Рекетът

17

Харди помнеше дните, когато работата в прокуратурата дотолкова го поглъщаше, че не забелязваше как минава времето — опитваше се да си обясни неща, които не съвпадаха, обмисляше стратегии за разпити, пишеше пледоарии и встъпителни речи. Мислеше. Гледаше си работата твърде съвестно.

Застана пред кабинета на Тони Фини. Наконтеният прокурор, който бе мразил Ръсти Ингреъм, седеше дълбоко замислен. Беше полуобърнат към прозореца, с крака върху бюрото, далеч от всичко, което се случваше тук и сега. Харди почука, макар и да не му се искаше да го изважда от унеса.

Фини свали крака от бюрото, подаде му ръка. Харди я стисна и каза:

— Дизмъс Харди. Бях тук онзи ден.

— Разбира се, помня. Как си?

Харди призна, че е започнал отново да се чувства като ченге, което се разхожда и слухти.

— Видя ли се с Хектор Медина?

Харди остана прав и поклати глава.

— Той е нещастен човек.

Фини се намести на стола си.

— Да, предполагам, че е така. Чули за последния му…

— Да, интересно.

— Това има ли нещо общо със срещата ви?

— Не знам. Съмнявам се. Миналата седмица се е обадил на Ингреъм. След това тази история с кучето. Като че ли нещо го тласка да върши тези неща.

Фини се надигна.

— Обаждал се е на Ингреъм? Сериозно?

— Сериозно. — Харди придърпа един метален стол и седна. — Исках обаче да те попитам за нещо друго, което спомена онзи ден.

— Може да съм те излъгал. — Фини вдигна ръце и се усмихна на шегата си. — Какво казах онзи ден?

— Че Хектор Медина е пострадал заради Ръсти Ингреъм. Спомена, че имало някаква жена. Опитвал се да докаже нещо чрез нея.

Фини дори не се замисли. Кимна веднага и изстреля:

— Карън Мур. Но тя няма нищо общо с тази история. Тя и Ръсти бяха заедно преди години.

— Всички, които са замесени по един или друг начин, са се замесили преди години. — Харди му разказа за разследването спрямо Бейкър или по-скоро за липсата на такова. — Никой не се занимава с това. Старите неща могат да се окажат съществени.

Фини кимна и отвори кутия бира.

— Предположението ти не е съвсем нелогично, макар че, бих казал, звучи доста пресилено. Още ли смяташ, че Ингреъм е мъртъв?

— Ингреъм е мъртъв.

— Това каза и миналия път.

Харди се облегна назад.

— Защо никой не иска да повярва, че Ръсти е мъртъв?

— О, аз искам. Ако повярвам, ще стабилизирам вътрешния си мир. Много ми се ще да е мъртъв, но ние обичаме да има труп. Когато няма труп, нещата не са ясни.

Харди знаеше за какво става дума. Обвиненията срещу Бейкър се основаваха на мотива му да убие Ръсти, а не Максин. Работата на прокурора, ако смъртта на Ингреъм не бъдеше установена официално, щеше да е да убеди съдебните заседатели, че Бейкър е убил Максин без никакъв мотив и без дори да я познава. Твърденията, че Ингреъм също е бил убит, щяха да са нематериални и недопустими. Ако Бейкър бе убил Максин, защото е била там, когато е разчиствал сметките си с Ингреъм, добре. Ако обаче Ръсти не бъдеше обявен за убит, трудно някой щеше да приеме версията.

— Убеден съм, че Ръсти е мъртъв — заяви Харди. — Цялата баржа бе оплискана с кръвта му. Паднал е зад борда и течението го е отнесло в залива.

Даде си сметка, че сега играе против Луис. Независимо от другите си съмнения, трябваше да изясни нещата.

— Може да се е уплашил. Може би се крие.

— А може и да е нахранил рибите.

Фини се усмихна.

— Да, възможно е, може би дори е вероятно. Значи не смяташ, че е бил Бейкър?

Харди се замисли за миг.

— Точно това е странното. Ако все още работех тук и ми дадяха случая, щях да взема досието на Бейкър и да го осъдя, без да се занимавам с другите заподозрени. Както казва Глицки, когато се държи като истински професионалист, всички елементи са налице. Освен трупа, разбира се.

— Това не е дребна подробност.

— Да, но един свидетел експерт, някой като мен например, би могъл да убеди съдебните заседатели, че Ръсти е паднал зад борда и течението го е отнесло.

— Така смяташ ти.

Харди се намръщи.

— Убеден съм.

— Добре, след като знаеш, че Бейкър е ходил там — това е доказано — какъв е проблемът?

— Просто не съм в състояние да убедя сам себе си, че това е всичко. Проблемът е, че участвам в някаква игра, както ми се струва, без да знам каква е тя. Това ме изнервя.

Фини кимна.

— Реших да започна от самото начало. Каза, че имало някаква жена. Ингреъм винаги бил с…

— Да.

— Максин Уиър беше намерена мъртва на баржата му.

— На твое място бих започнал от нея.

— Искаш да кажеш от съпруга ѝ?

Фини кимна отново.

— Статистиката не лъже. Най-напред погледни съпруга. Особено в този случай… пари, ревност, всичко останало. Защо Глицки не го прибере?

— Може би има алиби. Не съм сигурен дали го е споменал пред Ейб… но освен това той вече беше арестувал Бейкър.

— Да. Бейкър е много удобен.

— Защо смяташ така?

— Защото с Бейкър се решават две неразкрити убийства — три, ако се брои и Ингреъм, а това е добре за официалната статистика. — Прокара пръсти през косата си и добави: — Може и да не се дължи на мързел. Има всички основания Бейкър да бъде подозиран.

— Но ти не смяташ, че е той, нали?

Фини вдигна ръка.

— Опитвам се да бъда обективен. Не може да е хем така, хем иначе. Ако Ингреъм е мъртъв… не казвам, че не е… тогава е доста вероятно да е бил Бейкър. Или мъжът на Максин Уиър. Ако обаче Ингреъм е жив, трябва да се търсят други варианти.

— Сигурен съм, че е мъртъв. Може би го е пречукал Бейкър, може би Уиър.

— Нали каза, че Уиър имал алиби?

— Може би има алиби.

— Тогава го провери. Защо ще си губиш времето с Карън Мур?

— Защото нещата може да опрат до Медина. Защо се намеси в играта точно сега? — Харди видя скептичния поглед на Фини, но продължи: — Слушай, това, което става в момента, започна от Ингреъм. Заради него и аз съм в играта. Преди девет години се е случило нещо. Ако установя някаква връзка с Максин Уиър, ще се заема с алибито на Рей.

— И смяташ, че Карън Мур може да знае нещо по въпроса?

Харди поклати глава.

— Не знам. Може и да не знае какво знае.

Карън Мур беше детектив към областната прокуратура — отделът ѝ бе извън редовната полиция. Един от колегите ѝ каза на Харди, че е в града, за да доведе някакъв непълнолетен свидетел. Щяла да се върне по някое време следобед, но не знаел кога.

Сега отново беше в коридора и хората отново се стичаха към съдебните зали след прекъсването за обяд. Фоайетата бяха претъпкани. Харди намери телефонен автомат и позвъни на Франи.

— Още ли ми се сърдиш? — попита тя.

— Не съм ти се сърдил. Просто трябваше да изляза, това е.

— И Еди каза същото, преди да излезе. И го убиха.

— Аз не съм Еди. И не са ме убили.

— Но още си навън.

— Да.

— Ще се върнеш ли в твоята къща? — попита тя след малко.

— Мисля, че все някога ще се върна.

— Тази вечер?

Харди се замисли.

— Не знам. Ти какво ще кажеш? Аз лично не искам да се караме всеки път, когато тръгна да излизам.

— Искам да дойдеш при мен.

— Знаеш, че ще се занимавам с това, докато не разбера какво става, нали?

— Добре, знам. Няма да пострадаш, нали?

— Това не влиза в плана на играта.

Получи паролата от Лание, който пишеше доклад в иначе опустялата обща стая на отдел „Убийства“. Харди отиде там, за да провери дали Ейб е променил решението си след последната им среща и дали е дошъл на работа. Нямаше го — беше се обадил, че е болен.

Позвъни в отдела на Карън Мур, обясни, че го изпраща Тони Фини и помоли да ѝ предадат къде може да го открие, когато се върне. Купи си диетична кола и намери стаята — най-обикновен кабинет с олющено бюро и самотен терминал.

През него човек можеше да получи достъп до полицейските досиета. Един терминал, никакъв обслужващ персонал. Всеки, който знаеше паролата, би могъл необезпокояван да ползва данните. Когато Харди работеше там, нямаше такова нещо, така че явно нещата се бяха подобрили, но все още имаше какво да се желае.

Не търсеше нещо конкретно, а просто убиваше времето, макар и да си даваше сметка, че понякога това се оказва полезно. Написа името на Луис Бейкър.

Появи се нещо интересно. Според компютъра, Луис Бейкър, с псевдоними Лу Брок, Луис Кларк, Лу Ролс, по прякор Балона (каквото и да означаваше това) — все още излежаваше присъда в Сан Куентин.

Харди се зачуди откога не са актуализирали данните. Въведе името на Хектор Медина, но за него нямаше нищо. Това не бе учудващо — Медина бе оправдан на два пъти.

Но за Рей Уиър имаше данни. Преди девет години — отново девет години — беше арестуван за сбиване при хазарт. Не го бе арестувал Медина. Не бе записано и дали Ингреъм е имал някакво отношение към случая. Уиър се бе признал за виновен и бе платил глоба от двеста долара. През осемдесет и пета беше осъждан за притежаване на марихуана — още сто долара глоба. Имаше и висяща призовка за една неплатена глоба — неправилно паркиране.

Харди отпи от колата. Значи Уиър беше и побойник. Или е бил. И, както вече се бе убедил, употребяваше марихуана, а може би и други наркотици. Беше достатъчно емоционален, за да плаче пред околните за изгубената си любов. Определено нестабилен тип. Може би онази вечер е бил дрогиран, изнервен, склонен към насилие, може би наистина е отишъл, както твърдеше Уорън, да си уреди сметките с Максин? Наистина му бе нужно непоклатимо алиби, за да се отърве. Записа няколко подробности в бележника си.

Колата на Ръсти Ингреъм — син фолксваген „Джета“, модел 1987 година — наистина бе регистрирана като открадната на 29 август. За Ръсти обаче нямаше никакви други данни. Значи данните в компютъра бяха актуализирани за последен път преди три седмици, което, в края на краищата, не беше чак толкова зле. Започна да записва информацията за колата, когато се почука.

— Господин Харди?

Харди се изправи.

— Сержант Мур.

Тя се засмя — съвършени бели зъби, лице като на фотомодел.

— Да си говорим на ти, моля. Името ми е Карън. Щом Тони Фини кимне, веднага се втурвам. Е, с какво мога да помогна?

Настани се на ръба на бюрото като ученичка. Беше облечена с нещо подобно на униформа, но не бе синя като на обикновените полицаи. Панталоните бяха широки, върху блузата имаше кожено яке, на което се мъдреха сержантските нашивки. Изглеждаше едра, което според Харди беше добро прикритие. При внимателно вглеждане личеше гъвкаво дребно тяло. Ако си сложеше грим, би могла да предизвика улично задръстване. Нямаше грим. Без дълбоките ѝ черни очи, високите скули и чувствените устни да са подчертани изглеждаше само хубава. Много при това.

— Не знам дали ще можеш. Интересува ме нещо, което се е случило доста отдавна.

— За Тони ли работиш? Делото в ход ли е?

— Не, не точно за Тони. Той ме изпрати при теб.

Тя чакаше.

— Става дума за нещо лично — продължи Харди. — Ръсти Ингреъм.

— Ръсти Ингреъм — повтори тя навъсено. — Ето ти бомба от миналото. Как е Ръсти?

— Всъщност Ръсти е мъртъв или поне така се предполага. — Обясни ѝ за какво става дума.

— Е, съжалявам да го чуя — отбеляза тя, когато той свърши.

— Наистина ли?

— С Ръсти някога бяхме гаджета. Разделихме се без скандали. Доброжелателно.

— Когато му казах, Тони Фини реагира, сякаш бе спечелил от лотарията.

Тя кимна.

— Нищо чудно. Тони мразеше Ръсти. Мнозина мразеха Ръсти. Аз не го мразех. По-скоро го съжалявах. Накрая.

— Накрая?

— В началото бях очарована. Познаваше ли го?

Харди кимна.

— Тогава си наясно. Беше обаятелен. Никога не е губил дело, всеки път бе звездата на представлението. Такъв беше Ръсти. Аз бях самотна чернокожа майка на десетгодишна дъщеря и…

— Извинявай, кога беше това?

— Преди девет или десет години.

— И тогава дъщеря ти е била десетгодишна!? — Харди не ѝ бе дал повече от трийсет.

Карън се засмя. Схвана комплимента.

— На трийсет и шест съм. Освен това съм и баба, но все пак благодаря.

— Не приличаш на баба.

— Да, знам. Полагам усилия за това. Ще ми се да мисля, че в добър ден бих могла да се състезавам с дъщеря си.

— Ще заложа на теб. Значи с Ръсти сте били приятели, когато тя е била десетгодишна.

— Чувствах се поласкана. Освен това той беше първият бял мъж в живота ми — Харди отбеляза мислено „първият“ — и по онова време възприемах всичко това като победа. Не си давах сметка, че Ръсти гледа на мен по същия начин… кокетна чернокожа мацка, млада… Победа. Завоевание.

Вгледа се в очите ѝ, за да открие следа от болка или съжаление, но нямаше такова нещо. Отношението ѝ към Ингреъм беше като към учител от училище — от време на време човек си ги спомня, понякога и с обич.

— Колко време бяхте заедно?

Карън вдигна очи към тавана.

— Година, струва ми се. Или десет месеца. Това беше максимумът му. Година. Тогава изведнъж охладняваше и толкова.

— Това не те ли огорчи?

— Всъщност, успях да предвидя какво ще стане и го изпреварих. По онова време вече бях разбрала що за човек е и го съжалявах. Не можеш да обичаш някого, ако го съжаляваш.

— А защо го съжаляваше? Нали непрекъснато е жънел успехи?

— Точно затова. При него беше болестно състояние. Убедена съм, че беше болен. Не можеше да понесе никаква загуба, дори привидна. Не се интересуваше от същността, а от външния вид на нещата.

— А какво стана с Хектор Медина?

— Всъщност, това бе поводът да се разделим. Просто реши, че на всяка цена трябва да ми докаже правотата си за Медина. Каза онова нещо пред няколко души и по никакъв начин не можеше да признае, че е сгрешил. Скарахме се заради това. Настоявах да се откаже. Безсмислено бе да се занимава. Медина може и да не беше суперченге, но пък не бе и по-лош от повечето други. Имаше семейство и всичко останало. Защо му беше да се рови в онази история? Само че Ръсти се бе заел и нищо не беше в състояние да го спре.

— Но защо?

— Това е въпросът, нали? В началото, не се съмнявам, си мислеше, че ще ме впечатли. Единак прокурор се заема с полицията и областната прокуратура и справедливостта тържествува отново. Смяташе, че по този начин ще си създаде ореол на романтичен герой. Серпико от Сан Франциско.

— И номерът мина? Имам предвид, успя ли да те впечатли?

— Не, нищо не се получи, но след като веднъж се бе захванал… — Сви рамене. — Ръсти беше такъв. Страхотно его.

— И реши да прати Медина по дяволите?

— А… за Ръсти Медина не беше важен. Смяташе го за поредния трофей. Каквато бях аз, предполагам. Така или иначе, Медина беше оправдан.

— Но загуби работата си.

— Да. След второто разследване вече никой не му вярваше. Всички бяха убедени, че е убиец, макар да нямаше никакви доказателства.

— Ти смяташе ли, че е убиец?

— Имаше репутация на зъл човек. Нищо сериозно, само дреболии… може би някой и друг излишен удар, стегнати до кръв белезници… нищо по-сериозно от това, но по време на разследването стана дума и за тези работи.

— Чу ли за сегашното обвинение срещу него?

— За онова куче ли? Не бих се учудила, ако го е направил.

— А Ръсти? Би ли могъл да го убие?

— След толкова време?

Харди ѝ разказа за Валенти и Рейнс, за решението на Медина да се намеси.

— Не знам — поклати глава Карън. — Може и да се е ядосал, но след като не го уби на времето, защо би го направил сега?

— Тогава все още е бил женен, имал е добра работа, надежди за бъдещето… сега е разведен, грижи се за дъщеря си сам, работата му е досадна. Може да си е спомнил какво е загубил… заради Ръсти. И да е превъртял…

Карън слезе от бюрото и отиде до прозореца. Сложи ръце на кръста си, направи няколко чупки, протегна се като котка, обърна се.

— Случвали са се и по-странни неща, но все пак времето лекува поне малко. Ако Ръсти е направил нещо друго, нещо ново… бих могла да го допусна. Чул ли си да има нещо подобно?

— Не. Всъщност, Медина ми каза, че не е виждал Ръсти от години, макар че му се бе обадил по телефона.

— Какво е искал да му каже?

— Не му е казал нищо. Отказал се в последния момент и затворил.

В очите ѝ се появи още един въпрос, но не го зададе. Вместо това отбеляза:

— Може би си струва да се провери алибито му.

— Точно това смятам да направя — каза Харди.

Карън застана зад него и погледна екрана, на който все още беше изписана информацията за колата на Ръсти.

— Назад към самото начало, а? Карал е стар фолксваген?

Харди присви очи към зеления терминал.

— Това означава ли нещо?

— Означава, че не му е вървяло на хиподрума. Някога твърдеше, че няма да седне на нищо по-лошо от линкълн. По-скоро щял да ходи пеша.

— Какво общо има хиподрумът?

— Не каза ли, че го познаваш?

Харди помнеше Ръсти като буен млад прокурор, донякъде като самия него, който печелеше дела и вкарваше лошите момчета в затвора. Като колеги се разбираха добре, понякога сядаха заедно на чашка и разговаряха за работата си. Нищо повече.

— Предполагам, че не е така — призна той.

— Ако не знаеш за комарджийската му страст, въобще не го познаваш — отбеляза Карън, заобиколи и отново седна на бюрото. — Хиподрумът беше другата причина да се разделим, наред с Хектор Медина, ако искаш да знаеш истината, макар че двете бяха част от едно и също — болезненото му желание да побеждава. Казваше, че конете за него били върховното предизвикателство. Вярваше или искаше да вярва, че човек би могъл да научи достатъчно, да следи конете и жокеите внимателно и да не губи. Твърдеше, че не било хазарт, че можело да залагаш съвсем сигурно. Не при всяко състезание, разбира се, но си сигурен, можеш да рискуваш.

— Печелеше ли?

— Доста. Но и доста губеше.

— Често ли ставаше това?

— Не, но губеше много наведнъж. — Карън поклати глава. — Стар фолксваген… кой би си го помислил? Трябва да е хлътнал сериозно, за да стигне дотам.

Харди забарабани с пръсти по бюрото.

— Значи затова се разделихте?

— Така разбрах що за човек е всъщност. Затова и започнах да изпитвам съжаление към него. Никой не може да печели през цялото време, независимо колко е добър и колко знае. За него обаче всяка загуба беше като лична обида. Полудяваше. Струваше му се, че цялата вселена е против него. Откачалка. — Карън задълба в спомените. — Веднъж-два пъти поиска и моята заплата, след като бе пропилял своята при уж сигурен залог. Не му се вярваше, че може да загуби и нея по същия начин при следващото състезание. — Погледна Харди в очите. — Беше тъжна история. Това пристрастяване… Имам чувството, че всъщност губеше нарочно. Не понасяше да губи, но всъщност беше убеден, че няма късмет и съвсем целенасочено залагаше там, където нямаше шанс да спечели, за да потвърди, че в действителност е бита карта. Или поне така виждаше сам себе си. — Карън рязко прокара ръка през косата си, сякаш нещо от Ръсти се бе заплело в нея и искаше да го махне. — Това е черно-бялата ми представа за психиката му, но ми се струва, че е точна.

— Значи смяташ, че е бил бита карта.

— Изцяло. Интересуваше го само какво е спечелил и какво е загубил. Самият той сякаш не беше там… нямаше личност, която да обединява всичко това, да му придава някаква насоченост. И според мен, най-големият му страх беше хората да не разберат, че всъщност не е такъв фантастичен победител, какъвто се опитваше да изглежда. Така че не понасяше никакви загуби.

— Но непрекъснато изпробваше късмета си на хиподрума.

— Казах ти, беше болест. По-силно бе от него. Състезателната писта беше нещо като лакмус. Ако спечелеше там, значи можеше да победи всеки. Ако започнеше да губи, всичко останало губеше смисъл. Най-накрая се разделихме в един от тези кризисни периоди.

Харди си спомни как бе дошъл Ръсти при него в бара миналата седмица — неугледен вид, негладени дрехи, с обществения транспорт, защото колата му била открадната. Бе запазил поведението, присъствието си, но едва ли някой би го взел за човек, способен да превземе вселената. В никакъв случай не беше победител.

Карън стана от бюрото.

— Не са го убили конете, нали? — попита тя.

— Не — отговори Харди. — Убиецът не е бил с копита, а с човешки ръце.