Рекетът

3

Както и другите жилищни райони на Сан Франциско, Холи Парк навремето също беше приятно място за живеене. Двуетажните постройки бяха леки и просторни. Боята и украсите някога бяха свежи. Жителите, които не поддържаха дворовете си според нормите в квартала, на теория можеха да бъдат глобени, но това ставаше много рядко, защото хората се гордееха с домовете си.

През 1951 година бяха засадени евкалипти, кипариси и магнолии, за да облагородят мястото и да му придадат приятен вид. В карето, което ограничаваше Холи Парк, в началото имаше три обществени градинки и детска площадка с люлки, катерушки и пързалки. Зад отворените прозорци се вееха шарени пердета. В четирите буренясали пространства между къщите, които сега пустееха като ничия земя и се наричаха „дялове“, защото ги владееха пласьорите на наркотици, хората някога простираха пране и поправяха велосипедите си.

Повече от сто осемдесет и шест души над осемнайсет години твърдяха, че живеят в Холи Парк. Освен тях имаше още сто и седемнайсет деца и подрастващи. Всички жители бяха чернокожи. Сто петдесет и девет души от възрастните имаха полицейски досиета. Шейсет и пет процента от юношите между дванайсет и осемнайсет бяха прибирани за хулиганство, кражба от магазин, притежание на наркотици, въоръжен грабеж, взломни кражби, изнасилване и убийство.

В Холи Парк имаше четири пълноценни семейства — мъж, законна съпруга и децата им. Останалото беше неясна бъркотия от жени с деца. Тъй като кварталът бе изграден от градските власти в помощ на нуждаещите се, по принцип всички там бяха на социални помощи, но двайсет и две жени и трийсет мъже имаха „редовна“ работа. Официално регистрираният доход на глава от населението беше 2 953,13 долара — доста под границата на бедността.

В полицията на Сан Франциско оценяваха годишните приходи от продажба на кокаин на 1,5 до 3 милиона долара или по 50 до 75 долара на час на пласьор, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни от седмицата.

Досега, само тази година — а беше септември — шейсет и два процента от жителите на Холи Парк, навършили седем години, бяха станали жертви, извършители или свидетели на тежки престъпления, свързани с насилие.

При повикване полицията се явяваше в квартала след двайсет и една минути. За разлика от там, в луксозния Сейнт Франсис Удс, в съседство, пристигаше за три и половина минути и шефът на полицията Ригби се ядосваше, че е твърде много.

Някои хора бяха убедени, че решението на проблемите с престъпността и наркотиците в подобните на Холи Парк квартали е в това, около тях да се изградят стени и да се оставят обитателите им да се избият помежду си.

Има всякакви стени.

На Луис Бейкър му стана студено.

Той отвори очи, вече буден, без да знае къде се намира. В стаята беше тъмно, но през пролуката на закования с издут шперплат прозорец влизаше лъч сива светлина. Кушетката, на която бе спал, имаше позната миризма. Луис стана и уви широките си голи рамене с войнишкото одеяло.

Най-накрая вън от панделата, помисли си. Слава богу!

Спусна босите си крака на пода и потрепери. Обу панталона от костюм, който му бяха дали при освобождаването предния ден. Отиде до пролуката между шперплата и прозореца и надникна навън, към един от дяловете.

Както преди — сиви къщи, сива мъгла, вечният вятър. Никакви дървета, никакви цветя, няма къде да избягаш, няма къде да се скриеш. Марта Рийвз. Сега беше рап. Долиташе от три-четири места. Страхотно. Лицата се променяха, музиката се променяше, променяха се, понякога, и хората. Но теренът беше същият. Територия. Терен. Ако я владееш, би могъл да живееш добре. Факт.

Загърна се с одеялото още по-плътно и дръпна шперплата, за да види хубаво. Хлапета. Може би въртяха някакъв бизнес.

Отдолу подвикна Мама.

— Стана ли, дете? Чух те да ходиш!

Не му беше майка, но я наричаше „Мама“. Дори не беше убеден, че са роднини. Чисто и просто откакто се помнеше тя беше край него, беше „Мама“.

— Слизам — извика той.

Мама се обличаше по един и същи начин. Тук, в Холи Парк, нямаше мода. Нямаше политика. Нищо външно не би могло да промени нещата на това място. Луис го знаеше. Всичко бе вътре — както с него самия.

Мама беше огромна. Седеше на гетинаксовата си маса и пиеше нескафе. Косата ѝ бе прибрана с фиби и покрита — повечето — със забрадка. Носеше бархетна риза, над панталоните, и протрити джинси, които се пукаха по шевовете под напора на щедрата ѝ плът.

Луис я целуна, изсипа лъжичка кафе в една чаша, наля топла вода и седна срещу Мама.

— Добре е да си си у дома.

— Какво ще правиш сега?

Луис сви рамене и задуха кафето си.

— Ще си намеря работа. Каквото и да е. Трябва да работя.

— И ще внимаваш, нали?

Той протегна ръка и я докосна по лицето.

— Не се безпокой, мамче. Ако не друго, научих се да внимавам.

Но тогава се замисли, за миг, дали това беше истина. Когато го пуснаха, изобщо не му мина през ум, че трябва да внимава. Обаче видя Ингреъм — почти веднага след като излезе — и всичко се върна. Сега, отново на улицата, трябваше да си отваря очите на четири, всяка секунда.

Видя Ингреъм пак — най-напред работата, още преди да се е обадил на Мама — и кръвта му кипеше. Гневът все още не се бе уталожил… Трябваше да го превъзмогне.

Стисна чашата с две ръце и я приближи до устата си.

Но онова беше стара работа. Надяваше се вече да е приключила. Нямаше да му се налага пак да мисли за тези неща. Всичко беше уредено.

— Защото там, вън… знаеш… — добави Мама и кимна към задната врата.

Луис проследи погледа ѝ, после се озърна. Боята над печката се лющеше на големи ивици. До религиозния календар бе залепен плакат на Мохамед Али — Луис забеляза страдащия Христос.

Мама поддържаше мястото доста чисто, но вече беше стара. Какъв смисъл имаше да слага стъкло над умивалника? Шперплатът нямаше да се счупи никога и пазеше от вятъра. Е, кухнята бе тъмна, но пък тъмнината беше безопасност. Цялата къща бе тъмна.

— Знам как е навън, мамче — каза Луис. — Ето какво ще направя, така че да не се тревожиш. Ще отида при човека. Или ще се оправя с него, или няма. После се връщам и започвам да разчиствам.

— Какво ще разчистваш?

Той стана и се наведе, за да я целуне.

— Къщата, мамо. Ще изчистим къщата.

— Харди окован — каза Глицки. — Това ми харесва.

— Аха, забавно е — съгласи се Харди. Когато Глицки влезе във всекидневната, той стана и един от полицаите отключи белезниците му. — Дявол да го вземе, тези неща вършат добра работа. — Стисна и отпусна пръстите си, разтри китките, за да възобнови кръвообращението си. — Ако тази история ми навреди в играта на дартс, ще съдя града.

Глицки не му обърна внимание и попита полицай Томас дали би застанал отвън, за да заведе екипа от криминалисти на местопроизшествието, когато пристигне.

Щом той излезе, другият полицай, Лин, се обади:

— Трупът е там, вътре.

Глицки кимна.

— Какво правиш тук? — попита той Харди.

— Дълга история.

— Със зареден револвер?

— С него е по-дълга. — Сви рамене и добави: — Регистриран е. Имам разрешително.

Като се обърна към Лин, Глицки си даде сметка, че той е най-ниското ченге, което някога е виждал. Когато самият той бе постъпил на служба, имаше изискване за ръст най-малко един и седемдесет, но някакъв съд бе преценил, че след като повечето азиатци са по-ниски, изискването представлява дискриминация към цяла група хора и следователно трябва да отпадне. Лин беше един и шейсет и два, но го бяха оставили сам да се справя с Харди, в случай че реши да върши дивотии, и Глицки стигна до извода, че умее да се грижи за себе си.

— Може ли да видя оръжието? — протегна ръка той.

Лин му го подаде. Глицки провери барабана и неодобрително зацъка с език.

— Зареден е — изсумтя и погледна към Харди.

— Зареден върши по-добра работа.

Глицки отвори барабана и остави патроните да изпаднат в дланта му един по един. Прибра ги в джоба на синьото си яке и помириса цевта.

— Не е стреляно с него.

— Не е, сър — кимна Лин. — Проверих го.

— Ейб, не съм застрелял никого — намеси се Харди.

— Приятелят ми има богата фантазия — отбеляза Глицки и върна пистолета на Лин. — Какво си мислиш, че това тук е Дивия запад ли? Ще си го получиш в Съдебната палата.

— Ейб, оръжието е законно.

— Диз, намираме се на местопрестъплението. Извършено е убийство. Няма да навреди, ако проверим документите.

Харди се обърна към Лин и го попита:

— А вас кой ви повика тук?

— Семейството, което живее на съседната лодка. Излезли да направят сутрешния си крос и те видели да идваш насам с пистолет в ръка. Прибрали се и ни се обадили веднага.

— Единствените добри граждани на Сан Франциско и аз да попадна точно тях, докато правят сутрешния си крос.

— Добри граждани има колкото искаш — подхвърли Глицки.

— Китайци са — добави Лин, сякаш това обясняваше всичко.

— Е, добре, да вървим да видим трупа.

— Надявам се, че вече си закусвал — подхвърли Харди.

Според личната карта, намерена в дамската чанта край леглото, мъртвата беше Максин Уиър, трийсет и три годишна. Живееше на улица „Буш“, номер 964.

По кървавите следи можеше да се съди, че първият изстрел я е пронизал, когато е излизала от банята, след като е взела душ. Този куршум беше минал през кърпата, която бе увила около тялото си.

На стената край вратата имаше размазана кръв, което подсказваше, че Максин или се е завъртяла от удара на куршума, или е сложила ръка на раната си и след това се е подпряла на стената, за да запази равновесие.

Бе невъзможно да се определи последователността на останалите изстрели. Един куршум бе проникнал високо над дясната гърда, но не беше излязъл, така че вероятно бе попаднал на ребро и бе рикоширал надолу. Друг беше пронизал корема странично и бе излязъл през гърба. Трети беше разкъсал дясното бедро. Явно бе паднала до вратата на банята и бе лежала там няколко минути — може би се бе преструвала на мъртва. Там имаше локва кръв. След това бе пропълзяла през помещението до коридора, където я бе намерил Харди.

Глицки се отдалечи от трупа. Гледаше стъклено, предпазливо. Нареди на Лин да чака криминалистите във всекидневната. Харди седна на тапицирания стол в ъгъла, опря лакти на коленете си и отпусна надолу ръце.

— А леглото? — попита той.

— Ще стигна и до него.

Втора кървава следа започваше от леглото, което беше оправено. Някой бе лежал върху завивките и бе застрелян там. Следата прекосяваше стаята като тънка нишка сироп и отиваше към задната врата. Глицки я отвори.

Видя коридорче, широко около метър, което бе използвано предимно за склад — вляво имаше кутии с боя, кашони, велосипед и всевъзможни други боклуци. Дясната страна беше покрита с изкуствена трева. До отсрещната врата, която водеше към външната кухня, имаше голяма скара. На стената до тази врата висяха множество кухненски пособия. Кръвта очертаваше линия по средата на това място, свиваше над пътеката от изкуствена трева, излизаше вън на палубата, събираше се на локвичка край парапета и изчезваше зад борда.

Глицки влезе отново вътре и потрепери, макар и да беше с яке. Харди застана до леглото.

— Ходещият мъртвец — каза Глицки.

— Погледни това. — Харди много добре знаеше, че не бива да пипа нищо. Навремето беше добро ченге.

В средата на кърваво петно, върху завивките, имаше дупка, на нивото на раменете, ако главата на човека е била върху възглавницата.

— Ръсти е бил първи, предполагам — продължи Харди. — Може да е бил заспал. Лежал е във всеки случай. Тя е била в банята, чула е изстрела, излязла е и е получила своето.

Глицки мушна ръце още по-дълбоко в джобовете си.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? Какъв Ръсти?

— Не знаеш ли?

— Не.

Харди въздъхна.

— Ингреъм. Ръсти Ингреъм. Живее… живееше тук. Застрелял го е Луис Бейкър.

Глицки гледаше някъде над рамото на Харди, разфокусирано, мъчеше се да схване.

— Луис Бейкър — промърмори той.

— Аз съм следващият.

— Един чийзбургер с всичко.

Младежът издрънча с касовия апарат.

— Желаете ли лук и мариновани чушки?

Глицки кимна.

— Всичко, моля.

— Тук ли ще го ядете?

— Не, ще го взема вън.

— Един чийзбургер за вкъщи — подвикна младежът, натисна още няколко копчета, изчака, докато машината престане да бръмчи и каза с облекчение: — Струва два шейсет и седем.

Харди, който току-що бе преминал през същата процедура, поръчвайки си два сандвича с риба, пържени картофки и диетична кола, направи удивена физиономия.

— Тук ли ще си изядеш сандвича, Ейб? — попита той, когато момчето отиде да донесе поръчката.

Лицето на Глицки остана сериозно.

Седнаха на малка жълта маса на тротоара между моста на Трета улица и гара „Саут Пасифик“. На всеки няколко минути чуваха влакови свирки — пронизителни и далечни.

Беше ранен следобед. Мъглата бе изчезнала напълно и започваше да става топло. Цяла сутрин бяха на баржата на Ръсти Ингреъм, докато чакаха експертите да направят снимки, да съберат интересните неща и да вземат отпечатъци, докато съдебният лекар огледа трупа на Максин Уиър, докато организират претърсване на дъното.

Харди отвори чантата си.

— След цялата тази история, ми дадоха нарязан лук. Не казах ли пържени картофи?

Глицки захапа сандвича си и кимна.

— Два, струва ми се три пъти.

— Ядрен физик — каза Харди.

— Не е по-тъпо от това да се разхождаш сутрин със заредено оръжие. Трябваше най-напред да ми се обадиш.

— И ти щеше да дойдеш, така ли? — Вече му бе разказал защо е отишъл на баржата и за уговорката да се чуват по телефона с Ръсти.

Ейб отхапа още един залък и подъвка малко.

— Може би нямаше.

— Тук няма „може би“.

Глицки протегна ръка и грабна чашата на Харди.

— Имаш ли нещо против? — Отпи през сламката. — Значи Луис Бейкър, а?

Харди си взе чашата.

— Луис Бейкър ме плаши, Ейб. Не се шегувам.

— Да… Звучи правдоподобно. Мисля, че и аз бих се притеснил. Бейкър знае ли къде живееш? Ако не се лъжа, премести се след като напусна прокуратурата, прав ли съм?

— Ръсти също се премести.

Глицки сдъвка хапката и преглътна.

— А как го е намерил?

— Може да е бил в справочника. Работел е. Като адвокат.

— Престани да говориш за него в минало време, а?

— Той е мъртъв, Ейб. Знаеш го, както и аз.

— Не го знам. Максин Уиър е мъртва. Трябва да претърсим дъното на канала, да проверим кръвната група от леглото, да видим дали е същата като на Ръсти, ако е възможно… да опитаме да го открием. Когато се убедя, че е мъртъв, ще ти се обадя.

— Мъртъв е — настоя Харди.

Глицки сви рамене.

— Щом предпочиташ…

— Е, а какво да правя аз?

— Не знам. Защо питаш?

— Заради шибания Луис Бейкър, ето защо.

— Не се вълнувай, Диз. Ще хапнем сега, ще отида да намеря Луис, ще го закарам при нас и ще поговоря с него.

— А ако в това време той седи пред къщата ми или пък направо в нея и ме чака с пистолет в ръка?

С напълно сериозно изражение, Глицки заяви:

— Това ще представлява нарушение на условията по изпитателния срок. — Инспекторът приключи със сандвича, взе отново чашата на Харди и отпи за последно голяма глътка. — Няма да правиш нищо, Диз. Мръщим се, когато гражданите се стрелят помежду си.

— Аха, добре. Е, аз пък се мръщя, когато стрелят по мен. Ако го видя около къщата си, ще стрелям първи.

Глицки се наведе напред.

— Направи ми една услуга. Дай му възможност да се прояви. Трябва да си сигурен, че е въоръжен.

— По правилата, а?

Глицки кимна.

— По правилата, точно така. — Стана.

— Не смятам, че Луис е обяснил тези правила на Максин. Или пък на Ръсти.

Глицки взе чашата на Харди и мушна в устата си бучка лед. Подъвка малко.

— Сигурно е забравил — каза той. — Мислел е за други работи.

— Кога мога да си получа колта? — попита Харди.