Рекетът

11

Харди лежеше на одеялото и гледаше ясното синьо небе, опрял глава в скута на Франи. Една приятелка, Синди някоя си, току-що бе изпяла песен на стария Джексън Браун, в която се казваше, че трябвало да събереш мъката и да я оставиш на тротоара, за да я прибере боклукчията…

— Ще ми се — каза Харди.

— О, престани! — възкликна Франи и го тупна по главата. — Колко дни като този прекарваме, че да си позволяваш да ги разваляш? Беше страхотно, Синди, нищо че Дизмъс се цупи.

— Ей, песента ми хареса — оправда се Харди и се надигна. С кобура под мишницата се чувстваше като абсолютен глупак, но нямаше намерение да се появява на публични места, като парка „Голдън Гейт“, и да рискува да се натъкне на…

Така че въпреки топлия ден, върху ризата си беше сложил старото синьо и бяло яке на покойния ѝ съпруг.

— Само това трябва да прави човек с неприятностите си — обади се Синди. — Да ги пусне да си вървят. Каквото има да става, да става.

Утешително, колкото и оригинално.

— Не би трябвало да се чувстваме чак толкова зле — заяви Франи. — Виж къде сме в момента.

Бяха в Шекспировата градина в парка и лежаха върху одеяло, сега осеяно с остатъците от обяда, който Синди бе донесла за Франи. Имаше много приятели, които непрекъснато правеха приятни неща за нея. Харди знаеше, че тя е такъв човек. Той и Синди бяха изпили по няколко глътки „Кианти“ от сламена бутилка, но Франи не се отказа от безалкохолната диета, която спазваше заради бременността си. Лек бриз поклащаше върховете на дърветата.

Синди засвири някакви акорди на китарата си. Харди смяташе, че Синди е хубава. Приятна. Но не беше Франи. Не беше дори бледо подобие. Повечето от хората на възрастта на Франи му се струваха много по-млади от него самия, което, разбира се, беше самата истина, но с нея никога не се замисляше за това. Синди, с малкото си вирнато носле и китарата изглеждаше по-близо до годините на тийнейджърите, които играеха с едно фризби в другия край на поляната, а не на двайсет и пет годишна жена.

Харди отново отпусна глава в скута на Франи и каза:

— Права си. Виж къде сме.

Синди засвири нова песен и Харди затвори очи сънливо. Почувства ръката на Франи върху гърдите си, върху емблемата на якето. Може би си мислеше за Еди. Прогони мисълта от ума си. Той беше тук и Синди бе права. По дяволите оригиналността. Que sera sera. Но това за него означаваше нещо друго. Несъмнено Синди… а може би и Франи… си мислеха, че Джексън Браун е старец. А какво биха казали, ако „Пейшънс енд Прюдънс“ запееха „Que sera sera“ в Топ туенти? Самият той беше четиригодишен, като се бе появила песента, но я помнеше…

Когато отвори очи, Синди я нямаше. Хлапаците вече не играеха фризби. Вятърът бе утихнал.

— Здрасти! — усмихна му се Франи.

— Спах ли?

— Около час.

— Къде е Синди?

— Тръгна си. Поръча да ти кажа довиждане. — Мушна ръце под тила му и повдигна главата му. — Искаш ли да станеш? Схванах се.

— Можеше да ме събудиш.

Франи се изправи и се протегна.

— През последните няколко нощи почти не спа — отвърна тя. — Полагаше ти се малка компенсация.

— Невероятно. Обикновено не правя така.

Франи сви рамене и започна да сгъва одеялото.

— Е, сега го направи.

— Надявам се, не съм обидил Синди.

— Тя те харесва.

— Защо? Какво съм направил? Заспах. Мрънках заради песните ѝ.

Франи престана да сгъва одеялото и го погледна.

— Дизмъс, ти си ти. Не играеш игри. Правиш каквото правиш, но не се стремиш да впечатляваш околните. Ти си това, което си. Според мен, това е чудесно. Трябва да го знаеш.

— Добре.

— А сега пък се смути.

Харди се облегна на дървото. Очите на Франи блестяха в светлозелено под разкошната ѝ червена коса. Макар че бременността ѝ не личеше, тялото ѝ бе наедряло и Харди вече не можеше да види в нея някогашното крехко момиче, което бе подкрепил, когато припадна на гроба на Еди.

— Страхотна си — каза ѝ. — Гордея се с теб.

Тя знаеше какво има предвид. Очите ѝ сякаш всеки миг щяха да се налеят със сълзи, но Франи се овладя, сбърчи нос и успя да се усмихне.

— Върви да събереш мъката си. Боклукчията идва утре.

Харди почувства как нещо в него се преобръща. Погледна през клоните на дърветата и се опита да разбере какво е то.

— Тяло?

— Нещо, което напомня тяло.

— Тоест, мъртвец.

— Да, мъртвец.

Пико Моралес поклати глава. Пико беше уредник на аквариума „Стейнхарт“, който също беше в парка „Голдън Гейт“. Харди бе оставил Франи в японската чайна и се бе отбил да види приятеля си, който работеше всеки ден, освен неделя. Стояха зад аквариумите на тропическата секция, осветени в синьо. Зад стъклата се виждаха флуоресциращи червени, сини, жълти и зелени рибки, които се носеха плавно или се стрелкаха от камък на камък. От другата страна се нижеше безкрайна върволица хора с хипнотизирани лица.

— Нямам представа — поклати глава Пико.

— Хайде, Пико, морската вода е твоя живот.

— Но не и труповете.

Минаха няколко аквариума по-нататък.

— Трябва ми нещо, което би се държало като човешкото тяло в морската вода. Което би плувало по същия начин.

— Нещо гумено, например?

— Не знам. Въпросът е да не му влияе вятъра.

Пико записа нещо на листа, прикрепен към един от аквариумите.

— Какво видя? — попита Харди. И двамата се вторачиха в аквариума.

— Виждаш ли малкото петънце под окото на тази ангелска риба? Трябва да се наблюдава, това е. Напоследък имаме случаи на такъв рак или може би някаква гъба. Не знам какво е. Анализираме тропическата вода.

— Имате тропическа вода?

Пико се изправи.

— Нали сам каза, че морската вода е моя живот. Може да е всичко. Ако получим отровена с цианид партида, проблемите могат да се проявят и в следващото поколение.

— Цианид?

Пико продължи към следващия аквариум.

— Тропическите ловци често използват цианид по рифовете.

— Цианидът не убива ли рибата?

— Убива я. Сърцето ми се къса. След сто години може да не останат никакви рифове. Не се шегувам. Цианидът убива и коралите. Но… — той вдигна пръст нагоре — някои от по-издръжливите малки дяволи оцеляват и могат да донесат цяло състояние. Затова е и цялата работа.

— И вие купувате риби от такива типове?

Пико го погледна.

— Мислиш, че бихме подкрепили подобна гадост? Подбираме снабдителите си много внимателно, но понякога идва по някой и друг отровен екземпляр. Поне така си мислим. Като видя ангелска риба с „насинено“ око, започвам да се чудя.

Влязоха в залата, която Харди познаваше най-добре, недалеч от кабинета на Пико. Там имаше огромен бетонен резервоар, чийто ръб се издигаше на метър от пода. Той, Пико и други доброволци бяха разхождали в него големи бели акули с часове. Големите бели акули не можеха да дишат, ако не се движат във водата, а тези гиганти почти винаги идваха от рибарските лодки травматизирани до смърт. Досега нито една не бе оцеляла, но мечтата на Пико беше да отгледа бяла акула в аквариум за първи път.

Двамата седнаха на бетонния ръб на резервоара. Пико извади цигара от джобчето на ризата си и я запали.

— Нали знаеш какво всъщност представлява човешкото тяло? Торба морска вода.

— Най-много харесвам поетичната ти страна — отбеляза Харди.

— Истина е. Химически погледнато съставът е почти същия.

— Добре.

— Така че едно тяло, което плува в морска вода, е като част от нея. В сладката вода е различно… там нещата зависят от въздуха в дробовете, от насищането на тъканите с вода и така нататък. Тялото може да потъне или да остане на повърхността. В солена вода обаче специфичните плътности са толкова близки, че почти винаги плува. Можеш да излееш малко оцветител и да видиш накъде ще отиде — същото е.

Харди ритна с пета бетона.

— Не. Вятърът или минаваща лодка могат да променят посоката. Трябва да плува, но не на повърхността.

— Аха! — възкликна Пико и скочи на пода.

— Какво? — попита Харди.

Пико протегна ръка зад вратата и откачи един от неопреновите костюми, които стояха там за доброволците, които се занимаваха с акулите.

— Най-близкото нещо до човешкото тяло е човешкото тяло. Облечи това и виж накъде ще те отнесе водата.

Как бе възможно нещата да са толкова заплетени? — питаше се Ейб Глицки, докато караше по магистралата покрай парка „Кендълстик“, извън града и извън юрисдикцията си, за да поговори с един бивш полицай, чиято връзка със случая беше незначителна. Поклати глава. Фло беше права — влагаше прекалено много старание. Искаше да обърне всички подмолни камъни, за да е напълно сигурен, че няма да обвини не когото трябва.

Един от първите му случаи беше Харун Палави, вносител на килими от Иран, дошъл в страната преди седем месеца. Беше убил жена си и роднините ѝ, с които живееха заедно. Съседите ги бяха слушали как си крещят със седмици. Глицки бе разпитал Харун и се бе оказало, че той няма алиби — твърдеше, че е работел сам в склада си. Нямаше други вероятни извършители. Отпечатъците от пръстите на Харун бяха открити навсякъде по оръжието на убийството и той се бе опитал да обясни факта с това, че когато влязъл, взел захвърления край трупа на жена му пистолет. Бил уплашен. Помислил, че убиецът все още е наблизо.

Глицки бе арестувал Харун. От някаква съседка, също иранка, разбрал, че жена му ѝ се оплаквала от живота си в Америка и искала да се прибере у дома. Харун тормозел нея и родителите ѝ. Тогава Глицки бе сметнал, че е опявала на мъжа си и в един момент той не е издържал. Нямаше представа що за хора са иранците, но знаеше, че са отмъстителни, око за око, и че животът няма голяма стойност за тях. Освен това Харун не се бе постарал да научи английски както трябва.

Бяха осъдили търговеца на килими на петнайсет години затвор, плюс още две за пистолета, за убийство в състояние на афект, от които той бе излежал три дни — тогава го намериха на пода на килията му с пукнат череп и счупен врат. Беше се хвърлил върху бетона с главата надолу от втория ред нарове. Глицки смяташе, че това е ефективен начин да сложиш край на живота си, макар че не всички имаха куража или въображението да прибегнат до него.

Това щеше да е краят на случая, ако след два месеца още една иранка от същия район не бе намерена мъртва и не се бе оказало, че съдружникът на Харун, Реви Манис, не можел да понася жените да му отказват. При разпита бе станало ясно, че съпругата на Харун била заплашила да каже на мъжа си за опитите му и той я убил, за да не пострада репутацията му и да не загуби бизнеса си. Тъй като родителите ѝ също били там, наложило се да премахне и тях.

Това бе най-тежкият момент от кариерата на Глицки като полицай, защото той си даваше сметка, че предразсъдъците му са убили невинен човек. Не искаше нещо подобно да се случи пак…

Сви по разклона към Сан Бруно и се върна назад, за да потърси адреса. Кварталът беше индустриален, предимно лека промишленост, вклинен между Ел Камино Реал и магистралата.

Не искаше да прави прибързани заключения за убиеца на Максин — все още имаше притеснения — и трябваше да дойде дотук, защото лабораторията не бе готова с изследванията, а Харди бе споменал за възможната връзка между Хектор Медина и Ръсти Ингреъм. Струваше му се пресилено. Имаше жертва на убийство и, ако се съдеше по статистиките — най-добрият възможен заподозрян, отхвърленият съпруг. Ако някога напишеше книга за убийствата, щеше да започне с главата за семействата. Останалата част нямаше да е много дебела.

От лабораторията обаче още не бяха дали резултатите от баржата на Ингреъм, така че засега не беше възможно да докаже присъствието на Рей Уиъртам. Бе доста сигурен, че ще го докаже, а след това просто щеше да отиде при Рей да го арестува. Делото едва ли щеше да е съвсем леко, но повече от това не би могло да се желае.

За Ръсти Ингреъм Ейб Глицки искаше да вярва, че се крие някъде от ревнивия съпруг. Не можеше обаче да не признае, че и Харди имаше право — Ръсти би трябвало да му се обади. Разбира се, докато не откриеха тялото му или не установяха някаква убедителна причина за изчезването му, Ръсти официално оставаше жив и — а това беше по-важно — не можеше да се смята за жертва на убийство. Следователно не влизаше в задълженията на Глицки. Животът и без това бе предостатъчно сложен.

Беше открил телефонния номер на Медина в указателя и се бе обадил, за да си уговорят среща.

— Значи педалът се е разприказвал, а? — бе казал Медина по телефона.

Глицки нямаше представа за какво говори.

— Искам да се срещнем във връзка с Ръсти Ингреъм.

Смях.

— Това също. Всеки си намира майстора. Добре, мини при мен, нямам какво да крия.

Пред къщите бяха паркирани коли, по улицата имаше петна от машинно масло, навсякъде наоколо се търкаляха капачки от бутилки, кутии от бира и счупени стъкла. Беше горещ, тих, миришещ на бензин следобед. Четирите дървета на улицата бяха останали без листа. На ъгъла се виждаше изоставен жълт училищен автобус с изпочупени стъкла, по капли. Небето изглеждаше ниско, оцветено в белезникаво синьо.

Медина бе облечен с изпоцапана бяла фланелка и възшироки зелени панталони. Миеше колата си в предния двор, а край него се въртеше момиче. Още нямаше двайсет. Едноетажната къща някога бе боядисана в зелено с жълти кантове, но след десетилетие ярките цветове изглеждаха мръсни и потискащи.

Глицки слезе от колата, а Медина избърса ръцете си в една гюдерия. Момичето дори не вдигна поглед — продължи да бърше предното стъкло с насапунисана гъба. Медина прекоси двора и посрещна Глицки край колата му, на тротоара.

— Предпочитам да не говорим пред Мелани — обясни той, без да подаде ръка.

Глицки се облегна на колата.

— Объркваш ме — каза той.

Медина, нисък и набит, продължаваше да премята гюдерията в ръцете си.

— Не е нужно да играеш игри пред мен. Някога бях ченге.

— Разбира се, помня те. Знам, че си пострадал. Каква игра мислиш, че играя?

— На добрите и лошите, а?

Глицки се озърна демонстративно.

— Има ли тук още някой, когото не виждам?

— Татко, къде има още сапун? — извика момичето.

Медина се обърна.

— Там, в кофата, скъпа. Отиди до кофата. — Погледна Глицки и добави: — Дъщеря ми. Доста е разсеяна.

Глицки я проследи с поглед, докато отиде до кофата, изстиска гъбата и се върна, после пое дъх и заговори:

— Тук съм, защото си се срещал с мой приятел, Дизмъс Харди, който спомена, че през последните няколко седмици си имал вземане-даване с Ръсти Ингреъм. Ръсти е изчезнал и реших, че може да ме насочиш по някаква следа, ако случайно ти е казал къде отива.

Медина тръсна глава, сякаш за да я избистри.

— Харди ми каза, че Ингреъм е мъртъв.

— Харди прави прибързани заключения. Нещо се е случило на мястото, където живее Ръсти. Намерихме малко кръв, която е от неговата група, но няма труп. Може да е жив, може да е отишъл някъде.

— По дяволите! — изруга Медина.

— Защо по дяволите?

— Защото не е мъртъв, ето защо.

— Е, може и да е. Просто не сме сигурни. Така или иначе, понеже сте разговаряли…

— Не сме. Казах на приятеля ти, че не съм говорил с Ръсти.

— Според него, ти си му се обаждал.

Мъжът пристъпи от крак на крак и се загледа някъде над рамото на Глицки. Ейб го изчака.

Медина се обърна назад и повика дъщеря си по име. Тя престана да мие и послушно вдигна очи към него.

— Искаш ли да влезеш и да ни донесеш две бири? — попита я той. После кимна и отиде да седне на сянка, върху стъпалата пред къщата. Глицки го последва, доволен, че ще се скрие от горещината. Когато Мелани се появи, Медина тупна с ръка до себе си и момичето седна. Той отвори едната кутия, подаде я на Глицки, после отвори втората и даде на дъщеря си да отпие глътка.

— Не съм разговарял с него. Можеш да ми вярваш или да не ми вярваш, все ми е едно. — Глицки отпи. — Обадих му се, но затворих. Нямаше смисъл. Каквото и да му бях казал след всичките тези години, щеше да е все едно.

— Добре… — Глицки не знаеше накъде бие.

— Искам да кажа, че нямаше защо да се занимавам с Ингреъм. Реших, че ако искам да направя нещо реално, вместо да се чувствам като скапан… — млъкна, за да намери точната дума — … импотент, трябва да изпържа друга риба. — Понеже Ейб не попита нищо, добави: — Говоря за Тредуел.

— Кой е Тредуел?

— Тредуел. Педерастът, който иска да накисне Валенти и Рейнс.

— Тредуел — повтори Глицки. — Има ли тук някаква връзка, която не схващам?

Медина избърса потта от челото си с гюдерията.

— Работата е в това, че гадният номер, който на времето ми погоди Ингреъм, сега се повтаря. Гледам си работата и се грижа за Мелани, доколкото мога. След като жена ми ме напусна… заради онази история, съм сам. Гневът не ме е оставял нито за миг. — Алуминиевата кутия изпращя в ръката му. — Хрумна ми да си разчистя сметките с Ингреъм. Затова му се обадих.

— А какво общо има Тредуел?

Медина присви очи и вдигна кутията към устата си. Печелеше време.

— Нищо. Тредуел няма нищо общо.

— Хектор, ти заговори за него, не аз.

Медина стисна кутията отново и се втренчи в нея.

— Реших, че ако поговоря с Тредуел, ще направя добро на Валенти и Рейнс. Ингреъм беше стара история и нямаше смисъл да се занимавам с него.

— Значи си говорил с Тредуел.

— Да.

— За Рейнс и Валенти?

Кимна.

— Опитах се да го убедя да ги остави на мира. Да се откаже от обвиненията в полицейска бруталност и дискриминация спрямо обратните.

— И?

— Нищо — отвърна Медина. — Абсолютно нищо. Изслуша ме, докато му обяснявах какво е да те обвинят в безумия и как след това не можеш да се измъкнеш… после ми каза да вървя на майната си и толкова.

Глицки погледна Мелани, после към хлапето, което мина по улицата на скейтборд. Нещо не му беше ясно.

— Тогава защо се притесняваш, че Тредуел може да се е разприказвал? Когато ти се обадих, ти каза: „Значи педалът се е разприказвал“. Помниш ли? Какво имаше предвид?

— Не знам. Реших, че може да ме накисне за нещо… че съм влязъл в дома му незаконно или нещо такова. Веднага щяха да му повярват, щом става дума за мен.

Глицки се замисли за момент, допи бирата.

— Значи нищо не знаеш за Ингреъм.

— С него не съм разменил и дума. Това е божията истина.

Глицки стана и се протегна.

— Ето какво, Хектор — каза той, — бил си в занаята и знаеш. Когато хората не ти казват истината, се появява едно особено чувство. Може и да не лъжат в точния смисъл на думата, но все пак усещаш нещо.

— Изобщо не съм говорил с него!

Мелани се залепи за баща си. Той я потупа по крака, притисна я до себе си и се вторачи в Глицки.

— Това го казваш ти. Между другото, за протокола, спомняш ли си къде беше в сряда вечерта, преди три дни?

Медина дори не се замисли. Помнеше.

— Тогава бях на работа две смени една след друга. От осем до четири и от четири до полунощ. Записано е в дневника.

Глицки кимна.

— Разбира се.

Медина пак потупа дъщеря си, този път по главата.

— Хайде сега да измием гумите, скъпа. — Тя скочи и изтича до кофата. — Слушай, трябва да се грижа за детето си. С това се занимавам. Водя скромен живот и не искам неприятности.

— Въпреки това отиде при Тредуел.

Медина погледна към бялото небе и си допи бирата.

— Понякога човек трябва да прави и по нещо за душата си. — Посочи с жест мрачната околност. — Мислиш ли, че това тук е достатъчно?

Ейб се огледа и благодари на Хектор за отделеното време.

Когато стъпи на магистралата, Глицки отвори прозорците на колата и се остави да го продуха вятърът. Приказките на Хектор Медина за душата звучаха убедително, колкото приказките на някой индустриалец от химическата промишленост за околната среда. И след като бе способен да наруши спокойния живот, който водеше с дъщеря си, заради душата си, колко ли по-добре би се почувствал, ако си бе разчистил сметките с Ръсти Ингреъм? Ето това вече щеше да е грижа за душата.

Естествено, в дневника бе записано, че Хектор Медина е бил на работа, така че имаше алиби, но пък алибитата можеха и да рухват. Името му фигурираше на хартия, но Глицки се питаше дали някой го бе виждал в действителност. От друга страна, дори и да не бе мърдал от работното си място, не беше нужно кой знае какво въображение, за да си представиш, че Медина познава хора, които са готови да вършат лоши неща — за да върнат услуга или срещу пари в брой.

Сега бяха налице двама души, от общо тримата заподозрени, които имаха мотив да видят сметката на Ръсти Ингреъм. Ако, разбира се, Ръсти Ингреъм беше мъртъв. Може би Харди щеше да открие нещо…

Реши, че всичко зависи от лабораторията. Ако установяха, че някои от отпечатъците, влакната или космите на баржата са на Рей Уиър, би могъл да го арестува. Ако намереха доказателства, че Бейкър или Медина са ходили там… Тогава, дори и без труп, Глицки щеше да се съгласи, че съдбата на Ръсти по-вероятно не е била завидна. Може би същата участ очакваше и Харди?

При излизането си от затвора Луис Бейкър бе получил полагащите му се двеста долара. Боята, стъклата и храната, които беше купил за къщата на Мама, му бяха излезли малко повече от сто и шейсет. Беше ѝ дал още десет за маратонките. Билета за автобуса до дома и някои други дреболии му струваха още десет, а закуската тази сутрин беше три и петдесет.

Оставаха му дванайсет долара. Нямаше къде да отседне, все още нямаше пистолет.

Сега положението беше доста по-различно от някога, преди да влезе в затвора. Всички заложни къщи имаха решетки на прозорците. Проводниците на алармените системи се виждаха и с невъоръжено око и макар и да умееше да си служи с шперцове, всъщност не беше специалист по тази част. Нововъведенията го караха да бъде предпазлив.

Истината обаче бе, че имаше нужда от пари и от оръжие. Нямаше да се остави да го приберат отново, дори и само за разпит. Ако се опитаха да го ликвидират, щеше да вземе неколцина от тях със себе си. Мислеше за надзирателите, за Ингреъм, за Харди… за всички, които му бяха погаждали мръсни номера. Може би дори щеше да е забавно да стреля по тях, да се освободи от гнева си. Бързо и лесно. И без това не му се очертаваше кой знае какъв живот на свобода.

Магазинът беше малък, за напитки. Наблюдавал го бе в продължение на два часа — неголям, постоянен поток клиенти. Преди да отвори, витрините бяха защитени с решетки, но те сега бяха нагънати като акордеон в двата края.

Луис влезе в полутъмния магазин от огряната слънчева улица. Беше доста сигурен, докато стоеше отвън, но сега, когато беше вътре, вече не се съмняваше. Мястото бе такова. Бял човек, който държи магазин в такъв квартал, би трябвало да има пистолет под тезгяха, но все пак е рисковано да се обзаложиш. Щом обаче видя календара на Националната оръжейна лига над хладилните шкафове, беше готов да извади всичките си пари.

Влезе и видя, че тезгяхът е дълъг около пет метра и е вдясно, покрай стената. Човекът зад него беше на около петдесет и пет. Седеше на стол зад касовия апарат и Луис му кимна приятелски. Беше изчакал магазинът да остане празен, но не бе направил и крачка навътре, когато отпред спря полицейска кола и от нея слезе ченге със синя униформа.

По дяволите!

Луис отиде в левия заден ъгъл на магазина. Трябваше му нещо дълго и сравнително тежко. Ченгето отвори един от хладилните шкафове и заоглежда газираните напитки.

Не ти трябва да започваш с ченгето, особено когато партньорът му чака отвън. Ако беше само един, може би щеше да успее да го издебне отзад и да го свали на земята, но не и този тук — собственикът вероятно щеше да го застреля, а ако не той, партньорът.

Луис продължи да оглежда рафтовете, сякаш търсеше нещо, и си мислеше, хайде, хайде, хайде… Най-накрая полицаят взе бутилка „Севън ъп“ или каквото там пият полицаите и отиде до тезгяха.

Трябваше да се забави още минута-две, но не повече, за да не предизвика подозрения. Бръкна в джоба си и се престори, че си брои парите. Беше добра идея да покаже, че има пари. Трябваше да ги преброи, за да види дали ще му стигнат да купи каквото иска.

Чу, че касовият апарат издрънча. Добре, време е. Протегна ръка най-горе и взе бутилка „Галиано“. Сякаш беше направена специално за такива работи.

Само че ченгетата все още бяха там, в колата пред магазина. Луис погледна натам и отбеляза:

— Много блести навън.

Собственикът се обърна нататък и леко примижа. Ченгето откъм магазина вдигна кутията към устата си. В другия край на тезгяха Луис видя слънчеви очила. Хайде, карай, мислеше си. Карай!

Човекът зад тезгяха бе взел бутилката и вече набираше цената. Луис си сложи чифт слънчеви очила и се заоглежда в огледалото над щанда. Ченгето говореше нещо на партньора си и двамата се смееха. Разкарайте се, по дяволите. Чупката.

— Това ли е всичко? — попита собственикът.

Луис се приближи, без да сваля очилата. Колата отвън избръмча, включи на скорост. Той се усмихна.

— Ще взема и очилата.

Мъжът бе сложил бутилката в книжен плик, а Луис хвърли пред него няколко банкноти.

Онзи се наведе, за да ги вземе и каза:

— Струва ми се, че не са д…

Не успя да продължи, защото Луис замахна и го удари по лявото ухо. Прескочи тезгяха още преди собственикът да се свлече на пода. На пирон отдолу висеше револвер с къса цев. До него имаше и кутийка патрони. Луис мушна оръжието и патроните в джоба на панталоните си, удари касовия апарат, за да се отвори и взе всичките банкноти. Вдигна преградата и под нея намери две по сто и пет по петдесет. После подритна с крак главата на падналия. Нямаше да се свести през следващите трийсет секунди, което беше повече от достатъчно. Прескочи отново тезгяха, отиде до вратата и се огледа в двете посоки. На петдесет метра нямаше никой, така че излезе, с ръце в джобовете и тръгна вдясно. На ъгъла сви и се отправи към „Филмор“ и колата на Мама.

След като се канеха да го заковат за две убийства, този жалък обир на магазин нямаше да окаже голямо влияние върху присъдата, а той подобряваше възможностите му, което е най-важното условие, за да оцелееш — малка преднина. Това и да знаеш на кого да видиш сметката най-напред.

— Шегуваш ли се? — извика Ейб Глицки. — Шегуваш ли се!?

Техникът, млад филипинец, може би на двайсет и шест, сякаш се засрами.

— Такива са заповедите, сър.

Ейб вдигна ръка и се хвана за челото. Отстъпи назад, обърна се, опита се да проумее и пак се върна при бюрото.

— Слушай, синко, съжалявам. Не искам да си го изкарвам на теб, но разследвам убийство и обикалям целия град, за да събера каквото ми трябва. Докладът на лабораторията е много важен.

— Да, но ни казаха… имаме списък от близо осемдесет предмета от кабинета на шефа, с които трябва да приключим преди всичко останало.

— Преди материалите от разследване за убийство!? Шефът иска да хване онези с птичите лайна преди един убиец! Не мога да повярвам!

— Вярно е, сър — поклати глава момчето.

— Да не би Ригби да смята, че който е направил онази гадост е толкова тъп, че да си остави отпечатъците в кабинета му? Че едно ченге няма да помисли за това?

— Да, сър.

Ейб се опря на бюрото с две ръце. На стената зад момчето имаше плакат — мъж се смее, а отдолу надпис: „Искаш го кога??!!“. До него имаше друг: „Коя част от НЕ, не разбираш?“ Ха, ха.

Изведнъж Ейб отпусна рамене и без да каже дума, се обърна и излезе.

Беше ясно какво трябва да направи. Трябваше да престане да се бори със системата тук. Беше такава, каквато е и човек или ставаше част от нея, или не. Самият той беше част от нея дълго време. Бе пожертвал съботата си, за да си свърши работата както трябва. Защото беше съвестен. Би могъл да изтърпи, че нямаше да получи и цент за това допълнително време. Би могъл да изтърпи повърхностното отношение на Лание към Луис Бейкър. Би могъл дори да изтърпи отказа на лабораторията да работи извънредно и да изчака резултатите до понеделник.

В никакъв случай обаче нямаше да търпи шефът да нарежда на лабораторията да се занимава с двама шегаджии, пуснали в кабинета му кокошки, преди всичко останало.

Глицки влезе в кабинета си и извади заявлението до полицията в Лос Анджелис. Подписа го, мушна го в плик и го адресира. На излизане го пусна в пощенската кутия край служебния вход.

Отпуснат във водата, неподвижен, оставил се на течението да го влачи накъдето си ще, Харди си помисли, че ще изчака докато свършат двете бутилки въздух — около четирийсет и пет минути — и след това ще види къде е попаднал.

Не искаше да се прибира у дома си, не искаше и да злоупотребява с гостоприемството на Франи (това ли беше истинската причина?) — затова взе един неопренов костюм от Пико, взе под наем акваланг, купи водолазна маска и скочи във водата край баржата на Ингреъм малко след шест часа, когато отливът вече започваше. Течението все още беше слабо, но го придвижваше и той смяташе, че ще се засили още повече.

Ако Ръсти е бил в леглото, когато е бил застрелян, мислеше си, логично е да се приеме, че не е имал много дрехи, които да натежат, така че се е носил под самата повърхност. Като него в момента.

Още в самото начало водата го понесе към залива, което потвърждаваше предположението му за това, което се бе случило с Ръсти. В началото бе смятал, че съществува възможност край баржата да се е образувал някакъв водовъртеж, който да е носил трупа в кръг, но бе доплувал до мястото, където се смяташе, че Ръсти е паднал и се бе оставил на течението. След два фалстарта, при които водата го блъскаше в баржата, най-накрая се бе оказал почти в средата на канала.

Видимостта беше много малка, въпреки водолазната маска — не повече от метър. Под водата чуваше единствено дишането си. Беше с ръкавици и неопренови чорапи без плавници. Каналът Чайна Бейсън беше рядко използван воден път, но той все пак се ослушваше за шум от двигатели — не му се искаше да го блъсне някоя лодка, отправила се към кейовете.

Иначе беше изцяло потопен във водата — изолиран, затоплен, невидим и сигурен в безопасността на начинанието си. Донякъде всичко това му напомняше за нощните скокове с парашут — не му се искаше да си спомня колко пъти бе скачал. За първи път от четири дни престана да мисли за Луис Бейкър.

Не беше в състояние обаче да забрави ръцете на Франи, които го прегръщаха в парка. Виждаше как очите ѝ се вглеждат в неговите, как усмивката ѝ прониква отвъд страховете и отбраната му. Усещаше как тялото ѝ се притиска към неговото, пълните гърди, коремът — вече не малко момиченце, не по-малката сестра на някого… а зряла жена в разцвета си, очакваща своето бебе.

Харди си спомни, нямаше как да не си спомни, времето с Джейн, когато тя беше бременна с Майкъл. Началото, когато свиваха гнездото си. Промените в къщата, боядисването на бебешката стая, новите неща, които му се струваха толкова невъзможни — малките дрешки, дрънкалките, какво ли още не.

Застави се да не мисли затова. Когато Майкъл умря, имаше чувството, че животът му също е свършил. Джейн също. Дори и сега не беше сигурен дали се е отърсил напълно. Опитваше се да не мисли за него, за времето с Джейн, казваше си, че вече никога няма да позволи да му се случи подобно нещо. Някои неща служеха за урок — не му беше писано да бъде баща. Надеждата се бе вкоренила в него твърде дълбоко и нещата придобиваха значение, което дори добре отработеният му цинизъм не би могъл да отрече… А бебето на Франи дори не беше негово.

Ами Джейн? Джейн бе преживяла всичко това с него, бе се върнала при него, най-накрая, за да погледне през тъмния тунел, който той бе издълбал, за да могат да видят поне малко светлина в другия край, за да си дадат сметка, че не всичко в живота е черно. Имаше любов. Секс. Нещо повече от секс. Беше живял без това достатъчно дълго, за да го осъзнае. Тогава… наречи го любов, Диз. Кажи на Джейн, че я обичаш. Чувстваш го като любов.

Но… трябва да признаеш, че не е както преди. Вече ги няма кънтящите камбани, разтуптяното от щастие сърце, неспособността да говориш.

Какво искаш тогава? Бъди реалист, Диз. Това е нещо ново, което обаче липсва, когато си с Джейн. Как бихте могли, след като сте загубили детето си, след развода, след нейния втори брак?

Бъди честен. С Джейн сте преживели хубави моменти, но тя вече има свой собствен живот и не се нуждае от теб така, както може би се нуждае Франи.

Но без обещания, нали? От време на време се бе опитвал да говори за бъдещето, но Джейн все не беше готова. Никога…

Прогони тези мисли. Водата започна да става по-бистра. Протегна ръка напред и установи, че вече вижда дланта си. В периферното му зрение се мярна сянка — може би някаква риба.

Показа се на повърхността и видя, че е на петдесетина метра от края на канала. Погледна часовника си — бяха минали само двайсет и две минути, а отливът дори не бе достигнал пълната си сила. Последните лъчи на слънцето осветяваха върховете на небостъргачите, но каналът и бреговете му бяха в сянка. Отправи се към брега с усещането, че е постигнал нещо.