Разрушителят на светове

Глава 1

Жената разресваше косите си, седнала пред овалното огледало и си шепнеше нещо тихичко. Тя си припомняше комплиментите, с които бе обсипвана по време на последната си среща. Прозрачният кафеникав гребен леко се плъзгаше по блестящите кичури на дългите й кестеняви коси, а изящните разголени рамене аристократично бледнееха. Макар и не особено необходим за момента, на жената й харесваше да спазва този малък ритуал, след като прегръщалият я доскоро мъж си бе тръгнал. От нея леко се носеше мирисът на парфюм — аромат, толкова нежен, като че ли нейният собствен…

Зад нея стоеше и внимателно я гледаше момче. То се вслушваше в мърморенето на жената, като че ли очакващо да чуе нещо специално, една особена фраза. Знаеше, че ще я чуе съвсем скоро, защото жената я насаждаше у всичките си любовници, и то така, че те дори не се досещаха. Момчето беше високо и стройно за единайсетте си години. Финото му лице поразяваше с една почти неестествена правилност на чертите. То удивително много приличаше на жената, която сега седеше пред огледалото.

И ето я накрая и дългоочакваната фраза. Независимо от цялото си старание, момчето не успя да се овладее…

— Колко си прекрасна — каза жената на отражението си, — никога не съм срещал по-красива от теб…

— Но ние с теб знаем, че това не е вярно, нали мамо? — В гласа на момчето отчетливо се долавяше решителност.

Жената млъкна и се завъртя към него. Зелените й очи направо го пронизваха. Пръстите, стиснали гребена като оръжие, побеляха от усилието. Тя изобщо не предполагаше — а той разчиташе точно на това, — че синът й може да се окаже толкова близко до нея в този момент. Няколко дълги секунди момчето гледаше майка си, чието импулсивно решение да го убие, все още се мяркаше в погледа й. Да го убие — заради прекалената, дори по нейните мерки — жестокост на думите му. Това беше най-силното му оръжие, с което разполагаше в борбата срещу нея, силно именно защото казваше истината. Служейки си умело с грима, жената се стремеше да изглежда привлекателна — даже нещо повече. Но тя не беше красавица. А точно това беше най-голямото й желание. През цялото време й се налагаше да използва великолепния си мозък, за да научи избраниците си да й повтарят като папагали тези думи в съответните интимни моменти.

Именно липсата на красота, а не нещо друго, беше прекалено непоносимо за нея, и даже цялата мощ на разума и волята й не би могла да й помогне. А ето днес дори единадесетгодишния Блейс отново й напомняше за това. Острият гребен в треперещата й ръка бавно се придвижваше към лицето му.

Момчето гледаше гребена, и почувства как го обзема страх. Да, той го очакваше. И все пак нямаше друг начин да оцелее, нямаше друг изход, освен този — да каже истината.

Треперещият гребен спря на няколко сантиметра от гърлото му.

Блейс знаеше какво да очаква — майка му, екзотичка по произход и възпитание, тоест, човек принципно неспособен на престъпление — никога не би извършила това, за което настояваше измъчената й душа. Наистина, тя се бе постарала да се отърве от екзотичните морални принципи и навици, струваше й се, че това бе завинаги. И все пак, сега не й стигнаха силите да ги преодолее.

Побелелите пръсти на жената най-накрая се отпуснаха. Тя внимателно остави гребена на масичката пред огледалото. Почти физически се долавяше как самообладанието й надделя.

— Е, Блейс — хладно и спокойно произнесе тя. — Дойде време нашите пътища да се разделят.