Рекетът

8

Фред Тредуел бе опрял счупения си глезен на малката масичка. Слушаше някакви стари парчета на Лу Рийд и даваше на Попи парченца от бисквитите с пастет, които ядеше с шардонето. Попи ядеше почти всичко, което ядеше и той самият, при това не пускаше долу нито троха. Чакаше, докато Фред доближеше хапката до устата му и бавно я вземаше. Най-доброто животинче за гледане у дома беше пуделът — чист, умен, послушен.

Фред погали кученцето зад ушите и то му се отблагодари с близване по подрязания мустак. Той го целуна.

Фред Тредуел започваше да си дава сметка, че ще се отърве от обвинението в убийство и това го правеше много щастлив. Малцина можеха да пречукат бившия си любовник и новия му приятел и да им се размине след това, но Фред вече знаеше, че ще се измъкне.

Който бе казал, че най-добрата защита е доброто нападение, със сигурност е бил прав. Онези, „правилните“, особено ченгетата Валенти и Рейнс, просто не разбираха политиката на този град така добре като него. Или като адвоката му. Неговият адвокат, Мани Губиша, беше най-добрият.

Брайън му бе казал, че му е необходимо малко пространство, че иска да премисли нещата. Не бе споделил, че има някой друг, така че когато Фред ги хвана двамата да го правят, просто бе изгубил разсъдъка си. Брайън нямаше право да постъпва така с него. Брайън преди това беше нищо, прислужник в тоалетна, докато той бе мениджър. Беше го издигнал, бе го направил свой помощник, а след това изведнъж се бе оказало, че Брайън вече няма нужда от него.

Да, но не може така.

Фред знаеше къде Брайън държи деветмилиметровата си берета и докато двамата се суетяха и сумтяха, бе отишъл до чекмеджето и ги бе застрелял. Толкова.

Валенти и Рейнс непрекъснато му досаждаха с въпросите си, а най-накрая се бяха появили и с призовка. В началото го бе обзела моментна паника, особено след като скочи през прозореца и си счупи глезена. На петата минута след като отиде в кантората на Губиша, всичко се бе обърнало в обратна посока.

Две седмици преди това го разследваха за убийство, което бе извършил съвсем основателно. Сега разследването беше отишло по дяволите и тези, които го обвиняваха, се бяха превърнали в обвиняеми. Красота. Губиша беше гений.

На вратата се позвъни и Попи излая както обикновено. Тредуел остави чашата си на масата, бавно взе патериците и отиде да види кой е.

— Да? — подвикна, преди да е отворил.

— Търся господин Тредуел.

— Кой сте вие? — Човек трябваше винаги да внимава, особено напоследък.

— Името ми е Хектор Медина. Представлявам интересите на Кларънс Рейнс.

Всъщност това не беше точната истина — не беше нает, нито пък нещо подобно. Тредуел трябваше да си помисли, че е адвокат. Адвокатите не са опасни. Ако си помислеше, че е адвокат, щеше да го пусне да влезе.

— Бих искал да поговорим, ако нямате нищо против.

Почака, чу: „Един момент“, после отваряне и затваряне на чекмедже.

Тредуел беше висок, слаб, но не кльощав. Приличаше на човек, който като млад е спортувал много. Сега беше горе-долу на възрастта на Хектор, плюс-минус пет години, имаше гъста черна коса и стегнато тяло, добре демонстрирано в къси гащета и горнище на скъп анцуг. Някакъв проклет пудел не преставаше да лае в краката му.

— Попи, стига вече!

Хектор влезе и огледа апартамента. Белота. По стените висяха животински глави, сякаш купени от разпродажба. Една-две картини, с доста очевидна фалическа символика. Отнякъде се чуваше музика — не беше в състояние да определи каква е. Кожа и метал, бели плочи, скъпа апаратура.

Кучето престана да лае. Хектор протегна ръка и Тредуел я пое — дланта му беше силна, суха.

— Мога ли да ви предложа нещо? Малко вино? Шардоне. Хубаво е, от осемдесет и трета.

— Да, благодаря.

Може би този тип се притесняваше от нещо, доколкото можеше да се съди по брътвежите му, докато отиде да вземе чаша от шкафа до вратата край кухнята. Под шкафа имаше малък плот и няколко чекмеджета. Тредуел отвори едното и бързо го затвори. След това отвори съседното, бръкна в него и извади подложка за чашата. Нервен е, помисли си Хектор, това е добре.

— Не мога да разбера хората, които казват, че бялото вино не трябвало да отлежава. Или пък че реколтата е без значение при калифорнийските вина. Особено кабернетата и шардонетата. Всъщност, това е снобизъм наопаки, ако питаш мен. Едно отлежало шардоне, като това тук, е несравнимо по-добро от по-младите си братчета…

Определено е нервен, мислеше Хектор. Взе чашата и седна на едното от белите кожени кресла, до ниската масичка.

Чашата беше тъмна на цвят и тежка. Столчето ѝ бе съвсем тънко и Хектор имаше чувството, че може да се счупи между пръстите му. Улови я за горната част и отпи глътка. Питието имаше вкус на вино, вън от всякакво съмнение.

Тредуел заобиколи и седна на канапето, така че масичката остана между тях. Пуделът скочи в скута му, той го погали и отпи.

— Вземете си бисквити.

— Всъщност — каза Медина, — дойдох тук, за да поговорим за Кларънс Рейнс.

Разбира се, Кларънс не го бе изпратил. Кларънс беше свестен тип, който играеше по правилата и заради това щеше да загуби, а може би вече бе загубил. Имаше жена и две деца. Щеше да си наеме адвокат и да се защитава срещу това тъпашко обвинение. Не беше изключено и да се отърве, както се бе отървал той преди няколко години.

И след това победата се бе превърнала в загуба. Печелиш, но въпреки това губиш. Ставаш охрана някъде, а може би и по-лошо. Вече не се срещаш с хора, за които не е без значение какво правят. Всичко става сиво. Поне така беше с Хектор. Докато Кларънс не бе отишъл при него за съвет. Това, за първи път от години, го бе накарало да се събуди. Да си спомни как беше постъпил с него Ингреъм. Ингреъм.

След това, тази сутрин, се бе появил онзи тип, Харди. Странно, но нещата понякога и не мислят да умират, ако сам не ги приспиш. За да си сигурен.

Затова беше тук сега. За да увеличи шансовете. За да е сигурен. Изведнъж сивотата, като някаква мъгла, се бе разнесла. Видя, че все още може да направи нещо. Кларънс не го бе наел, но въпреки това той го представяше по най-добрия начин.

Тредуел отпи от чашата си.

— Не зная дали трябва да говоря за господин Рейнс — каза той. — Предполагам, че ще има дело и…

— Ти си гаден лъжец. — Тредуел подскочи, сякаш го бе ударил, така че Хектор не отслаби натиска. — Знаеш много добре, че нищо, което си казал за онези двамата, не е истина.

Тредуел се съвзе.

— Тези обиди част от юридическия ви репертоар ли са? Не мисля, че ще ви помогнат кой знае колко пред съдебните заседатели.

— Говорим само двамата.

— И ме наричате лъжец? При това гаден?

Хектор изчака секунда, остави чашата и се дръпна леко назад.

— Добре, Тредуел. Кларънс Рейнс е добро ченге от петнайсет години. Има жена и деца, трябва да мисли и за пенсията си.

— Трябваше да мисли за тези неща, когато се нахвърли върху мен. Да не би да иска да се споразумеем вън от съда?

— Не той. Искам го аз. Искам да оттеглиш обвиненията.

Тредуел се облегна. Отново се чувстваше комфортно.

— Сигурно се шегувате. — Наведе се напред и намаза една бисквита с пастет. — Може би не разбирате. Тези хора мразят обратните. Искаха да ме обвинят в убийството на двама души, единият от които не ми беше безразличен. Никак.

— Класическа история, нали? — каза Хектор. — Обвиняваш ги, за да отклониш вниманието от себе си.

— Според мен, не е невъзможно те двамата да са убили Брайън и приятеля му.

Хектор отпи още малко вино. По този начин нямаше да стане. Всъщност, никога не бе смятал, че от приказките има някаква полза, но все пак бе решил, че може би този път усилието ще бъде оправдано. Е, беше направил въпросното усилие.

— Знаеш ли… — започна той. — Възможно е да пострадаш доста повече, отколкото сега.

Тредуел изправи глава. Беше изненадан. Май дори се забавляваше. Погледна зад Хектор, към шкафовете.

— Това ми звучи като заплаха.

— Това е съобщаване на факт — заяви Хектор.

— Трябва да ви предупредя, че по съвет на адвоката ми, в този апартамент е поставен магнетофон, който се активира с глас.

Тредуел се усмихна, а на Хектор му се стори, че тази усмивка много прилича на усмивката на Раул Гереро, когато си мислеше, че ще успее да извърти поредния номер и ще си тръгне необезпокояван. Тази усмивка беше на устните му, когато го застреля. В сърцето.

Хектор наведе глава за момент, после пак вдигна очи. Сега и той се усмихваше. Отпи от виното, намаза малко пастет на една бисквита. Вдигна я към пудела, който веднага скочи от скута на Тредуел и дойде при него. Кученцето изяде бисквитата и Хектор го погали зад ушите. То направи крачка напред и изджавка тихо, умолително. Хектор премести ръката си от ушите му, улови го за шията, дръпна го рязко и счупи врата му на коляното си.

Тредуел изпищя.

Хектор се изправи и докато домакинът му се мъчеше да стане с гипса си и едва не падна върху масичката, отиде до шкафа с чекмеджетата и извади касетата от магнетофона.

— Ти си звяр! — извика Тредуел със сълзи на очите.

Хектор се обърна и се засмя.

— В началото опитах с добро — каза той и тръгна към вратата. — А… и благодаря, че ми каза за магнетофона.

— Ще си платиш за това. Ще се обадя в полицията.

— Направи го. Ще ми доставиш удоволствие. Приятелите ти там със сигурност ще повярват на поредното ти налудничаво обвинение. Това ще увеличи доверието към думите ти невъобразимо.

Тредуел се хвърли към него, но усилието му беше нелепо, с гипсирания крак. Хектор направи крачка към вратата.

— Има груба игра, която все пак е игра. Има и игра на живот и смърт. Помисли за това.

Тръгна през коридора. През затворената врата чуваше риданията на Тредуел.

Плискане на вода.

Луната беше над залива, отражението ѝ напомняше удължен жълт остров в канала. Ранната вечер бе омайваща, а бризът донасяше успокоителното мърморене на петъчното движение по моста.

В леглото с красива жена, всички лампи угасени.

— Романтично е — отбеляза Фло Глицки.

Ейб стисна ръката на жена си.

— Искам да кажа, че така е сто пъти по-добре от нещата, които правят приятелите ни… да ходиш на ресторант или на кино, например. Да се събираш с приятели. Концерт, опера, танци. Това не е за мен и теб, аха. Романтиката все още не е напуснала живота ни. Ние отиваме на местата, където е извършено престъпление, и преспиваме.

— Ще излезем на ресторант съвсем скоро — увери я Глицки.

— На кого му е притрябвало това? Говоря сериозно. — Сложи ръка на бедрото му. — И без това тук имам ордьоври.

— Фло…

— Знам — прекъсна го тя. — Добре.

— Просто се опитвам да си представя какво се е случило. Било е по това време, може би малко по-късно.

— Не спомена ли, че е било в десет?

— Между осем часа и полунощ, най-вероятно. След като се е стъмнило. Като сега.

— Луната… — започна Фло.

— Тя е била без значение. Имаше мъгла, не помниш ли?

— Мъглата може ли да заглуши изстрелите?

— Никой не е чул нищо. Хората от съседната лодка са били навън до десет и половина или единайсет.

— Значи трябва да е станало преди това.

Глицки кимна в тъмната стая.

— Вероятно.

Фло се обърна на една страна и опря глава на възглавницата, която бе останала в края на леглото. Преметна единия си крак, обут в джинси, през корема на мъжа си и затвори очи.

— Просто се опитвам да си го представя — каза той.

— Знам. — Фло протегна ръка и го погали по рамото. — Не бързай. Преди малко се шегувах.

Приливът бе доста силен и баржата леко се удряше в гумите на кея. Ейб въздъхна продължително.

— Мислиш, че го вземам прекалено на сериозно, нали?

— Не.

— Само понякога.

Фло се отдръпна и се опря на лакът. Русата ѝ коса блестеше на лунната светлина, която проникваше през отворената врата.

— Да, малко ми е трудно да разбера ситуация като сегашната.

— Защо?

Тя се замисли за миг.

— Може би заради неприятностите в работата ти напоследък. Нали искаш да се преместим в Лос Анджелис? Една част от теб се стреми натам, а другата си стои тук, на местопрестъплението, с мен, старата секси аз, и то вечерта, когато би трябвало да излезем.

— Може би е навик.

— Не, не е навик. Познавам навиците ти и това не е един от тях. — Замълча за миг и добави: — Слава богу.

И двамата се чувстваха добре. Кракът ѝ все още беше върху корема му и той го погали с двете си ръце.

— Е, какво постигна с това, че си тук?

— Не научих нищо ново. Поне съзнателно.

— Значи са намерили оръжието, пистолета, с който е извършено убийството, в канала?

— Да, намерили са пистолет, но и без това знаех, че не е била отровена.

— Може би е бил Дизмъс?

— О, отчасти е Дизмъс, не се съмнявам в това.

— Как така отчасти?

Той кимна.

— В това е въпросът.

Измъкна се от прегръдката ѝ, без да обръща внимание на нейното „Хей!“ и отиде до вратата на спалнята. Запали лампата.

— Според Диз, тук е дошъл Луис Бейкър и е пробил черепа на Ръсти Ингреъм. Диз не е глупав. И има право да се страхува.

— Така е.

— Проблемът е, че го няма трупът на Ръсти.

— Може да е в залива.

Ейб отиде до задната врата и се облегна на перваза.

— Отнесен от този буен порой, а?

Фло се изправи и застана до него.

— Може би.

— А момичето… извинявай, жената… Максин Уиър? Тя защо е била убита?

— Защото е била тук, Ейб. Това е логично. Луис Бейкър е убил и нея.

— Добре. А защо беше с шината? Според медицинските документи, вратът ѝ е бил здрав.

— Не знам.

Глицки седна на леглото.

— Защо всички са готови да повярват, че е бил Луис Бейкър толкова бързо?

— Нима не е очевидно? — попита Фло. — Заплашил е Ингреъм и Харди. Заканил се е да го направи, Ейб.

— Обяснението е доста удобно. Или глупаво. Вече не съм сигурен кое от двете. В деня, в който излиза от затвора да…

Фло сви рамене.

— Престъпление от страст. Чакал е дълго време и накрая не е издържал.

— Тогава щеше да види сметката и на Диз, нали? Поне щеше да опита.

— Може и да е. Може да не е успял да го намери.

— След като е намерил Ръсти…

Тя мълчеше.

— Мисля, а това ме безпокои повече, че може би, защото е чернокож и осъждан…

— Осъжданите чернокожи понякога са много лоши, Ейб.

— Белите също. А какво ще кажеш за белите, които нямат досиета? Какво ще кажеш, ако тук е дошъл един обезумял от ревност съпруг и е убил жена си и любовника ѝ? И няма нищо общо с Луис Бейкър?

Фло отново го погали по рамото.

— Нали каза, че проверяваш тази версия?

Той кимна.

— Е, провери всички възможности… и без това ще го направиш, нали?

— Ами ако междувременно Луис Бейкър убие Диз?

Фло дръпна ръката си.

— Аха — кимна тя. — Дойдохме на въпроса.

— Да. Фло, познаваш ме. Изобщо не мисля за тези расови дивотии. Може би трябваше да арестувам Бейкър. Може би се бавя, само защото е чернокож, а аз съм…

— Ейб, арестувал си стотици чернокожи.

— Да, но най-често, надявам се, след като съм имал поне малко доказателства.

— А тук нямаш никакви? Тогава това е причината, а не в расите.

Ейб поклати глава.

— Може би тъкмо затова трябваше да дойда тук. Искам да заключа кучия син, имам причина да го спипам, заканите и така нататък, но няма и троха истинско доказателство.

Фло се замисли и каза тихо:

— А и не си сигурен, че е кучи син, нали?

— Не. Почти сигурен съм, че е точно това. Просто не съм сигурен, че е извършил това убийство. Онова, което не знам, е дали искам да изложа живота на Харди на риск.

Фло застана пред него и дръпна главата му към гърдите си.

— Има ли друг човек, който толкова много да се тревожи дали прави каквото трябва?

Глицки изсумтя.

— Би трябвало да го прибера, нали?

Фло го притисна към себе си.

— Може би много други на твое място биха постъпили точно така.

Той се отдръпна и я погледна.

— Не мога да го направя, Фло.

— Знам — кимна тя. Отдръпна се и попита делово: — Е, какво виждаш тук?

— Това, което искам да видя — поправи я той, — е… добре, вратата може да е насилена, но някаква следа от игра на котка и мишка… от това, че Ингреъм се е опитвал да се измъкне… Ето какво имам предвид. Той е седял тук и е знаел, че Бейкър може да дойде, за да си разчисти сметките с него. И тогава, ето го, Бейкър се появява. Ти какво би направила?

— Жената е била гола. Той е бил на леглото. Възможно е да не са го усетили.

Ейб поклати глава.

— Би внимавал, след като знае, че някой може да дойде, за да му види сметката. Човек не се отпуска толкова в подобен случай.

Фло се усмихна.

— Ти го правиш.

Но на Глицки не му беше до шеги.

— Не и в такава ситуация.

— А какво ще кажеш за следната възможност… Цялата предишна нощ той е мислил за това. Ляга за малко, за да подремне. Жената е в банята. Бейкър отваря вратата, но без много шум. Ингреъм се обръща, ала не се събужда. Жената продължава да се къпе и си мисли, че баржата се е ударила в кея или нещо такова.

— Добре, добре — каза Ейб.

— Бейкър влиза и застрелва Ингреъм в леглото. Жената несъмнено чува изстрела и излиза от банята, за да види какво става. Бам, бам, бам. Бейкър хуква и събаря лампата в тъмното. Оказва се, че Ингреъм още е жив. Става от леглото и излиза вън, на палубата.

Ейб въздъхна.

— За да го отнесе течението?

— Може би.

— А защо Максин е била с шината на врата?

— Не знам.

Фло нямаше отговор на този въпрос. Ейб бръкна в джобовете си и се върна до отворената врата. Луната се бе издигнала още и вече не беше така красива. Сега приличаше на сребърна монета, закачена над моста. Версията на Фло не беше сред десетте, до които той бе достигнал сам, и беше също толкова правдоподобна — или неправдоподобна — колкото и останалите. Истината можеше да е всяка една от десетте, както и предположението на Фло, или пък нещо съвсем различно. Много хора ги биваше да измислят версии. Доброто ченге обаче трябваше да намери доказателства, с които да подкрепи версията си или — още по-добре — да намери улики и въз основа на тях да изгради версията си.

Фло застана зад него и го прегърна.

— Какво ще кажеш да хапнем някъде?

— Защо не? Не виждам нищо от това, което се надявах да открия тук.

Фло сложи длани на лицето му и затвори клепачите му с палци.

— Просто се опитай да запечаташ в ума си това, което си видял и почувствал тук, и когато ти потрябва, ако ти потрябва, всичко ще се намести.

Той усети близостта на тялото ѝ и я прегърна.

— Както ти… когато ми потрябваш.

— Аха — кимна Фло. — Точно така.