Рекетът

19

Снимката на Еди все още стоеше на тоалетката на Франи. Тя се върна от работа, облече си памучна фланелка и джинси и за първи път забеляза, че нещата не са както преди. Посегна към парфюма си и видя снимката на Еди.

Ръката ѝ увисна във въздуха. Стомахът ѝ се сви. Еди бе сниман както се качваше на пикапа на един приятел. Бе стъпил с единия крак в каросерията и се бе обърнал, за да отговори на Франи — тя му бе извикала нещо. Усмихваше се лъчезарно, вятърът бе разрошил косата му във всички посоки, яката на якето му бе вдигната. Тя беше увеличила снимката — не бе добре фокусирана, личеше зърнистата фактура на материала и това, поради някаква причина, още повече засилваше усещането за преходност.

Франи забрави за парфюма. Взе рамката, седна на леглото и я стисна в скута си.

На снимката Еди приличаше на осемнайсетгодишен — невъзможно млад. Тя затвори очи.

Беше ѝ трудно да си представи, че бяха връстници. Еди бе престанал да старее шест месеца след като бе направена снимката. Франи имаше чувството, че е остаряла колкото цял живот.

Все пак бременността я връщаше към реалното време. Бебето, бебето на Еди, растеше толкова бавно в нея, че още не я бе променило.

Ето го него — нейният мъж — отново ѝ махаше с ръка. Осмеляваше се да поиска малко място, очароваше я, за да го допусне отново в себе си.

Скръбта заради смъртта на Еди не ѝ се бе отразила така, както бе предполагала. Бе разбрала, че единственият начин да живее, без да плаче през цялото време, бе да не мисли за него, да го отстрани от живота си изцяло. Да прогони от паметта си спомена за миналото. За съвместния им живот. Да се движи напред. Да мисли за бъдещето.

Няколкото пъти, когато не бе издържала и бе допуснала спомените да я завладеят, неизменно я обхващаше гняв — защо му бе трябвало да се занимава с неща, които не са негова работа? Смяташе, че обича идеализма му, но нали тъкмо заради него се бе простил с живота? Сега се опитваше да убеди сама себе си, че дори го мрази заради този идеализъм, защото тъкмо той ѝ го бе отнел. Струваше ѝ се нечестно.

Усмивката на Еди не се променяше, не изчезваше. Беше зърниста, като стара фотография, която остарява още повече с всеки изминат ден. Усмихнат, чаровен, добър. Още съм тук, Франи, сякаш ѝ казваше. Не можеш да го отричаш вечно. Обзалагам се, че хлапето ще прилича на мен.

Върху стъклото, покриващо снимката, капна сълза.

Хлапето.

С едната ръка стискаше снимката. Другата се мушна под фланелката и притисна корема.

Боже, Еди, помисли си. Това просто не е честно!

Кое не е честно, попита той. Че съм в теб? Че стремежът ти да гледаш към бъдещето и да забравиш каквото е било, отношенията ти с Диз… добре, това го разбирам, мен вече ме няма… че всичко това е само подготовка за новата катастрофа, която те очаква? Трябва да намериш място за мен. Аз бях твоят мъж. Аз съм бащата на малкия човек, който ще се появи. Не ме крий. Не ме гони. Не го заслужавам. Вероятно това ти причинява болка, съжалявам. Аз също тъгувам за теб. Не смяташ ли, че и на мен ми се иска да съм при теб?

— Да, смятам.

Тогава?

Харди дойде и седна до нея на леглото. Франи притискаше към гърдите си снимката на Еди Кокрън. Косата ѝ беше разпиляна по възглавницата, лицето ѝ бе леко подпухнало.

— Какво? — попита той.

— Твърде бързо.

— Знам. Мислех същото.

Тя остави снимката на Еди на пода, прегърна го през кръста, притисна се в него. Той погали гърба ѝ, под фланелката.

— Ти си единственият приятел мъж, който имам, Диз.

— Да, така е.

— Не знам какво да правя. Не знам какво съм направила с Еди.

Харди сложи ръка на корема ѝ.

— Еди е тук.

— Точно това имам предвид. Аз не съм просто самотна. — Замисли се за миг. — Проблемът дори не е в самотата. Опитвам се да открия Еди и това не е честно. Към теб.

— Направи ми място — каза Харди.

Тя се дръпна и той легна до нея — Франи сложи глава на рамото му и мушна длан между копчетата на ризата му.

— Защото част от мен те обича — добави тя. — Много.

— Но има и друго.

— Има.

Харди въздъхна.

— Това е съвсем естествено. Скоро ще родиш. Искаш край теб да има мъж. Имаш ми доверие, а аз неочаквано дойдох при теб, защото нямаше къде да отида. Нещата се подредиха като в сън.

— Не е само това.

Той се обърна към нея и разкопча копчето на джинсите ѝ, ципа.

— Вече ти стягат — отбеляза той.

Франи ухапа леко долната му устна и го целуна. Той мушна ръката си в панталоните ѝ и я притисна.

— Виждаш ли — каза Франи. — И това е истинско.

Целуна го, разкопча панталоните му, освободи го.

Още една целувка, по-бавна и дълбока този път, после махнаха дрехите, той проникна в нея, усещаше аромата ѝ, без да се движи. Франи го притисна към себе си и го задържа, дълбоко, целия.

Къщата беше студена. Погледна термостата в дългия коридор и видя, че е поставен на петнайсет градуса. Когато стигна до кухнята, шест стъпала по-надолу, чу пукането на климатика. Влезе в спалнята и си спомни, че не е хранил рибките няколко дни. Лошо. Изсипа малко храна в аквариума и този път не се наложи да чука с нокът по стъклото.

— Съжалявам, милички.

Дръпна плътната завеса от прозореца в кабинета си и се загледа към блещукащите светлини на града. Луната бе високо, почти пълна.

Замисли се за промяната във възприятията си — вслуша се в шумоленето на климатика, докато къщата се изпълваше с топлина. Сега звукът не му се струваше зловещ.

След като огънят в камината се разгоря, след като стана топло и след като прочете пощата на светлината на настолната лампа — освен една картичка — стана, запали голямата лампа и извади стреличките от мишената край камината.

Бяха тези, които носеше почти навсякъде. Не беше играл откакто бе решил да не се прибира, но не бе загубил форма — почти всички попаднаха в средата.

Взе картичката. Изглед от Хонконг нощем.

Бившата му жена.

Мина през спалнята си и отиде в кухнята. Не държеше концентриран алкохол у дома си, но в хладилника бяха останали четири бутилки бира. В камерата намери пакет замразени пилешки гърдички, а от шкафа извади кутия консервирани гъби и буркан грах. Сложи гърдичките в тежкия чугунен тиган, изсипа вътре граха и гъбите, добави малко бира, сложи капака и пусна котлона съвсем слабо. Джейн се ужасяваше от готвенето му.

Докато беше при Франи, готвеше само тя.

Седна на масата с бутилката бира и прочете картичката. Къде си? Ще си бъдеш ли у дома, за да прочетеш това? Щяла да разбере следващата седмица. Всичко това не беше игра в точния смисъл на думата, но не беше и прекалено сериозно.

Джейн беше такава. Може би положението бе сериозно, но тя нямаше да го признае. Може би след края на брака им и подновената им връзка, започнала преди по-малко от два месеца, не искаше да допусне да премине известна граница… Когато синът им, Майкъл, умря, бе преминала през нещо подобно. Понякога в онези дни му се струваше, че е сам, но си даваше сметка, че това не се дължи на отсъствието на Джейн. Просто самият той беше сляп за всичко останало.

Не я измъчвай, Диз.

Усети аромата от тигана и отиде да провери дали не загаря. Разбърка съдържанието му и намали котлона още малко. Отвори си нова бира.

И за каква сериозност изобщо можеше да става дума? Джейн се справяше с работата си много добре и си я харесваше. Харесваше и него. Поне това. Знаеше коя е. Помисли си с болка, макар и да не бе ставало дума за това, че все още му бе вярна.

Проблемът не беше само в това, че е спал с Франи. Франи му бе казала — тази вечер, преди и след като правиха любов — че и двамата имат нужда от малко време. Че трябва да се прибере у дома.

Той също искаше да се прибере. Не за да не е с нея. Не за да премисли нещата. Просто за да си е у дома. Какво, по дяволите, означаваше това? Че не обича Франи? Или Джейн?

Разликата беше там, че Франи го оставяше да види колко се нуждае от него. Може би не във всичко, може би само заради физическата близост, заради познатата топлина, но така или иначе вратата беше отворена. Джейн може би го обичаше, но той имаше чувството, че вече няма нужда от никого.

Харди чудовището? Нима имаше нужда единствено да се нуждаят от него? А би ли могло всичко това да е истинско, ако няма поне мъничко нужда? Добре, ами ако Франи чисто и просто се нуждаеше от баща за детето си, не непременно от Дизмъс Харди? В тези неща не трябваше да допускат грешка.

Когато с Джейн започнаха да се виждат отново, бяха припламнали доста силни искри. Да, привличането помежду им все още съществуваше, не беше изчезнало, но може би Джейн искаше просто да успокои призраците от миналото, сянката на проваления им брак, да докаже, че единствено смъртта на сина им, Майкъл, е унищожила мъжа ѝ, а не тя самата, с някакви свои недостатъци.

Сега, след като го бе постигнала, след като това бе изяснено, може би отново бе време за свободно падане?

Проблемът беше в това, че допреди да започне отново да се среща с Джейн, Харди бе падал свободно в продължение на близо десет години. Сега бе включил на скорост, беше готов да се изкачва.

Замисли се дали да не изпие още една бира, реши, че нищо не пречи и напълни чинията си с пиле а ла Харди. Беше дяволски вкусно.

В целия отдел „Убийства“ единствено Франк Батист имаше истински кабинет, с врата. Сега тя бе открехната, той седеше зад бюрото си и за първи път от месеци чувстваше някакво задоволство от постигнатото, от отдела, от развитието на нещата. Може би този път, мислеше си, ще надделеят свестните.

Новината за отпадналите обвинения към Рейнс и Валенти вече се бе разнесла — хората му се обаждаха на колегите си по телефона, за да им я съобщят. Франк лично бе позвънил на двамата, за да им каже, че се връщат на работа и могат да получат заплатата за пропуснатото време незабавно.

По предложение на Кларънс Рейнс бе направил и друго, което също бе източник на удовлетворение. Бе отишъл при съдия Лайънс, бе му обяснил връзката между разследването спрямо Рейнс и Валенти и това спрямо Тредуел и веднага бе получил заповед за арестуването на Фред Тредуел.

Бе я изпълнил, докато Тредуел чакаше потресен, със зачервена физиономия в кабинета на Арт Драйсдейл. Адвокатът на Тредуел бе изпаднал в истеричен пристъп, което също се отрази добре на душевното състояние на Батист, и оставаше простият факт, че сега, в девет и половина вечерта, Фред Тредуел беше в кошарата и щеше да остане там поне до сутринта, когато вероятно щяха да го пуснат под гаранция.

За бързата реакция на Батист бяха научили и хората му, които сега се връщаха в службата един по един, за да довършат изостаналото. Батист лично ги бе уверил, че ще получат пари за извънредния труд, необходим им, за да разнасят призовките и да пишат докладите си. Ако изгубеше работата си заради това, така да бъде. Това тук не беше детска градина и той предпочиташе да запази тези специално подбирани специалисти, защото без тях все едно не би могъл да свърши нищо.

Седеше и се наслаждаваше на трудовия ентусиазъм — хората от дневните смени, останали вечерта, подрънкването на чашите кафе, шегите, шумоленето на документите. Денят днес беше добър — ареста на Тредуел, няколко истински решения за управлението на отдела — а сега бе дошло времето да опише всичко това в доклада си за шефа Ригби. Беше убеден, че през следващата седмица градът и областта ще намерят пари за извънредния труд. Ако не в бюджета за полицията, щяха да вземат от някое друго перо. Според Батист, дори и най-смахнатите и откачени началници би трябвало да схващат, че прибирането на убийците от улиците би трябвало да е абсолютен приоритет за всяка полиция и че работата на детективите, занимаващи се с това, не би могла да се вмести в някакво си точно определено работно време. Разбира се, властниците в този смахнат град като нищо можеха да го изритат по задника за решението му.

— По дяволите! — изруга.

— Кое по дяволите?

На прага стоеше Ейб Глицки, без изобщо да има вид на болен. Батист нямаше намерение да споменава този факт.

— Не знам. Всичко и всички. Шефовете, Ригби и кокошкарските му истории. — Мушна химикалката в устата си. — Като се замисля, след като за тях има пари, ще трябва да намерят и за извънредния труд.

— Точно така — кимна Глицки и придърпа един стол. — Слушай, Франк, искам да знаеш, че изпратих документите в Лос Анджелис.

Лейтенантът остави химикалката.

— Не го прави.

Глицки се намести на стола.

— Вече е направено.

— Имах предвид да не заминаваш. Какво ще правиш в Лос Анджелис?

— Какво правя тук?

— Знаеш какво правиш тук. Тук си ни нужен. — Глицки се усмихна и белегът през устните му се разтегна. — Не се шегувам, Ейб. Знаеш, че не аз дърпам конците. Трябваш ми тук.

— Благодаря, Франк, приятно ми е да го чуя. Така или иначе, ако ти се обадят за препоръка, кажи някоя добра дума за мен, става ли?

Батист кимна.

— Разбира се, че ще кажа. Слушай, защо не си вземеш два-три дни отпуска, за да премислиш добре? Може би си прегрял и ти трябва малко почивка.

— Взех си един ден и премислих, Франк. Не съм прегрял. Все още искам да съм ченге. Дори по-лошо, аз съм ченге, независимо дали ти харесва, или не. Просто искам да си върша работата.

Батист изреди победите от деня.

— Да, чух за това. Чудесно е, но пак не решава големите проблеми.

— Хайде, Ейб, тук не е чак толкова лошо. Дразни те бюрокрацията, но тя е еднаква навсякъде. Мислиш, че в Лос Анджелис ще е по-добре? Градът е много по-голям, значи ще е по-зле.

— Да, но не мога да си представя, че шефът там ще отнема времето на лабораторията, за да разследва някакви лайна в кабинета си.

— Курешки — поправи го Батист и Ейб се усмихна.

— Франк, тук е вмирисана главата на рибата и не съм сигурен, че само бюрокрацията е виновна.

— Каквото и да е, вече свърши. — Батист стана от бюрото, отиде до вратата и я отвори. — Забрави за миналата седмица и погледни какво става. Хората работят както обикновено.

Ейб се обърна нататък.

— Все едно жена ти да е имала любовник и когато го е зарязала, ти да се преструваш, че нищо не се е случило.

— Да, може би си прав. — Затвори вратата. — Ти обаче не дойде при мен, само за да ми кажеш за препоръката. Има и нещо друго, прав ли съм?

— Би трябвало да станеш детектив, Франк. Как успя да се досетиш?

Батист отново седна зад бюрото, разви един бонбон и го пъхна в устата си.

— Значи все пак си работил — отбеляза той доволно.

— Ръсти Ингреъм — намръщи се Глицки. — Говоря като Харди, но Максин Уиър…

— Да? Нали арестувахме евентуален извършител?

— Арестувахме, да.

— Е?

— Опитвам се да вържа нещата. Непрекъснато изникват нови и нови подробности.

Разказа на Батист за срещата си с Джони Лагуардия и за това, че убиецът на Максин вероятно е професионалист — може би Медина или самият Лагуардия, но едва ли съпругът ѝ.

— Един момент, един момент — прекъсна го Батист и вдигна ръка. — Всичко това е много интересно, но какво ще кажеш за задържания… как му беше името?

— Бейкър.

— Да, Бейкър. Какво ще кажеш за него? Номерът с „Армър Ол“ може да се научи и в затвора, не смяташ ли?

Глицки се замисли за миг.

— Да, може би. Но проблемите според мен си остават. Това са липсващият труп на Ръсти Ингреъм, калпавото алиби на Рей Уиър… макар че едва ли е имал възможност да научи за този препарат… Днес, поправи ме, ако греша, научихме, че Хектор Медина е извършил и друго насилие… какво става изобщо?

Батист премести бонбона в устата си.

— Ако питаш мен, струва ми се, че сте пипнали когото трябва. По дяволите, Ейб, винаги остава по някоя и друга свободна нишка.

— Това не е една нишка, Франк. Имаме цяло кълбо.

Луис Бейкър нямаше да се върне там отново.

Бяха го пипнали. Първо мислеше, че ще успее да се измъкне, но след стрелбата просто нямаше начин. Само това, дори и без нещата, за които говореха Харди и Ингреъм, щеше да е предостатъчно, за да го тикнат пак зад решетките. Нямаше да отиде.

Нямаше да се примири с театъра на още едно съдебно дело. Всичко беше срещу него още от първия ден. А този път, както бе казал Харди, може би го чакаше газовата камера.

Нямаше начин.

Болничната стая беше тъмна. През отворената врата към коридора се процеждаше малко светлина. Там беше полицаят, който го пазеше.

Съвсем тихо започна да трие ръба на чаршафа във винта, който стърчеше от пружината на кревата. Мина някаква сестра, размени няколко думи с полицая. Видя силуета ѝ пред вратата и притихна.

Отиде си. Изчака минута, ослуша се. Столът в коридора изскърца — полицаят изглежда се раздвижи.

Най-накрая успя да скъса ръба на чаршафа и продължи още малко надолу, по дължината. Стремеше се да движи само ръцете си.

Трябваха му само три ивици. Искаше най-напред да скъса ръба — това бе най-трудното — после да довърши. Отново се зае със стърчащия винт, успя да скъса ръба на още едно място. После на още едно. Продължи надолу — безшумно, само с ръце.

За да направиш въже са достатъчни само три ивици.

От трите дълги по един и осемдесет ивици можеше да стане около метър и петдесет въже. След това правиш примка в единия край, а другия завързваш за пружината — там, където е винтът. Слагаш примката на врата си и падаш на пода от другата страна на леглото.

Не, нямаше да се върне там.