Рекетът

14

Анджело Тортони излезе от църквата „Св. Св. Петър и Павел“ на площад „Уошингтън“ с бастуна си в ръка. Жена му Кармен го поддържаше за лакътя от другата страна, а двамата им сина, Матео и Франко, вървяха пред и зад него. Групата слезе по стълбите и тръгна наляво.

Анджело Тортони вървеше бавно и се наслаждаваше на хубавата сутрин и на бъбренето на жена си. Кармен беше може би два пъти по-едра от него, но не дебела. За него тя бе „здрава“ — хубави, солидни крака, твърд, заоблен задник, широк ханш и гърди като пъпеши. Беше с двайсет години по-млада от него, родена в Италия. Имаше много добро възпитание, но беше страстна натура и като че ли от рождение знаеше какво може да направи мъжа щастлив, дори и след две десетилетия брак.

На няколко пъти Анджело си бе мислил, че енергичността на жена му ще го погуби, но сега започваше да осъзнава, че тъкмо нейният ентусиазъм го поддържа млад. Тя беше готова неуморно да се бори за удоволствията му, както предишната вечер, и след това настояваше да получи своите. Тортони смяташе, че това е почтено — той не мислеше, че има много жени, които биха могли да го съживяват толкова често, колкото Кармен. Дори когато самият той си мислеше, че не го желае.

Малката процесия прекоси площада, после тръгна нагоре по „Поуъл“ при „Фиор Д’Италия“. Неделята беше божи ден. Кармен бе щастлива. Анджело нямаше да излиза от дома след обяда — неколцина съседи щяха да се отбият, за да изразят уважението си, може би и за да поискат някоя и друга услуга. Днес щяха да заварят Анджело Тортони в добро настроение. Той се обърна и кимна усмихнато при нещо, което каза жена му. Тя сведе поглед почти срамежливо и стисна лакътя му. Заизкачваха се по височината след „Грант“ и забавиха крачка още повече.

Краката на Анджело не бяха по-негодни от краката на който и да било друг, но той обичаше да показва, че е немощен. Това би могло да изненада враговете му, ако се стигнеше дотам. Но той бе открил също така, че този метод забавя темпото на живота му, придава тежест на думите му и неотменимост на присъдите му — неща, които му липсваха, когато бе млад и силен. Тихото говорене, почти шепнешком, също помагаше в това отношение. Когато не повишаваше глас, хората се виждаха принудени да се приближават до него, да се вслушват във всяка сричка. Това беше власт. Франко изтича напред и отвори портата в бялата стена на къщата му. Влязоха в малкия преден двор и изчакаха Франко да се изкачи по деветте стъпала и да отвори външната врата.

Анджело се радваше, че момчетата се грижат за сигурността му, без някой да ги напътства. Наслаждаваше се на непрекъснатото бърборене на Кармен. Тя не беше опърничава клюкарка или празноглавка, но обичаше да се разхожда в неделя след службата и да споделя новините със съпруга си, който отговаряше предимно едносрично, с кимване или потупване по ръката ѝ. Кармен имаше чувството, че по този начин двамата си споделят нещата от ежедневието, но Анджело знаеше, че нищо не е по-далече от истината. Тя нямаше представа с какво се занимава той, освен че съветва изпадналите в беда, че филантропски помага на нуждаещите се и че е старейшина в „Рицарите на Колумб“.

Фоайето бе окъпано в слънчева светлина, оцветена от стъклописа над вратата. Анджело вдъхна аромата на печено агне от кухнята. Чесън и розмарин. Помогна на Кармен да се съблече, целуна я по тила и подаде дрехата ѝ на един от мъжете. Едва тогава забеляза Пия, прислужничката, която стоеше до вратата към всекидневната и кършеше пръсти. Кармен потупа Анджело по ръката и отиде при нея, за да разменят няколко думи на италиански. Вероятно нещо във връзка с обяда — нещо, което бяха изгорили на печката или което са забравили да купят. Все едно, каквото и да беше.

— Една жена е дошла да те види — каза Кармен, когато се върна при него. — В кабинета е.

Тортони направи физиономия.

— Сега?

Обърна се и изгледа Пия намръщено. Не познаваше никакви жени, особено такива, които биха се осмелили да го безпокоят в неделя по обяд.

— Познаваме ли я?

— Пия не е успяла да я отпрати — обясни Кармен на италиански. — Не ѝ се сърди. Жената изглежда е била бита и те моли да ѝ помогнеш.

Тортони каза на Пия, че е постъпила правилно, че ще поговори с жената и ще разбере какво иска.

Кимна на Матео. Той щеше да отиде в кабинета, за да провери дали жената не носи в чантата си или някъде другаде пистолет или нож. След това нареди на Пия да занесе бутилка „Лакрима Кристи“ и две чаши — сладкото жълтеникаво вино, което пиеше всяка неделя след църковната служба. Съблече се, остави бастуна на стойката за чадъри до вратата и целуна Кармен по двете бузи.

— Ti amo — каза той и добави на английски: — Няма да се бавя.

В кабинета беше тъмно, но въпреки това си личеше, че жената е удивително красива. Тя се бе опитала да прикрие с грим подутината на бузата си, но окото ѝ беше насинено, а пълните червени устни изглеждаха отекли. При вида им на човек му се искаше да ги целува, за да се почувстват по-добре.

Беше с пола от тънка материя, която достигаше малко над коленете. Косата ѝ бе прибрана назад, прикрепена отстрани с гребен от седеф. Напомняше му за Кармен, в деня на сватбата им. Освободи Матео с жест, той кимна и затвори вратата след себе си.

Тортони отиде до бюрото с нормалната си походка. Смяташе да седне зад него, но след като видя жената, предпочете помежду им да няма никаква преграда.

Прозорците бяха закрити с дървени щори. Той протегна ръка и отвори едното крило, при което светлината нашари килима като с някаква стълба от сенки. В светлите лъчи се носеха прашинки. Тортони вдигна ръка и махна на жената да се приближи.

Тя стана, коленичи пред него, взе ръката му и я целуна. Явно бе добре възпитана.

Заговори ѝ на италиански.

— Как се казваш?

— Дорийн Биаджи.

Потупа канапето до себе си, тя седна, оправи полата си и се обърна към него. Светлината минаваше помежду им, без да докосне жената. Тортони протегна ръка и прокара пръст от брадичката до челото ѝ.

— Кой направи това?

На вратата се почука. Анджело се отдръпна.

— Vieni.

Влезе Пия с бутилка и две чаши. Изчака я да остави сребърния поднос на бюрото. Тя, правилно, наля само едната чаша и му я поднесе, но той махна с лявата си ръка и Пия я подаде на жената. След това наля другата чаша, донесе му я и излезе.

Анджело вдигна чашата си. Жената също и докосна неговата. От гравирания кристал наоколо затанцуваха цветни петна. Отпиха по глътка. Той забеляза как тя държи чашата си — едната ръка под столчето, другата горе — без да я гледа.

— Моля да ми простите, че ви безпокоя в Божия ден.

Анджело махна с ръка.

— С какво мога да ви помогна?

— Дължа ви пари, дължа ви и благодарността си.

Той кимна. Добро начало. Явно не идваше при него само за да хленчи за лихвата.

— Освен това се страхувам.

Той отпи глътка вино. Забеляза, че долната ѝ устна започна да трепери, но жената пое дъх и бързо се овладя.

— Тук няма от какво да се страхувате — увери я той.

Тя сведе поглед към скута си и сякаш се изненада, че чашата бе в ръцете ѝ. Вдигна я към устните си и отпи.

— Искам да ви плащам, но… — поколеба се — … но се налага да помоля за промяна.

Анджело бе озадачен. След разговора с Джони беше уверен, че всичко ще бъде уредено.

— Лихвата ли е голяма?

Тя поклати глава и се усмихна мълчаливо. От насиненото ѝ око се отдели една сълза.

— Не става дума за лихвата. Бях в състояние да плащам по сто долара в продължение на няколко седмици. След това… — Млъкна и се опита да се овладее. — След това не съм плащала нищо. Джони Лагуардия… — Вдигна поглед към него. — Джони…

Гласът ѝ секна и тя се разплака.

Анджело извади снежнобяла кърпа от джобчето на ризата си и докосна с нея лицето ѝ. Докато наблюдаваше как се опитва да се съвземе, размишляваше върху чутото и започна да го обзема гняв. Джони си бе позволил да взема повече от други клиенти, за да покрива нейните сто долара. Вероятно на своя глава бе увеличил сметката на някого — може би на мистериозно изчезналия Ръсти Ингреъм — и караше Дорийн да му плаща в натура.

Дорийн се разхълца. Избърса очите си и прошепна:

— Mi scusa, дон Тортони.

Най-лошото бе, че Джони не му бе казал за Дорийн Биаджи. Жена като нея, в нейната ситуация, би могла да е безценна. Може би не пряко, защото беше твърде изискана, но с нейното възпитание и елегантност, с нейната външност, би могла да се използва за някои неща — да скрепи някой съюз, да отслаби враг, да заслепи конкурент от легалния бизнес. Може би дори да се омъжи за нечий син.

Анджело се приближи до нея на канапето. Знаеше, че слънчевите лъчи от прозореца осветяват лицето му. Дорийн се смути и погледна надолу, към кърпата му, която стискаше заедно с чашата в скута си. Той се вгледа в лицето ѝ отблизо и остана възхитен — въпреки синините, изглеждаше божествено. Лоялността и любовта на такава жена бяха дар от бога, а той знаеше, че може да ги получи безплатно. Джони вече му бе дал достатъчно пари, за да покрие заема — така че дори него нямаше да загуби. Анджело Тортони вдигна брадичката на Дорийн и я целуна по двете бузи и по отеклите устни. Внимателно избърса с палец следите от сълзите и каза:

— Погледни ме.

Тя вдигна очи. Джони се бе отнесъл жестоко с нея. Анджело се усмихна.

— Ще обядваш ли със семейството ми днес?

Ръката му се плъзна надолу по шията и рамото ѝ и спря под мишницата, на извивката на пълната ѝ гърда. Отдалечи я от себе си, сякаш искаше да я види по-добре.

— От този момент нататък — добави той, — не ми дължиш нищо, освен усмивката на красивото ти лице. — Докосна ъгълчето на устните ѝ и го дръпна леко встрани. — Една малка усмивка.

Тя опита и дръпна устната си на шега. Когато най-накрая успя да се усмихне истински, сърцето му се размекна.

Трябваше да поговори с Джони Лагуардия.

Фло Глицки и Франи Кокрън миеха чиниите заедно. Виждаха Дизмъс и Ейб да се разхождат в градинката пред малкия заден двор, който семейство Глицки деляха със съседите от долния етаж. Бяха се преместили в тази двуфамилна къща след раждането на О Джей, защото тогава, както и сега, не можеха да си позволят самостоятелна къща в Сан Франциско.

Сега, разбира се, нямаха никакви шансове, но поне наемът им беше регулиран и плащаха по-малко от повечето си познати. Собственият дом бе една от мечтите на Фло, които никога нямаше да се сбъднат, но тя имаше три здрави момчета и съпруг, който я обичаше, така че ако това беше сделката, бе готова да я приеме по всяко време.

— Наистина ли се местите? — попита Франи.

През последните два дни Фло мислеше само за това. Никога не бе виждала Ейб толкова паднал духом. Бе подал документи в полицията на Лос Анджелис и говореше за преместването им там, сякаш всичко беше уредено. Фло бе наясно само за едно — след като в Сан Франциско жилищата и наемите бяха скъпи, в Лос Анджелис нямаше да имат никакъв шанс. Беше чувала също така и че обществените училища там са лоши — учителите били отстранени от армията военни, чиято главна задача била да пазят децата от наркотиците и улицата до три часа следобед. Фло не се доверяваше на частните училища, но и без това едва ли биха могли да си позволят такова. А момчетата ѝ бяха умни.

— Ще оставя Ейб да свърши каквото трябва, а после, предполагам, ще стигнем до някакво общо решение.

— Така ли правите обикновено? — попита Франи. — И ние с Еди правехме така. Той иска едно, аз друго, напред-назад и накрая стигахме до нещо общо. — Изплакна една чиния. — Загубила съм навика. Липсва ми, струва ми се.

Фло пое чинията и започна да я бърше.

— Колко време мина?

— Четири месеца и половина.

Фло, както и другите жени на ченгета, които познаваше, не си позволяваха да мислят за евентуалната смърт на мъжете си твърде често. Тази възможност съществуваше по начало и трябваше да я приемат или да се откажат от брака си.

— Справяш се по-добре, отколкото бих се справила аз — отбеляза Фло.

Ейб приклекна на люлката, на която се бяха качили с Дизмъс и я засили.

— Как смяташ да си добро ченге където и да било, ако ти е все едно какво става?

— А на колко души не им е все едно?

— Струва ми се, на около четирима, но ти винаги си бил сред тях.

Глицки поклати глава.

— Аз съм професионален полицай. Отивам там, където ми плащат. Осигурявам спазването на закона.

— И решават шефовете.

— Точно така.

Харди слезе от люлката и се вдигна на мускули на напречната греда.

— Освен това — продължи Глицки, — със случая се занимава Лание. Ще дадат моите случаи на Макфадън и Бейкър ще отиде където му е мястото. Порядъкът във вселената ще се възстанови.

Харди увисна на гредата с цялата си височина.

— Пак ли четеш Шекспир? — попита той.

Глицки също слезе от люлката.

— Само критика. „Трагичната грешка“ от Круч. Трябва да му хвърлиш едно око. Пише, че не може да има трагедия, освен ако няма zeitgeist на пълен порядък, който може да бъде разрушен и после възстановен.

— Zeitgeist — повтори Харди.

— Швабска дума. Означава мироглед.

— Знам какво означава, Ейб. Завършил съм колеж, по дяволите.

— Ето затова в днешния свят няма трагедии. Не смятаме нито един индивид за достатъчно съществен. Тъй като никой не е в състояние да наруши порядъка на вселената, никой не е в състояние и да го възстанови. Сещаш ли се?

— Точно за това си мислех вчера.

Глицки го изгледа косо.

— Защо стана дума за тези неща?

— Ти каза, че след като Луис Бейкър отиде където му е мястото, порядъкът във вселената ще се възстанови.

Глицки кимна.

— Да, спомних си. Хайде да се приберем и да изпием още по една бира.

Тръгнаха към къщата, но Харди продължаваше да упорства.

— Проблемът е във виждането… изненада се, попита „каква жена“.

— Може да се е съсредоточил върху Ръсти и дори да не е забелязал Максин.

— Да не забележиш гола жена, която си прострелял с три куршума?

Глицки спря пред вратата. Двамата застанаха на площадката отпред, с ръце в джобовете. Момчетата играеха някъде наблизо, защото гласовете им се чуваха — може би в предната част. Харди въздъхна и се изненада, че вижда пара. Бързо бе захладняло — студ под високо налягане, който бе изчистил небето почти до пурпурно.

— Добре де, значи я е забелязал.

— Ейб, точно това се опитвам да ти кажа. Когато споменах, че е убита жена, Бейкър нямаше понятие за какво говоря. Прозвуча доста убедително, дори за моите уши.

Глицки сви рамене.

— Преструвал се е.

— Не мисля.

— Е, проблемът е твой.

— А ако не се е преструвал, значи не е бил там, когато е бил застрелян Ръсти.

— Диз, слушай. Отпечатъците му бяха намерени там.

— Ейб, за бога, и моите отпечатъци бяха там.

— Аха! — възкликна Ейб и вдигна пръст. — Още една гореща следа в тази загадка.

— Смей се, щом ти харесва.

— Смея се, Диз. Проумей го. До вчера ти беше олицетворение на възмутената общественост, виеща за главата на Луис Бейкър. Аз, скромно казано, представлявах възпиращата сила на закона в нашето общество…

— Имаш ли ботуши?

— Какво?

— Ако задълбаеш още малко, ще ми трябват ботуши.

Глицки сложи ръка на рамото му.

— Искам да ти кажа нещо съществено и то е, че ние, полицията, не бива да подскачаме според капризите на обществото, което би трябвало да защитаваме. Това, стари приятелю, включва и теб. Вчера смяташе, че Луис Бейкър е виновен за всичко, което ти дойде наум. Днес какво? Опитваш се да ме накараш да се захвана с други заподозрени сега, когато най-после, за първи път, установих, че срещу Луис Бейкър има сериозни улики? Отпечатъците му са при Ръсти. Бил е там. Има мотив. Имал е възможност. Подозирам го с всички основания, а ти искаш да се откажа от него? Не ти ли се струва парадоксално?

— Не съм казал, че искам да се откажеш. Просто реших, че в жаждата си за справедливост може би ще искаш да провериш всичко, докрай…

Глицки въздъхна.

— Аз съм този, който досега проверяваше всичко възможно. Продължавам да го правя. Няколко неща обаче се промениха. Вчера. Първото е, че Луис Бейкър се е снабдил с оръжие и е влязъл незаконно в чужда собственост. Това прави поправянето му в затвора меко казано подозрително… поне за мен. Второ, бил е на баржата при Ръсти. Вчера не знаехме нито едното от тези две неща, а това, че вече ги знаем, го премества няколко пункта по-напред в класацията на вероятните извършители. Наистина ми се пие бира.

Глицки отвори вратата, но Харди остана на мястото си.

— Добре, какво има сега? — въздъхна Ейб.

— Разговарял си с Медина. Кой е Джони Лагуардия? Къде е мястото на Рей Уиър във всичко това? Има неща, които ти би могъл да свършиш, защото си ченге, а аз не мога, нали?

— Хиляди.

— По дяволите, Ейб. Направи няколко от тях.

Ейб поклати глава.

— Не.

— Защо?

— Защото се махам оттук, Диз. Няма ме. В Лос Анджелис може би имат нужда от мен, а там е друга юрисдикция. Тези случаи тук няма да са мои и не искам да имам никакви усложнения. Освен това мисля, че е много вероятно Луис Бейкър наистина да е надробил всичко това, налице са достатъчно основания да му бъдат предявени обвинения, а след това всичко е в ръцете на областния прокурор и дванайсетте съдебни заседатели. — Отново отвори вратата. — Това вече не е работа на полицията, а още по-малко пък моя. Искаш ли бира или не? — Но пак спря. — Освен това защо си се загрижил толкова? Бейкър вече не е на свобода. Върни се на работа. Остави колелата на правосъдието да се въртят, по дяволите! Защо не престанеш?

Харди вдигна поглед към небето и бръкна още по-дълбоко в джобовете си.

— Защото, ако не го е извършил той… не казвам, че не е, но ако не е той… в такъв случай не заслужава да умре и ако се откажа, фактически убиецът му ще съм аз…

— Разтревожил си се за Луис Бейкър?

— С удоволствие бих го смачкал в честен двубой и това е самата истина.

— А даваш ли си сметка какви са шансовете той да играе честно?

— Малки, предполагам.

— Или никакви.

— Е, поне ще сме само аз и той.

— Като мъже, а?

Харди сви рамене.

— Не мога да се съглася да се превърна в негов убиец. Просто имам основания да се съмнявам, това е всичко.

— Значи не смяташ, че е търсил теб, така ли?

Харди кимна.

— Да, струва ми се, че мисля точно така.

— Е?

— Искаш да обесим кучия син, само защото ми е бил ядосан?

Глицки поклати глава и пак бутна вратата.

Харди го последва нагоре по стълбите. На площадката спряха пак.

— Искам да знаеш — заговори Харди, — че не съм толкова откачен на тема спасението на Бейкър. Мъти се обаче и още нещо. Нещата са прекалено ясни, струва ми се.

— Смяташ, че някой му е платил, за да влезе в къщата на Джейн?

— Не, направил го е на своя глава.

— Е, какво друго?

— Аз съм другото. Аз съм част от тази история от самото начало. Сега Бейкър е накиснат и всичко приключва. Но аз все още участвам. Особено ако ме използват, за да накисна Бейкър, без той да е виновен. Поне за убийствата.

Глицки улови дръжката на вратата и прокара ръка по белега на лицето си.

— Значи искаш да ти помогна?

— Само да поогледаш наоколо, това е всичко.

— Нека помисля — каза Ейб и натисна дръжката. — Е, помислих. Отговорът е „не“.

Отвори вратата и извика „здрасти“ на Фло и Франи.