Рекетът

10

— Добре, даде ми телефонния си номер, а сега ми дай и адреса.

— Колко е часът? — попита Харди по телефона.

— Към шест и половина, там някъде.

Дойде Франи и застана на прага на кухнята. Разтриваше очи като малко дете.

— Кой е? — попита тя.

— Глицки. — После добави в слушалката: — Да, знам, че си ти. Какво има?

— Трябва ми адреса ти — каза Глицки. — Мислех си да мина да те взема, за да се разходим до Холи Парк. Един човек, който вчера се е бил с Луис Бейкър, е бил застрелян. Интересува ли те това?

Харди му продиктува адреса.

Глицки бе накарал Харди да остави револвера си у Франи. Бе му обяснил, че той, Марсел Лание и останалите полицаи на местопрестъплението имат достатъчно оръжия, за да спрат Луис Бейкър, ако реши да изскочи иззад някое дърво или да пропълзи зад някой камък, за да застреля Харди.

Спряха зад линейката. Наоколо се въртяха доста униформени, както и малка група цивилни служители, които се канеха да вдигнат трупа. Глицки и Харди приближиха, Глицки кимна на двамата, които тикаха носилката и вдигна чаршафа.

Видяха мъж по джинси и яке.

— Ей, Ейб.

Глицки кимна и представи Харди на Лание.

— Някакъв проблем ли има? — попита той и погледна часовника си. — След шест часа трупът все още е тук?

Лание сви рамене.

— Тукашните полицаи реагират светкавично.

— Как така дойде ти? Нали работиш само през деня?

Лание наведе глава.

— Почувствах се гузен. Миналата седмица играх много голф и останаха куп неща за довършване. Реших да не си ходя, докато не приключа с документите. Обадиха се и си спомних, че вчера щеше да идваш тук. Ей, чу ли за онзи надут тип, скапанякът със…

— Не сега, Лание. Какво е станало тук?

— Дълга, тежка нощ — отвърна Лание. — Да разпитваш тези хора е все едно да им вадиш зъби.

Глицки кимна към носилката.

— Нощта на този е била по-тежка, струва ми се.

Марсел изгледа Харди и попита:

— Е, защо е посещението?

Глицки обясни.

— Затова му се обадих — кимна Лание. — Знаех, че е идвал тук и реших, че може да има някаква връзка.

— Не знаех, че си се срещал с Бейкър — учуди се Харди.

— Понякога сервирам изненади. Гледах си работата, това е всичко.

— Трябвало е да го прибереш — отбеляза Лание. — Имам предвид Бейкър.

Глицки почеса началото на белега си под долната устна.

— Бих го направил, само дето трябваше да има в какво да го обвиня.

— Идва ми наум думата „убийство“ — подхвърли Харди.

Глицки го погледна и продължи да говори на Лание:

— Откъде знаеш, че Бейкър е убил този тук? Как се казва, между другото?

Лание погледна малкия си бял бележник със спирала в горния край.

— Джаксън Джеферсън Грант, по прякор Дидо. Чудя се защо майка му е пропуснала Линкълн. — Сбърчи вежди за миг и се сети: — Сигурно така се казва брат му… Линкълн Вашингтон Рузвелт Грант.

Глицки въздъхна съчувствено.

— Може ли да се върнем на въпроса защо, според теб, Бейкър е пречукал Грант?

Лание мушна ръце в джобовете си и обясни на Харди, че напоследък Глицки е станал сухар, без никакво чувство за хумор. След това заговори по същество:

— Бейкър е излязъл преди два дни от кошарата и веднага се е сдърпал заради боята на онази къща. — Посочи я. — Ето там. Караницата е продължила и на следващия ден, а снощи Бейкър го е шамаросал пред очите на петдесетина души, които сами дойдоха да ни го кажат. Пак снощи, пет минути преди да го застрелят, Дидо чупи прозореца на Бейкър. Предполагам, че Бейкър се е събудил от шума, решил е, че му е дошло до гуша, видял му е сметката и е духнал.

— Видял ли го е някой?

— Кога?

— Когато е стрелял. Някой видял ли е как Бейкър стреля по този тип?

Лание погледна към небето.

— Стреляно е от тъмното. Хората са видели Бейкър минута-две след това. За мен е достатъчно.

— Да, достатъчно е — каза Глицки саркастично.

— Този тип е гад, Ейб. Излиза от затвора преди три дни и пречуква двама души.

— Трима — обади се Харди. — Този тук, Максин и Ръсти.

Глицки почувства, че губи търпение.

— Не сме сигурни за Ръсти. Дори не знаем дали наистина е мъртъв или не. Не можем да докажем, че той е убил Максин, не сме сигурни, че той е пречукал този тук, не сме сигурни и че иска да пречука теб, Диз.

— Дидо е негово дело — обади се Лание. — Можеш да не се съмняваш.

Харди поклати глава.

— Ейб, странно е… Аз знам всичко това, а ти не.

— Напоследък Ейб е в лошо настроение — отбеляза Лание. — Това влияе на преценките му.

Тръгнаха към къщата на Бейкър.

— Намерихте ли оръжието? — попита Глицки.

— Не. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че по традиция трябва да бъде намерено нещо, което свързва убиеца с убийството.

Лание и Харди се спогледаха.

— Слушай, Ейб, ако искаш цялата работа да тръгне в друга посока, ще ти отстъпя случая. След като обаче няма извънреден труд и разноски, ще получат точно толкова, колкото плащат. Бейкър е кучи син и няма спор по въпроса. След като е пречукал Дидо, е отмъкнал колата на Мама и се е чупил, а аз имам предостатъчно основания да го прибера. Прав ли съм?

Глицки спря и огледа изподрасканите стени, закованите с дъски прозорци, осеяната с изпочупени стъкла площадка. Реши, че не бива да смесва случилото се на баржата на Ръсти Ингреъм със свадата между Луис Бейкър и покойния Дидо Грант.

— Прав си — каза той.

— И още как! — извика Лание.

След като бе дошъл на това място, Глицки реши, че си струва да направи опит да разбере кога се е прибрал Луис Бейкър в сряда вечерта. Да провери всичко. Може би наистина бяха прави. Може би наистина бе престанал да мисли като ченге.

Чужда територия. Луис Бейкър се чувстваше неспокоен.

Не беше спал много. Когато се качи в колата, знаеше къде отива. Към „Филмор“. Там никой нямаше да забележи един негър, да не говорим да го запомни или да го познава по име.

Беше спрял зад баптистката църква и бе оставил двигателя да работи, за да се топли, докато се покажеше слънцето. Не можеше да паркира на улицата. Ченгетата не се заглеждаха по номерата без причина, но при неговия късмет напоследък… нямаше да им връчва никакви официални покани. Щеше да поседи в колата на това място, а след като се покажеше слънцето, щеше да я зареже.

Беше гладен, но най-напред трябваше да намери някакво средство за защита — нож, пистолет, каквото и да е. Най-добре пистолет. Нямаше да им се остави да го пипнат, без да се съпротивлява. Твърде дълго бе чакал, за да излезе и нямаше намерение да се връща. Щеше да вземе някой със себе си или да си пръсне главата първи. Защото онова, в кошарата, не беше живот. Не бе и оцеляване. Беше прекарване на времето.

Сега, когато знаеше със сигурност, че са по петите му, нещата бяха ясни. Всичко бе както преди. Когато онзи, цветнокожият, дойде вчера в квартала, при него, за да поговорят, това беше само подгряване.

Чувал бе за тези неща в затвора — как постъпват. Най-напред идват, за да те извадят от равновесие. След това те натикват обратно, веднага щом измислят за какво.

Сега, след като Дидо беше мъртъв, вече нямаше никакви съмнения. Каквото им трябваше им бе дадено в ръцете. Все едно. Това, за което си бяха говорили с надзирателя… за правия път, отиде по дяволите още на автобусната спирка. Ингреъм…

Слънцето се бе издигнало достатъчно високо. По-добре да тръгва.

Физиономията на Ингреъм се появи в главата му — надменна, ухилена, сякаш му казваше „ти няма да се усмихваш повече“. Затвори вратата на колата тихо и тръгна покрай оградата към тухлената църква. Позволи си да се усмихне. Кой беше мъртвец? Не той. Смей се, прокуроре!

Но пък другият, Харди, все още беше жив, нали? А той, Луис Бейкър, отново бе принуден да бяга, този път заради смъртта на Дидо, на Ингреъм, на който и да било друг. Не се съмняваше. Беше затънал и с двата крака.

Физиономията на Харди изтласка тази на Ингреъм. Харди, все още жив, се наслаждаваше на свободата си. Справедливо ли бе това? Правосъдие ли беше?

Знаеше, че няма да види по-добро правосъдие. Тръгна по улица „Филмор“ с ръце в джобовете.

Там имаше един магазин, на ъгъла, в който продаваха оръжия. Пистолет щеше да свърши работа. Разбира се, не можеше да го купи, но пък да открадне не беше проблем за Луис Бейкър.

Бяха в колата и се връщаха към къщата на Франи. Глицки покани Харди на барбекю у тях на следващия ден и това щеше да е първата им подобна среща от много години.

По пътя Глицки му разказа, че Мама имала тежък махмурлук и изглежда не разбрала повечето от въпросите, които ѝ задавал за Луис Бейкър. Все пак казала достатъчно, за да е ясно, че Бейкър може да бъде сред заподозрените за сряда вечерта. Прибрал се в къщата малко след като се стъмнило, не била сигурна за часа, но това означаваше поне осем. Бил е освободен от „Сан Куентин“ в два следобед, а оттам до Сан Франциско бе по-малко от час с автобус. Казал ѝ, че ще се отбие до града, за да свърши някаква работа.

— Каква работа може да е имал в града, госпожо — попитал Глицки, — след като е бил затворен цели девет години?

Тя не знаела отговора на този въпрос.

Харди бе убеден, че го знае и не се поколеба да го заяви пред Глицки, докато бяха в колата.

— Знаеш ли — каза Ейб, присвил очи от сутрешното слънце, когато свиха на изток. — Не че упорито отказвам да повярвам, че Бейкър е убил всички тези хора, но задачата ми е да намеря факти, които го доказват. Има разлика, нали?

— Моята задача пък е да остана жив, а и двамата знаем много добре, че този тип е убиец. Можеш да се съгласиш, че е убил поне един от тримата.

— Може би.

— Хайде, Ейб, не разбираш ли за какво става дума?

Глицки стисна кормилото.

— Диз, разбирам, че става дума за „типичния заподозрян“. Това е обикновено чернокож бивш затворник, знаем, че почти всички стават рецидивисти, той няма семейство и…

— О, спести ми го.

Глицки вдигна ръка.

— Не казвам, че го съжалявам. Търся факти, това е. Той е боклук, съгласен съм. Няма работа, няма шанс да си намери. Не може да не кривне от правия път, защото така е свикнал, това е единственото, което умее да прави. Все пак, не бива да му се приписват всички убийства, които са извършени недалеч от него.

— Добре, ако следващият убит се случи да съм аз, направи ми услуга и го остави на мира.

Отново свиха на запад и излязоха от магистралата.

— Диз, ако съпругът на Максин не беше такъв чудесен кандидат заподозрян, щях да отделя по-голямо внимание на Бейкър. Дори не мога да установя дали Бейкър е бил на баржата.

— А съпругът бил ли е?

— Още не знам.

— Много убедително. Следващият ход е да разпиташ Хектор Медина.

— Кой е Хектор Медина?

Харди му разказа за Медина и Ингреъм, за срещата си с него. Глицки се замисли. Зави по „Дивисадеро“ и поклати глава.

— Връщаш се към основните неща. Тъкмо това е проблемът ми с Бейкър.

Харди знаеше какво ще последва.

— Трупът на Ръсти Ингреъм. Къде е? Минали са само два дни. Три. Може чисто и просто да е избягал. Дори още не е обявен за изчезнал. Мисля, че Уиър е застрелял Максин, решил е, че Ръсти е мъртъв и си е тръгнал… Сега може би се крие някъде…

— Тогава защо не ми се обади? Имахме уговорка, нали ти казах? Заради нея отидох там.

— Провери ли съобщенията по телефона?

— Да, няколко пъти. Последният беше след като се чух с теб тази сутрин.

— Да… тук си прав, признавам. Би трябвало да ти се обади.

— Благодаря.

— Защо обаче няма труп? Претърсихме целия канал.

— Може да е отнесен в залива. Проверихте ли тази възможност?

— Дори не знам как да го направя. Ресурсите ни, особено напоследък, са силно ограничени. Видя ли след колко време откараха Дидо в моргата? Както и да е, течението в канала не ми се струва достатъчно силно. Снощи бях там, видях го.

— А ако ти покажа, че е достатъчно силно?

— Тогава твърдението ти за Ръсти Ингреъм ще звучи по-убедително. Ще мога да се заема с проблема официално. Така или иначе, Лание е твърдо убеден, че Бейкър трябва да бъде прибран.

Спряха пред къщата на Франи.

— Все още се безпокоя за едно — каза Харди.

— Какво?

— Луис продължава да е на свобода. Мисля, че през последните три дни е пречукал всички, които е искал да види мъртви, освен един особен глупак. — Тресна вратата, наведе се към прозореца и добави: — Мен.