Разрушителят на светове

Глава 15

На следващото утро Блейс се пробуди доста късно. Къщата беше тиха и празна. Първото, което му хрумна бе, че е проспал закуската и прибирането на масата — навярно Хенри и момчетата вече бяха излезли по работа. Но после се сети — та днес е денят за църква! Явно бяха решили да не го будят и са тръгнали без него.

Той се опита да стане от леглото и се учуди колко трудна работа е това. Но в следващия момент се насили и си облече всекидневните дрехи — вече беше твърде закъснял за църква, и отиде в голямата стая. Масата беше сложена за един, а гърнето с кашата — оставено близо до огъня, за да не изстива. Момчето видя също, че на масата имаше и бележка:

Всъщност, той наистина се чувстваше много по-немощен, отколкото когато постеше. Прехвърли съдържанието на котлето в чинията си и съвсем изнурен се отпусна на един стол. Поседя малко така, едва дишайки. После взе лъжицата и с усилие започна да се храни. Кашата беше много вкусна, но половината от това, което беше в чинията, беше напълно достатъчно, за да се почувства сит.

Той си помисли, че трябва да върне обратно в котлето остатъка от яденето, за да не изстива, и се застави да го направи. След това допълзя обратно до леглото си, хвърли ботушите си, и без да се съблича, с много труд се напъха между завивките. Заспа моментално.

Когато се събуди, Хенри и момчетата все още не се бяха върнали. Блейс почувства отново, че е гладен. Този път кашата не му се опря толкова много.

Хенри беше абсолютно прав относно физическото състояние на Блейс. Независимо от това, през следващата седмица той беше възвърнал силите си почти напълно.

Някъде по средата на същата тази седмица, Джошуа се върна от магазина с явни следи от сбиване, но категорично отказа да обясни с кого и защо се е бил.

— Татко, нали самият ти винаги си ни казвал, че сами трябва да решаваме проблемите си и да заставаме лице в лице срещу опасностите? Това си е само мой проблем, и засяга само мен и никой друг.

Хенри поклати глава.

— Е, след като наистина съм го казал, сине, няма да те притискам повече.

Следващата неделя Блейс вече се чувстваше нормално. Този път той облече най-хубавия си черен костюм, който някога му беше подарил Дахно, и тръгна с останалите на църква.

Бяха от първите. Грег, както винаги, стоеше на входа, приветствайки енориашите си. Той поздрави Блейс по същия начин, по който поздравяваше всеки друг. Блейс обаче забеляза, че хората, дошли преди и след тях кимаха на Хенри и момчетата, но съвсем съзнателно не обръщаха никакво внимание на него. Джошуа и Уил изглеждаха по-бледи от обичайното, а лицето на Хенри си оставаше непроницаемо. Блейс вече беше приел факта, че по-голямата част от църковната общност не го харесваше, затова спокойно остави Хенри и братовчедите си и се упъти към задните пейки. Там видя един стар познат, който както винаги го приветства топло и сърдечно — Адриан Вайсман. Те си поговориха малко, а после Вайсман мина през гардеробната, за да застане на мястото си на входа, в близост до Грег. Църквата постепенно започна да се пълни. Грег влезе, качи се на катедрата и службата започна.

Но този път тя не протече спокойно. Прекъснаха я по начин, за който Адриан бе разказал на Блейс преди време. За изминалите няколко години Блейс сам няколкократно бе ставал свидетел на подобни неща. Отвън изведнъж се разнесоха крясъци и свистене, по стените задумкаха камъни. Адриан скочи, грабна пистолета си от гардеробната и изхвърча навън. Блейс понечи да го последва, но когато се приближи към вратата, приставът го отстрани.

— Един от тях е въоръжен, стой вътре!

Прозвуча гласът на Грег, който бе прекъснал службата.

— Оставете пристава да се занимава с това.

Блейс се подчини.

— Виновен съм. Прости ми, Господи, и вие също, Учителю.

Това беше обичайната фраза-отговор в такива случаи. Но този път Блейс усети враждебни погледи и чу недоволния шепот на общността по свой адрес. Като че ли от пренебрегван и незаслужаващ внимание субект изведнъж бе станал мишена на всеобщото им недоволство, а последната му постъпка — да помогне на Адриан, отприщи бента на недоволството им.

За самия него беше пълна мистерия, защо хората се държат така, но много повече го безпокоеше нещо друго — няма ли това да рефлектира по някакъв начин върху Хенри и момчетата? Нещо в отношението на общността към него изведнъж се беше променило, и той си обеща, че след службата обезателно ще трябва да обсъди това с Грег. Грег определено трябваше да знае и щеше да му каже в какво е сбъркал, и кое е предизвикало рязката промяна на отношението на енориашите към него. Едва ли това можеше да е свързано с Дахно. Напротив, по-големият му брат беше твърде уважавана личност тук, дори открито му се възхищаваха. Но ако Дахно им харесваше, то какво биха могли да имат против Блейс?

В края на службата Блейс бързо стана от скамейката и се опита да стигне до Грег, но не успя да си пробие път през тълпата излизащи енориаши и накрая се отказа заради всеобщата явна неприязън. Той сви рамене, обърна се и излезе навън, за да изчака Хенри и момчетата.

Никой не му обръщаше внимание, ако не се броят някой и друг враждебен поглед. Той спокойно си стоеше, когато изведнъж нещо го удари по лявото рамо — буца кална пръст с остатъци от трева. Явно някой току-що го беше замерил с нея. Блейс знаеше от опит, че в живота на човек има моменти, когато или трябва да се биеш докрай, или веднага да отстъпиш. Сега определено трябваше да се бие. Той се завъртя и се насочи към групичката хора, скупчила се близо зад гърба му.

Бяха група момчета, връстници на Джошуа, тоест с две или три години по-големи от самия него, но значително по-дребни. От малък Блейс знаеше, че когато се изправяш срещу група врагове, е задължително да извикаш на двубой най-силния от тях. Тогава онзи или беше длъжен да приеме предизвикателството, или да посочи този, който бе започнал пръв, хвърляйки калта.

Лидерът на групичката, и много вероятно този, който беше метнал буцата пръст, беше висок, седемнадесетгодишен момък на име Исайя Лернър. Именно той се беше бил няколко пъти с Джошуа, и братовчед му си идваше победен. Въпреки това, той бе несломим, принципите на Хенри бяха попаднали на подходяща почва. Джошуа искрено вярваше, че щом си прав, единственото нещо, което си длъжен да направиш, е да следваш пътя си — само напред!

Момчетата с нетърпение очакваха Блейс. Той се насочи към тях, и когато доближи Исайя, го изгледа от височината на внушителния си ръст. Това решително щеше да ги вбеси допълнително. Исайя беше с поне двадесет фунта, че и повече по-тежък от Блейс и имаше телосложението на зрял мъж. Ако се сбиеха, нямаше никакво съмнение кой щеше да победи.

Исайя нагло върна погледа на Блейс, без да трепне.

— Ти ли го извърши, Исайя? — попита Блейс.

— Ами да — отговори онзи. — Защо, проблем ли има?

— Само ако ти си го направил — произнесе Блейс.

Исайя се разсмя и се огледа — това послужи като сигнал за останалите момчета. Те също се разкикотиха.

— Мисля, че ме разбра, нали? — каза Блейс. — Надявам се, че това ти е напълно достатъчно.

Той се обърна и си тръгна, но зад него се понесоха викове.

— Син на блудница! — крещеше Исайя. — Тук няма място за такива като теб, негоднико!

Блейс рязко се обърна. Исайя вече бе замахнал да го удари със свитата си в юмрук дясна ръка. Но докато живееше с майка си, Блейс активно се бе занимавал с различни бойни изкуства, и имаше за партньори не само инструкторите си, но и приятелите на майка си. Сега просто изчака противника си да се хвърли към него, и се отмести встрани. Ударът на Исайя мина покрай главата му.

Ответният удар на Блейс беше един десен юмрук в гърлото. Онзи захриптя и падна на земята, задушавайки се. Блейс само го гледаше и се надяваше да му е смачкал повече фасона, отколкото гръкляна.

Приятелчетата на просналия се на земята Исайя образуваха мълчалива и шашардисана групичка. По-голямата част от възрастните, които въобще забелязаха случилото се, също мълчаха. Но това продължи само миг — после се разнесоха гневни крясъци, и възрастните заедно с момчетата се устремиха към него.

— Спрете! Никой да не мърда! — изведнъж се провикна Хенри.

Тълпата замря. Хенри току-що се бе показал на входа на църквата. Адриан вече стоеше там, пъхнал пистолета си в кобура. Хенри бе застанал точно до него и бе протегнал ръка да хване дръжката на оръжието, но не го извади.

Блейс никога не бе чувал чичо си да говори с толкова решителен и студен тон. Именно такъв глас бе способен да спре развилнялата се тълпа. Е, трябваше да се съобразяват евентуално и с енергийния пистолет в ръката му. Но всичко накуп беше достатъчно — хората спряха и млъкнаха.

— Всички вие добре ме познавате! — Думите на Хенри кънтяха и падаха бавно и тежко, като камъни върху тълпата. Той замълча за секунда. — Никой да не докосва членовете на моето семейство — иначе ще си има работа с мен, имайте го предвид. — Очите му се спряха върху един здравеняк с кръгло лице. — Картър Лернър, вашият син започна пръв. Приберете си го, все още нищо му няма.

Исайя все още се намираше на земята, но вече бе седнал и идваше на себе си. Дишаше тежко и се държеше за гърлото.

— Джошуа, Уил — каза Хенри в проточилата се тишина, докато Картър Лернър помагаше на сина си да стане на крака, — сядайте в каруцата. Блейс, ти също. Адриан… — и той погледна пристава. — Ще намерите пистолета си при собственика на магазина.

Хенри извади пистолета от кобура, и носейки го с дулото надолу, се спусна по стълбичките и догони Блейс и синовете си. В пълно мълчание те седнаха на талигата и излязоха на пътя.

Хенри мълчаливо управляваше впряга си, а пистолета лежеше на коленете му. Джошуа и Уил също мълчаха и от време на време хвърляха одобрителни погледи към Блейс, който се беше разположил на задната седалка. Когато наближиха магазина, Хенри спря козите и слезе.

— Трябва да звънна от магазина, а вие ме изчакайте тук, няма да се бавя.

Той се отправи към магазина. Собственикът му още не се беше върнал от църква, но в цялата общност никой не заключваше вратите си. Хенри потъна навътре в постройката.

Тримата юноши се спогледаха.

— Нали не е вярно това, което Исайя каза, а, Блейс? — припряно попита Уил.

— Млъквай, Уил — рече Джошуа. — Нас не ни интересува какви ги дрънкат разни типове, като Исайя Лернър.

— Те смятат, че си измисляш, щом не учиш в училище като всички, а се подготвяш сам — проговори тихо Уил, обръщайки се към Блейс. — Мислят си, че щом си издържал да постиш толкова време, сега се правиш на много важен. Затова…

— Уил! — рязко го прекъсна Джошуа. — Казах да млъкваш вече!

Отново настъпи тишина, която продължи до завръщането на Хенри.

— Отиваме си в къщи — заяви той. — Блейс, току-що говорих с Дахно. Той ще дойде след около час и ще те вземе. През това време си събери багажа — можеш да вземеш всичко, което пожелаеш.

Хенри не спомена, че трябва да си вземе нещата с оглед на едно продължително отсъствие, но Блейс го усети по тона, с който чичо му го каза. Роднините му мълчаха по целия път до фермата.

Също така мълчаливо Блейс започна да си опакова багажа. Джошуа и Уил седнаха на кревата на Джошуа и го наблюдаваха, помагайки му от време на време. Трябваше да вземе още един куфар, защото вещите му доста се бяха увеличили за няколкото години, прекарани тук. Накрая отвън се разнесе рева на двигателите на оувъркара, и Блейс излезе на двора.

Чичо му и момчетата го последваха. Блейс се обърна, не знаейки как да се сбогува.

— Е, Блейс — започна Хенри. — Сигурен съм, че брат ти добре ще се грижи за теб. Винаги ще си добре дошъл тук, независимо от отрицателното отношение на някои от членовете на общността ни. Ти се труди усърдно и ми беше от голяма помощ. Благодарен съм ти за това.

— Беше ми хубаво тук с вас, чичо Хенри — отвърна Блейс.

Джошуа се поколеба, после изведнъж пристъпи напред и протегна ръка. Блейс я пое и те здраво си стиснаха ръцете.

— Довиждане, Блейс — каза Джошуа, — надявам се да ни гостуваш понякога.

— Не се съмнявай — твърдо му обеща Блейс и се обърна към Уил. Уил се втурна, разпери ръце и го прегърна. Блейс му отвърна със същото. Доколкото си спомняше, за първи път в живота си прегръщаше напълно искрено някого. Накрая направо му се наложи насила да откъсне Уил от себе си.

— Довиждане, Уил.

— Господ да е с теб винаги и навсякъде — рече Хенри, а момчетата откликнаха като ехо, повтаряйки думите му.

— Бог да ви благослови. — Това беше обичайният отговор на думите на Хенри, но Блейс усети, че с Бог или без него, чувствата, които тези хора влагаха в значението на казаното, придаваха съвсем особен оттенък на смисъла им. Той се завъртя и се качи в колата. Дахно вече бе отворил вратата.

— Ще го довеждам понякога, а кой знае, след време може би ще може да се върне обратно тук — каза Дахно.

Той заобиколи колата и седна вътре. Двигателите изреваха. Оувъркара се отлепи от земята, зави и се устреми към шосето.

Известно време братята пътуваха мълчаливо. Те подминаха края на селището и излизаха вече на шосето, когато Блейс се обади.

— Интересно ми е как се разчу за майка ми точно сега.

— Да-а, странна работа. — Дахно гледаше пътя. Отново настъпи пауза.

— Само един човек би могъл да им каже — продължи Блейс. — Защо го направи, Дахно?

Брат му превключи на автопилот, после се обърна към Блейс и дълго го гледа.

— За да можеш да си тръгнеш завинаги оттук и никога да не се върнеш. А ти какво очакваше?

Очите им се срещнаха.

— Ти си съвсем прав, разбира се — отговори Блейс, — действително трябваше да се досетя.

И те отново предпазливо се спогледаха.