Рекетът

24

Отвори очи. Тъмнина. Там, където беше прозорецът, където трябваше да се появи светлина, нямаше нищо. Постепенно, докато се взираше, тъмнината придоби няколко различни оттенъка на черното и сивото — силуетът на бюрото, един плакат, прозореца, стола. По мастиленото небе блестяха звезди.

Ръсти Ингреъм седна на коравото легло. Момичето до него спеше. Дългата му коса беше разпиляна върху възглавницата. Той потупа матрака със здравата си ръка, сякаш го укоряваше, че е толкова безсърдечен. Стана и отиде в банята пипнешком, защото все още не познаваше обстановката. Затвори вратата, запали лампата и видя как хлебарките се разбягаха.

Отвън не се чуваха никакви звуци — дори не и птиците, които предизвестяваха настъпването на зората. Значи беше много рано или може би много късно? Колко време бе спал?

Изведнъж угаси лампата, замря и се ослуша внимателно. Винаги се ослушваше, държеше очите си отворени. Ставаше му навик.

Чуваше шума на водата в залива — плисканото в колоните на кея, разлетия грохот на вълните върху пясъка. Къщата беше в северната част на града, край океана.

Нещо — гущер, дървесен плъх? — издраска по покрива. Някъде далече изръмжа мотор — кола или рибарска лодка — задави се, пак утихна. Запали лампата. Върху порцелановата тоалетна чиния нямаше дъска за сядане. По огледалото над умивалника беше избила ръжда. Душът не бе ограден със завеса.

Е, кой би могъл да очаква нещо по-добро при такава бърза обява? Имаше време, имаше и пари, можеше да чака, докато намери каквото искаше.

Раната на ръката му запулсира и той се опита да си припомни дали си е взел антибиотика, преди да легне с… все едно как се казваше.

Все едно как се казваше, тя беше точно това, което харесваше — хубава, ентусиазирана, приятна компания в забавленията. Днес си заминаваше у дома, в Атланта. Щеше да пристигне друга. Или вече бе пристигнала и го очакваше. Тези компаньонки за почивните дни… в тях беше истината. Никакви обещания, никакви преструвки. Нищо общо с проблемите, които би ти създала постоянната връзка.

Докосна превръзката боязливо, за да провери дали пулсирането е начало на инфекция — а това би могло да се превърне в проблем — или е нормалната болка при заздравяването на тъканите. Опита се да сгъне лявата си ръка, но все още не можеше.

Не, изпитваше нормалната здрава, тъпа болка. Нямаше температура, следователно нямаше и инфекция.

Върна се в стаята и се излегна до момичето. Прозорецът продължаваше да прилича на черна дупка към още по-голяма тъмнина. Някакво изпращяване, като чупене на клонка, го накара да подскочи и момичето се размърда. Пак тишина.

Нищо особено — обикновените домашни звуци.

Унесе се и скоро заспа.

Надеждата не беше голяма, но все пак бе по-добре, отколкото да дебне пред дванайсет изхода едновременно.

Реши да остане още два дни и след това да се отправи по дългия път към дома. Сутринта, все още доста уморен от шофирането, се бе успал, но утре смяташе да излезе на риболов. Би могъл да се снима с някоя голяма риба, за да има с какво да се хвали в бара при Моузес.

Стигна до стадиона доста след началото на игрите. От края на паркинга се чуваха високоговорителите и аплодисментите. По улиците към стадиона не бе видял нито един син фолксваген „Джета“. Утре, ако днес не откриеше нищо, щеше да наеме някое такси, за късмет на шофьора, и с него да обиколи всички улици в околността. Днес обаче щеше да започне с паркинга.

Нямаше бетон или асфалт. Мястото беше прашно, без трева и се простираше около целия стадион. Хората бяха оставили колите си повече или по-малко хаотично. Ако си спрял близо до стадиона, прецени Харди, ще ти трябва поне час, докато се освободи достатъчно място, за да се измъкнеш. Нямаше никакво подобие на обозначени изходи или места за паркиране — ако колата ти може да се напъха някъде, напъхваш я и толкова.

Двайсетте и пет минути обикаляне под палещото мексиканско слънце се оказаха доста потискащи. Фолксваген се оказваше популярна марка в Мексико. Старият „бръмбар“ се срещаше толкова често, колкото през шейсетте в Щатите. Имаше обаче и други разновидности, сред които, за нещастие, и „Джета“. Две от тях пък бяха светлосини и ги видя, при първата обиколка, извън оградата.

Чудесно, помисли си. Дузина изходи от стадиона, може би дузина сини „Джети“ на паркинга. Щяха да са му необходими поне двайсет души, седмица време и цял тон късмет. Но дори и в такъв случай…

Облегна се на нечий калник, недалеч от входа на паркинга, купи си леденостудена „Фанта“ и докато я пиеше, се опита да измисли някакъв реалистичен план. Автомобилният пейзаж блестеше и се мержелееше в горещината.

Калифорнийски номера!

Акапулко беше далече от Калифорния и само някой пълен откаченяк — бе започнал да брои и себе си в тази група — би дошъл оттам с кола. Едва ли на този паркинг имаше повече от десетина калифорнийски коли, а синя „Джета“ с калифорнийски номер… едва ли би срещнал повече от една.

— Ау-у-у! Зави ми се свят!

Тя притисна тялото си към здравата му страна.

Беше фантастична. Висока, с дълги бедра и физиономия като за кино. Тъмнокестенява коса, зелени очи. Беше секретарка от Вашингтон и носеше бяла фланелка от кафене „Трудни времена“, на която пишеше: „Обичам ги мокри“. Беше доста малка — гърдите ѝ повдигаха предната част така, че се виждаше тънката ѝ талия. Каза, че е на двайсет и две и вече бе погълнала две „маргарити“. Отваряй си очите.

— Внимавай с дупките — предупреди Ръсти. — Облегни се на мен.

— Можеш ли да повярваш, че има такива тела!?

— Изумително.

— Искам да кажа… виждала съм типове и друг път, но чак такива…

Остави я да бърбори, помисли си. Фантазирай колкото искаш. Той също бе забелязал играчите. Започваше да ги опознава полека-лека, да разбира на какво трябва да залага. И имаше късмет — бе спечелил два, после три, след това четири пъти един след друг. Над хиляда долара, което бе повече от компенсация за катастрофата от миналата седмица.

Беше доволен, че ураганът го бе принудил да прекъсне за малко. Започнал бе да става нервен и нетърпелив. Едва дошъл, вече смяташе, че всичко трябва да се уреди веднага. Грешка. Имаше време. Непрекъснато си повтаряше, че не бърза за никъде. Времето беше негово. Няколко дни си наложи да стои настрана, запозна се с момичето от Атланта, не излизаше много. Бе му се отразило добре. Сега започваше новата седмица на чисто и още в началото спечели — това е.

Повечето коли бяха излезли от паркинга. С момичето от Вашингтон се смееха и гледаха да не стъпят в някоя дупка. Канеха се да отидат до еспланадата, да хапнат супа от костенурки и нещо с омари, да похарчат пачка пари, а след това може би да отидат на бой с петли. Или сами да си устроят нещо, подобно на борбата.

Усмихна се. Все едно какво ще правят. Беше добре подплатен. След десет дни тук, имаше повече пари, отколкото в началото. Така щеше да е и занапред. Вече нямаше да прави глупости. Щеше да изучава играта, да залага предпазливо, докато дойде каквото очаква. След това, както днес, щеше да живее.

И, струваше му се, че вече вижда новия живот. Както преди. Начин да си осигури стабилни приходи. Нещата тук не бяха като при конете, където имаше толкова много неизвестни. Конете са животни. В хай алай участват хора, има устрем, неща, които можеш да разбереш, да предвидиш.

Беше късен следобед. През прахоляка на паркинга зеления хълм оттатък се виждаше в сепия. Запътиха се към колата и чуха стъпки. Някой приближаваше отзад.

— Ей! Ръсти! Ръсти! — Харди стигна до тях и свали слънчевите си очила. — Ти ли си!?

Ръсти си го биваше, нямаше как да не му го признае. Нито следа от смущение.

— Диз! — Протегна здравата си ръка и го дръпна, за да го прегърне. — Радвам се да те видя!

— Ти? Аз се радвам да те видя! Боже, мислех, че си умрял!

— Умрял? — обади се момичето.

— О… извинявай, това е една приятелка от Вашингтон. Старият ми приятел Дизмъс Харди.

Тя кимна.

— Как така умрял?

Ръсти се засмя.

— Жив съм, слава богу.

— И аз.

— Виждам. Какво правиш тук?

— Може би големите умове работят еднакво. Чаках да ми се обадиш за първи път, гледах новините и изведнъж видях, че някаква жена била убита на баржа в Чайна Бейсън и…

— Какво? Каква жена?

Харди сви рамене.

— Нямам представа. Знаех обаче, че живееш там, така че се отбих, за да проверя и се оказа, че мястото е същото. Не исках да чакам Луис Бейкър да ме намери, прибрах се у дома, взех някои неща и се чупих.

— Била е Максин… — Ръсти се отпусна на калника на колата. Вдигна ръка и засенчи очите си.

— Коя е Максин? — попита момичето.

— Една приятелка… само приятелка. — Очите му заблестяха наистина, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Боже мой, Диз… сигурно се е отбила да ме види и е попаднала на Бейкър.

— И аз предположих същото. Направо се чупих. Особено след като не ми се обади, реших, че…

— Знам. И аз се изплаших. Като теб. След като се прибрах у дома онзи ден, когато те видях, мина един час и си дадох сметка, че просто не мога да стоя там и да чакам Бейкър да ми види сметката. Нямаше смисъл. Може би трябваше да ти се обадя. Съжалявам.

— За какво говорите? — попита момичето.

Ръсти демонстрираше съвземане от вестта за смъртта на Максин. Разказа чудесна история, а Харди и секретарката слушаха. Звучеше романтично, страховито, някак хладно.

— И какво стана с този тип, Бейкър? — попита момичето.

Харди погледна Ръсти и сви рамене.

— Не знам. Надявам се вече да са го прибрали отново. Вероятно е оставил отпечатъци, не смяташ ли, Ръсти? Или нещо друго. — Обърна се към нея. — Обикновено оставят следи. Аз имах малко отпуска и реших да се махна, докато ченгетата си вършат работата. Ако не успеят, когато се върна, ще им кажа какво мисля и те ще го спипат. Все пак за по-сигурно реших да не съм там в началото. От две седмици лентяйствам из Мексико.

— На мен ми е втори ден — каза тя.

— Искаш ли да хапнем, Диз? Ние смятаме да излезем, за да профукаме част от печалбата ми. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Спечелил си от залозите? На тази игра?

Ръсти се ухили и отвори вратата на колата.

— Много при това.

Потеглиха към изхода на паркинга, през дупките.

— А какво е станало с ръката ти? — попита Харди.

След като бе намерил колата, Харди бе имал достатъчно време, за да обмисли плана си. Макар и да беше достатъчно рано, за да може да отиде до „Ел Сол“ и да се върне с револвера, реши, че няма да има смисъл. Нямаше намерение да отвлича Ръсти. Пътят до Сан Франциско беше дълъг и трябваше да се върнат с колата — нямаше начин да се качи на самолет с оръжието.

Нямаше начин и да се обърне към местната полиция. Ръсти не бе обвинен в нищо — нито тук, нито в Щатите. Дори и да беше, Харди не бе представител на закона. Единственият начин, даде си сметка, бе да ангажира Ейб и нещата да минат по официалния път.

Преди да му се обади обаче, искаше да се увери, че Ръсти няма да прегърне идеята и да реши да се върне у дома, за да реши проблема. Не биваше да вика Ейб, само за да чуе, че Ингреъм е съгласен да се върне доброволно. За да се измъкне впоследствие. Трябваше да се увери, че отрича — едва тогава щеше да има нужда от Ейб.

Щеше да намали риска да се издаде с театъра, който смяташе да изиграе. Смяташе, че ще успее да изкара ден-два с Ръсти, докато Ейб успее да дойде, и след това да го пипнат.

Усмивката на Ръсти беше чаровна.

— Не мога да се оплача от скучен живот — отвърна той. — Това с ръката ми стана на третия ден след като пристигнах. Излязох за риба с една лодка. Беше горещо и се потях като прасе. Скочих във водата, за да се поразхладя и като се качвах обратно, един ми подаде канджа, за да ме изтегли, но се подхлъзнах и проклетата кука проби ръката ми.

— Цялата? Показа се от другата страна!?

— Аха.

— Ах! — изпъшка момичето.

Харди се радваше на представлението. Опитваше се да гледа на ситуацията през очите на Ръсти и всичко се подреждаше точно както очакваше. Ако не знаеше истината, самият той би повярвал — бягството от отмъстителния Луис Бейкър, парите, в брой, от издействаната застраховка, злополуката с рибарската кука. По време на вечерята имаше още една сълзлива сцена във връзка със смъртта на Максин.

Налице беше и усилието да се сдържа, да внимава какво говори. Трябваше да помни, че не се е качвал на баржата, не е виждал кръвта на Ръсти върху леглото, трупа на Максин, не е говорил с Луис Бейкър, не е и чувал за Джони Лагуардия или Рей Уиър.

Секретарката я нямаше — след вечерята я оставиха мъртво пияна в хотела. Ръсти и Харди отидоха с колата в ресторанта на скалите, за да изпият по чашка за приспиване — текила с лимон. Харди си мислеше, че ще успее да напие Ръсти, да го закара у тях, евентуално да скрие ключовете му. След това би могъл да се обади на Ейб, за да го убеди да дойде.

Заобиколиха до мястото, откъдето скачаха момчетата. Океанът ревеше далече под краката им. Видяха пещера, параклис, посветен на Дева Мария, в който момчетата задължително се молеха, преди да скочат. Морският въздух намирисваше на керосин — за факлите. Скачачите отдавна си бяха отишли.

— Страшно е — отбеляза Харди. Полумесецът бе увиснал над морето вдясно. — Онзи ден бях в един от ресторантите отсреща, но не издържах. Не можех да ги гледам и си тръгнах.

— Това е Мексико. Животът тук е евтин — отвърна Ръсти. Стоеше до него и беше взел бутилка.

— Така или иначе, правят го наистина. Не е зрителна измама.

Ръсти надигна бутилката и сви рамене.

— Няколко тукашни голтаци ще си счупят главите… кой ще обърне внимание?

— Това не са думи на пламенния идеалист, когото познавах от дните в прокуратурата.

— Диз, искам да ти кажа нещо — отвърна Ръсти. Говореше завалено, като че ли питиетата започваха да го хващат. — Тогава исках само да печеля делата. Както всеки друг.

— Не знам — отвърна Харди. — Ще ми се да мисля, че правосъдието не ти е било съвсем безразлично.

— Ти затова ли напусна? От любов към правосъдието?

Харди го погледна косо и реши, че няма да е нужно да полага специални усилия, за да го напие. Ръсти направи още няколко нестабилни крачки напред към ръба, обърна се с гръб към пропастта, отпусна ръката с бутилката. Харди го последва. Ръсти отпи голяма глътка, залитна още малко назад.

— В известен смисъл Бейкър ми направи услуга, като ми осигури тази възможност да се махна.

Харди застана до него.

— Внимавай — каза му. — Доста високо е. — Беше време да го закара обратно при колата. — Значи няма да се връщаш? — Самата невинност.

Ръсти пак се обърна. Като че ли гледаше луната.

— Нали знаеш онази мъдрост… недей да гориш мостовете назад? Е, аз направих точно това. Аз съм труп, Диз. Никой не знае, че съм жив. Освен теб.

— И това ти харесва?

— Това е свобода. Нямаш представа колко пречат нещата, които си правил преди. Навиците ти. Очакванията на околните. Не знам кое е по-лошо. Сега обаче не остана нищо от онова. Все едно че получаваш втори шанс, раждаш се отново.

— Много хора отиват да се молят на Бога и казват същото — отбеляза Харди.

Ръсти се засмя.

— Това не е опрощение, Диз. Това е нова, чиста страница. — Пак надигна бутилката. — А ти? Някой знае ли, че си тук?

Харди реши да продължава собствената си игра. Поклати глава.

— Никой. — Излъга. — Но продължавам да се чувствам както преди. Нося си същия багаж.

— Да, ако гледаш на нещата по този начин…

Ръсти отиде до самия ръб на пропастта, стиснал здраво бутилката. Харди запази дистанцията от една крачка помежду им, но все пак беше достатъчно близо, за да види как далече в подножието се разбиват фосфоресциращите вълни, да чува грохота им като далечна буря.

— Може би с миналото ти не те свързват толкова много неща — каза той.

Ръсти се засмя.

— Можеш да се обзаложиш. — Обърна се и го погледна. — Смяташ ли, че трябва да се обвързваш с нещата? Диз, казвам ти, живях така в продължение на… не знам… десетина години. Не става.

— Аз пък се бях отказал от всичко в продължение на толкова… и това не става.

Ръсти отпи от бутилката.

— Е, това е — каза той. Приближи се до ръба и се наведе, за да погледне надолу. Изправи се и обърна глава назад. — Просто вече не искам да мисля толкова. Или да се мъча да правя каквото и да било. Амбициите ми отдавна се изпариха. Особено, откакто съм в Мексико. Залагам по малко, изкарвам си прехраната, от време на време ми пада по някоя мацка. Ако искаш да разбереш какво е живот, послушай ме и не се връщай в Сан Франциско. Стой настрана.

— Не мисля.

Ръсти сви рамене и пак надигна бутилката. След това рязко седна и спусна крака над пропастта. Потупа земята до себе си и каза:

— Седни, Диз, пийни глътка.

— Добре съм и тук — отвърна Харди. — Хайде да се връщаме, какво ще кажеш?

Започваше да се изкушава. Ръсти бе убил Максин Уиър и бе откраднал парите ѝ. Бе помогнал на Луис Бейкър да се прости със свободата. Даваше си сметка и че докато Ръсти е навън, самият той никога няма да е в безопасност. Всъщност, Ръсти не би могъл да го остави да се върне. В края на краищата, не бе изключено да се появи слух, че може би е там. Това „може би“ бе повече от достатъчно. Ръсти вече бе отнел човешки живот заради живота, който искаше да води, и Харди не се съмняваше, че е готов да го направи отново. Сега седеше на ръба на една пропаст и си люлееше краката, наполовина в чувала. Едно леко бутване и порядъкът във вселената, за който говореше Ейб, щеше да бъде възстановен.

Харди огледа опустялото плато. Нямаше жива душа, освен тях двамата с Ръсти. Пое дъх, наведе се и започна да драска в прахоляка.

— Хайде — каза. — Доспа ми се и искам да си лягам.

Реши да се върне в хотела, да се обади на Ейб, да задържи нещата утре и вдругиден, да измисли как да върнат Ръсти в Щатите.

Но Ръсти не помръдна, не стана. Вместо това отново надигна бутилката, едва накланяйки глава назад, колкото текилата да потече в устата му. Харди се зачуди как успяваше да се крепи след толкова много алкохол. После се зачуди дали наистина се крепи. Направи крачка.

— Ръсти?

Ръсти изведнъж тръсна глава като мокро куче и остави бутилката край себе си. Опита се да се закрепи с помощта на здравата си ръка, да се надигне, но усилието беше прекалено голямо и той отново се отпусна тежко. Изруга.

Харди чакаше.

Ръсти се излегна по гръб и се загледа в звездите.

— Фиркан съм — каза той завалено. — Не мога да помръдна.

Харди се приближи и кимна.

— Аз ще карам.

Обърна се и без да поглежда назад, тръгна.

Стигна до колата в дванайсет и петнайсет. В дванайсет и половина, седнал върху предния капак, с крака върху калника, трябваше да реши дали ще се прибира пеша или нещо друго. Не знаеше къде живее Ръсти и не искаше да му загуби следите. Разбира се, би могъл да го остави полумъртъв на ръба на пропастта и да се надява, че някакво непредпазливо движение ще реши проблема, но това не му се стори обещаващ план. Не, трябваше да продължи да го държи на прицел, да се преструва на негов приятел, да накара Ейб да дойде, да доведе нещата докрай.

Отново прекоси откритото плато. Ръсти не бе помръднал и на сантиметър от мястото си. Бутилката край него блестеше на лунната светлина. Здравата му ръка бе протегната зад нея, той дишаше шумно, с отворена уста.

— По дяволите, Ръсти! — Приближи се до главата му и я побутна с върха на обувката си. — Хайде, да се махаме оттук.

Ръсти не помръдна. За миг Харди си помисли, че е мъртъв, после си спомни, че труповете не дишат така.

Поклати глава и се замисли. Едната ръка на Ръсти бе превързана и висеше на врата му, беше пиян като свиня. Нямаше от какво да се страхува, нали?

Би могъл да го улови за здравата ръка, да го изтегли по-далеч от пропастта като чувал с картофи, да го накара да се изправи по някакъв начин и да тръгне. Освен ако не искаше да стои на това място цяла нощ или да си тръгне пеша и да загуби следите му.

Наведе се и улови здравата му китка с две ръце. Беше отпусната. Никаква съпротива. Зае по-добра позиция и започна да тегли. Ръсти най-накрая издаде някакъв звук и се надигна. Харди отстъпи назад и каза:

— Хайде, да тръгваме.

Ръсти отново се отпусна по гръб. Ставаше отегчително, при това много бързо. Харди изруга и го сграбчи под мишниците, наведе се, вън от равновесие за миг, за да го изтегли.

Тогава Ръсти се раздвижи. Двете му ръце се вдигнаха, сграбчиха Харди за раменете и го дръпнаха напред, над тялото на Ръсти, в салто — нямаше къде да стъпи, протегна ръце за да се улови някъде, да сграбчи Ръсти, нещо друго, каквото и да е, но нямаше какво — само нощния въздух и луната.

После под краката му се появи нещо, малка издатина, а единият крак на Ръсти все още висеше над ръба съвсем близо — можеше да го улови, да го стисне. Но той се раздвижи, ритна го, удари го по рамото, заблъска го към бездната.