Рекетът

4

— Сержант, не трябва да забравяте, че всички, с които си имаме работа тук, са осъдени престъпници. Не някои от тях, не повечето, а абсолютно всички.

Главната инспекторка по условните присъди и изпитателните срокове беше сериозна на вид обикновена жена, която някак си успяваше да се държи топло. Може би изглеждаше така заради очилата — малки тънки лещи, увеличаващи очите като яйца на червеношийки. Името, изписано на табелката край вратата, беше г-жа Хамънд и Глицки я хареса от пръв поглед. Офисът ѝ беше във Фери Билдинг и имаше изглед към Трежър Айлънд, до Голдън Гейт и Алкатраз. Хората плащаха по три хиляди долара на месец за такава гледка. Вероятно това бе една от добрите страни на работата ѝ — беше ясно, че не получава толкова пари.

Кабинетът ѝ бе чист и функционален, освежен от гледката и една малка горичка, посадена в саксии. Пред нея се отчитаха двайсет и един инспектори.

— Имах предвид…

— Не, всичко е наред. Просто е добре да помним откъде идват тези хора. Какво ги чака навън.

— Възможно е нашият човек… Луис Бейкър… да е убил човек само час, след като е излязъл на свобода.

Госпожа Хамънд въздъхна тежко и кимна.

— Да, случват се и такива неща. — Тя се плъзна със стола от очуканото зелено бюро към очукания зелен шкаф. След около минута, през която гледаше нещо, тя въздъхна отново. — Трябва да говорите с Ал Ноулън.

— Това лоша новина ли е? — попита Глицки.

Жената си погледна часовника.

— Два и половина е. Ако е обядвал нормално, вече би трябвало да се е върнал.

Глицки се зачуди дали цялата бюрокрация не потъва, удавена в недоверие и глупости. Но госпожа Хамънд бе срещу него и свиваше рамене с безразличие. Свиване на рамене и въздишки. Сигурно дори не знаеше, че го е направила.

— Някои от тези хора трябва да бъдат наблюдавани по-внимателно от останалите. Ще ви покажа къде е.

Поведе го по дълъг коридор, който му напомняше за полицията, и в голяма стая, разделена на кутийки.

Ал Ноулън, бял мъж наближаващ трийсетте, тъкмо бе отворил плик с рекламата на близката закусвалня и изваждаше съдържанието му върху бюрото. Носеше спортна фланелка с надпис „Ралф“, избродиран над дясното джобче. Дългата му кестенява коса не изглеждаше особено чиста и бе привързана на конска опашка.

— Ал — каза госпожа Хамънд, — това е сержант инспектор Ейб Глицки…

Ноулън подаде ръка.

— Добре де, но сега съм в обедна почивка. Възразявате ли?

Глицки чу как госпожа Хамънд поема дъх.

— Обедната почивка трябва да е от дванайсет до един и половина или някъде по това време, Ал.

— На обяд трябваше да закарам колата си в сервиза, а типът там нямаше понятие какво ѝ е, така че се наложи да я оставя и да се върна с автобуса. Знаеш какви са автобусите, нали? — И той сви рамене.

— Ал, струва ми се, че си използвал около два часа и половина от личното си време.

— Да, така е, но още не съм обядвал.

— И за това ви плащат? — намеси се Глицки. — Извинете ме — добави той и погледна госпожа Хамънд.

— Ей, какво толкова? Да не обядвам ли? Хората имат право да обядват.

Госпожа Хамънд започна да губи търпение.

— А какво според теб ще поиска в замяна щата Калифорния?

Ноулън лапна няколко пържени картофчета.

— В замяна срещу какво?

— В замяна срещу обедната ти почивка.

— Слушай, аз работя колкото всички останали тук. Дори повече от някои.

Глицки чакаше.

Госпожа Хамънд се усмихна. Топлотата бе изчезнала.

— Ал, знаеш, че това не е вярно. — Тя улови Глицки за рамото и добави: — Господин Ноулън в момента е на разположение на щата, сержант. Ако това, че се храни, ви безпокои, ще трябва да изхвърли… хм… следобедната си закуска в кошчето.

Обърна се и излезе.

Ноулън погледна тавана, посочи стол на Глицки и отбеляза:

— Триумфът ѝ за този месец. Е, за кого ще говорим?

Глицки се изкушаваше да го подхване. Подобно отношение го вбесяваше. Зачуди се дали в края на краищата причината не се криеше в милата майчинска природа на госпожа Хамънд и дали не беше крайно време всички от горните етажи да започнат веднага да се държат като твърдоглави задници от висш порядък, за да вкарат нещата в ред с камшик в ръка. Да ритат задници и да записват имена. Да уволнят типовете като Ал Ноулън. След това си спомни… от администрацията не уволняваха никого. Ако искаш убий съседите си, ходи на работа пиян, стой си у дома цял месец и се прави на болен… уволнението подкопава човешкото достойнство, нали?

Глицки въздъхна.

— Луис Бейкър — каза той. — Ще говорим за Луис Бейкър.

— Да, видях го тази сутрин. Стори ми се окей. Готин тип.

— Да… добре. Смятаме, че е възможно снощи да е убил човек.

Ноулън захапа сандвича си.

— Сериозно? Е, тези типове умеят да се държат абсолютно хладнокръвно.

— Дори когато са пречукали някого, нали?

— Да, дори тогава. Всъщност, те не се изповядват пред нас. Регистрират се, лъжат, че са си намерили работа или имат предложения за работа, после се чупят и толкова.

— Луис Бейкър каза ли, че си е намерил работа?

— Не, като че ли не — замисли се над това. — Е, излязъл е преди един ден. Рано е още.

Глицки се наведе напред.

— За какво разговаряхте?

— За бейзбол, струва ми се. За „Джайънтс“. — Глицки би могъл да се досети и сам. В момента „Джайънтс“ се бореха за купата. — Мисля, че трябва да останат в града.

— Кои?

— За кои говорим бе, човек? „Джайънтс“. Искам да кажа, че трябва да вземем купата. Ако я вземем, няма начин да ги пуснат да се преместят в Сан Хосе. Отборът ще покаже какво може. Кого е пречукал Бейкър?

— Не сме сигурни, че е той. Подозираме го, това е всичко.

— Вероятно го е направил.

— Защо? Нали бил готин тип.

Ноулън сви рамене. Глицки се зачуди дали хората тук нямаха проблеми с раменните стави и гърба от това движение.

— Е, готин тип е. Това означава, че има добри маниери. Том Бънди, например. Всички казват за него, че бил най-приятният човек, когото можеш да срещнеш, а на колко души е видял сметката? Трийсет или четирийсет?

— Значи според теб е възможно Бейкър да е убил човек. Защо? Спомена ли нещо за предишната вечер?

— Тези типове се избиват помежду си.

— Жертвата е бял човек, Ноулън.

— Сериозно? Само предположих.

— Бяла жена.

— Е, може да е решил да се поразтовари след толкова време зад решетките. — Погледна Глицки, посочи чатала си и каза съзаклятнически, като мъж на мъж: — Знаеш, в дранголника не позволяват съпружески отношения. Това е първото, което правят повечето типове, като излязат.

Глицки изведнъж се почувства много уморен и поклати глава.

— Не, не е било това.

Ноулън продължи да дъвче замислено.

— Понякога убиват и бели хора — отбеляза след малко.

Все още беше рано следобед, спокоен, с лек ветрец. Глицки бе свалил и двете странични стъкла на плимута. Бе тръгнал по „Мишън“, с намерението да отиде до Холи Парк, за да поговори с Луис Бейкър.

Само че Ал Ноулън го бе ядосал — млад, отракан, с опашка и раздърпана фланелка по модата от петдесетте, който май наистина смяташе, че върши някаква важна работа. И че е твърде умен, за да го изритат. Най-вече с това, че според него всички бивши затворници рано или късно пак се връщат зад решетките. За момент Глицки се замисли дали да не привика Ал в полицията и да го задържи за възпрепятстване на разследване за убийство. Да види дали ще му се стори чак толкова смешно.

Забарабани с пръсти по волана. В полицията обаче бяха Марсел Лание и останалите ченгета с проклетите им стикове за голф. Каква полза от всичко?

Опита се да върне мислите си към Луис Бейкър. И защо трябваше да говори с него. Разбира се, Харди имаше свои причини, но за него самия… А нима не приемаше, че Бейкър е виновен, поради същите причини, поради които и Ал Ноулън? Защото е чернокож бивш затворник?

Нямаше никакви сериозни доказателства, че е замесен, освен подозренията и страховете на Харди. Харди, изцяло бял, посочваше с пръст Бейкър, изцяло черен, а той, Глицки, наполовина бял, наполовина черен, скачаше и с двата крака в каруцата на белите. По дяволите, Ейб, защо?

Погледни фактите. Добре, Харди е твой приятел и бивше ченге. Бившите ченгета също извършват убийства. Освен това беше заловен — заловен — на местопрестъплението със заредено оръжие в ръка. Разбира се, бе обяснил присъствието си там, но нима нямаше основания също да бъде заподозрян? Наистина, познаваше Харди добре. Револверът му не беше стрелял. И все пак…

Спря колата и погледна бележника с жълти листа на съседната седалка, в който бе записал фактите.

Започни от началото, Ейб. Както си правил стотици пъти. Проучи жертвата. Все още няма две жертви. Независимо какво мисли и говори Харди… жертвата засега е една. Името ѝ е Максин Уиър и е живяла на улица „Буш“, номер 964.

Луис Бейкър и Холи Парк можеха да почакат. Трябваше да види към кого сочат фактите. Включи на скорост, мина разклона за магистралата и подкара по „Ван Нес“ към „Буш“.

Харди не се чувстваше в безопасност дори в Съдебната палата.

Пристигна тук още предобед, за да се опита да си вземе пистолета. Беше се обадил на Моузес Макгуайър, за да го помоли да поеме смяната му в заведението. Опитал се бе да се обади и на съдия Анди Фаулър, бащата на Джейн, но се оказа, че в момента няма заседания и не е в кабинета си.

За пистолета бяха готови да се заяждат. Глицки нямаше нищо против да даде на приятеля си малък практически урок по спазване буквата на закона и бе занесъл оръжието в Съдебната палата, така че да се наложи да препотвърдят разрешителното му. Благодаря, Ейб.

Отгоре на всичко, досега дори не бяха вписали револвера му в дневника и никой не се бе разбързал да го прави.

Най-накрая, когато разбра, че няма да има късмет, се качи на асансьора и отиде на третия етаж, където бяха кабинетите на помощник-прокурорите. Тръгна по дългите коридори и установи, че тук диша по-леко. Надяваше се да срещне някой познат и да намери претекст да постои в кабинета му, вместо на улицата. Тук, горе, почти всички бяха облечени с костюми или униформи и повечето служители бяха бели. Харди не смяташе, че Луис Бейкър би облякъл костюм, за да му види сметката. Всички негри долу му заприличваха на Бейкър — свободен като птичка, понесъл куршум, специално приготвен за него. След като се чувстваше така в Съдебната палата, при все че на всички входове имаше детектори за метал, не му се мислеше как би се чувствал навън.

В Сан Франциско имаше близо сто помощници на областния прокурор. Почти всички те — освен няколкото политически назначения, които работеха за самия шеф, областен прокурор Кристофър Лок — упражняваха професията си по двама в кабинет, пет на шест метра, обзаведен с две бюра и всички папки, шкафове, плакати, растения, сувенири и други, които могат да съберат хора, занимаващи се с прекалено много дела за твърде кратко време.

На вратите нямаше табелки с имена, нито пък означения за ранг или титла. Повечето врати бяха затворени, а в кабинетите, чиито врати бяха отворени, нямаше никой. Харди не можа да си спомни дали и по негово време положението беше същото. Вероятно, защото почти нищо не се бе променило.

Отиде в архива със съдебните дела, облегна се на плота и заразглежда редиците папки с цветни етикети.

— Какво искаш, Харди?

Беше Тоува — дребна закръглена жена, с коса като тел за съдове, която се бе превърнала в институция, още преди той да започне работа там. Не забравяше нищо и описваше документите с невероятна педантичност — дори и нищо друго да не вървеше в някое дело, човек поне можеше да е сигурен, че когато поиска, може да получи папките си. Изгледа го нетърпеливо и по всичко личеше, че не е обърнала внимание на факта, че не работи там вече близо десет години.

— Как си, Тоува?

— Имам много работа, естествено. Кой е номерът на делото ти, Харди? Нямам време за приказки.

— Нямам дело.

— Добре тогава. Друг път.

Пренебрегнат, продължи нататък. Няколко физиономии му се сториха смътно познати, но с изненада откри, че не вижда никой, с когото би могъл да поговори. Толкова ли време бе минало? Имаше чувството, че се е върнал в началното си училище.

Най-накрая стигна до врата, пред която един седнал на стол младеж усърдно изучаваше няколко снимки от тези, които Харди не би искал да разглежда много внимателно. Тази сутрин бе видял предостатъчно подобни неща. Вече бе решил с кого трябва да поговори.

— Къде е кабинетът на Арт Драйсдейл? — попита той.

Хлапето се откъсна от заниманието си.

— Вероятно е добра идея.

— Моля?

— О, извинете. Говорех си сам. Може би е добра идея да оставя това за малко. Драйсдейл ли казахте?

Върнаха се назад, покрай архива. Кабинетът на Драйсдейл беше две врати по-нататък, от другата страна на коридора. Когато Харди почука, хлапето, отново погълнато от работата си, бе изминало половината от разстоянието до мястото си.

— Влез.

Драйсдейл говореше по телефона. Седеше с крака върху перваза, с гръб към вратата. Зад второто бюро нямаше никой. Харди свали няколко папки от стола на пода и се настани, за да почака.

— Не — каза Драйсдейл. — Не, не знаем такова нещо.

Замълча. Харди забеляза, че пръстите, стиснали слушалката, са побелели.

— Ако питаш мен, това не е много вероятно. Смятам, че е голяма грешка.

Няколко пъти каза „аха“ и „добре“ и разхлаби яката на ризата си с другата ръка. Онази, с която стискаше слушалката, продължаваше да е бяла.

— Добре. Решението е твое. — Последва пауза и после почти крясък: — Разбира се, че ще го направя! Това ми е работата, нали? Само че тази история вони, Крис… Наистина вони. — Тресна слушалката. — Кучи син!

Завъртя се със стола.

— Да, какво има? — Позна Харди, усмихна се, стана и тръгна към него с протегната ръка. — Ей! Ето ти гледка за възпалени очи. Какво те води насам?

Макар и да наближаваше шейсетте, Драйсдейл все още приличаше на човек, който може да облече екипа и да изглежда съвсем на място сред професионалните бейзболисти. Преди да се захване с правото беше станал звезда и бе играл в няколко отбора от националната лига, включително и в „Сан Франциско Джайънтс“, през 1964 година. На стената в кабинета му висеше поставена в рамка вестникарска статия, озаглавена „Драйсдейл не е роднина на Дон“, а това бе съществено уточнение в града, в който ненавиждаха отбора на Дон Драйсдейл, с когото Арт нямаше нищо общо, освен съвпадението на името. Арт бе работил в прокуратурата повече от трийсет години, като по едно или друго време бе завеждал отделите по дребното хулиганство, пороците, икономическите престъпления и убийствата, а сега беше нещо като министър без портфейл и неофициално вършеше голяма част от работата, с която трябваше да се занимава Крис Лок по волята на избирателите.

Самият Драйсдейл не беше станал областен прокурор, защото прагматичните му възгледи за живота не бяха в синхрон с политическата структура на Сан Франциско. Той не беше привърженик на съглашателството от страна на институцията и бе имал неблагоразумието да го заяви пред група репортери и редактори, които подготвяха политически портрети на потенциалните кандидати за поста.

„Ако ви изберат за областен прокурор…“

„Не смятам да се кандидатирам за областен прокурор или каквото и да било друго.“

Тъй като в началото на кампаниите всички отричаха, тези думи не ги бяха обезкуражили. „Ако все пак ви изберат за областен прокурор, какъв процент от екипа ви ще бъдат чернокожи, хомосексуалисти, латиноамериканци, жени?“

Отговорът на Драйсдейл беше останал в градския фолклор: „Ако могат да се справят с работата, ще назнача и шимпанзета. Ако не могат, не са ми нужни“. Разбира се, пресата изтълкува тези думи, в смисъл че на Драйсдейл не му трябват жени, негри, обратни и всякакви други малцинства. Бе последвало по-умерено изявление, в смисъл че за някои професии — като пилот, неврохирург и прокурор — са нужни компетентни хора и че тези длъжности не могат да се заемат на квотен принцип. Репортерите на Сан Франциско обаче знаеха кое е новина и кое не, а да заявиш, че шимпанзетата се по-умни от малцинствата, си беше направо откровение, независимо, че Драйсдейл не го бе казал, а още по-малко пък го бе имал предвид.

Сега всичко това вече беше стара история. Арт Драйсдейл не се безпокоеше за такива неща. Беше треньор на общинския отбор по бейзбол, който бе завършил втори в състезанията от Полицейската атлетическа лига миналата година, прибираше се у дома при жена си, която имаше собствена дизайнерска фирма, а иначе инструктираше младите чернокожи, обратни, бели, латиноамерикански или (както понякога му се струваше) маймунски прокурори, които не успяваха да вкарат престъпниците зад решетките, което беше основното им задължение. Беше най-популярният човек в прокуратурата.

— Какво прави той?

— Някой трябва да разследва две ченгета.

— Гадно.

— Да. Освен това става дума за нещо, за което сами никога не бихме повдигнали обвинения, но се налага непрекъснато да показваме колко сме чувствителни към страданията на изтерзаните педерасти, несправедливо преследвани от фашистката полиция. С такива тънки неща се занимаваме.

— А защо му се развика?

Драйсдейл се ухили.

— Защото е кисел като лимон. Иска да даде делото на един новак и, бам, край на кариерата или поне край на добрите отношения с полицията за година-две. Аз, струва ми се, съм неуязвим. Старшинство. Огорчавал съм всеки поне по веднъж. По-лошо не мога да направя.

— Кои са двамата?

— Кларънс Рейнс и Марио Валенти. От отдел „Убийства“. Познаваш ли ги?

— Не. Но хора от „Убийства“…

— Тъпа работа. — Драйсдейл взе една бейзболна топка с автографи и я заподхвърля. — Плюс добре известното ми твърдоглавие. — Хвърли топката на Харди и попита: — А ти? Да не би да се връщаш в занаята?

Харди се засмя, каза „не“ и разказа за последните двайсет и четири часа.

Драйсдейл се замисли за момент.

— Ингреъм напусна прокуратурата след теб, нали? — Затвори очи и се опита да си спомни. — Нещо се обърка.

— Какво?

— Дай ми топката.

Харди му я хвърли. Той зажонглира с нея толкова бързо, че не можеше да се следи с поглед. Отново затвори очи, като циркаджия, изпаднал в транс. Най-накрая престана.

— Не, не е това.

Харди сви рамене.

— Е, вече е мъртъв, така че е без значение.

— Все пак, познавам един тип, който го мрази и в червата. Може би ще искаш да поговориш с него. Тони Фийни.

— Трябваше да умре отдавна.

Фийни беше от реколтата на Харди, но друг сорт грозде. Черна коса, изгладен костюм с жилетка, стройно тяло, лъснати обувки. Никакъв признак за застаряване.

— Е, умря тази сутрин.

Фийни сякаш мобилизираше нещо в себе си. След малко стъписа Харди, като му показа вдигнат палец и извика:

— Десетка! — сякаш току-що бе спечелил голяма игра.

После си даде сметка какво е направил и се приближи до Харди.

— Ако ти е бил приятел, извинявай, но…

— Вчера го видях за първи път от години.

— Как е станало?

— Някой го е застрелял.

— Надявам се да отърве кожата… който го е направил.

— Е, който го е направил, е видял сметката и на приятелката му.

— Знае ли се кой е бил?

— Да. Мислят, че знаят. Аз също.

Фийни отвори бюрото си и извади бира. Предложи една и на Харди.

— Скапаният Ингреъм! Винаги около него има жена. Последната му мадама е трябвало да знае с кого си има работа.

Харди не разбра какво иска да каже, но щеше да се върне към въпроса.

— Какво ти е направил?

Фийни имаше гладко четвъртито лице с по една малка бенка симетрично на двете бузи. Харди си помисли, че би могъл да бъде фотомодел — беше не само хубав, а направо красавец.

— Имаше едно ченге на име Хектор Медина — започна Фийни. — От отдел „Убийства“. Сега е шеф на охраната в „Сър Франсис Дрейк“.

И Фийни разказа как преди седем години по време на приятелска вечеря с хора от областната прокуратура Ръсти Ингреъм обяснил на компанията как „всички знаели“, че Хектор Медина е убил Раул Гереро, вместо да го арестува. Гереро бил изпаднал тип, който сводничел от години в долния край на „Мишън“ и бил заподозрян в убийство и изнасилване. Когато Хектор отишъл, за да го разпита, според официалната версия, Гереро извадил пистолет и Хектор се видял принуден да го застреля.

Както при всеки подобен случай, последвало официално разследване, при което Медина бил оправдан.

Тогава, на онази вечеря, Ингреъм отново повдигнал въпроса. Искал да се покаже пред жената, с която бил, да я впечатли, както предполагаше Фийни, с факта, че разполага с вътрешна информация. Казал на всеослушание, че Медина подхвърлил пистолета на Гереро и просто го застрелял.

Е, не било забранено хората да говорят глупости един за друг, но онази история стигнала до областния прокурор, оттам повикали Ингреъм и той заявил, че казаното от него е истина и че всеки го знаел.

Така започнало второ официално разследване срещу Хектор Медина и този път задачата се паднала на Фийни.

— Знаеш ли какво е да се занимаваш с ченге?

Харди кимна.

— Драйсдейл тъкмо ми говореше за това.

— Паднаха му се Валенти и Рейнс, нали? Горкият. Надявам се да не му се налага да разследва нищо поне две-три години след това.

— Изолират те, така ли?

— А ти как мислиш?

Харди, бившето ченге, знаеше. Никой не беше по-сплотен от полицаите.

— Значи Ингреъм е дал показания, така ли?

Фийни поклати глава.

— Не, не се стигна до това. Просто нямаше никакви доказателства. Нямаше как да стигна до дело. Но… знаеш как става. По време на моето разследване Медина беше отстранен от служба за втори път. Хората се разприказваха. Скоро всички повярваха, че е убил Гереро нарочно, а той, разбира се, беше боклук. Назначиха Медина отново, изплатиха му невзетите заплати, но той се задържа на работа само три месеца и напусна. Хората не обичат ченгета убийци, дори и да…

— Но той не е бил.

— Нямаше доказателства. Понякога обаче и обвиненията са достатъчни, особено ако са две, за да приключиш с кариерата си.

— А Ръсти?

— Единственото, което постигна, беше, че ми навлече страхотни неприятности за следващите няколко години. Имам предвид… независимо дали Медина беше убиец или не, аз бях човекът, длъжен да изрови достатъчно мръсотия, за да накисне един сержант от отдел „Убийства“. И, естествено, ченгетата започнаха да се разболяват в деня, когато трябваше да дават показания, оказваше се, че веществените доказателства не са регистрирани или са се загубили, че докладите са попаднали в други папки, че свидетелите не живеят на посочените адреси. Ченгетата от „Убийства“ са страшно изобретателни, когато решат. За всичко това можех да благодаря единствено на Ингреъм.

Харди се облегна, кръстоса крака и погледна към града зад гърба на Фийни. Всичко това бе интересно, но едва ли имаше нещо общо с Луис Бейкър или смъртта на Ръсти.

— Това ли е всичко? — попита той.

Фийни сложи ръце на тила си и се разкърши. Харди чу няколко пуквания.

— Не. Хубавото беше, че старият Ръсти изгуби доверието на Лок. Престана да получава дела. Задържа се на работа само четири месеца след Медина.

— Уволниха ли го?

— Схвана посланието и, както се казва, отиде да си търси друга подходяща работа.

— Значи не си го виждал от…

Фийни се намести на стола си.

— От много години. Кога каза, че е бил убит?

— Снощи.

Кимна.

— Добре. За протокола, снощи играх карти с четирима други. Мога да ти дам имената и адресите им, ако искаш.

Страхотна работа. Ако движиш с Дидо, внимаваш с патъците си.

Лейс ги провери. В „дяла“ това беше нещо като знак, че там ти е мястото. Погледна надолу, към краката си, към високите маратонки „Адидас“ и връзките, които се виеха като изпосталели змии около краката му.

Оттласна се от стената на къщата, с ръце в джобовете, и се огледа. Дидо имаше бизнес. Двама бели задници чакаха в лъскава черна кола. Третият беше вън и говореше със своя човек.

Дидо изглеждаше лош. Винаги изглеждаше лош, но днес, гневен и притихнал, му личеше особено. Носеше „Адидас“, както винаги, но нали затова го наричаха Дидо. Както беше, с черната, впита фланелка с къси ръкави, се виждаше силата му — черната кожа беше като намазана с олио, блестеше на слънцето. Ръце като краката на Лейс. Когато бяха малки, Лейс и Скокльо го яздеха — по един на всяко рамо.

Единственият по-силен от Дидо току-що бе излязъл от дранголника. Живееше в дяла на Дидо, така че бе грижа на Лейс.

Тръгна бавно през голото място, а връзките на маратонките му се влачеха в прахоляка. Кимна на Скокльо да дойде — беше по-млад от него, но по-едър. Още на тринайсет не му достигаше съвсем малко, за да забие топката в баскетболния кош с подскок.

Лейс не знаеше дали този човек смята да остане на улицата, дали има име. Дидо му каза — Мама също — че бил Луис Бейкър, но те нямаше да го наричат така. Както самият Лейс — казваше се Лутър Ф. Уошингтън. Само че беше Лейс. Скокльо — същото. Викаха му Скокльо откакто бе проходил. Лейс не знаеше другото му име. Онези имена нямаха значение.

Мъжът работеше гол до кръста. Подреждаше няколко флакона бяла боя, спрей. Беше с широки панталони с тънък черен колан и груби обувки, без чорапи. От рамото му, назад към гърба, до подмишницата, минаваше дълъг белег. Беше стар, по-черен и по-блестящ от останалата кожа. Гръдният му кош напомняше на Лейс за кон — може би три пъти по-широк от неговия, покрит с къдрави черни косъмчета, между които на места блещукаха капчици пот.

— Як е — отбеляза Скокльо, впечатлен.

Ръцете. Движеше ръцете си без да се напряга, а се виждаше как мускулите играят под кожата му. Тананикаше.

Застанаха в сянката на къщата срещу него, за да го наблюдават. Той разклати единия от флаконите и започна да пръска бяла боя върху графитите, които покриваха страничната стена на къщата на Мама.

Лейс провери какво става в другия край, вдясно. Дидо още говореше с онзи. Бутна Скокльо по лакътя и двамата тръгнаха през карето, на слънце.

Едрият боядисваше творенията на Лейс. Дидо харесваше в дяла му да има тъмносиньо. Разбира се, имаше и стари неща — думи, знаци, пениси, магически символи. Преди синьото беше предимно червено и зелено.

Работеше съсредоточено. Започна от ъгъла и вече бе стигнал почти до средата на стената. Не боядисваше всичко — пръскаше само рисунките — така че сега имаше старо и ново бяло, но не цветове. По нищо не личеше, че Дидо е шефът тук. Лейс малко се разтревожи от това, но може би нямаше защо. Този приятел бе излежал своето и им вдъхваше респект.

Лейс и Скокльо се приближиха достатъчно. Той се обърна към тях и им кимна.

— Как е, момчета?

Лейс усети, че Скокльо отстъпи крачка назад, но онзи се обърна и продължи да пръска. Може би не знаеше.

— Тук ли ще останеш? — попита Лейс.

Спря, колкото да кимне.

— Така смятам.

Пръс, пръс, пръс… Пълно перде.

— От панделата ли се връщаш?

Отново спря и се изправи. Доста нагоре.

— Да не би да ми четете писмата?

— Нали няма да махнеш името на Дидо? — Скокльо заговори направо по въпроса.

— Синьото — обясни Лейс.

Онзи отстъпи назад, огледа какво е свършил.

— Сега това е моята къща. С Мама. Искам да е бяла и хубава.

Показа им блестящите си зъби и пак се приближи до стената.

Лейс трябваше да каже нещо.

— Аз и Скокльо можем да направим хубави шарки.

Едрият отново отпусна ръце.

— Не, не… не искам. Трябва да е бяла.

— Това е наша работа — каза Скокльо. Леко повиши тон, но Лейс забеляза, че продължава да стои зад него.

Онзи поклати глава.

— Нямам повече боя. Трябва да се пести. — Приближи се до стената и напръска един червен кръг. — Ето така. Да не се хаби. Човек се научава на тези неща в панделата. И Господ не обича пилеенето.

— И аз мога така — каза Лейс.

Едрият клекна, за да е на една височина с тях.

— Ако можете, ще сте ми от помощ, щом искате. Аз в това време ще сложа стъклото. Не знам обаче…

— Аз и Лейс можем да боядисваме — настоя Скокльо.

— Това е наша работа — повтори Лейс.

Едрият им даде по един флакон.

— Добре. Само че внимателно. Искам да видя как го правите.

Луис Бейкър ги сложи на три метра един от друг и те започнаха да пръскат с боя драсканиците по стената. Той свали шперплата от страничния прозорец.

— Какво става тук?

Момчетата се стреснаха и се обърнаха. Луис Бейкър тъкмо щеше да сложи стъклото на мястото на шперплата. Остави го на земята. Дидо стоеше със скръстени ръце.

— Стената е бяла — отбеляза той. — Тези тукашни момчета помагат ли ти?

Луис Бейкър кимна.

— Да, помагат. Ще пооправя къщата.

Дидо стоеше без да помръдне и гледаше с присвити очи. Без да е казал дума, Лейс и Скокльо оставиха флаконите и заотстъпваха назад.

Двамата силни мъже — единият на двайсет и една, а другият на повече от трийсет — бяха на два метра един от друг. Луис Бейкър се изпъна и скръсти ръце на гърдите си като Дидо. Лейс и Скокльо гледаха отдалече.

На улицата се чу клаксон. Дидо погледна стената още веднъж, сви рамене и забърза през карето. Бизнесът си е бизнес.

Луис Бейкър пак затананика и отвори кутия маджун.