Рекетът

2

Когато телефонът в кухнята иззвъня, беше тъмно. Харди, с револвера в ръка, се събуди от поредната неспокойна дрямка, запали лампата и вдигна слушалката преди второто позвъняване.

— Ръсти?

— Кой е Ръсти? — попита далечен женски глас след кратка пауза.

Главата на Харди започваше да се прояснява.

— О, боже, радвам се да те чуя.

— Спеше ли?

Часовникът на рафта показваше три и десет.

— Тук е три сутринта — каза той. — Какво си мислиш? Че тичах за здраве около къщата и случайно чух телефона?

— Три сутринта? Съвсем се обърках.

— Няма нищо.

— Дори не знам кой ден е. Там, при теб, имам предвид.

— Няма нищо. Аз съм тук и пак не знам кой ден е.

— А кой е Ръсти?

Джейн беше на другия край на земята и нямаше смисъл да я безпокои.

— Бивш колега. Трябва да съм сънувал нещо.

Държеше слушалката в едната си ръка и изведнъж осъзна, че в другата стиска револвера. За малко да ѝ каже: „Слушай, скъпа, стоя в кухнята и стискам зареден патлак, защото един тип, който сигурно си го бива за тези неща, ще се опита да ме убие. Но не се безпокой. Приятно прекарване в Хонконг. Не мисли за лъвове“.

Вместо това я попита как е.

— Добре съм — отговори Джейн. — Само че май ще се наложи да остана още една седмица. Или десет дни.

— Страхотно.

Тишина.

— Дизмъс?

— Тук съм. Само направих няколко лицеви опори.

— Случват се и такива неща, нали?

— Да, съжалявам. Просто искам да те видя.

— Аз също. — Впусна се в обяснения за хаоса в снабдяването на Изтока, за корабите с платове от евтините фабрики в Корея, Тайланд и Филипините, които отивали в Хонконг, за да се превърнат в модни облекла при сравнително евтината работна ръка там.

— Но не можем да се обвържем… имам предвид да купим, преди да сме видели материала, преди да сме почувствали качеството му.

— Знам — каза Харди. — Качеството трябва да се почувства…

— Два от корабите закъсняват. Могат да дойдат и по-рано, но дори и така ще минат няколко дни, докато прегледам платовете.

— Разбирам, наистина — отвърна Харди и остави револвера на плота. — Не съм във възторг, но все някак ще го преживея. — Горкият Дизмъс. — Иначе как е?

— Ами… хората започват да се безпокоят за деветдесет и седма. Усеща се. Никой не желае да прави дългосрочни планове, защото не е много ясно какво ще стане, след като англичаните си отидат. Странно е.

— Така е по-добре — отбеляза Харди. — Човек не бива да забравя, че след година може и да го няма.

Джейн замълча за момент.

— Вечно веселият ми бивш съпруг!

— Е, не чак толкова „бивш“, нали?

— И не толкова весел. „След година може и да го няма“! Човек не може да живее с тази мисъл!

На Харди му се прииска да ѝ каже, че не само може, а е и по-добре, че в края на краищата, една година звучи даже оптимистично. Изкушаваше се да ѝ припомни, че синът им не бе преживял дори толкова, но се въздържа. Джейн нямаше нужда от напомняне.

— Права си — каза вместо това. — Не може да се живее с тази мисъл.

— Дизмъс, добре ли си? — попита тя. — Забавляваш ли се достатъчно?

— Вилнея из целия град. Просто предпочитам да го правя с теб. — Даде си сметка, че се държи глупаво. — Слушай, съжалявам. Три часа е и ти ми казваш, че няма да си дойдеш още една седмица. Малко съм объркан, това е. Нещо като вюжаде.

— Вюжаде ли?

— Аха. Обратното на дежавю. Чувството, че никога преди не си бил на някое място.

Джейн се засмя.

— Добре, нищо ти няма.

— Нищо ми няма.

— Обичам те — каза тя.

— Може би като си дойдеш, ще поговорим за бъдещето.

Пауза, съвсем кратка. Или беше поради дългото разстояние?

— Възможно е — отвърна Джейн.

Франк Батист вече не беше сигурен, че е доволен от това, че бе станал лейтенант. Получаваше повече пари и нямаше нищо против това, но седенето в кабинета по цял ден, за да препраща заповеди надолу и доклади нагоре, го изтощаваше сериозно.

Някога хората убивали приносителя на лоши новини и той започваше да разбира защо. Може би така новините биха си отишли или поне не би било необходимо да се мисли за тях.

Просто не беше в състояние да стои в този кабинет и да се крие по цял ден. Насили се да стане от стола и да отвори вратата. Гърбът започваше да го боли.

Отдел „Убийства“ бе заприличал на съблекалня на провинциален голф клуб. По бюрата бяха подпрени няколко чувала със стикове.

Тръгна през помещението. Кимаше на момчетата и вместо съчувствие за несгодите си, получаваше презрение. По дяволите, не беше негова вината! Винаги беше на тяхна страна. Може би трябваше да си подаде оставката и да натовари някой друг да се занимава с тази гадост. Но какво би постигнал така? На мястото му щеше да дойде човек без капка съчувствие към момчетата.

Защо градските власти, които някога се справяха с всичко, не знаят какво правят? — мислеше той. И това никъде не личеше така ясно, както в отдел „Убийства“. Тези четиринайсет души — звучеше смешно, но беше самата истина — бяха най-солидният ударен корпус срещу най-лошите престъпници в града. Никой не можеше да постъпи в отдела, ако преди това не е прекарал поне десет години на сериозна полицейска работа, ако няма гордост и една особена смесица от инстинкт на убиец, упоритост и ум. Тези мъже бяха елитът и ако някой се осмелеше да подкопае духа им, щеше да си има сериозни проблеми.

Миналата седмица обаче, за първи път от седем години, бяха предявени обвинения към двама от хората му. Преди седмица двамата офицери — Кларънс Рейнс и Марио Валенти — бяха отишли да арестуват един от изпълнителните директори на телефонната компания, Фред Тредуел, който бе убил бившия си любовник и неговия нов приятел. Тредуел бе оказал съпротива при ареста — изритал прозореца на втория етаж на апартамента си, срязал си главата, докато се измъквал през него, паднал на улицата долу, счупил си глезена и си пукнал черепа, защото се ударил в кофите за боклук. След това пеша се довлякъл до адвоката си.

Адвокатът веднага свикал пресконференция — защото Тредуел и двамата убити били хомосексуалисти — показал горкия Фреди със синините му и обвинил полицията в излишна бруталност.

Изведнъж се бе оказало, че Валенти и Рейнс, двама от най-добрите, с великолепни служебни характеристики, не са били в състояние да овладеят предразсъдъците си към обратните (вероятно в резултат на собствения си латентен хомосексуализъм), пребили са Фред почти до смърт и са го захвърлили на улицата зад дома му.

Някой бе взел налудничавата история на Тредуел (или благородния гняв на хомосексуалната общност) достатъчно на сериозно, за да започне официално разследване.

И сякаш това не беше достатъчно, ами и горе-долу по същото време обявиха поредното съкращаване на бюджета. Влизаше в сила незабавно, без никакви отлагания за довършване на „рутинни задачи“, което означаваше писане на доклади и връчване на призовки.

Голяма част от разследванията за убийство сега бяха класифицирани като НЗХ или „няма замесени хора“, което меко казано означаваше, че извършителите и свидетелите са в най-добрия случай дребни престъпници.

Те не обичаха полицаите и бе трудно да ги откриеш в нормалното работно време. Връчването на призовките трябваше да става рано призори или късно вечер, а ченгетата, които търсеха свидетелите, работеха извънредно, защото знаеха, че само така ще могат да свършат каквото се иска от тях. Сега градът беше решил, че вече няма да плаща за това.

Което бе довело до голфа — момчетата излизаха в осем или девет часа, чукаха на вратите, не намираха никого, отиваха да поиграят голф, връщаха се пак на адреса, отново не намираха никого, после отиваха в службата и пишеха отчети за деня.

Тази история вонеше и всички бяха наясно с това.

Джес Мендес кимна към лейтенанта и извика през рамо:

— Ей, Лание, в колко ще се видим?

Батист не се обърна. Чу отговора на Лание зад гърба си:

— Най-напред имам три призовки. Ще се видим към девет и половина.

Бюрото на Ейб Глицки беше недалеч от прозореца в дъното, от който се виждаше магистралата и, по-нататък, центъра. Днес обаче, в осем без десет, не се виждаше нищо, освен сивота.

На бюрото на Глицки не бе подпряна торба със стикове за голф. Той беше един от двамата в отдела, които работеха без партньор. С Батист бяха постъпили в една и съща година. Двамата не даваха пет пари, че са от малцинствата — Глицки бе наполовина евреин, а Батист имаше „испанска фамилия“, така че помежду им съществуваше нещо като близост.

Батист дръпна стол и седна.

— Забравил си стиковете, а, Ейб?

Глицки, който пишеше нещо, вдигна очи.

— Тъкмо се канех да дойда при теб.

— Трябва ви четвърти ли?

Ейб изкриви лице според представата си за усмивка. Имаше ястребов нос и белег, който разсичаше устните му от горе надолу. В миналото усмивката му бе предразполагала някои лоши хора към откровеност. Може би в душата си беше мил човек, но по външността му това не личеше.

— Не мисля, че е смешно.

Ейб остави химикалката.

— С Фло решихме, че можем да се преместим.

— Какви ги дрънкаш? — Това беше по-лошо от стиковете за голф.

— В Лос Анджелис търсят хора. Може би известно време ще поработя в отдел „Кражби“, но нямам нищо против.

Батист се наведе напред.

— Какви ги дрънкаш? Колко време прекара при нас? Деветнайсет години ли?

— Почти, но там ще ми признаят повечето от тях. — Посочи листа пред себе си. — Тъкмо се чудех как да попълня това заявление. Виждаш ли тук? Има графа „Причини за напускане на предишната работа“. Дали да използвам „купчина конски лайна“, или да спазя приличието с „бюрократично безумие“?

Батист се наведе към бюрото.

— Ейб, чакай малко. — Нямаше намерение да го убеждава, че не може да напусне, защото можеше, но все пак трябваше да каже нещо. Сложи ръка върху листа. — Почакай малко, по дяволите!

Ейб го погледна в очите.

— Разбира се. Мога да чакам цял ден.

— Знаеш, че нещата ще се променят.

Ейб поклати глава.

— Не, не знам, Франк. Вече не знам. Все същото е навсякъде, в целия град. Те нямат нужда от нас и аз нямам нужда от тях.

— Не е вярно, градът има нужда от нас…

— Няма да споря по това. Обади ми се, когато най-после са наясно какво искат. — Ейб взе листа и го прегледа. — „Конски лайна“… това е по-силният израз, не смяташ ли?

Харди паркира в края на уличката и включи отоплението на колата. „Самураят“ му не беше добре уплътнен и вятърът свистеше през пролуките на брезентовия покрив. Сградите от двете страни бяха по на четири етажа, а мъглата скриваше канала и доковете отпред.

Беше осем и половина. Револверът, все още зареден, се намираше в жабката. Регистрирано оръжие. Вероятно едно от малкото в Сан Франциско, които можеш да носиш скрити съвсем законно. Бившият тъст на Харди бе съдия Анди Фаулър и когато Харди напусна полицията, подаде заявление за право да носи скрито оръжие, което в града не се даваше почти никога. Съдия Фаулър обаче бе влиятелен човек, а и не желаеше дъщеря му да остане вдовица. Не че носенето на оръжие непременно би предотвратило подобно нещо, но все пак бе убедил Харди да го вземе. Сега го носеше за първи път.

Е, добре, щеше да го носи законно, дори и скрито, щом се налагаше.

Угаси двигателя и бавно завъртя барабана на револвера, за да провери още веднъж патроните. Излезе навън в гъстата мъгла и с лявата ръка вдигна яката на якето си. Колтът тежеше в дясната, като че ли бе двайсеткилограмов.

Поколеба се.

— Глупак — каза гласно.

Но продължи напред.

Уличката излизаше на дървен кей, който опасваше канала Чайна Бейсън. Вляво от Харди имаше индустриален склад, който, струваше му се, бе надвиснал над водата и се губеше нататък в мъглата. Приливът беше в разгара си и вълните се плискаха в подпорите под краката му. Не се виждаше никакво течение. Повърхността бе зеленикавокафява, нашарена от мазни петна.

Чуваше шума от движението по моста на Трета улица. Малко по-нататък имаше още един мост. Ингреъм му бе казал, че баржата му се намира на четвъртото място от моста на Трета, по посока към другия.

Тръгна, свил рамене, за да се предпази от студа. Револверът бе насочен към земята.

Първото място — всъщност, то представляваше понтон, с привързани по краищата автомобилни гуми и кутия за свързване с електрическата мрежа — беше празно. Приближиха се мъж и жена, китайци, които крачеха забързано. Кимнаха му. И да бяха видели оръжието, не пролича по нищо.

На второто място бе привързан шлеп, дълъг може би двайсет метра, на който не се мяркаше жива душа. След това видя корабче за излети, истинска красота, с име „Атлантида“.

Не беше убеден, че би дал на кораб името на нещо, което е потънало във вълните.

Ингреъм бе нарекъл дома си „баржа“. Описанието бе доста точно — голям, плосък покрит сандък, привързан до гумите на понтона, чийто покрив едва достигаше до коленете на Харди.

Когато стигна там и видя, че електричеството е включено, цялата работа отново му се стори безумна. Държеше се като параноик. Погледна часовника си — осем и четирийсет.

Ръсти би трябвало да е станал.

Наведе се и извика:

— Ръсти?

Някъде далеч изсвири корабна сирена.

— Ей, Ръсти!

Харди мушна револвера в джоба си и скочи на палубата на баржата. Пред вратата бяха оставени три платнени стола, като за къмпинг. Саксии със зелени растения и един доматен храст, който трябваше да се обере, оживяваха пейзажа.

В средата на вратата беше завързана голяма оловна тежест за въдица, която служеше за чукче. Харди я вдигна и я пусна. Вратата се отвори. Вътре нищо не помръдна, не се чуваше друго, освен плискането на водата и ръмженето на колите по моста, който сега не се виждаше в мъглата. Дървото около бравата бе разцепено.

Харди бръкна в джоба си, стисна револвера и го извади. Наведе глава, за да мине през вратата и слезе по три дървени стъпала.

Високо горе имаше редица малки прозорчета, които биха осигурявали достатъчна светлина, ако не бяха покрити с пердета. Беше студено. По-студено от вън.

На слабата светлина от отворената врата не личеше нещо да е разбъркано. Пред ниско, стилно канапе се намираше малка масичка, а върху нея — телефон. Харди вдигна слушалката, чу нормалния сигнал и я остави на мястото ѝ.

Тогава видя лампиона, който се търкаляше на пода в другия край на помещението. Протегна ръка и дръпна едно от пердетата, за да влезе малко повече светлина. Глобусът на лампата беше счупен на парчета, пръснати по пода.

На задната стена видя люлееща се врата, която водеше по-нататък. До нея имаше още една врата, открехната. Харди я бутна леко с крак. Отвори се наполовина, после се опря в нещо. От вратата към стената се виждаше широка тъмна ивица.

Харди я прескочи и се промуши през свободното пространство. Стомахът му се сви, сякаш го бе хванала морска болест. Трябваше да се облегне на стената.

Вратата бе опряла в женска ръка. Беше гола, изтегнала се, сякаш искаше да достигне нещо, като че ли бе пълзяла… може би, за да излезе? Около шията ѝ имаше нещо — нещо странно, метално — което придържаше главата ѝ в неестествена поза. Даде си сметка, че е шина за врат. Огледа стаята. Беше оплискана с кръв.

Някъде горе чу звук, сякаш някой изпусна нещо. Приклекна на коляно и насочи револвера към вратата.

— Не мърдай, полиция! — чу глас. — Хвърли оръжието и излез с вдигнати ръце.