се зае с чистенето. Беше свикнал вече с това и не му тежеше. След това приготви вечерята и по обичайното време всички се събраха на масата.

Като приключиха, Хенри даде разпорежданията си.

— Уил, тъй като ти почисти на обяд, сега си свободен. Можеш да си легнеш по-рано или да правиш каквото си щеш, но мен ако питаш, по-добре си лягай. Блейс, ти също си лягай, като раздигнеш масата и почистиш. А ти, Джошуа, след молитвата — в моята стая.

Отивайки към стаята си, Блейс забеляза, че Хенри свали от пирона на стената дългия, тънък ремък и го взе със себе си. Тази постъпка силно учуди Блейс. За какво ли му беше ремъка на Хенри? Нали никой нямаше да заминава, а обикновено с точно такъв ремък обвързваха куфар или друг багаж при пътуване. Това беше странно и неясно.

Докато оправяше масата след вечеря и миеше чиниите, Блейс забрави за ремъка. Той си свърши бързо работата и се запъти към спалнята.

Когато влезе вътре, Уил все още беше на колене — явно тази вечер братовчед му се бе молил по-дълго от обикновено. Но когато Блейс влезе, Уил скочи на крака, покатери се на кревата си, който беше над този на брат му, набързо се съблече и, завивайки се с одеялото, се обърна с лице към стената. Даже не погледна Блейс.

Донякъде учуден от поведението на братовчед си, Блейс също се съблече и си легна. След първите няколко дена, когато го будеха на разсъмване, той свикна да си ляга вечер по-рано, за да може да се наспи като хората. Криейки се зад одеялото, той надзърна към Уил и видя, че той е заврял глава под възглавницата.

Тъй като от малък бе свикнал да не рови в чуждите тайни, а спокойно да изчака те да намерят обяснение, Блейс реши, че странното държане на Уил може да се дължи просто на умора, и се обърна и той към стената. Тя разделяше стаята им от тази на Хенри.

Така изминаха няколко секунди, и изведнъж той чу гласове, идващи от стаята на чичо му, но не можеше да разбере нищо — не различаваше думите. После настъпи тишина и той вече заспиваше, когато внезапно се разнесе странен звук. Настъпи пауза, после звукът отново се повтори. Нова пауза, и отново този неразбираем, странен звук… И изведнъж Блейс ясно дочу плача на Джошуа…

Обзе го ужас, сякаш го поляха с ледена вода. Блейс разбра, че Джошуа плаче, защото го боли, а странния, ритмично повтарящ се звук — това бяха ударите на кожения ремък, впиващ се в тялото му.

Блейс погледна към Уил. Момчето не само бе скрило глава под възглавницата, но и я притискаше с двете си ръце към ушите си. Блейс, треперейки като лист, също се сви на топка, вдигна възглавницата си и последва примера на братовчед си. Но звуците все още го преследваха. Колкото и да се мъчеше, Блейс не можеше да изтрие от мислите си картината на наказанието. Той изпитваше неистов страх — никога не би могъл да издържи такова нещо. Никога!

Накрая звука от ударите спря. Вече не се чуваше плющенето на ремъка, а плачът на Джошуа постепенно стихна. Блейс все още лежеше и се тресеше от страх, но същевременно изпитваше и някакво неистово, зловещо любопитство.

Той се спомни за Джошуа и реши, че трябва веднага да иде при него. Още сега.

Все още треперейки, Блейс стана от леглото. В стаята вече беше станало доста студено, и той наметна ризата си върху пижамата. Уил си лежеше неподвижно, обърнат към стената, и с глава под възглавницата.

Блейс влезе в голямата стая и се натъкна на Хенри. Ремъкът вече го нямаше, а чичо му изглеждаше по абсолютно същия начин, като всеки друг път. Без да се замисли, Блейс се хвърли към вратата на чичовата си стая, но чичо му го задържа за рамото.

— Блейс, какво правиш тук? Къде си тръгнал?

— Джошуа — едва отговори Блейс, не откъсвайки очи от вратата. — Отивам при Джошуа. — Той се опита да се отскубне, но Хенри успя да го удържи.

— Не! Не може! — гласът му внезапно омекна. — Джошуа няма да иска да те види сега. Отивай да си лягаш.

Блейс го погледна. Чичо му и изглеждаше суров и сдържан, както винаги, но лицето му си беше съвсем човешко, а не лице на някакво чудовище.

— Вие… — Блейс не намираше думи, с които да изрази бушуващите в него чувства.

— Аз съм само оръдие в Неговите ръце — каза Хенри с необикновено мек и смирен глас. Той леко подбутна Блейс към вратата на спалнята. — А сега върви да спиш.

Блейс се затътри обратно в спалнята си и отново си легна. Зави се презглава с одеялото, надявайки се да се скрие от всичко, което го заобикаляше. И най-накрая спасителния сън дойде.