Рекетът

25

Ръсти хареса идеята да вземат бутилката, защото така щеше да му е по-лесно да се преструва, че пие много. Просто от време на време трябваше да надига бутилката и да говори завалено. Във всеки случай, бе успял.

Докато шофираше към дома, не беше сигурен дали случилото се с Дизмъс Харди беше добър или лош жест на съдбата. Идеята му да го подтикне да обвини Бейкър и да убеди всички, че самият той е станал жертва на убийство, изглежда не се бе оказала особено сполучлива. Не си бе давал сметка, че Харди може да е такъв страхливец — помнеше го доста по-смел. Преди време беше готов да се закълне, че бившият му колега ще отиде при ченгетата и ще ги накара да повярват… Но не, вместо това той беше избягал. Е, човек не би могъл да предвиди всичко на този свят. Ако бе научил нещо от хазарта, то беше точно това. Но пък от друга страна появяването на Харди тук беше добро предзнаменование, признак, че както и днес на залаганията, късметът му работи на пълни обороти.

Разбира се, трябваше да се откаже от секретарката, но знаеше кой е хотелът ѝ и можеше да отиде при нея по-късно. Само че я бяха видели с него и Харди заедно и може би идеята не беше много добра — не беше полезно много хора да знаят, че се познават.

Излезе на шосето, което минаваше по залива и сви на север. Жалко — това момиче наистина му допадаше. Младо, красиво, не особено задълбочено. Беше дошъл, за да се забавлява и щеше да се забавлява. Е, вярно, никак не държеше на пиене, но…

Отби край пътя и си погледна часовника — близо един след полунощ. С Харди бяха занесли момичето почти на ръце до стаята му в „Лас Бризас“ някъде към девет и половина.

Чувстваше се въодушевен. Нещата се развиваха идеално и точно тогава човек трябваше да рискува. Губят тези, които не се възползват от късмета си, когато ги споходи. Нямаше намерение да губи. Беше неуязвим.

Сега отпи истинска глътка от бутилката, сви в обратна посока към града, към хотела на секретарката, и чувстваше, че постъпва правилно.

Утре щеше да научи за трупа под скалите. Щеше да отиде в ресторанта, в който бяха започнали, и щеше да попита дали някой не е виждал приятеля му. Разбира се, водолазите щяха да го открият веднага — ако отливът не го е отнесъл.

Замисли се за Харди. В началото не му бе минало през ума да прави каквото и да било с него, но с напредването на вечерта бе стигнал до извода, че е неизбежно. Рано или късно щеше да се върне в Сан Франциско, щеше да каже на някого, че е виждал Ръсти… дявол да го вземе, та той беше барман и се срещаше с кого ли не! Като нищо мълвата щеше да стигне до Тортони и дори до полицията, а сега това може би беше и по-лошото от двете.

Непрекъснато забравяше, че е убил Максин.

Как бе възможно подобно нещо? Стори му се интересно, защото както и с Харди тази вечер, бе го направил заради благоприятните обстоятелства, бе се поддал на импулса си.

Максин се бе появила след като вече бе изплашил Луис Бейкър до смърт. Бейкър си беше отишъл. Той, Ръсти, бе подсилил куража си с пистолета. Знаеше, че дори и с него няма да е лесно. В куфарчето му имаше негови собствени пари — двайсет и седем хиляди и нещо не бяха никак малко, но останалите шейсет просто се изпречиха на пътя му.

Не. Максин и без това бе започнала да взема нещата прекалено сериозно. Той смяташе чисто и просто да умре — за нея, както и за всеки друг, но глупавата жена се появи с цял ден по-рано от планираното им заминаване, с всичките пари в чантата си…

Паркира пред „Лас Бризас“ — имаше отделни места за всеки гост пред бунгалото ѝ. Отпи още глътка текила и се замисли за случилото се. Стори му се странно, че досега не бе разсъждавал върху всичко това толкова внимателно. Мислеше много добре, когато беше на крака, не можеше да се отрече — затова и толкова го биваше в съда на времето…

Онази сряда вечер Максин бе отишла при него неочаквано. Без да подозира нищо. Щастлива. Най-накрая щяха да се махнат от Сан Франциско и онези мъртви мечти. „Не е ли чудесно, Ръсти?“

Разбира се. Чудесно.

Само че, по дяволите, Джони Лагуардия щеше да се появи след по-малко от два часа, за да си иска парите, а дотогава Ръсти трябваше да е мъртвец, да е оставил кървавата следа до парапета, трупът му да е отнесен в залива.

Максин беше въодушевена, настървена за новия си живот и възбудена. Бе започнала да му прави свирка, е, хубаво, това щеше да свали малко и от неговото напрежение. Не продължи дълго.

После тя влезе под душа, докато той я чакаше в леглото. След малко водата спря и Максин излезе — танцуваше, позираше със свалената шина, заради която бяха получили толкова много пари, заради която всичко бе станало възможно. Изгледа го удивено — какво прави с пистолета на Рей? Защо?

Отвори вратата на колата. Ако секретарката от Вашингтон все още бе пияна, щеше да е лесно. С Харди я бяха оставили на леглото и бяха излезли, без да заключват вратата. Ако все още беше отключена, щеше да влезе и готово. Дори и да се бе надигнала, за да закачи веригата, което бе малко вероятно, щеше да я убеди да го пусне при себе си между чаршафите за по-малко от две минути. Биваше го, когато е на крака.

По-късно Харди щеше да разказва, че падането му е продължило двайсет и шест минути по най-добрата му преценка.

В морската пехота бе тренирал скокове с парашут, нищо че оттогава бе минало много време. Спаси го фактът, че когато загуби равновесие и си мислеше, че вече е умрял, все пак успя да се оттласне от скалата. Бе забелязал как скачат момчетата — в началото отскачаха с всички сили, за да избегнат камъните в подножието. Разстоянието не беше голямо. Единственото, което впечатляваше след това, бе продължителността на падането.

Не се бе завъртял във въздуха, а бе полетял надолу и макар примрял от страх, бе успял да види как водата се надига към него, как приближава поредната вълна.

Почувства удара с цялото си тяло, от краката до раменете, и вълната веднага го изтъркаля в пясъка край брега. Заразмахва ръце, с надеждата да излезе на повърхността. Там, под водата, не можеше да се ориентира накъде е тя, нито пък да прецени точно кога да си отвори устата, за да поеме въздух.

Морска вода. Дробовете му се напълниха. Блъсна се в скалата, отново потъна.

След малко беше на пясъка и повръщаше. Струйката, която се стичаше по дясната му ръка, беше топла и на слабата лунна светлина изглеждаше черна. Луната беше на същото място. Оттам не виждаше върха на скалите. Ръката започваше да го боли. Загубил бе дясната си обувка. Посегна надолу и напипа още кръв. Направи опит да стане, но една вълна го събори отново.

Изправи се с мъка. Продължаваше да се задушава. Свали другата, пълна с пясък, обувка. Ръката започваше да го боли жестоко. Страхуваше се да я погледне. При следващата вълна клекна и изми кръвта в солената вода.

Очите му постепенно започнаха да различават хлътнатините по повърхността на скалите. Стъпала. Около петстотин общо, както му се стори. Стъпи в първата хлътнатина. После във втората. Десният му крак изглежда беше изкълчен, но той отпусна тежестта си върху него и издържа, въпреки че дъхът му секна от болката. Зъбите му започнаха да тракат. Опита да се изкачи още едно стъпало нагоре.

— Добре, Ръсти — каза гласно. — Ти предпочете да играем мръсно.

Пристигна в „Ел Сол“ в три и петнайсет сутринта. Рецепцията беше малка стая с плетени мебели и бамбуково бюро със стъклен плот, под който се виждаха брошури с всичко, което можеше да предложи Акапулко. Харди се наведе над него и натисна звънеца. Загледа се в един мъж, който държеше еднометрова риба. Дръпна звънеца и зад него видя чиния миди. Позвъни отново.

Затвори очи и изведнъж почувства, че му се вие свят. Срязаното място на ръката му не беше дълбоко, а по-скоро болезнено и кървящо, но все пак кръвта бе престанала да тече. Въпреки това на пода бяха паднали няколко капки. Имаше чувството, че кракът го боли повече от нетърпимо и че ще куца цял живот.

Отново удари звънеца, отказа се, заобиколи бюрото и видя стара метална кутия с червен кръст на капака. Взе я и закуцука с босите си и отекли крака между бананите и червените цветя към стаята си.

— Кой е? — Фло Глицки се надигна в леглото. — Колко е часът?

Ейб си обуваше панталона.

— Къде отиваш?

Обикновено Фло не питаше, когато мъжът ѝ излизаше посред нощ, за да арестува някой заподозрян, например. Само че днес се бяха върнали от Лос Анджелис и ѝ се бе сторило, че Ейб е склонен да приеме работата, която му предлагаха там — някаква група за работа с бандите, взаимодействие с обществеността, консултации. Беше ѝ казал, че според него, последните му разследвания тук са приключени. Къде тогава бе тръгнал посред нощ?

— Харди — отговори Ейб.

— Е? Какво става с Харди?

— Харди е в Акапулко. Ръсти Ингреъм току-що се е опитал да го убие.

Докато събираше нещата си в една пътна чанта, ѝ разказа. Фло се наметна със завивката и седна на леглото с кръстосани крака.

— И какво иска да направиш?

— Да отида там.

— Защо?

Ейб седна на леглото и започна да завързва едната си обувка.

— За да прибера Ръсти.

— За да прибереш Ръсти — повтори Фло. — В Акапулко? И как смяташ, че ще стане това? — След това, сякаш изведнъж си спомни, попита: — Дизмъс добре ли е?

— Така ми се стори. — Обърна се към жена си и я помоли: — Би ли се обадила на летището, за да разбереш кога е следващият полет?

Влезе в банята, за да се избръсне. Фло застана на прага, когато бе стигнал до половината.

— Седем и двайсет, полет на „Мексикана“.

— Добре. Имам малко време. Какво ще кажеш за една ранна закуска?

— Още не си ми казал как възнамеряваш да арестуваш Ръсти Ингреъм.

Ейб трябваше да внимава, когато се бръснеше около белега на устните и правеше смешни физиономии пред огледалото.

— Деликатен въпрос — каза той най-накрая. Изми лицето си с вода и протегна ръка, без да гледа, към кърпата. Фло я откачи от куката и я мушна в ръката му. — И причината за това е, че не знам. Ще трябва да проявя известна изобретателност.

Върна се в спалнята и извади от чекмеджето на гардероба виолетова памучна фланелка с дълги ръкави.

— Харди ме познава добре — отбеляза той. — Арестът на Ръсти е мой по право.

— Но ти нямаш никаква власт там. Защо не вземеш заповед? Поискай да го екстрадират.

— По какво обвинение?

— Защо не в убийство?

— Би свършило работа — съгласи се Ейб, — само че не е обвинен в това. Бихме могли да кажем, че желаем да го разпитаме във връзка с убийство, но няма да го екстрадират само заради това, да не говорим, че екстрадицията би отнела около година, ако имаме късмет. Остана ли ни от онази риба? Малко риба със сирене и мекица ще свърши работа. Може да изпия и чаша чай.

— Ейб.

Той потупа леглото до себе си.

— Ръсти е моя работа. Той е жив и се е опитал да убие Диз… това е сериозен признак, че е убил и Максин Уиър. Сама го каза току-що… Ако не беше опитал да убие Дизмъс, щях да реша, че няма доказателства. След като обаче го е направил… — Сви рамене. — Най-малкото, за свое собствено успокоение, трябва да поговоря с него.

— Ще вземеш ли пистолета си?

— Харди е взел своя.

— В Мексико? Как е успял да…

Ейб я потупа по рамото.

— Диз е находчив. Това, че се е сетил как да го пренесе през границата, ми спестява разправиите с авиокомпанията, с местните власти и така нататък.

— А ако се наложи да го използваш, как ще го обясниш?

Ейб се изправи.

— Днес не ни липсват умни въпроси, нали?

— Е?

— Е… е… ще трябва да измислим нещо.

Още беше тъмно, но Харди чу някъде в далечината да кукурига петел. Опитваше се да надене чорап върху превързания си крак и задачата не бе никак лесна. В сравнение с раната там — от малкия пръст чак до глезена — онова на ръката му беше драскотина. От дългото ходене го боляха и двете стъпала.

Изпитваше известно неудобство, защото не бе казал на Ейб, че всъщност не знае къде е Ръсти. Беше му се похвалил, че е наел къща на самия бряг на осем километра северно от града. Харди реши, че може да тръгне по шосето, за да потърси синия фолксваген. Разбира се, колата можеше да е в гараж, в някой двор, навсякъде. Можеше отново да го причака и край стадиона за хай алай. Ако Ръсти го смяташе за мъртъв, вероятно би се върнал към навиците си. Ако…

Обу чорапа и се надигна.

Помисли си дали да не позвъни на Ейб пак. Отказа се. Би могъл да отиде в мексиканската полиция и да съобщи за опита за убийство. Да го търсят тукашните ченгета. По дяволите.

Даде си сметка, че проблемът с Ръсти беше до голяма степен личен и че Ръсти бе вдигнал залога поне с хилядарка. Искаше да го пипне заради цялата каша, която бе забъркал, не само заради нарушаването на сухите закони. Ейб също заслужаваше тази възможност, след като толкова бе тичал след Рей Уиър, Джони Лагуардия, Хектор Медина и Луис Бейкър. Трябваше да устроят засадата заедно, да го пипнат и да му дадат нужния урок. Беше казал на Ейб, когато пристигне, да дойде в „Ел Сол“. Ако бе оставил приятеля си с впечатлението, че ще завари Ръсти там, поръсен с подправки и готов за печене на шиш, предполагаше, че ще му прости.

Обу сухи дънки, чифт маратонки, неочаквано станали по-малки, и ризата „Армани“, която му бе подарила Джейн. Вероятно кръвта, която продължаваше да се процежда през превръзката на ръката му щеше да я развали безвъзвратно. Жалко. Усмихна се пред напуканото мътно огледало — добре. Чудесно. Грабна тънкото кожено яке и излезе.

Джипът му беше там, където го бе оставил, зад ъгъла край рецепцията на „Ел Сол“, малко нагоре. Смълчаната тъмна улица му се стори убийствено дълга. Когато най-накрая стигна, бръкна под калника — беше там.

Седна зад волана и напълни барабана с куршумите, които бе залепил под дъното на жабката. Не смяташе, че ще се наложи да стреля по Ръсти веднага, но… търпеливото и снизходително отношение като към добър човек, станал малко лош, едва не му бе коствало живота — нямаше да допусне тази грешка повторно.

Небето над главата му започваше да изсветлява. В горния край на предното стъкло помръдна нещо черно — той замахна, гущерът скочи на улицата и избяга.

Харди потрепери. Тръгвай, каза си, дори и да не знаеш къде да отидеш.

Джипът запали веднага. Включи на скорост и остана за миг неподвижен, за да събере сили. Реши, че е загубил доста кръв, макар и да не му се виеше свят. Умората вероятно се дължеше на часа — бе прекарал тежък ден, наситен с доста премеждия. Все пак, като барман често му се налагаше да не спи по цяла нощ, така че бе свикнал с усещането.

Надяваше се да няма проблеми.

На ъгъла спря и си спомни, че в Акапулко има още една личност, която би трябвало да знае къде живее Ръсти. Той знаеше къде да намери тази личност и щеше да го направи, независимо че можеше да се окаже трудно да я събуди.

Спрете това чукане.

Покрай завесите се процеждаше слаба светлина. Зазоряваше се. Сивата, мътна светлина на много ранната зора. Нямаше усещането, че е спал повече от два часа. Секретарката от Вашингтон, която определено си струваше усилието, лежеше на една страна, с гръб към него, гола и отвита. Той пусна разсеяно ръка по хълбока ѝ. Тя измърка сънливо.

Пак чукане. Ослуша се. Сигурно някой смахнат вече бе станал и играеше тенис — съвсем ясно се чуваше чаткането на топката. Боже! Кое време беше?

— Si?

— Sevicio, senor.

Момичето се размърда.

— Какво беше това? — попита.

— Обслужване по стаите.

Тя измърмори нещо, в смисъл че са сбъркали номера. Ръсти се опита да го каже на испански, но явно не се справяше. Онзи почука пак.

Секретарката изпъшка и стана от леглото.

— Ще отида да го отпратя — каза тя.

Ръсти я проследи с поглед, докато прекосяваше стаята. Чудеше се как е възможно толкова големи гърди да стоят толкова високо. Достави му истинско удоволствие, когато вдигна ръка към веригата, за да я откачи, когато открехна вратата, за да каже на онзи, че…

Направи крачка назад и закри устата си с длан. Преди Ръсти да успее да реагира, Дизмъс Харди беше в стаята, бе затворил вратата и бе насочил към него голям револвер.

— Спомняш ли си какъв патлак ти препоръчах да си купиш? Реших, че ще е добре да видиш как изглежда.