Рекетът

16

— Това е фантастична възможност!

Мани Губиша се страхуваше от тази реакция. Тредуел беше възбуден и изглежда не разбираше нежеланието на адвоката си. Трябваше да го повика на обяд, за да обсъдят положението на четири очи, но точно тогава имаше друг ангажимент и реши, че при неговата способност да убеждава, би било достатъчно да му предаде и по телефона предложението на прокурора, заедно със собственото си обяснение защо е глупаво да го приеме — беше достатъчно Тредуел да го изслуша.

— Това е капан — каза Губиша.

— Как може да е капан? Не съм си го измислил! Онзи тип наистина уби моя Попи!

— Знам.

— Е?

Фред наистина не беше за тези неща. Адвокатът говореше бавно и отчетливо.

— Фред, струва ми се можем да се съгласим, че прокурорът не ти предлага тест с полиграф, защото иска да ти помогне.

— Но това няма значение! Веднъж след като аз…

— Моля те, остави ме да довърша. Предлагат ти да се подложиш на тест с детектор на лъжата и ако показанията ти се потвърдят, да се заемат с Медина.

— Точно така. Това искам и аз.

— Не, ти не искаш това.

— Мани…

— Фред, слушай. И без това ще трябва да се съгласят поне на едно изслушване в съда и евентуално ще последва присъда. Вече имат показанията ти. Медина го е направил и ще бъде наказан.

— Но те казаха, че няма да има дело. Знам, че не ми повярваха. Ще разпитат Медина, той ще отрече всичко и понеже няма доказателства, ще оттеглят обвиненията.

— Може да опитат, само че ние ще се обърнем към медиите и ще раздухаме историята, както досега. Не се ли справяме много добре?

Звукът в слушалката се промени — Тредуел изключи високоговорителя на апарата си.

— Слушай, Мани, всичко дотук зависи от доверието към думите ми. — Тредуел шепнеше. — Мислиш, че ще се оставя да ме пипнат за Рейнс и Валенти? Няма да стане! Ако знаеш, че ти залагат капан, трябва да го използваш за целите си. Знам какво си мислиш… че само адвокат може да отговаря както трябва, когато го разпитват…

— Не е вярно, Фреди — излъга Мани.

— … но аз само ще повторя това, което се случи, и те ще се убедят, че не лъжа. Помисли си какво могат да направят от това медиите! Възможността е идеална!

Мани включи своя апарат на високоговорител и се заразхожда зад бюрото си.

— Фред, ето я неприятната истина. В света на правосъдието всичко, което не можеш да контролираш изцяло, е твой враг. Това не е игра. Залозите са високи. Става дума за човешки живот. Твоят, например. Или на Рейнс, Валенти, Медина. При това положение хората лъжат.

Мани не сметна за нужно да му напомня, че те двамата лъжеха от самото начало. Не това беше важното. Важното бе да изградиш тезата си върху фактите, които смяташ да използваш. Досега се справяха много добре. Не искаше Фред дори да се доближава до полиграфа. Въпреки че резултатите от пробите с детектора на лъжата не се приемаха официално от съда, можеха да нанесат вреда, особено при предварителните фази. Спря пред прозореца и погледна надолу към улицата. Върна се до бюрото.

— Не мога да позволя да го направиш, Фред.

— Значи да се примирим и да признаем, че сме излъгали, така ли?

— Не, не е така.

— Струва ми се обаче, че е точно така. Само си помисли как ще реагира прокурорът, ако откажа.

— Прокурорът ще продължи да рови, все едно че нищо не е станало.

— И ще се откаже от Медина.

Губиша седна на стола си и отпусна глава назад, върху облегалката.

— Вероятно няма да се занимават с него много енергично — призна той.

— Но Медина трябва да бъде наказан.

— Фред, сравни едното с другото… наказанието за Медина и възможността ти да влезеш в затвора с присъда за убийство. — Не обичаше да повишава тон, но сега го направи. — Ако те накарат да се препънеш по време на делото, не само че Рейнс и Валенти ще се измъкнат безнаказано, но самият ти ще хлътнеш. След като те закачат за полиграфа, могат да те попитат всичко. Не само за Хектор Медина и Попи.

— Накарай ги да обещаят, че няма да го правят.

Губиша се изкашля.

— Накарай ги да обещаят, че няма да го правят — повтори той. — Разбира се. Постави го като условие.

— А не смяташ ли, че подобно искане може да се изтълкува в наша вреда?

— Защо? — Тредуел се въодушевяваше все повече. — Слушай, искат да говорим за Хектор Медина, ние казваме „да“, но само това. Те ще разберат. Ясно е защо не искаме да ровим в другото дело. То е съвършено различен въпрос. Има някаква връзка, но все пак е отделно. По този начин ще покажа, че може да ми се вярва и ще спипаме Хектор. Идеално.

— Престани да го повтаряш, Фред. Нищо не е идеално. — Отпусна се на кожения стол и добави: — Боже, как мразя тези понеделници.

Петнайсет пресечки в посока центъра, Арт Драйсдейл затвори телефона и отиде до кабинета на шефа си. Кимна на Дороти, секретарката на Лок, и направо влезе. Кристофър Лок, избраният от гласоподавателите прокурор на града и областта Сан Франциско, който също говореше по телефона, седнал зад бюрото си, махна на стария си приятел да седне. Вместо това Арт Драйсдейл излезе в приемната и си наля чаша кафе.

— Как е? — попита той Дороти и се настани върху ъгъла на бюрото ѝ.

Преди да успее да отговори, се чу гласът на Лок:

— Арт!

Драйсдейл сви рамене.

— Трябва да се срещаме по-често — каза той и след това прошепна в ухото ѝ: — Скъпа, направи ми една услуга… не свързвай никой по телефона две минути, става ли?

Мина през вратата и я затвори след себе си.

— Какво има? — попита Лок. Разгръщаше някаква папка пред себе си и не вдигна поглед от нея.

— Затова те избират непрекъснато — отбеляза Арт. — Заради топлата, очарователна външност. Човекът зад бюрото.

Лок въздъхна, поклати глава и повтори:

— Какво има?

— Дължиш ми долар — заяви Драйсдейл.

Мина секунда, но в края на краищата Лок откъсна очи от папката.

— Стига бе! — възкликна той.

— Кълна се пред Бога.

— Губиша се е съгласил?

— С някои условия.

— Какви? Да не задаваме никакви въпроси ли?

— Да не задаваме въпроси за Рейнс и Валенти.

— И ти се съгласи?

— Разбира се, че се съгласих.

— И какво смяташ да правиш?

— Казах, цитирам: „Кълна се над гроба на майка си, че няма да споменавам тези имена и нищо във връзка с делото“.

— Тогава как ще ги споменеш?

Драйсдейл отпи глътка кафе.

— Е, помислих си, че ще донеса полиграфа тук, в центъра. По този начин ще избегна изкушението да поругая гроба на майка си, лека ѝ пръст. Защото казах, че тъкмо над него няма да споменавам убийствата.

Самсън всъщност не беше от класата на Дидо или на Луис Бейкър. Беше немарлив, дебел и отпуснат, с дълги и тънки, не особено чисти плитки. Не създаваше впечатление, че е свестен, когато не се занимава с бизнес. Дидо умееше да се смее и не беше скапаняк. Той купи на Лейс маратонките. Ето такъв беше.

Дори и с Бейкър можеше да се разговаря — за квартала, за това-онова, боята, за Мама. Ако Дидо трябваше да си върви, Лейс би могъл да се разбере с Луис — поне, докато Луис не видеше сметката на Дидо. Но след като Дидо беше умрял, без да го е направил Луис…

Да, но не беше станало така. Сега и двамата бяха изгонени от дяла, а Самсън беше съвсем друга порода гадняр.

Както в понеделник, още нямаше обяд, когато двамата със Скокльо седяха на бордюра и Самсън дойде и ги изрита на улицата. Що за лайна?

— Сега това е мой дял — отсече той и те видяха как се заразхожда с двама от хората си.

А къде да се дянат двамата със Скокльо?

Нат Глицки беше седемдесет и две годишен и сега, след смъртта на Ема, прекарваше по-голямата част от времето си в синагогата на „Фултън“ и „Аргуело“, откъдето го взе синът му Ейб.

Отправиха се на север към парка „Пресидио“, после по „Ломбард“ до „Ван Нес“ и след това по „Бродуей“, през тунела, към „Норт Бийч“. Нат обичаше обилните италиански обеди, а когато плаща синът ти, според него, най-доброто място беше „Кап“, където менюто не се бе променило от времето, когато той ухажваше Ема. Тогава това бе един от малкото добри ресторанти, в които нямаха нищо против чернокожа жена да се храни с белите. Трудно бе да си припомниш онези времена, особено сега, когато по масите се забелязваха всевъзможни разновидности на човешкия род.

Нат остана с ярмулката си, но окачи сакото на облегалката на стола. Когато дойде келнерът, си поръча „Негрони“ — кампари, битър и джин.

— Как можеш да пиеш това лекарство? — попита Ейб, след като си поръча чай с лед.

Нат потупа единствения си син по ръката. Определено бе взел много от Ема — и тя не обичаше „Негрони“. Зачуди се дали това няма общо с факта, че е наполовина черен. „Негрони“. Би ли опитал да заобича питие, наречено например „Белчони“?

Но синът му плуваше в дълбоки води. През целия път разговаряха за евентуалното му преместване в Лос Анджелис. Беше против. Какво щеше да прави сам, без близките си? Но не повдигна въпроса. Още не. Нямаше смисъл да се карат за нещо несигурно. Ейб засега само говореше — още не бе взел решение. Поне Нат смяташе така. Още не…

И доколкото познаваше сина си, преместването в Лос Анджелис не го вълнуваше чак толкова. Това бе решение, а Ейб никога не бе имал проблеми с вземането на решения. Поне не дотолкова, че да се съветва с баща си. Понякога се затрудняваше, когато трябваше да отдели дреболиите и да се захване с истинския проблем. Е, всички са така, мислеше Нат. Когато си изясниш всичко, решението идва само. Повечето хора просто не отделяха нужното време, действаха импулсивно, правеха погрешни ходове.

Ейб не беше от тях обаче. Поне в повечето случаи. Затова и сега бяха тук.

Донесоха им питиетата и двамата вдигнаха чаши. Нат отпи и примлясна с устни два-три пъти, за да почувства вкуса в устата си. Ейб поне изглеждаше спокоен. И защо не? Имаше Фло, чудесните деца, бе решил съществените проблеми. Продължаваше обаче да повтаря… работата това, работата онова, никой не давал пет пари, някакъв си приятел, Харди, имал проблем. Най-накрая Нат вдигна ръка.

— Какво всъщност искаш да ми кажеш? — попита и сви рамене. — Че работата ти не е добра? Ако е така, намери си друга. Не е задължително да работиш едно и също нещо.

— Но аз съм полицай, татко. Това е професията ми.

— Професията ти… Преди всичко ти си мъж, прав ли съм?

— Да, но…

— Разбира се, че съм прав. Изслушай ме. На колко години си? Не си дете, нали? Така. Работата е една и съща, независимо къде си. Искаш да ме убедиш, че да си ченге в Ню Йорк или Тел Авив е по-различно от това да си ченге в Сан Франциско? Или в Лос Анджелис? Не. Не вярвам. Нещо повече, убеден съм, че не е. Виж мен. Бях… преди да се пенсионирам… по Божията милост имах занаят. Поправях разни неща. Най-напред бях хлапе в Делауер. Делауер! Знам, че знаеш, но ме изслушай. Там поправях велосипеди и шевни машини. Ходех на училище. Разбирах от машини и започнаха да ме наричат „техник“. Намерих си работа в малка работилница в Калифорния. Разрасна се и я продадоха на друг. Не ми харесваше новото положение и се махнах. Друга работилница. Втора, трета… През цялото време обаче се грижех за теб и се стараех майка ти да е доволна, което, както и двамата знаем, си беше целодневно усилие. Както и да е, знаеш ли какво открих? Работата си е работа. Няма значение дали си в тази или онази работилница, в този или онзи сервиз. Работиш и ти плащат, за да можеш да живееш живота си. Но работата не е твоя живот.

Нат вдигна чаша отново, намръщи се и размаха пръст на сина си.

— Би трябвало да го знаеш, Ейбрахам. Не говорим за ядрена физика.

Ейб се засмя и белегът на лицето му се обтегна.

— Добре де, какво друго мога да правя?

— Какво искаш да правиш?

— Искам да съм ченге.

— Не можеш ли да си ченге тук, в Сан Франциско?

— Какво ти говоря досега?

— Да си призная, не знам. Някои хора трупат богатства. Други живеят по лесния начин… Какво общо има това с теб?

— Не мога да си гледам работата.

— Защо? Обясни ми защо.

— Стига, татко. За да се приключи един случай, който и да е, трябва да има сътрудничество.

— Глупости. Извинявай, но това са пълни глупости.

Ейб поклати глава.

— Нищо не ти е ясно.

— На мен? Казваш ми, че не ми е ясно? — Протегна ръка над малката маса и стисна дланта на сина си. — Слушай, преди двайсет години… ти още ходеше на училище, а майка ти започна да боледува… в завода на Форд във Фримонт, помниш онова място, назначиха нов шеф, когото наричаха „вицепрезидент“. И този шеф ми каза… аз тогава бях контрольор по качеството… трябвало да намалим разходите, така че да не губя време, за да проверявам всичко. Отговорих му, че да се намалят разходите не означава да се кара през просото. Изгледа ме, като че ли бях паднал от Марс. Трябва, казва, да намалим разходите. Задача номер едно. Толкова. Това беше работата ми. Не можех да напусна. Искам да кажа, можех, но струваше ли си да създавам проблеми на теб и майка ти? Не, не си струваше.

— И каква е поуката?

— Поуката е, че на онзи човек му пречеше да си гледам работата както трябва. Намали персонала, работното време, ускори производствените графици. Стана направо невъзможно… Специалитета ли ще вземем?

Келнерът се бе приближил, за да вземе поръчката. Специалитетът беше супа с хляб, макарони, салата и основно ястие — свинско печено, сладолед и кафе.

— И какво стана? — попита Ейб.

— В края на краищата закриха завода.

Ейб се замисли.

— Май не схванах напълно.

— Въпросът е, че докато имаше работа, аз я вършех както трябва. Където и да отидеш обаче, непрекъснато се появява нещо. — Намаза с масло парченце хляб. — Искам да кажа следното… ако желаеш да си ченге, не се заблуждавай, че в Лос Анджелис ще е друго. Може колегите да ти помагат, може да не ти помагат. Важното е, че имаш семейство, което трябва да издържаш. Това е, което си струва да правиш.

— Но…

— Не бива — прекъсна го Нат — да го правиш наполовина. — Вдигна очи към келнера, който донесе супата и гарафа червено вино и му поръча: — Донеси чаша и за сина ми, ако обичаш. Днес ще си вземе почивен ден.

— Виждаш ли? — каза Глицки и лъжичката със сладолед увисна във въздуха пред устата му. — Точно случая, за който ти разказвах.

Посочи едър млад мъж, който току-що бе влязъл в ресторанта. Нат обичаше да казва, че светът е малък.

— Поръчай си още един сладолед. Или кафе. Аз ще отида да поговоря с него.

Нат сви рамене.

— Може ли да навреди?

Мъжът разговаряше с келнера, когато Ейб дръпна един стол на масата му и го възседна наопаки.

— Не ми обръщай внимание — каза той и кимна на келнера: — Един билков чай, моля. Той плаща, нали, Джони?

— Разбира се, сержант.

Глицки пусна една усмивка и попита Джони Лагуардия как я кара. Добре. Мушна салфетката в яката на ризата си и намести приборите пред себе си. Не беше свалил спортното си сако, може би поради същата причина, поради която и Ейб не бе свалил своето — не беше удобно да показваш желязото си на публично място.

Ейб реши, че Джони е бил симпатичен тийнейджър, но сега, когато наближаваше трийсетте, бузите му започваха да увисват и се бе появил намек, едва забележим предвестник на двойна брадичка. Веждите му почти се допираха над боксьорския му нос, а тънкото му чело под все още гъстата черна коса блестеше, намазано с крем. Беше гладко избръснат и по бузите му се виждаха капиляри. Глицки усещаше силната миризма на одеколона му. Джони заопипва гарафата с водата. На дясната си ръка носеше три тежки пръстена.

— Тук съм с баща си — уточни Ейб и махна с ръка към Нат.

— Много мило — отбеляза Джони, погледна нататък и сбърчи чело. — Сигурно си е отишъл.

Глицки се обърна натам и видя, че не е.

— Старецът с шапчицата — обясни. — Това е баща ми.

Достави му удоволствие да гледа как Джони се мъчи да разбере как така.

— Да, добре. Хубаво е човек да излезе с баща си — каза той накрая.

Келнерът донесе бирата на Джони и билковият чай на Ейб. Двамата отпиха по глътка. Ейб чакаше. Джони остави чашата.

— Е, какво има? — попита той.

— Онзи ден стана дума за теб. Дойдох тук да хапна и те видях. Виж каква хубава случайност, викам си. Ще поговорим и ще си спестя два-три дни обикаляне.

— А защо е станало дума за мен?

Ейб приближи стола до самата маса и сниши глас.

— Там е цялата работа, Джони. Намерихме отпечатъците ти на едно място, където е извършено убийство.

Джони поклати глава.

— По дяволите!

— Какво?

— Ръсти Ингреъм, нали? — Преполови бирата си, остави чашата на масата, оригна се учтиво и добави: — По дяволите! Знаех си!

— Какво си знаеше, Джони?

— Когато човек излезе от кожата си, винаги загазва.

— Да, това се случва често. Да не би Ръсти да те ядоса?

— Ей, не съм го убил аз.

— Никой не казва, че си.

— Ако мислиш, че съм го пречукал, грешиш. Нито пък момичето.

— Джони, слушай ме внимателно. Не смятаме, че си ти. Арестували сме друг заподозрян, който сега е в болницата. Смятаме, че ги е убил и затова е задържан. Все пак, любопитен съм как така отпечатъците ти се оказаха там. Значи си знаел, че жената е била там.

— Вече беше мъртва.

— А Ръсти?

Джони поклати глава.

— Ръсти не го видях. Момичето беше до вратата и не можеше да се влезе. Аз хвърлих едно око и се чупих. Не съм се оглеждал много-много.

— Значи се чупи, а?

— А какво мислиш, че трябваше да направя? Да се обадя в полицията? Какво според теб щяха да ми направят, ако ме бяха хванали при два трупа?

— Какво ти правя аз сега?

— Сега е друго. Вече сте спипали някого. Ако аз се бях обадил да ви повикам, нямаше да си направите труд да търсите друг, защото аз щях да съм заподозреният.

Глицки нямаше как да не признае, че Джони не е далече от истината. Особено напоследък. Отпи още малко чай.

— Да. А отпечатъците? Бих могъл да те прибера заради тях.

— Нали сте арестували онзи?

— Така е. Да кажем, че чисто и просто съм любопитен. Искам да знам точно какво се е случило.

— Дали да не си взема адвокат?

Ейб обви чашата си с длан, приближи се до Джони още повече и прошепна:

— Джони, не си арестуван. Говорим си и това е всичко. Изнудвачите не са по моята част. Занимавам се само с убийци.

Джони допи бирата си. Келнерът му донесе купичка супа. Джони си поръча още една бира, отчупи парче хляб и разбърка супата.

— Добре — кимна. — Ето какво беше. Ингреъм дължеше шест стотака.

Глицки повдигна вежди.

— На седмица?

Джони кимна.

— Такъв е регламентът, capisce?

— Шестстотин долара на седмица?

Джони пъхна в устата си малко хляб.

— Някои плащат и повече, така че…

— Един момент. Защо Ингреъм се е обърнал към вас? Колко ви е дължал? Шест хиляди? Защо не ги е взел от друго място?

— Откъде, например?

— Например от някоя банка. Бил е адвокат. Биха му отпуснали заем.

Джони поклати глава.

— Банките не дават пари, за да залагаш на конни състезания.

— Ингреъм е залагал на конни състезания?

Глътка бира.

— Здравата беше хлътнал левакът му с левак. Беше от тия, дето киснат по цял ден на хиподрума и залагат и последния си цент.

— Печелеше ли?

— Типовете като него никога не печелят. Нещо ги тласка отвътре. Това си е болест. Събирам му парите още откакто работя за господин Тортони. Сумите ставаха все по-големи.

— И досега не е успявал да изплати заема?

— Главницата ли? Нямаше начин. И да му паднеха толкова пари, веднага ги залагаше.

Ейб допи чая си. Келнерът дойде, взе празната купа от супата и донесе чиния равиоли.

— Как може човек да затъне толкова дълбоко?

Джони сви рамене.

— Нали ти казах. Онова беше по-силно от него. Минава му нещо през ум, някакво предчувствие, и трябва на всяка цена да заложи. Така започна всичко. В началото бяха двеста долара, които нямаше. Плащаше по двайсет на седмица. Нищо работа. После станаха сто. Една седмица не можа да събере сто, така че дойде и взе заем, за да плати лихвата. Между нас казано, това си е самоубийство. Той обаче продължаваше да играе и да взема все повече пари.

— Какво стана на баржата?

Джони побутна равиолите с вилицата си.

— Напоследък имах проблеми с господин Тортони. Двама ме прецакаха и не платиха. — Сви рамене. Опитваше се да изглежда спокоен, но си личеше, че се тревожи. — Това е бизнес, разбираш ли, а господин Тортони гледа на бизнеса си много сериозно.

— Е?

— Трябваше да му обясня, че на баржата на Ингреъм съм намерил труп и не съм взел парите. Сега съм шестстотин вътре, освен онези двамата.

Остави вилицата, без да хапне. Ейб остана с впечатлението, че Джони щеше да му каже нещо по-лично, но моментът отмина. Взе вилицата си отново, сви рамене и започна да се храни.

— Е, ядосах се. Щях да си имам неприятности, нали се сещаш?

— И какво направи? Най-напред си влязъл там незаконно. — Приближи се към него. — Джони, това също не е убийство. Пет пари не давам дали си разбил вратата или не.

— Имахме уговорена среща. Трябваше да си е у дома.

— Добре.

— Влязох и видях трупа. Труп. А трябваше да взема парите на господин Тортони. Искаше ми се да хвърля нещо, да счупя нещо.

— И сграбчи лампата.

— Да. Запратих я на пода. Не ми помогна кой знае колко.

— Вече мина ли ти?

Джони сякаш си спомни нещо. Въздъхна.

— Да. Жените са за това, струва ми се.