Разрушителят на светове

Глава 12

Те отидоха в един ресторант. Блейс за първи път попадаше в такова заведение. Тези, в които преди това го беше водил брат му, бяха удобни и понякога даже разкошни, но никое от тях не бе толкова огромно и винаги бяха далече от центъра.

Бяха застанали на входа на огромната, крещяща от пари скъпо оформена зала с прозорци, ширнали се по цялата четириетажна височина на сградата, закрити с тежки завеси. Насред залата се намираше просторен басейн, а в него плуваха ярко оцветени риби, по един фут и повече дълги.

Ресторант от подобен ранг на един от Дружествените светове — това не влизаше в представите на Блейс. Той си бе изработил съвсем друга представа за живота тук, имайки предвид скромния начин на живот в дома на чичо си.

Такъв тип заведения се срещаха доста често на Нова Земя, на Фрайланд и на другите планети, където процъфтяваха промишлеността и търговията, където имаше достатъчно хора, способни да пръскат парите си и да прекарват съответно времето си на такива места, където можеха да демонстрират възможностите си, хвърляйки на вятъра огромни суми.

Едва щом бяха влезли в залата, и Дахно веднага беше разпознат и упътен към една маса, на която спокойно можеха да се разположат и шестима.

— Хайде сядай и се настанявай — предложи Дахно на Блейс, — поръчай на сервитьора каквото искаш, но имай предвид, че доста време ще прекараме тук. Яденето и пиенето са между другото.

Сервитьорът вече идваше, и Дахно отново си поръча тъмна бира, а Блейс се ограничи с плодов сок. За всеки случай той реши да бъде много внимателен, да следва съветите на брат си, да си седи кротко и да наблюдава как ще се развият събитията.

Не минаха и пет минути, и един висок, спретнат и доста елегантно облечен човек към шестдесетте се настани без разрешение на масата им. Държеше в ръка чаша с някакво синкаво питие.

— И така, ние сме в задънена улица — каза той на Дахно, отпи глътка от чашата си и замлъкна, гледайки с подозрение Блейс.

— Вие знаете правилото ми — пред всеки, който седи на тази маса, спокойно можете да говорите каквото искате. Ако случая не е такъв, то още с пристигането си щях да разкарам всеки страничен човек от тази маса — отговори на погледа му Дахно.

— Е, щом е така, добре — но в гласа на госта все още се долавяше съмнение, — добре, аз изгубих маса време в разговори с членовете на Палатата, но се страхувам, че няма да можем да получил четиристотин и седемнадесет Б.

— А кой стои зад всичко това? — поинтересува се Дахно.

— Всъщност, само пет души — Петте сестри, и по-точно този въпрос те са единодушни. Привърженици са на разширението на търговията с другите светове, независимо от това, за чия сметка ще стане това. Те гонят само печалбата и премахването на ограниченията върху някои забрани смятат за богоугодно дело. — Той безпомощно сви рамене. — Надявам се, че вие ще можете да измислите нещо.

— Например? — попита Дахно.

— Не знам. — Възрастният господин отново сви рамене. — Ненапразно ви наричат Златното Ухо…

— Добре — кимна Дахно, — ще помисля върху това. Може и да намеря начин да ги съборя. Ако измисля нещо, ще ви се обадя.

— Благодаря ви. — Гостът се надигна и си тръгна. Почти веднага мястото му зае средно висок тъмнокос човек, около трийсетинагодишен, с надменно лице и живи кафяви очи. Сядайки, той се вторачи в Блейс, но не каза нищо.

— Вие знаете правилата ми — повтори Дахно.

Човекът го погледна в упор.

— Да, разбира се — рязко произнесе той, и Блейс си помисли, че не толкова се заяжда, колкото се опитва да прикрие по този начин неувереността си. После продължи: — Мисля, че ме търсят.

— Кой? — попита Дахно.

— Бомбай — отговори човекът.

Блейс с любопитство го погледна. Единственото име Бомбай, за който се сещаше, беше на град, намиращ се на Старата Земя, пристанище в югоизточния край на полуостров Индустан. Значи този Бомбай навярно беше наименованието на някаква местна компания или концерн.

— Какво ви кара да мислите, че е така? — продължи Дахно.

— Това, което става — обясни човекът. — През последната седмица някой усилено разпродава акциите на компанията при Геотермичната станция.

— Ха, не мисля, че аз или някой друг може да му попречи — усмихна се Дахно.

— Да, но вие поне можете да разберете, кой стои зад всичко това, нали? — уточни мъжа с кафявите очи.

— Може би — сви рамене Дахно, — ако това е организирано нарочно от някой.

— Запомнете ми думите — събеседникът му се надигна от стола, — със сигурност някой стои зад това!

Той си тръгна. Блейс и Дахно получиха кратка почивка и време да останат насаме.

— Кои са Петте сестри? — полюбопитства Блейс.

Суровото лице на Дахно се разтегна в усмивка, когато се завъртя към брат си.

— Това се четирима старци и една жена, които са представители на една от най-големите църковни общества на Асоциация.

— Според мен, това, което става, е свързано някак си с политиката — отбеляза Блейс.

— Така ли мислиш? — отвърна Дахно, и точно тогава някой отново седна на стола. Този път беше жена на около четиридесет години, която би могла да мине за красавица, но благодарение на майка си, Блейс знаеше какви чудеса могат да постигнат грима и разни скъпоструващи козметични процедури с една жена. Тази обаче, не му обърна особено внимание.

— Дахно — каза тя, — тази събота ще поканя само няколко човека, и би било хубаво те да се видят с вас. Мисля, че това ще бъде приятно и за вас.

— Много съм поласкан — кимна Дахно.

Тя се изправи и си тръгна, без да каже нищо повече. Дахно отново се обърна към Блейс:

— Ще ти отговоря, преди да си ме попитал. Тя притежава второто по големина състояние на тази планета. Навярно ще се шашнеш, но освен това тя е и Истинска Пазителка на Вярата!

Блейс беше шокиран:

— Въобще не й личи!

— Но е така — подсмихна се Дахно. — А освен това тя е една от Петте сестри.

След няколко минути се появиха двама, които си приличаха сякаш бяха братя, седнаха при тях, произнесоха няколко загадъчни фрази, Дахно им отговаряше едносрично и още по-загадъчно, а после те изчезнаха.

Този парад от посетители продължи няколко часа. Блейс накрая беше порядъчно уморен и реши да си поръча ядене — това помогна, но не за дълго. След половин час той се умори съвсем и започна да се одрямва. Зад високите прозорци нощта се спускаше над града. Във фермата по това време той прибираше и почистваше масата и се гласеше да си ляга.

— Стига за днес. — Дахно погледна Блейс и стана от масата.

Отказа с жест на един млад здравеняк, който тъкмо се канеше да седне при тях и поведе брат си през препълнената и шумна зала. Никой не ги потърси за сметката.

Блейс беше твърде уморен, за да задава въпроси. Той покорно последва Дахно от ресторанта в асансьора, после в подземния гараж, където беше оставен оувъркара, седна в него и се остави изцяло на Дахно да го закара в жилищния блок с многото апартаменти — там брат му беше отделил един и за него. Със залепени за сън клепачи, и чувствайки се така, все едно че не е спал откакто се е разделил с майка си, Блейс се съблече, хвърли се в кревата и моментално заспа.

Когато се събуди на следващата сутрин, той установи, че Дахно вече е излязъл. Момчето използва автоматичната кухня, за да си направи закуска, а след това, понеже брат му не беше оставил никаква бележка, в която да пише кога смята да се върне, реши да прегледа всекидневната преса.

Блейс седна пред екрана на монитора и започна внимателно да чете, опитвайки се да свърже информацията оттам с това, което бе чул и видял вчера. Въпреки че материалите във вестниците съдържаха много повече финансови и бизнес новини, отколкото очакваше да види за планета като Асоциация с преобладаващи бедни ферми и още по-бедни фермери от типа на Хенри, усилията му не дадоха резултат. Очевидно Екюмени и още няколкото други големи градове по нищо не се отличаваха от големите градове на останалите планети.

Това беше валидно най-вече за Екюмени. Блейс узна, че правителството на планетата и представителствата на най-крупните местни компании са разположени именно тук. След всичко, което чу предишната вечер, имаше сериозни основания да си мисли, че членовете на правителството не обичат много-много лобистите или тези, които изпълняват подобни функции. Блейс беше почти сигурен, че първият им „клиент“ в ресторанта беше отявлен лобист, а ако не беше, то се опитваше по някакъв начин да влияе върху политиката на планетарното правителство.

Също така беше очевидно, че Дахно по някакъв начин е вътре в играта. Но как бе свързано положението на брат му като финансов консултант, а в частност и бандата му от мускулести интелектуалци с всичко това, не беше хич ясно.

Следващите три дни Блейс прекара по същия начин. Като станеше време за обяд, той и брат му отиваха в същия ресторант, сядаха на същата маса и отново всякакви хора се редуваха на същия стол. Дочутото от Блейс бе твърде откъслечно, за да може да бъде обобщено до нещо по-конкретно без допълнителни обяснения. Освен това, дори и да можеше да схване смисъла на разговорите, които се водеха, щеше да мине много време, преди да си изясни с какво точно се занимава брат му.

Връщайки се обратно във фермата, при чичо Хенри, момчето просто скъта в най-отдалеченото ъгълче на паметта си всичките четири пълни с необясними факти и въпроси дни, прекарани в града, и престана да мисли за това. Отдавна се беше убедил, че такива сериозни въпроси, както той ги наричаше, се решават много по-добре на подсъзнателно ниво, отколкото при дълго и съзнателно умуване. Ако имаш само откъслечни данни за една ситуация, и я пробваш ха оттук, ха оттам, и обикаляйки в кръг около проблема, все повече ще се отдалечаваш от решаването му.

Когато колата наближи фермата, Блейс се чувстваше вече напълно изцеден. Изцеден най-вече от умственото напрежение, а не от физическа умора. Той спореше мислено сам със себе си дали да пита брат си за какво толкова му е дотрябвал. Засега по-добре би било да не се интересува, поне дотогава, докато не събере повече информация за по-големия си брат. Но уповавайки се на инстинкта си, той реши все пак да опита. За тези няколко дена между тях се бяха създали почти приятелски отношения, и ако не попиташе сега, едва ли щеше да има друга възможност. В крайна сметка не се знаеше докога щяха да са толкова близки.

— Дахно — бързо заговори Блейс, понеже наближаваха вече фермата, — всъщност за какво съм ти аз?

Дахно го погледна, помисли няколко секунди, а после отби колата и изгаси двигателя.

— Просто те познавам — каза той. — От всичките шестнадесет планети аз съм единственият човек, който знае на какво си способен. Ти си обречен винаги да бъдеш самотник. Аз пък вече съм минал по този път и съм свикнал да живея с тази мисъл. Ние сме обречени на самота и винаги ще бъдем далече един от друг. Но работата е там, че мога да те използвам, за да свърша моята работа, Блейс.

— Каква работа? — попита Блейс, но Дахно игнорира въпроса, както винаги.

— Ти знаеш как да постигнеш своите цели — продължи Дахно. — Как да накараш необходимия човек да ти свърши работата, която искаш. Но не мисли, че аз ще постъпя така с теб.

Той замълча. Блейс го наблюдаваше внимателно.

— Разбираш ли ме? — попита Дахно.

— Да — кимна Блейс, — но ти все още не си отговорил на въпроса ми.

— Ще отговоря — каза Дахно. — Вече ти казах, че ми е нужна помощта ти, но ще я приема само ако тя е напълно доброволна. Аз не искам — и ти малкият ми, отлично го знаеш, — да те принуждавам. Затова изборът е изцяло твой. Давам ти възможност да видиш всичко, с което се занимавам, и това ще продължи дотогава, докато не си избереш това, което ти подхожда. А възможностите за избор са страшно много.

— Сигурен ли си? — с известна обида попита Блейс.

— Ама ти си одрал кожата на майка ни — подсмихна се Дахно. — Според мен — или нищо няма да ти хареса, или ще откриеш много повече, отколкото самата тя е мечтала някога. Трябва да избереш своето място. Вгледай се спокойно и прецени дали искаш да участвуваш в моите работи. При всички случаи аз ще бъда сигурен, че ти сам ще си избрал да дойдеш при мен. Съгласен?

— Засега съм съгласен, поне до момента — отвърна Блейс.

Към него се протегна една огромна ръка, Блейс я хвана с тънките си, вече дванадесетгодишни момчешки пръсти, и те си стиснаха ръцете.

След това, без да продума повече, Дахно запали колата, излезе на пътя и те отново се насочиха към фермата.