Рекетът

26

— Не можеш да ме застреляш!

— Така ли?

— Моля ти се, не ни убивай! — извика секретарката.

Харди дръпна чаршафа, с който се бе завил Ръсти, и ѝ го подхвърли.

— Увий се и седни — нареди ѝ той, посочи един стол с цевта на колта и пак го обърна към Ръсти. — Извинявай, докъде бяхме стигнали?

— Няма как да обясниш, че имаш пистолет.

— Този ли имаш предвид? Нали ми го открадна в Сан Франциско?

— Какви ги говори!?

Двамата не ѝ обърнаха внимание. Харди продължи:

— Или пък имаш предвид патлака, заради който се сбихме и който гръмна случайно? Този ли?

— Няма да ти повярват.

— Мисля, че ще ми повярват, ако дойде ченге от Сан Франциско и им обясни, че си убиец.

— Ръсти, какво говори този човек!?

Харди погледна към нея — беше се свила на стола и трепереше.

— Преди около четири часа приятелят ти Ръсти ме блъсна от една много висока скала.

Тя го изгледа, сякаш беше луд.

— Не е възможно! Беше тук цяла нощ. Спомням си, че двамата ме докарахте дотук с колата и…

— Грешиш — прекъсна я Харди. — Беше пияна и загуби съзнание. След това с Ръсти отидохме да изпием по питие и той се опита да ме убие.

Секретарката погледна към Ръсти.

— Какви ги дрънка?

Ръсти сви рамене.

— Диз, откажи се. Какво смяташ да направиш?

Харди процеждаше думите една по една.

— Смятам да те сритам по задника, Ръсти. — Дръпна петлето на колта. — Не обичам да стигам до мелодраматизъм, но няма как. Обличай се.

— Не можеш да го направиш — обади се момичето. — Това е отвличане или нещо подобно. Знам, че той беше тук през цялото време.

Харди продължаваше да държи колта насочен към Ръсти. Приближи се и изрита дрехите, захвърлени край леглото, в средата на стаята.

— Може би ще ти трябва помощ заради превързаната ръка?

Ръсти раздвижи превързаната си ръка и направи болезнена гримаса.

— Трябва да я закача за врата си.

— Първо панталоните — каза Харди. Опипа джобовете, за да се увери, че няма оръжие и ги хвърли на леглото.

Ингреъм мълчеше.

— Спомняш ли си, когато говорихме за онази жена… вчера… Максин. Познатата, само позната, на Ръсти?

Тя кимна.

— Ръсти я е убил. С три куршума. От упор, с малокалибрен пистолет. Пълзяла е около три метра, преди да умре. Обзалагам се, че разстоянието ѝ се е видяло огромно.

Секретарката мълчеше.

Харди хвърли на Ръсти ризата му.

— Ами тази ужасна рана на ръката му? От рибарска канджа!? Ръсти, качвал ли си се някога на истинска рибарска лодка? Под слънцето няма рибар, който ще реши да подаде на човек зад борда острието на канджата. Все пак е добре за импровизация… трябваше да го измислиш в момента, нали? Бива си те. — Пак се обърна към момичето. — Наложи му се да обясни откъде е раната на ръката му, защото истината е, че я е прострелял… искал е да създаде впечатлението, че някой е убил и него. Беше полял с кръвта си едно легло, после бе оставил кървава диря към борда на баржата, на която живееше, все едно че е паднал във водата.

— Имаш обяснение за всичко, нали? — обади се Ръсти.

— Аха — изсумтя Харди рязко. — Обувките — добави и си спомни собствените си отекли крака. — По-добре без обувки. Ставай.

— Вярно ли е всичко това? — попита секретарката от Вашингтон, качи краката си на стола и ги уви с чаршафа.

— Като Евангелието — отвърна Харди. — Да тръгваме, Ръс.

Ингреъм взе ремъка, с който окачваше ръката си за врата, наведе се и протегна ръка към едната обувка. Харди се прицели внимателно и стреля. В тишината трясъкът отекна като бомба. Двете обувки отлетяха като пометени, от стената падна мазилка, защото куршумът рикошира от пода. Харди вдъхна миризмата на кордит, секретарката изпищя и отново седна.

— По дяволите, Харди, полудя ли?

— Не, но съм малко ядосан. Казах, без обувки.

Отиде до вратата, отвори я и кимна на Ръсти.

— Тръгваме. Предполагам, че сме събудили съседите. — Погледна момичето и се засмя. — Тези тукашни гамени са кошмарни с тъпите си пиратки, нали? Въобще не се съобразяват кое време е. Разбра ли ме?

Тя кимна. Беше ужасена. Харди поклати глава и добави, че се надява да е разбрала.

Ръсти приближи до вратата. Харди отново се обърна към секретарката.

— Това тук не е сън. Искам да седиш на този стол и да не ставаш, докато не преброиш до триста. Много бавно. Не отваряй на никого. Не вдигай никакъв шум. Не прави нищо. Разбра ли ме?

Тя кимна пак и Харди затвори вратата. Наоколо започваха да надничат любопитни съседи. Харди държеше револвера насочен в джоба на якето, така че да не се вижда. Усмихваше се.

— Забавно, нали — каза той. — А сега бързо ще отидем до джипа, който е до твоята кола, ще се качим и ще се повозим към изгрева. Ясен ли е планът? Ако не е, може да стане грешка.

— Диз, слушай, имам пари, бихме могли да…

— Да, но за това ще говорим по-късно. Може би на обяд.

Когато се налага да обикаляш насам-натам, нямаш време да мислиш, а това е лошо. Сега Ейб Глицки не обикаляше, защото повече от три часа бе сам в самолета. Това бе достатъчно, за да подреди фактите в главата си, без никой да му пречи. Вече се спускаха към Акапулко. Държеше чаша сок от папая с лед и се питаше как е допуснал през последните две седмици да стигне дотук.

Струваше му се, че причината е в глупостите и бюрокрацията, с които ги засипваха в службата. Случаите, с които се занимаваше Лание, бяха свързани с неговите. Щеше му се да приключи всички разследвания, за да не оставя недовършена работа, когато напусне.

Ако изобщо напусне.

Разсъждаваше какво означава фактът, че Ръсти Ингреъм е жив и по какъв начин той би се отразил на елегантното му обяснение за смъртта на Максин Уиър. След самоубийството — или инсценираното самоубийство — на Хектор Медина, всичко му се струваше съвсем ясно. През четирите дни, прекарани в Лос Анджелис, изобщо не бе мислил за това — бе съвсем убеден, че е разнищил случая.

Бе предпочел да мисли, че ядът на Медина спрямо Ингреъм е бил събуден повторно от разследването на Валенти и Рейнс. Че е наел Джони Лагуардия, за да убие Ръсти. Че някак си — колко лесно това „някак си“ се промъкваше в разсъжденията ти, когато искаш да заобиколиш конкретен проблем! — е намерил пистолета на Рей Уиър и с него е видял сметката на Ръсти и Максин, оказала се там съвсем случайно и за лош късмет. И накрая, тъй като Лагуардия е единственият елемент, който свързва Медина с престъплението, Хектор е решил да пречука Джони. В този момент обаче се появява Ейб Глицки, който подозира Медина. Медина разбира, че го очаква ново обвинение, ново разследване за убийство и че ще загуби работата си, репутацията си, отново ще преживее онзи ужас… Не е в състояние да го понесе и скача от покрива на хотел „Сър Франсис Дрейк“.

Ужасно правдоподобно, но сега, когато бе станало ясно, че Ингреъм е жив и че се е опитал да убие Харди, можеше да се окаже, че просто не е истина.

Оставаше реалният факт, че главата на Джони Лагуардия бе пробита от два куршума. Ами Медина? Може би въпреки всичко се бе самоубил, но не бе изключено и да са му помогнали. Самолетът продължи да се спуска и Ейб Глицки мушна бучка лед в устата си.

Самият той бе казал за Хектор Медина на Тортони. Умно, помисли си отвратено, страшно умно. Фактически бе осигурил на един мафиот начин да прикрие ликвидирането на един от собствените му войници. Беше казал на Тортони, че подозира Медина. Е, Ейб, какво е мнението ти за това? Тортони изпраща някой от синовете си да бутне Медина от покрива и готово — случаят е приключен, благодарности за полицията на Сан Франциско.

И, някак си, пак тази фраза, Глицки бе забравил една много важна психологическа истина за Хектор Медина — той бе единствената опора на умствено недоразвитата си дъщеря и едва ли би посегнал на живота си. Медина би стиснал зъби и би изтърпял всичко, каквото и да е. Ейб не го харесваше — Медина не беше добро ченге — но знаеше, че не е малодушен и не се отказва лесно. Евентуалното разследване не би го уплашило. Щеше да се бори, както се бе борил заради Рейнс и Валенти. Умееше да играе и мръсно. Беше способен да лъже, да мами, да краде, да прибегне до насилие, но не би избягал, не би подвил опашка. Не би се самоубил.

А Ейб бе приел, че е направил точно това — защото беше удобно, защото слагаше край на разследването, защото беше като сладко бонбонче.

Пак разсъждаваше за Сан Франциско.

Неговият град. Неговата територия.

Осъзна защо е тук. Беше ченге от Сан Франциско, а Ръсти Ингреъм бе, както заяви пред Фло, негова работа. Негова. Лична.

— Колко пари? — попита Харди.

Краката на Ръсти Ингреъм бяха завързани с лепенка за крака на леглото в „Ел Сол“. Харди седеше на креслото с колта в ръка и се опитваше да стои буден. Завесите бяха спуснати.

Кракът му пулсираше и долавяше първите признаци на треската. Не му се искаше да го прави, но ако Ейб не се появеше до час, трябваше да измисли начин да уведоми мексиканската полиция, без да го арестуват за незаконно притежание на пистолет. Защото Ръсти щеше да се чупи в мига, в който насочеше оръжието в друга посока.

Самият Ръсти бе спал повече от два часа, след като дойдоха в стаята му — просто се отпусна назад и след пет минути вече хъркаше.

Харди си бе поръчал кафе от рецепцията и бе отворил вратата, колкото да го вземе. Ръсти не бе усетил.

Сега се бе подпрял на лакът на леглото и го гледаше съсредоточено, внимателно.

— Близо петдесет хиляди.

Изумително. Този човек би излъгал и умиращата си майка.

— А какво стана с останалите трийсет и пет?

Ръсти отговори след близо минута.

— Господи, знаеш всичко, нали?

Харди кимна.

— Чекът на Максин е бил за осемдесет и пет бона, а съпругът ѝ не е видял и цент от тях. — Направи си труда да му разкаже другите неща, които знаеше, и какво е правил, след като Ръсти бе изчезнал.

— Впечатлен съм. Наистина ли се пусна по канала, за да видиш къде ще те завлече течението!?

— Доста повече време загубих. Не само за това.

Ръсти вече изглеждаше спокоен, дори сякаш се забавляваше със спомените.

— Може би не трябваше да идвам при теб, но имах нужда от някой страничен човек, който познава ситуацията. След толкова години никой не би могъл да каже, че сме приятелчета, нали? Щяха да ти повярват.

— Струва ми се, че ми повярваха.

— Тогава защо чисто и просто не се отказа?

Харди не можа да измисли отговор. Все едно да се опиташ да обясниш на далтонист какво значи „червено“. Искаше му се да отговори: „Защото не беше истина, защото за малко да застрелям най-добрия си приятел, защото ме накара да умирам от страх цяла седмица, заради Франи и Джейн…“. И Ръсти щеше да попита: „И какво от това?“.

— Не разбирам само едно — каза вместо това. — Имал си парите. Защо просто не плати дълга си на Джони Лагуардия? Максин ти е дала колко? Двайсет и пет хиляди? Защо не върна пет или шест хиляди, колкото си дължал? Толкова. Измъкваш се и край.

Ръсти дори не се замисли.

— Защото тези неща не се забравят, Диз. Няма измъкване. Знаеш ли колко пари съм дал на Анджело Тортони през последните пет-шест години? Можеш ли да пресметнеш колко са по петстотин до хиляда долара всяка седмица в продължение на двеста и петдесет седмици? Това е само лихвата… близо четвърт милион. А те следяха всичко… всяко дело, което спечелех, всеки кон, от който идваха пари… Джони идваше моментално и протягаше ръка. Знаеш ли какво е това? Всеки месец да хвърляш на вятъра по три-четири хиляди! — Поклати глава. — Нямаше начин да му дам и цент повече. Когато се появи Максин, парите просто се увеличиха. Горката не умееше да подбира подходящия момент.

— Значи стана случайно? Появи се пред очите ти и ти я застреля?

Ръсти сви рамене.

— Нямаше начин да я взема със себе си. Първо, не умееше да държи устата си затворена… щеше да каже нещо на някой от приятелите си, на мъжа си и после… пристига Джони и ме пуска през месомелачката. Освен това, Диз… знаеш.

— Какво знам?

— Жените. Винаги идва един момент, след който…

— Трябва да ги убиеш?

Ръсти се засмя.

— Слушай, важното е, че сме тук. Парите са у мен. Ще получиш може би двайсет и пет…

— Може би ще получа колкото кажа аз. Може би всичките. Къде са?

— Не, не. Виждаш ли, не мога да загубя позицията си.

Харди дръпна петлето. Този тип бе чудовищно дързък.

— Позицията ти в момента е удивително слаба, Ръсти. Къде са парите?

Ръсти поклати глава.

— Не. Ако ме застреляш, няма да разбереш къде са. Ако ме върнеш в Щатите, за да ме съдят, до последния цент ще ми трябват, за да платя на адвокат.

— Адвокат? Ако Тортони разбере, че си жив, ще ти види сметката без да му мигне окото.

— Най-добрата тактика в момента, ако се стигне дотам, е да насъскам кучетата срещу Тортони. Ще дам показания, ще обърна нещата към него.

Харди спусна петлето.

— Ръсти, ти си удивително творение на природата. За Максин имаш гарантирано предумишлено убийство. Освен това опита да убиеш и мен, а аз не съм склонен да се престоря, че не е станало.

— Защо, Диз? Не, говоря сериозно. Нямаше нищо лично. Допадаш ми. Плащам ти за притеснението, което ти причиних, изчезвам някъде и забравяме всичко. Какво ще кажеш?

— Забравяме, че се опита да ми видиш сметката?

— Да.

— Забравяме, че накисна Луис Бейкър, като за целта използва мен, и по този начин провали целия му живот по-нататък?

Ръсти Ингреъм погледна към тавана.

— О, стига вече.

— Той е само някакъв си мръсен негър, бивш затворник и боклук, нали?

— Меко казано. — Ингреъм се надигна и опря ръце на коленете си. — Диз, престани. Той си го заслужаваше и без това. Най-напред трябваше да си излежи тринайсетте години, за които го вкарахме. Пуснаха го след девет, това е техен проблем. Луис Бейкър да върви по дяволите. Дори и тринайсет години му бяха малко. Трябваше да го заключат и да изхвърлят ключа.

— Мисля, че това чака теб, Ръсти. Какво ще кажеш?

Ръсти се усмихна и поклати глава.

— Струва ми се малко вероятно. Слушай, Диз. Кой освен нас двамата знае какво се е случило в действителност? Бейкър е бил там сто процента доказано. Ударил ме е, но съм успял да се чупя. Предложението ми остава. Давам ти половината пари.

— И белия човек си тръгва?

Ръсти вдигна здравата си ръка. Продължаваше да се усмихва заговорнически.

— Въпросът не е до цвета на кожата. Въпросът е в това кой е Бейкър и кой съм аз.

Харди пресуши кафето от чашата на една голяма бавна глътка.

— Точно така, Ръс. Точно в това е въпросът.

След като намери стаята на Харди в „Ел Сол“, Ейб Глицки излезе навън, купи малко въже, чифт евтини сандали за Ръсти и малко тетрациклин съвсем законно, без рецепта — в това отношение Мексико се отличаваше доста от Щатите.

Харди заяви, че не е в състояние да направи каквото и да било, ако не поспи малко, така че Ейб премести Ръсти — въпреки учтивите му възражения — на стола, сложи му възглавница, зави го с одеяло и го завърза както трябва, а Харди взе лекарството и се строполи върху леглото. Ингреъм почти не говореше — изглеждаше доста уморен. Не прояви желание да отрича, че е убил Максин Уиър. След малко и той се унесе в дрямка.

Ейб се видя принуден да прекара следобеда на терасата. Четеше „Кървави времена“ на Лорън Естълман и се чудеше как шерифът Уайът Ърп е успял да се сдобие с такава добра репутация. Всеки няколко минути поглеждаше през двойната стъклена врата.

Малко след три приключи с книгата и събуди Харди. Имаше треска, но иначе беше добре. Даде му още хапчета. Седнаха един срещу друг на терасата.

— Добре — заговори Ейб. — А сега какво?

— Надявах се ти да ми кажеш.

Глицки се облегна назад и всмукна малко въздух между предните си зъби.

— Искаш да се върнем заедно с колата ти ли?

— Ще отнеме поне три дни, колата е малка. Не знам дали ще издържа — каза Харди. — Не се чувствам особено добре. — Замисли се за миг и добави: — Няма ли начин да го арестуват тук?

Ейб поклати глава.

— Не знам. Не съм дошъл официално. Не мога да го арестувам.

— Но те могат, нали?

Белегът на Ейб се изопна.

— Носи се слух, че тук всеки може да бъде арестуван за всичко. Може би едно смирено и услужливо ченге от Калифорния, като мен, ще успее да поговори с местните и да постигне нещо. — Ейб стана, прозина се и надникна вътре. — Вързан е добре, Диз. Хайде да слезем при басейна.

Бяха глупави и затова още не му бяха видели сметката.

Добре, имаха оръжие, но то е безсмислено, ако не можеш да го използваш. Харди го бе стреснал сутринта, когато стреля, и за момент бе забравил в какво положение се намира. Не изключваше възможността Харди да е достатъчно смахнат, за да го застреля, без да мисли за последствията, но сега, след като бе дошъл Глицки, това нямаше да се случи. Глицки беше съвестно ченге и щеше да се опита да го задържи, докато уредят документите по екстрадирането. Поне така казаха зад отворената врата на терасата, защото си мислеха, че спи. Не много умно.

С възглавницата и одеялото се чувстваше изненадващо удобно. Замисли се за възможните варианти.

След като го развържеха, вероятно щяха да го отведат до колата на Харди и въпреки дългия път, това май беше единственият им изход. Всъщност, на него самия никак не му се искаше да прекара два-три дни, докато стигнат границата, свит на задната седалка със завързани ръце и крака.

От друга страна, би могъл да се държи кротко, да се престори, че се е примирил, да ги остави да го предадат на мексиканската полиция и след това любезно да посочи с пръст господата Харди и Глицки и да каже, че са го отвлекли. И освен това имат незаконно оръжие! Виждате ли?

Мексиканските власти май гледаха доста неприязнено на цивилните граждани, притежаващи оръжие, още повече ако са надути ченгета от Съединените щати, които си мислят, че могат да дрънкат глупости за екстрадиция, без дори да си покажат значките, да не говорим да се обадят на шефовете. Всеки уважаващ себе си шеф просто би побеснял от империалистическата арогантност на такова поведение.

Несъмнено. Най-напред щяха да се заемат с Харди и Глицки.

Това беше далеч по-добрата за него възможност от дългото пътуване с кола.

Нямаше да го задържат, само защото Глицки им е казал, че трябва. В Щатите нямаше дори заповед за арест на негово име. Да не би да бяха забравили, че е адвокат и знае за какво става дума? Аз съм адвокат, приятелчета, знам си работата!

Усмихна се под одеялото.

Харди и Глицки се върнаха в стаята.

— Все пак е рисковано — каза Харди.

Глицки побутна Ръсти с върха на обувката си и дръпна одеялото.

Ръсти се размърда и изпъшка — добра демонстрация.

— Добре си починах — отбеляза. — Колко е часът?

Седнаха на една външна маса на еспланадата — трима американски туристи, загледани към брега, към телата по бански костюми, към просяците. Харди носеше револвера си мушнат отзад в колана, под якето. Зареден.

Ядяха салата от скариди и пиеха наливна бира „Хайнекен“. Ръсти бе обещал да плати с парите от печалбата си. Изглеждаше спокоен, дори въодушевен.

Харди се извини и каза, че отива до тоалетната.

— Оценявам жеста да ми предложите последна порция храна — каза Ръсти.

— Ти плащаш — кимна Ейб небрежно.

— Чувал съм разни истории за мексиканските затвори — продължи Ръсти. — Били като хотел. Можеш да си поръчваш храна, жени… зависи колко пари имаш.

Ейб изсмука месото от опашката на една скарида.

— А ти имаш пари, нали? — Отпи глътка бира. — Макар че, честно казано, не мисля, че ще останеш тук дълго.

— Може би. Но човек трябва да използва картите, които са му раздадени по най-добрия начин, нали?

Глицки не му обръщаше особено внимание. Хранеше се както се храни гладен човек. Харди се върна.

— Свърза ли се? — попита Ейб.

Харди кимна и Ейб стана.

— По-късно — каза той.

— Представителен тип — отбеляза Ръсти, като го проследи с поглед. — Много представителен.

Харди взе вилицата си.

— Струва ми се, че не му допадаш.

С двете бири и двете салати от скариди в корема си Ръсти се чувстваше добре, но Харди не беше приятна компания. Ейб го нямаше вече половин час. Ръсти намести стола си под сянката на чадъра, защото слънцето се бе спуснало по-ниско.

— Къде се губи толкова? — попита той.

— Помисли сам — отвърна Харди. — Имаш ли бърза работа?

Ръсти се усмихна.

— Не, нямам. Можеше обаче да ме заведе в полицията веднага.

— Не можеше. Най-напред трябваше да обясни някои неща. — Вдигна поглед към улицата и добави: — Ето ги, идват.

Няколко крачки зад Глицки вървяха двама полицаи със зелени униформи и автомати. До него крачеше много висок, слаб мъж с черен костюм, бяла риза и синя вратовръзка електрик.

— Цяла делегация — изсумтя Ръсти.

Полицаите спряха на тротоара. Глицки и високият седнаха на масата.

— Това е лейтенант Мантрило — представи го Глицки. — Поприказвахме си добре — каза на Харди.

Отблизо лицето на лейтенанта изглеждаше изпито и грапаво. Той извади от джоба си чифт белезници и ги хвърли на масата. Няколко души от околните маси се обърнаха.

— Говорите ли английски? — попита Ръсти.

Лейтенантът кимна.

— Доста добре, струва ми се.

Ръсти се усмихна, посочи с пръст Харди и каза:

— Този носи пистолет. В момента. Под якето му е.

Очите на високия заблестяха — реакцията, на която се надяваше Ръсти. Мантрило погледна Харди, после Ейб и поклати отегчено глава.

— Дойде с нас доброволно — обясни Ейб. — Както вече ви казах.

Ръсти се намеси в театъра. Поклати глава отрицателно.

— Не! Проверете го! Дойдох с тях, защото само така можех да се измъкна от тях. Държат ме под прицел цял ден. — Срещна погледа на Мантрило. — Лейтенант, пистолетът е у него. Те нарушават законите на страната, не аз!

По дяволите, мислеше си, бива си ме. Точно както в съда. Погледна към Харди и настоя:

— Проверете го, моля ви.

Не се наложи Мантрило да прави каквото и да било. Харди разкопча няколко копчета и вдигна нагоре якето си. Обърна се.

— Лейтенант, не знам за какво говори този човек. — Погледна Ръсти. — Май бирата ти е много, приятел. Нямам никакъв пистолет.

Мантрило се надигна и протегна ръка към белезниците.

— Да вървим — каза той. — Ще говорим после.

Но това бе невъзможно! Пистолетът беше у Харди. Беше с него през цялото време, освен…

— Тоалетната! — извика силно Ингреъм. — Оставил го е в тоалетната!

Харди му се усмихна. Ръсти се извъртя рязко — или поне опита — за да се отскубне, да отиде до тоалетната сам и да докаже измамата на Харди, но Мантрило го улови за здравата китка.

— Горкото момче — отбеляза Глицки. — Колко се е объркало.

Мантрило го обърна, за да хване ранената му ръка.

— Да вървим — каза доста по-грубо.

Ръсти се отскубна.

— Не! Не може да постъпите така!

Блъсна се в съседната маса. Клиентът се обърна и извика:

— Ей, защо не внимаваш?

Харди приближаваше от едната страна, за да препречи пътя му. Ръсти грабна един нож от масата със здравата си ръка. Обърна масата и я блъсна към Глицки и лейтенанта. Замахна с ножа към Харди. Полицаите се приближиха и застанаха зад шефа си. Ръсти можеше да избяга само в една посока и хукна натам — изтича между масите, прескочи ниската ограда и хукна по тротоара.

Суматохата около масите осигури на Ръсти добра преднина. Мантрило наду свирката си. Двамата униформени полицаи хукнаха след Ингреъм. Те също надуваха свирките си и разгонваха хората с жестове. Няколко от минувачите залегнаха.

Харди се опитваше да следва Мантрило и Глицки, макар че кракът го болеше. От тесните улички се появиха още полицаи.

Имаше твърде много хора. Някъде напред се чу пукане като от фойерверки, последваха писъци. Хората от тротоара хукнаха към пясъка. Напред имаше море от хора, което се разделяше, за да пропусне тичащите.

Харди видя Ръсти на около стотина метра напред — изведнъж бе изскочил на плажа, вероятно заради тълпата. Пясъкът обърка крачките му, забави го. Ръсти се обърна назад през рамо и ги погледна над налягалите.

Глицки и Мантрило, на двайсетина метра зад него, също излязоха на пясъка. Харди скочи долу. Появиха се десетина полицаи и хукнаха през пясъка.

Ръсти излезе на по-твърдия пясък край водата и рязко тръгна в обратна посока, към Харди. Силуетът му се очертаваше на фона на оранжевото вечерно небе и вълните.

Чуха се още гърмежи, от всички посоки. Ръсти сви към водата и продължи да бяга успоредно на брега с високо вдигнати колене.

Следващият откос заора в пясъка недалеч и започна да приближава към него. Ръсти рязко спря и вдигна едната си ръка, здравата, после ранената, заедно с превръзката. Обърна се назад, но няколко куршума го надупчиха.

Ингреъм се свлече. Когато Харди стигна до него, Глицки и Мантрило вече бяха клекнали край Ръсти. Бяха го обърнали по гръб, а вълните, които го заливаха, се отдръпваха порозовели.

— Тъпият му кучи син — изруга Глицки.

Харди освободи ранения крак от тежестта си и приклекна.

Ръсти отвори очи и се загледа в небето. Постепенно съзря Харди и се опита да се усмихне.

— Хей, Диз, не ги слушай, като ти казват, че комарджиите винаги умират разорени. Аз съм богат.

— Къде са, Ръсти? — попита Харди. — Къде са парите?

Ръсти затвори очи, отвори ги пак.

— Ако ти кажа, ще изгубя позицията си.

Засмя се и се разкашля. Лицето му застина с тази гримаса и очите му престанаха да виждат.