Рекетът

12

Мани Губиша бе повикал маникюриста в кабинета си. Той беше сложил сгъваемата си масичка вдясно от бюрото, а върху нея имаше малка възглавничка и кърпа, за да подпре ръката му, няколко шишенца с лосиони, пили и ножици. Мани изобщо не го поглеждаше. Седеше отпуснат назад, със затворени очи, а масивното бюро го делеше от Фред Тредуел.

През прозореца зад главата му се виждаше все още светлото небе. Макар и да бе събота, Мани Губиша бе в пълното си адвокатско величие — сакото на скъпия му костюм висеше на дървена закачалка вляво зад гърба му, той беше по светлосиня ръчно изработена риза, с монограм на джобчето, лилави тиранти и същата на цвят вратовръзка. Ръкавите му бяха разкопчани и навити нагоре, заради маникюра, а копчетата бяха сложени на няколко сантиметра едно от друго върху масата и се пулеха към Тредуел като пиян булдог.

— Общо взето — каза Губиша, — мисля, че си струва рискът. Не можем да оставим това без последствия.

Тредуел все още беше в шок и тъгуваше. След като Хектор Медина си бе тръгнал предната вечер, той бе изплакал очите си от мъка, а после си бе уговорил срещата с Губиша, за да обсъдят стратегията си. Сутринта бе уредил погребението на Попи и го бе оставил при ветеринаря. Това бе най-дългият, най-тъжният ден в живота му.

— Няма ли начин да го убия? — въздъхна Тредуел. — Предпочитам да го убия, пред каквото и да било друго.

Губиша поклати глава.

— Фред, опитвам се да те отърва от обвинение в убийство на двама души. Не мисля, че е разумно точно сега да убиваш някой друг.

— Все ми е едно.

Адвокатът погледна маникюриста, който продължаваше да работи.

— Знам, че ти е тежко. Това е естествено. — Започна да си играе с едно от копчетата. — Моята работа обаче е да не допусна да влезеш в затвора. Аз първи ще призная, че постъпката е зверска. Човек просто не проумява как е възможно. Досега не бях чувал подобно нещо и просто не мога да повярвам, че полицията е проявила такава глупост.

— Той не беше от полицията. Струва ми се, че не беше.

Губиша махна с дясната си ръка пренебрежително.

— Разбира се, че е бил. Явил се е от тяхно име и не е важно дали е било официално, или не. Струва ми се, че това е заплаха за живота ти!

— Но той уби Попи!

— Да, знам. Ужасно е, наистина, но, Фред, мисля, че трябва да се занимаваме преди всичко с въпроса как да отговорим на тази заплаха срещу теб.

Тредуел се наклони напред, седнал върху лъскавото канапе.

— Искам да го накажа.

— Разбира се, че искаш. И това е правилният подход. Предлагам да продължим с първоначалната си стратегия. В известен смисъл нашата позиция е по-силна, тъй като този Медина наистина е идвал у дома ти и е убил кученцето, докато за другите обвинения… е, знаеш, че доказателствата ни са доста слаби.

— Но глезенът ми е счупен! Това не е ли истина?

Губиша се усмихна топло, като крастава жаба.

— Да, и ние знаем как се е случило в действителност, нали? Не съм сигурен, че трябва да навлизаме в това.

Тредуел се облегна и качи гипсирания си крак върху канапето. Навън се бе стъмнило, сякаш изведнъж. Маникюристът приключи с дясната ръка на Губиша, взе масичката с нещата си и се премести от другата страна на стола му. Адвокатът завъртя копчето на бюрото си и лампите в кабинета засветиха по-силно. След това запали изящната настолна лампа пред себе си и се вгледа с възхищение в резултата от труда на маникюриста.

— Много хубаво — отбеляза.

— Медина каза, че този път никой нямало да ми повярва, какво ще кажеш за това?

— Защо ти е да лъжеш? Защо ти е да убиваш любимото си кученце? — Губиша сложи лявата си ръка на масичката и маникюристът започна. — Не. Не забравяй, че нашата сила е обществеността. Хората ще повярват на теб. Ти си жертва на фанатизма на бруталните ченгета, които не търпят различни от тях. Между другото, ако не защитим тезата си максимално убедително, ще те обвинят за двете убийства, които си извършил… — Улови ръката на маникюриста и я стисна. — … Не си чул нищо, нали, Дейвид? — После пак се обърна към Тредуел. — Честно, Фред. Случилото се може да е от голяма полза за нас.

За малко да добави: „Съжалявам, че не го направих аз“.

Когато се върна при колата, Луис Бейкър застана до едно баскетболно игрище, за да погледа как играят хлапаците. Игрището беше между него и колата на Мама. След около час реши, че никой не го наблюдава.

Разбира се, можеше и да греши, но в джоба си стискаше пистолета, така че беше готов да реагира, ако се стигнеше до нещо. Изглеждаше променен. С откраднатите пари си бе купил дрехи по мярка, бе сменил маратонките за ботуши, бе взел яке, слънчеви очила и шапка от изкуствена кожа. Избръсна се в банята на една бензиностанция и след това тръгна към колата.

Знаеше адреса — беше се запечатал в ума му преди девет години. Подкара колата и сви вляво, по „Филмор“, нагоре към Джаксън стрийт, където тогава живееше Харди — а може би и сега беше там. Така или иначе, щеше да го открие съвсем скоро.

Струваше му се странно — нещо неочаквано винаги те принуждаваше да се захванеш с работи, които не си искал. Дори сега, когато Ръсти Ингреъм беше мъртъв, също и Дидо. Излизаш от затвора, имаш намерение да тръгнеш по определен път, само че край теб се случват разни неща и скоро започваш да се носиш по вълните, без изобщо да мислиш за посоката. Ако задуха вятърът, трябва да си глупак да се опитваш да се бориш с него.

Сега пак го търсеха за убийство, както винаги. Това беше лошото — първо търсеха него. Този път още не бе успял да се измирише от затворническия сапун и всичко бе започнало отначало. Добре, така да бъде.

Не се бе получило, както му казваха, че ще се получи, но той и без това не им вярваше. Чудеше се само защо хабят толкова много време, за да убеждават затворниците в една лъжа. Там ги увещаваха, че навън ще е различно. Че имало какви ли не агенции и хора, които щели да им помогнат да тръгнат по правия път. През първата година се пулиш и си казваш, че все нещо трябва да ти говорят… могат да разказват и детски приказки. След като обаче постоиш малко вътре, всичко започва да ти се струва реално. Може, казваш си, наистина пък да има работа там, навън.

Никой обаче от онези, които излизаха и пак се връщаха, не бе успявал да си намери работа. Нормално… кой ще ти наеме бивш затворник, ако вместо него може да намери човек, на когото да има доверие?

В края започваш да вярваш в това, в което искаш да вярваш. Луис Бейкър, на свобода от три дни, вече нямаше нужда от ничии добри намерения. Нямаше как да ги дочака. Сега, когато и без това искаха да го приберат, щеше да направи нещо, така че да се почувства добре.

Спря край бордюра под една улична лампа срещу старата викторианска къща. Светеше само един от предните прозорци — като в къща, в която няма никой.

Луис слезе от колата, мушна ръка в джоба на якето си, където беше пистолетът, качи се по стълбата и позвъни. Пое въздух дълбоко и стисна оръжието.

След като никой не отвори, той опита дръжката на вратата, но беше излишно — малко над бравата беше монтирано солидно на вид, съвсем ново резе.

Добре. Влизането през предния вход и без това не беше в стила му. Слезе на тротоара и тръгна покрай къщата, по бетонния улей, отводняващ пространството между нея и съседната постройка, която бе почти прилепена. На страничната стена имаше три прозореца и всичките бяха затворени.

Сви зад ъгъла отзад и изрита капак от кофа за боклук, който, стори му се, дрънча поне десет секунди, сякаш през двора се изниза цяла армия. Разлаяха се няколко кучета и Луис Бейкър се залепи за стената на къщата, потънал в дълбока сянка.

Кучетата си ги бива, каза си. Те също събаряха боклукчийски кофи. И котките. Дори койотите. Добре. Ще почака. В затвора се бе научил да чака. Скоро всичко отново щеше да утихне.

Проточи врат и се огледа. На около пет метра, в тъмнината виждаше ограда, зад която се издигаше жилищен блок на пет-шест етажа. На всеки етаж имаше по шест прозореца, които гледаха към него. Някои светеха, но на никой от тях не се появи силует, привлечен от шума. От двете страни нямаше огради — постройките бяха до самите граници на имота. Ако го подгонеха, можеше да излезе само през тесния проход, през който бе дошъл.

В тъмнината различи малка дървена веранда и няколко стъпала, които водеха нагоре към задната врата. Отдели се от стената, заобиколи капака от боклукчийската кофа и видя други стъпала, които водеха надолу, под верандата. Там, в малка ниша под верандата, имаше врата и два прозореца, един до друг. Горната част на единия беше леко отворена.

Луис нямаше намерение да ограбва къщата. Искаше само да разбере дали Харди още живееше там и евентуално да го изчака, докато се прибере у дома. Влезе в нещо като пералня, намери вратата пипнешком, качи се по няколко стъпала и попадна в кухнята.

Очите му постепенно свикваха с мрака. Освен това по коридора откъм всекидневната се процеждаше малко светлина. На пода пред входната врата видя купчина писма, пуснати през процепа. От тях разбра, че в къщата живее някоя си Джейн Фаулър и че не се е прибирала поне от седмица.

Пусна писмата на пода и се върна в кухнята. Отвори хладилника, но запасите бяха незначителни. Две бутилки бяло вино, едната наполовина празна. Парче хляб. Някакви пластмасови кутии, които не биха побрали храна и за едно дете. Четири бутилки тъмна бира.

Взе едната, хляба и бурканче фъстъчено масло, после затършува в чекмеджетата край мивката, за да намери нож. От отворения хладилник струеше светлина, която падаше върху стената до изхода към коридора.

Направи си сандвич, отхапа и отпи глътка бира. Едва не повърна. Течността беше гъста, тъмна и имаше вкус на течен женшен. Погледна бутилката — беше решил, че е бира, но се наричаше стаут и единствената прилика с истинската бира беше формата на бутилката. Изля я в мивката.

Взе отворената бутилка бяло вино и си изплакна устата. На светлината успя да различи нещата в кухнята. Отиде до стената, за да погледне календара… и замря.

Името Дизмъс — рядко срещано — бе записано на няколко дати през септември. Усмихна се, изяде набързо сандвича и се залови за работа.

Телефонът беше на поставка в коридора и Луис рискува да запали лампата. Нямаше да се бави повече от няколко минути. Над апарата, поставен върху телефонен секретар, имаше друг рафт с няколко бележника и телефонен указател. Взе най-горния бележник и го отвори на буквата „X“. Да, беше някъде на три километра западно. Щеше да му отнеме петнайсет минути.

Фло миеше чиниите. Глицки седеше на масата и играеше „Монополи“ с трите деца. Имената на момчетата бяха Айзък(Исаак), Джейкъб(Яков) и О Джей. Фло бе теглила чертата преди да стигне до Исав. О Джей беше само на осем години, но държеше хотел на централна улица, а Глицки гниеше в затвора в очакване на чифт. Момчетата винаги се забавляваха, когато баща им, полицаят, попаднеше в затвора, но Ейб не искаше да излиза, защото нямаше никаква собственост и предпочиташе момчетата да се отстранят помежду си, така че когато излезе, да може да купи нещо евтино и да продължи играта.

Телефонът иззвъня. Ейб викаше нещо възбудено и Фло вдигна слушалката почти веднага. Чу я да казва:

— Един момент, тук е. — След това застана на вратата и добави: — Търсят те по работа.

— Както винаги.

— Твой ред е! — извика О Джей разочаровано.

— Някой да хвърли вместо мен — отвърна Глицки. — И гледайте да не е чифт.

Отиде в кухнята.

— Глицки — каза.

— Сержант — чу в слушалката, — обажда се Пол Гатас. — Пауза. — От лабораторията.

Представи си младия филипинец, когото бе скастрил през деня. В другата стая се разнесе писък — вероятно някое от момчетата беше попаднало в чужда собственост и сега трябваше да плаща. Фло отиде при тях и я чу да ги увещава да пазят тишина. Гатас говореше нещо, но Глицки не беше в състояние да се съсредоточи. Казал си бе, че заминава за Лос Анджелис при първа възможност и че няма да се занимава със случаи, за които никой не дава пет пари.

— Съжалявам — обади се той, — нищо не чух.

Грабна молива от бележника, залепен за стената на хладилника и се приготви да записва. Гатас явно бе успял да увещае някой от балистичната лаборатория да се заеме със случая и бе доказано категорично, че убийството е извършено с оръжието на Рей Уиър. Разбира се, на баржата открили отпечатъците на Ръсти Ингреъм и убитата жена, но по парчетата от счупената лампа имало и отпечатъци на един дребен местен рекетьор, на име Джони Лагуардия. Последните отпечатъци обаче били доста смущаващи.

— Има една стъклена чаша, отбелязано е, че е взета от кухнята. По нея има отпечатъци на един тип на име Луис Бейкър.

Глицки почувства студени тръпки.

— Проблемът е, че пуснахме проверка за този Бейкър и се оказа, че той още е в „Сан Куентин“.

— Компютърът им не е в час — обясни Глицки. — Бейкър беше освободен в сряда.

— Изглежда веднага се е заловил за работа.

— Да, така изглежда.

Фло се върна в кухнята и видя Ейб да присвива очи към нещата, които бе записал в бележника. Чу го да благодари на този, с когото говореше, и да му казва, че се радва, че все още има хора, които си гледат работата както трябва.

Глицки затвори телефона и остана неподвижен. Фло се приближи и го прегърна.

— Харди е в опасност — каза той. — Бейкър е бил на баржата.

Харди почувства ръката на Франи в задния си джоб, чувстваше и колта в кобура под мишницата си. Над града отново се бе спуснала мъгла. Наоколо не се виждаше нищо. До къщата на Франи им оставаха още три пресечки — от ресторанта, в който вечеряха. Още цели три пресечки нагоре по възвишението, преди да се приберат. Харди я бе прегърнал и тя се бе облегнала на него.

Той вдигна глава. Знаеше, че по цялата улица има лампи, но виждаше само най-близките. По време на вечерята, след като еуфорията от това, че е показал какво може да се е случило с трупа на Ръсти Ингреъм, се бе стопила, Дизмъс се бе замислил за реалността, за тук и сега. По това време обаче вече бе изпил по-голямата част от бутилката вино. Сега обясняваше на Франи, че ако Луис Бейкър реши да го нападне в този момент, той няма да е подготвен.

— Луис Бейкър дори не знае къде си — отбеляза Франи.

— Намери Ръсти, нали?

— Ръсти остана там, където живееше. Ти си тук.

Харди продължи да крачи. Бейкър бе имал четири дни, за да го открие и бе логично да се очаква някакъв напредък от негова страна. Не би трябвало да е толкова трудно да откриеш някого, ако наистина искаш да го убиеш. Стигнаха до пресечката на Франи. Сградите бяха гъсто една до друга, малкото прозорци просветваха в синьо от телевизорите. Горе, на височината беше студено и двамата се притиснаха още повече един в друг. Някъде напред някой отвори и затвори врата на кола. Харди се опита да различи някакъв силует в мъглата, но не видя нищо. След това чу стъпки, отекващи по асфалта. Стисна рамото на Франи и каза:

— Чакай малко. — Дръпна я назад, после в един вход няколко къщи преди нейната. Свали си якето и го сложи на раменете ѝ. — Тръгни назад и ме чакай на ъгъла. Ако чуеш нещо, което прилича на стрелба, опитай да влезеш в някоя сграда, чу ли?

Харди извади колта от кобура и се вторачи в мъглата.

— Дизмъс, какво смяташ да…

Той сложи пръст на устните си.

— Върви!

Изчака я няколко секунди, после прекоси тротоара. Премина между две от паркираните край бордюра коли, излезе на платното и продължи напред.

Да, каза си, този тип е достатъчно едър, за да е Бейкър. Беше с дълъг шлифер и шапка, нахлупена ниско над челото. Харди приклекна зад колите, без да го изпуска от поглед. Този човек определено не бе излязъл на разходка. Крачеше надолу по улицата бавно, сякаш не бързаше. Като че ли търсеше адрес. Държеше ръцете си в джобовете.

Дизмъс продължи нататък. Франи се скри зад ъгъла. До нейния вход му оставаха още пет коли, когато онзи влезе в него. Светлината от площадката на входа беше достатъчна, за да види, че е негър.

Стисна револвера и продължи нататък. Онзи го чакаше пред пътната врата, така че да го застреля веднага, щом му отвори. Харди насочи оръжието към гърба му и опря ръце върху покрива на една кола. Онзи почука.

Дизмъс дръпна петлето назад. Замисли се дали тази ситуация би минала за самозащита или би било редно най-напред да извика Бейкър, за да се обърне с оръжие в ръка. Бе участвал в сражения във Виетнам, но оттогава и през ум не му бе минавало, че ще се наложи да стреля по някого — поне докато не бе започнала безумната история с Бейкър.

Би трябвало чисто и просто да дръпне спусъка и толкова. Бейкър бе търсен за убийство. Беше убил Ингреъм, бе заплашил да убие и Дизмъс Харди. Сега беше дошъл тук и никой съдебен заседател не би повярвал, че е дошъл на гости като приятел. Трябваше да стреля. Стреляй първи, за да останеш жив.

Пое дъх и се прицели. Точно в този момент Ейб Глицки се обърна и се вгледа нагоре по улицата.

— Боже! — изпъшка Харди. Пак ли! Спусна петлето на колта, прибра го в кобура, после се изправи и прекоси улицата.

— Ейб! Каква изненада да те срещна тук!

Тримата седнаха на чаша топло какао в кухнята.

— Това е къщата на Джейн! — възкликна Харди.

— Така ли? — попита Глицки.

— Когато Бейкър влезе в затвора, беше на двама ни.

Франи все още беше с якето на Харди и се бе увила с него.

— Значи е търсел теб.

Харди кимна.

Най-накрая и Глицки започваше да му вярва.

— Щом като това е къщата на Джейн…

Харди повтори адреса и Ейб потвърди, че е същият.

— Вече не върви да го наречем съвпадение, нали, Ейб? — попита Харди и отпи малко какао.

— Значи е мъртъв? — попита Франи. — Луис Бейкър?

Глицки поклати глава.

— Още не. — Обърна се към Харди. — Улучили са го два куршума. Сега е в областната болница.

— Как са го хванали?

— Вдигнал е шум. Запалил е някакви лампи… предполагам, че е забравил как се правят тези неща или пък е бил прекалено самоуверен. Както и да е. Един от съседите знаел, че в къщата няма никой и се обадил в полицията. Нашите го пипнали, когато излизал. Заклещили го и той извадил пистолет.

Харди се отпусна на стола си.

— Значи всичко свърши — поклати глава той и разказа на Глицки за експеримента в канала.

— Добре — отвърна Ейб. — Не се сърди, но това още не доказва, че Ръсти е мъртъв.

Харди въздъхна.

— Все пак, както сам каза, подсилва аргумента.

Глицки вдигна ръка.

— Да, ако спориш с някого. Аз лично съм убеден, че е бил Бейкър. Доказано е, че е бил на баржата, имал е мотив, оръжие… какво повече трябва?

— Значи дойде дотук, за да ми кажеш това?

Глицки поклати глава.

— Научих тези неща, докато идвах насам, по радиото. А тръгнах, защото разбрах, че Луис е бил на баржата и исках да те посъветвам да внимаваш.

— Аз внимавах.

— Знам, видях — отвърна Глицки. Не се чувстваше комфортно в присъствието на въоръжени лица, дори и да имат разрешително, дори и да са му най-близки приятели. — Колко остана, за да ме застреляш?

— Много — отговори Харди.

Франи напълни чашата на Глицки още веднъж.

— Той се безпокоеше, Ейб — каза тя. — На негово място и ти щеше да постъпиш така.

— Виждаш ли? — Харди опита да се усмихне, но продължаваше да се чувства сякаш някой го бе ритнал в стомаха. Не знаеше дали щеше да натисне спусъка или не, но беше се разминало на косъм.

Глицки се зае да духа какаото, макар че нямаше нужда да го прави.

— Преди да разбера за Бейкър тази вечер, смятах да намина при теб с материалите по случая, за да те поуспокоя с малко леко четиво.

Харди опипа книжния плик.

— Какво толкова има да чета?

— Не забравяй, че това беше преди да установим присъствието на Бейкър на баржата. Исках да разбереш, че има и други заподозрени, които те познават колкото познават Езекил. Помислих си, че това ще ти помогне да се поуспокоиш поне малко, да не се тормозиш толкова с Луис Бейкър.

— Няма ли да ти трябват тези материали? — попита Франи.

Ейб стана.

— Мисля, че вече не.

— Какво има, Ейб?

Лицето на Глицки притъмня като облак. Очите му бяха зачервени.

— Махам се, Диз. Вече на никой не му пука. Знаеш какво имам предвид… Може да се предположи, че е бил Бейкър, вероятно е бил Бейкър, затова дай да го тикнем в газовата камера и толкова. Напомня ми за филма „Казабланка“. Прибираме обичайните заподозрени. Е, това не е истинска полицейска работа. Аз не работя по този начин, така че да вървят по дяволите. Извини ме за френския — каза той на Франи.

Навън излезе вятър и засвири в прозорците. Глицки бутна стола си напред и каза, че ще се прибира у дома. Харди и Франи го изпратиха до вратата.

— Какво сега? — попита Харди.

— Казах ти, отивам си у дома. Утре ще дойдете, нали?

Изчакаха го, докато се качи в колата си и Франи затвори вратата. Обърна се към Харди учудено.

— Спомена Езекил!?

Харди седна на канапето и отвори папката от плика на Глицки отпред на масичката. Някъде зад гърба си чуваше шума от душа, защото Франи се къпеше. Беше свалил и ризата си и се бе наметнал с одеялото. Наведен напред, опрял лакти на коленете си, започна да чете и за първи път му се стори, че вижда нещо.

Сега, когато Луис Бейкър вече не го заплашваше пряко, си даде сметка, че фактите срещу него не са по-силни от фактите срещу Рей Уиър, ревнивият съпруг, примерно, или дори Хектор Медина, който имаше зъб на Ръсти от години.

Освен това Ейб беше написал името Джони Лагуардия с три удивителни отзад и с обяснението, че отпечатъците от пръстите му са били намерени по парчетата от счупената лампа. Харди досега не беше чувал това име, дори и от Ейб, и се питаше каква е била ролята му, че да си струва трите удивителни.

След това си спомни, че отпечатъците на Луис Бейкър също са били намерени на баржата, в кухнята, а щом той е бил там, значи е извършил и убийствата.

Нали?

Стана, уви се с одеялото и закрачи от прозореца до вратата и обратно. Мъглата, носена от вятъра надолу по хълма, сякаш фосфоресцираше.

След това си спомни как се бе почувствал, когато зърна фигурата на Ейб в същата тази мъгла. Как за малко не го застреля в гърба. Или не за малко. Вече паметта му започваше да действа избирателно. Всъщност, дори и да беше Бейкър, нямаше да стреля, нали?

Ейб можеше да бъде взет за Бейкър. Може би, до някаква степен, дори за Харди двамата бяха еднакви.

Е, нямаше намерение да губи от съня си в безпокойства за съдбата на Луис Бейкър — той бе ходил при Ръсти, бе влизал в къщата на Джейн, продължаваше да е същият негодник, какъвто беше някога.

— Какво мислиш?

Франи беше с бяла хавлия. Бе изсушила косата си и тя блестеше като червен ореол на главата ѝ.

Харди се върна на канапето. Отбягваше погледа ѝ.

— Разсъждавах върху това, което Ейб би нарекъл морални неясноти…

— Какво?

— Във връзка с тези неща тук — посочи папката.

Но не беше само това и Харди го знаеше. Седна. Франи скръсти ръце и се облегна на вратата.

— Дизмъс? — повика го тя.

Той разбра, че ако вдигне поглед, ще загази, затова се наведе напред и започна да събира листата. Франи застана до него. Той вдигна глава, тя го улови за косата и го притегли към себе си. Разтвори хавлията и той почувства аромата на шампоан, на жена. Кожата ѝ беше топла и изпъната, сърцето ѝ биеше учестено.

— Хайде, ела — каза Франи и той я последва в спалнята.