Рекетът

13

Лейс беше при Мама и слагаше шперплат на прозореца, който счупи Дидо.

Мъглата, спуснала се късно предната вечер, вече се вдигаше. Лек ветрец вееше фланелката му. Доколкото му бе известно, никой наоколо не бе виждал Луис Бейкър от два дни, а би трябвало да се появи скоро, ако смяташе да вземе дяла, защото щяха да го направят други, при това много скоро.

Предната вечер — Дидо още не беше погребан — Самсън, който държеше съседния дял, се бе погрижил никой да не поема този. Лейс и Скокльо се покриха, докато се изяснят нещата. Лейс се чувстваше кофти за Дидо — Дидо му беше като по-голям брат, защитник. Лейс не беше сигурен как ще се справи с Луис Бейкър, когато се върне, но най-напред трябваше да си спечели доверието му, да го накара да си мисли, че е готов да се носи накъдето духа вятърът. Не искаше Луис Бейкър да реши, че смята да го убие, както той бе убил Дидо, за да пипне дяла. Реши да се представи добре пред Мама, да се навърта край нея и да разбере какво става. Зае се да поправи прозореца, но без да бърза. После, когато Луис се върне, щеше да му се случи нещо лошо. Когато погледне в друга посока.

Мама надникна от ъгъла на къщата — едра като планина, облечена с шарен кафтан. Беше изпържила царевична питка и щеше да му я предложи с масло и мед. Лейс заби още един пирон и влезе в кухнята.

Мама седеше на масата и режеше питката. Ароматът бе изпълнил цялата стая.

— Седни, дете — подкани го тя. — Хапни.

Лейс се подчини. Вдъхна аромата. Маслото се топеше върху питката, с меда ставаше божествено. Наля му чаша мляко.

— Полицаите докараха колата ми — каза тя накрая. — Луис не го е направил.

— Намерили са го?

— Стреляли са по него. Всички непрекъснато искат да стрелят.

Лейс само кимна.

— Сега сигурно ще го върнат в затвора. Полицаите казват по-добре да бил умрял, такива неща щели да му лепнат. — Отряза още едно парче и го сложи в чинията на Лейс. — Казват, че той бил убил Дидо, чу ли това?

— Той го е убил — заяви Лейс.

Мама едва не експлодира.

— Защо казваш това!? — И добави по-спокойно: — Кое те кара да вярваш на тези глупости, синко?

Лейс трябваше да дъвче близо минута, преди да успее да преглътне. Устата му беше пресъхнала и той отпи глътка мляко.

— Дидо го застреляха, а той избяга — промърмори момчето.

— И ти мислиш като полицаите — отбеляза Мама. — Ако бягаш, не значи, че си виновен. Бягаш, за да стоиш настрана, това е всичко. Полицаите най-напред търсят такива като Луис, които едно време може и да са направили нещо лошо. Най-лесно е да обвинят тях.

— Може би.

— Добре, защо му е било на Луис да убива Дидо?

Беше толкова очевидно, че му бе трудно да го каже.

— Иска да пипне дяла, Мамче.

— Мислиш, че Луис е толкова тъп? Че да застреля Дидо и да избяга от дяла, който иска да пипне?

— Ако не е бил той, нямаше да избяга.

Мама поклати глава.

— Дете, дете, дете… Къде живееш? Трябвало е да избяга. Не е имал друг избор.

Лейс продължи да яде. Помисли си, че думите на Мама не са безсмислени. Войната с Дидо не беше свършила, защото Дидо счупи прозореца, но би било глупаво да го убива, особено ако е искал да пипне дяла. Все едно да си напише на челото, че го е направил той.

По-скоро някой се бе възползвал от сбиването между Дидо и Луис, за да се отърве от единия и да накисне другия. И да освободи дяла. Лейс трябваше да помисли върху това.

Харди погали Франи по рамото и се измъкна от леглото. Тя се размърда, преглътна и отново потъна в съня. Той я зави и дръпна косата от лицето ѝ.

През по-голямата част от нощта бяха будни — разговаряха, обичаха се. Като стари приятели в едно отношение, но иначе… Харди бе удивен от случилото се. Сега, под душа, продължаваше да си спомня Франи в леглото, нещата, които правиха втория, третия път. Почувства, че се възбужда отново и пусна студената вода, за да започне деня си, да се върне към истинския си живот.

Истинският живот.

Сложи кафето и се замисли какво е станало с живота му след посещението на Ръсти Ингреъм в бара. Преди това всичко вървеше добре — в някои отношения дори повече от добре. Във всеки случай не беше като полусънното състояние, в което бе изпаднал, преди отново да започне да се вижда с Джейн. Нещата с нея поне бяха постоянни. Работеше в бара, а през свободното си време се занимаваше с това, което му доставяше най-голямо удоволствие.

И тогава… напомняше му въпросите, които понякога хората си задават, когато са на парти: „Какво би направил, ако някой ти каже, че ще умреш след три дни или шест месеца? Какво би променил?“.

Разбира се, „правилният“ отговор беше: „Нищо. Ще правя същото, каквото и сега“.

Е, един човек го бе накарал да повярва, че може да умре съвсем скоро, но той не бе продължил да прави същото, каквото преди. Какво означаваше това? Че нещата, които е правел, не са му доставяли удоволствие? А какво би могъл да каже за нещата, които правеше сега? Ако му оставаше само един ден, с Франи или с Джейн би предпочел да го прекара? Или сам?

При малко повече късмет обаче му оставаше повече от един ден живот и нямаше да се наложи да взема подобно решение.

Слънцето се бе издигнало високо и мъглата бе изчезнала. Харди си помисли, че като се върне в своята къща, когато и да станеше това, щеше да пие кафе навън. При всички случаи щеше да е по-добро от пакетираното еспресо от магазина.

Отиде до пътната врата и взе неделния вестник от стъпалата. Погледна отсреща, към паркираните край бордюра коли и се опита да си представи как е изглеждал предишната вечер — скрит зад една от тях, насочил револвер към гърба на Ейб Глицки. През деня, на слънчева светлина, всичко изглеждаше толкова различно! Наистина ли бе направил онова?

Наистина ли бе правил любов с Франи? Как би изглеждало това на дневна светлина? Разгъна вестника и заглавието на първа страница веднага привлече вниманието му. Хектор Медина отново бе новина. Фред Тредуел го обвиняваше, че е убил кученцето му и че е заплашил да убие и него. Бяха публикувани и две по-малки карета с информация за Медина. В едното се разказваше за обвинението, че е убил задържан преди седем години. Делото приключено. Харди все още беше бивше ченге и бивш прокурор, така че подобни публикации не му бяха безразлични, независимо от подозренията му към удобните за самия него клетви на Медина в невинност. В другото каре бе поместено интервю с Медина — явно репортерът му се бе обадил по телефона у дома предната вечер, преди броят да влезе в печатницата. В интервюто нямаше нищо ново, освен познатия рефрен — след като те обвинят в нещо, по-добре наистина да го направиш, защото всички те смятали за виновен. Разбира се, не бил убивал никакво куче, но, естествено, хората щели да повярват, че е, макар и през живота си да не бил чувал по-тъпо обвинение. Защо му трябвало да убива някакво си куче? И така нататък.

За миг Харди си помисли, че собственото му отношение към Луис Бейкър бе същото. Бейкър беше осъден престъпник, следователно е виновен за всички престъпления, които се извършват около него. И, следователно, след като веднъж те обвинят в нещо лошо, можеш наистина да го направиш. За да знаеш защо те обвиняват.

Не. Не и в случая с Бейкър. Бяха стреляли по него след като бе проникнал в къщата на Джейн. Дявол да го вземе, беше отишъл там заради него…

Харди остави вестника пред себе си и се загледа през прозореца. Почувства на раменете си ръце, които се спуснаха надолу, върху гърдите му. Франи го целуна по главата, а той се облегна назад.

— Здрасти! — рече Харди.

Тя го потупа по гърдите и се изправи.

— Обичам те — каза му и седна на съседния стол. — А ти си объркан.

Той се усмихна.

— Не чак толкова.

— Хубаво.

— Не че имам някаква представа какво правя, какво правим ние или какво означава всичко това.

— Нормално. И аз нямам.

Харди улови ръката ѝ.

— Но не беше случайно, знаеш ли?

— Да, знам.

— Просто се опитвам да разбера какъв е моят така наречен „истински живот“.

— Аз или Джейн, нали?

Той поклати глава.

— Не е само това. Това е само част.

— Не предявявам претенции. Искам само да знаеш, че те обичам.

Харди погледна към дланта, която държеше. Брачната халка все още беше на пръста ѝ. Искаше да ѝ каже много неща — че обяснението в любов вече е претенция, че не е наясно как да определи собственото си увлечение, че не се доверява на това, което наричаше „любов чувство“, а на „любовта отношение“. Проблемът бе, че към Франи изпитваше „чувството“. При Джейн му се струваше, че отношението е налице, така че се опитваше да създаде чувството — нерядко с приличен успех. Но това нямаше нищо общо с топлината, която в момента обливаше вените му.

Все пак беше сигурен, че няма просто да ѝ каже „обичам те“ веднага. Би могло да се изтълкува погрешно.

Вместо това взе ръката ѝ и я целуна.

— Знаеш ли… когато казах, че не съм чак толкова объркан…

— Да?

— Излъгах.

Франи пусна чудесния си смях и го погледна с танцуващи очи.

— Дизмъс, нека просто се радваме на всичко това. Еди го няма и ми липсва ужасно, Джейн в момента не е тук, а ние сме двама възрастни, които се познават отдавна, които не са безразлични един към друг и които сега се привличат. — Стисна ръката му. — Добре де, много се привличат. Сега имаме малък прозорец във времето, който можем да използваме за себе си, така че да го използваме. Не се опитвам да намеря баща на детето си, нито пък ти трябва да решаваш дали ще си с мен или с Джейн. Поне докато отново не започне истинският ти живот, както се изразяваш.

— Досега не ми е хрумвала теорията за любовта като прозорец във времето.

— Ами ако няма никаква теория?

— Тогава може да се случи нещо, за което не си подготвен.

Франи се засмя и поклати глава.

— Не ти ли е минавало през ум, че животът е нещо, което ти се случва и за което никога не си напълно подготвен?

— Минавало ми е. Тъкмо затова се притеснявам.

— Знам. Искаш да контролираш всичко, но това е невъзможно. Еди беше убит, Майкъл умря. Луис Бейкър ни събра. Тези неща не зависят от нас.

— А какво ще кажеш за снощи?

Франи се усмихна.

— Снощи беше товарен влак без спирачки, който се спуска по склон. Знаеш го.

— Да, но все нещо трябва да го е задвижило.

— Задвижи се, когато позвъни на вратата ми. Задвижи се, преди да срещна Еди. Когато се запознах с теб. Докато се намирахме, както казваш, в истинския живот, положението беше под контрол. След това стана това странно нещо… животът ти се оказа в опасност… А странни неща се случват непрекъснато.

— Е, добре. Прозорецът във времето се затваря. Джейн се връща. Аз трябва да се прибера у дома. Луис Бейкър е задържан. Защо нямам чувството, че всичко е свършило? Че е приключило?

Франи се приближи и го целуна.

— Защото някои неща едва сега започват.

Харди стана и отиде във всекидневната. Папката на Глицки все още беше отворена на масичката. Одеялото бе на топка върху канапето.

Франи се приближи зад него, прегърна го през кръста и опря глава на гърба му.

— Ето какво — каза той, — всичко това изглежда някак свързано… Ти, аз, историята с Бейкър. Инстинктът ми подсказва, че още не сме стигнали до края. Все още има твърде много нерешени неща…

— Имаш предвид с Бейкър ли?

— Имам предвид с Ръсти Ингреъм. И се питам дали този инстинкт всъщност не се дължи на това, че искам да удължа нещата тук, с теб, да отложа завръщането си в истинския живот.

Франи го притисна към себе си.

— Кое не е решено?

Харди отиде до масата и вдигна папката.

— Това тук. А и днес във вестника се появи още един тип, свързан с тази история. Обвиняват го в насилие.

— Нали са хванали Бейкър в къщата на Джейн? Това не означава ли, че е търсел теб?

— Сто на сто.

— Е?

— Но не означава, че е убил Ръсти, Максин или онзи тип от Холи Парк. Означава само, че е търсел мен.

— Добре, но може да се предположи, че…

— Разбира се. Точно това правя от самото начало. — Харди седна на канапето и Франи се приближи. — Снощи едва не стрелях по Ейб. Не, не, слушай. Бях сто процента сигурен, че пред вратата ти е застанал Луис Бейкър, че е дошъл, за да ме убие. Не можех обаче да го застрелям, без да съм сигурен, слава богу. Нещо ми попречи да натисна спусъка.

Франи чакаше, защото не знаеше накъде бие.

— След като снощи не бях в състояние да убия Бейкър, как бих могъл да го направя сега?

— Не разбирам.

— За тройно убийство ще го изпратят в газовата камера моментално.

— Но дори и Ейб каза, че…

— Да, но дори и неговите инстинкти невинаги грешат. Всъщност, доста често се оказва прав. Искам да кажа, че през последните няколко дни толкова се страхувах, че нищо не ме интересуваше, освен да си спася задника. А това означаваше да накисна Бейкър.

— А сега?

— Сега, струва ми се, за първи път виждам колко прав е бил Ейб още от самото начало. На негово място, ако знаех това, което е знаел той, също нямаше да арестувам Бейкър веднага…

— Все пак Ейб научи някои нови неща и го арестува, нали?

— Не съвсем. Бейкър е бил прострелян пред къщата на Джейн, където, както предполагаме, е отишъл, за да ме убие.

— Струва ми се, Ейб каза, че ще му предяви обвинение.

— Не. По-скоро каза, че напуска. Може би ще зареже случая Ингреъм и ще бъде доволен, ако Бейкър хлътне за убийството на жената, за грабежа или дори за нарушение на условията на изпитателния срок. Писнало му е, това е всичко.

— Но Бейкър е искал да те убие!

— Франи, не ме разбирай погрешно. Не ме интересува особено какво ще стане с Луис Бейкър, но той трябва да бъде наказан за нещата, които наистина е извършил.

— Нека това решат съдебните заседатели. Или Ейб.

— Съдебните заседатели грешат. Доколкото разбирам, Ейб не проявява интерес. — Харди се наведе над масичката и прелисти няколко страници от папката на Ейб. — Има и още нещо.

— Какво? — попита Франи и го прегърна през раменете.

— По един или друг начин аз съм замесен във всичко това, нали? Нека допуснем за момент, че Бейкър не е убил Ръсти Ингреъм. Или дори, че Ръсти е жив. Ако едното или двете твърдения са верни, тогава защо аз, Дизмъс Харди, изобщо съм част от цялата тази работа? Освен ако… ако някой не ми готви капан.

— Защо?

Харди затвори папката и се облегна.

— В това е въпросът.

Харди си помисли, че увлечението на Франи може би е приключило, защото вече му се бе ядосала заради намерението му да посети Луис Бейкър в болницата. Бе му казала, че просто трябва да зареже всичко това и толкова. Той обаче продължаваше да долавя неизвестна опасност. Ако наистина му готвеха някакъв капан… Или чисто и просто му се искаше да остане при Франи още малко и се нуждаеше от претекст. Или пък не се чувстваше непогрешим и искаше да успокои съвестта си, сега, когато животът му не бе застрашен пряко. Всичко беше объркано, но и някак свързано.

С Франи преживяха първата си кавга. Тя бе заявила, че мъжът ѝ е загубил живота си тъкмо заради стремежа си на всяка цена да узнае, на всяка цена да постъпи както трябва. Нямала намерение да допусне същото да се случи и с него.

Но Харди си даваше сметка, че не идеализмът бе убил Еди Кокрън преди четири месеца. Беше го убил куршум в мозъка и Еди би могъл да повлияе на този, който го бе изстрелял, колкото би могъл да повлияе на вятъра.

Еди се бе стремил да води добър живот, но някой го бе прекратил — внезапно, безсмислено. Ако Франи имаше нужда да вярва, че тъкмо идеализмът на Еди го бе отвел в онзи усамотен паркинг посред нощ, Харди би могъл да го приеме. Той обаче знаеше, че смъртта на Еди не бе влизала в неговите сметки, а в сметките на някой друг.

Когато полицаят го пусна в болничната стая, Харди прогони тези мисли от главата си. Бе се обадил на Ейб от Франи и той бе разрешил да го пуснат при Бейкър, макар и лично да не одобряваше идеята. Харди трябваше да обещае, че няма да носи със себе си оръжието.

Дори и със системите по ръцете и маркуча в носа, Бейкър изглеждаше внушителен. Харди се отдръпна от леглото и погледна през стъклената врата, за да се увери, че полицаят от охраната е близо.

Не можеше да прецени дали Бейкър се е променил или не — нямаше ясен спомен за външния му вид отпреди девет години. Висок, едър негър. Беше вкарал в затвора доста такива.

— Здрасти, Луис.

Бейкър отвори очи. Клепачите му бяха натежали, може би беше упоен, но все пак го позна. Очите на Бейкър имаха жълтеникав оттенък — и в ириса, и в останалата си част.

— Щом планината не можа да отиде при… — И пак затвори очи.

Харди приближи един стол, за да е близо до лицето му.

— Надявам се сега да си намериш по-добър адвокат от последния път.

Вгледа се в лицето му, за да долови реакцията му, но такава не последва. Приличаше на заспал.

— Защото след като се оправиш от трагичния инцидент, който те докара в болницата, ще седнеш в една малка зелена стаичка и ще трябва да дишаш, ама наистина лош въздух. Все пак има и добра страна… че не го дишаш прекалено дълго.

Бейкър отвори очи.

— Говори ми за лошия въздух.

— Казват, че газът е безболезнен, но човек чува и други приказки. Типовете, които го вдъхнат, мятат глави назад и очите им изскачат, като че ли са се задавили с огън. Това си е агония, не мислиш ли? Е, поне не продължава дълго.

— Няма да ме тикнат в газовата камера заради обикновена кражба и взлом.

— По дяволите кражбата и взлома. Говоря за убийствата.

— Не съм пречукал никого.

— Не си пречукал Ръсти Ингреъм? Наистина трябва да си намериш много добър адвокат.

— Дори не съм го виждал Ръсти… казах му на ченгето…

— Знаеш ли, ченгето иска да ти вярва, само че са намерили отпечатъците ти на баржата на Ръсти и заради това се отнася към приказките ти скептично. Знаеш ли какво значи тази дума, Луис? Скептично? Значи, че според него си долен лъжец.

Бейкър отново затвори очи.

— Спи ли ти се, Луис? Искаш да си отида ли? Защото знаем, че си бил на баржата, знаем, че си бил и край застреляния в Холи Парк. Има три трупа, и по тях е изписано твоето име.

Очите на Бейкър помръднаха под клепачите — премисляше нещо.

Харди не бе разпитвал официално когото и да било откакто бе напуснал областната прокуратура, но не бе загубил уменията си. Всъщност, забавляваше го мисълта, че Бейкър може би продължаваше да го смята за прокурор.

— Три? — Бейкър отвори очи и се надигна. — Как така три? Искате да ми лепнете всички убийства в областта, станали миналата седмица? Ей, няма ли и други, пуснати предварително с изпитателен срок?

Говоренето струваше на Луис сериозни усилия. Той се отпусна отново върху възглавницата и задиша през устата.

— Не съм направил нищо. Защо сте решили, че трябва да се върна в затвора?

— Откъде намери оръжието, Бейкър? Защо си стрелял по ченгетата? Как си влязъл в чуждата къща? Това нищо ли е?

Луис вдигна леко ръка и махна пренебрежително.

— Това не е убийство.

Харди се отдръпна назад. Убийците често отричаха деянията си. Беше накарал Луис да спори, да говори. Не трябваше да допусне да млъкне.

— Не… Ръсти Ингреъм беше убийство, жената на баржата му беше убийство, онзи тип в Холи Парк беше убийство.

— Каква жена на баржата?

— Името ѝ беше Максин Уиър.

— Нямаше никаква жена! — Луис внезапно млъкна и отново се оттегли зад затворените си клепачи.

Харди се наведе, този път усмихнат.

— Охо!

— Искам адвоката си.

Харди се приближи до ухото му и прошепна:

— По дяволите адвоката ти, Луис. По дяволите и ти самият. Тук сме само двамата, на четири очи.

— Ще се оплача в съда и ще започнат нова процедура.

— Аз ще отрека. Кой ще ти повярва?

Луис направи опит да се надигне, но усилието предизвика пристъп на кашлица. Тръбата с кислорода падна от носа му.

Харди стана и дръпна стола си назад. Полицаят влезе и натисна бутона над леглото. След минута се появи медицинска сестра. Луис бе престанал да кашля, лежеше неподвижно и имаше вид на мъртвец.

Сестрата сложи кислородната тръба на мястото ѝ и провери превръзките на гърдите и бедрото на Бейкър. Харди видя кръвта по бинтовете. От устата на негъра също бе потекла струйка кръв. Чу някакво гъргорене и си даде сметка, че това е дишането.

— Не бива да говори — каза сестрата.

Харди реши да се преструва на официално лице, докато може.

— След пет минути приключвам — обеща той. — Този човек е заподозрян в убийство.

— Искате ли да остане жив до делото?

Харди погледна Бейкър и отвърна:

— Не особено, но все едно, ще съкратя нещата максимално.

Харди придърпа стола си отново напред и забеляза, че сестрата казва нещо на полицая отвън.

— Та, докъде бяхме стигнали? — попита той. — А, да, бил си на баржата на Ръсти Ингреъм.

Бейкър едва поемаше дъх, сякаш бе тичал.

— Там нямаше никаква жена.

— На сержант Глицки си заявил, че и ти не си бил там.

— Ако му бях казал, че съм бил, щеше да си мисли, че аз съм го пречукал.

— Точно така.

— Онзи ме заведе там.

— Кой?

— Ингреъм.

— Ингреъм те е завел на баржата си? Искаш да ти повярвам?

— И без това вярваш само каквото си искаш. Казвам ти какво стана.

— Добре, какво стана?

— Слизам от автобуса и го гледам онзи стои там. Чака ме. „Ела да се повозим заедно“ — казва ми и аз щях да си отмина, ама той извади патлак.

— Искаш да ми кажеш, че Ръсти Ингреъм е насочил срещу теб оръжие?

Бейкър кимна.

— Нали ти казах? Показа ми желязото и двамата се качихме на колата му. Мислех си, че иска да ме гръмне, но се повозихме около три километра и се качихме на лодката му. Бил чул, че съм искал да ставам гражданин, че в затвора съм се бил държал добре… такива работи. Седяхме и пихме вода на канапето. Той каза, че се надявал тези работи да били верни, но искал да ми покаже къде живее, за да не съм се приближал до мястото по случайност. Щял да стреля и да го изкара самозащита.

Гъргоренето започна отново.

— Какво стана после? — попита Харди.

— Станах и си тръгнах. Разходих се насам-натам. Нали съм свободен човек?

Полицаят надникна през вратата.

— Сестрата каза две минути.

Харди стана и погледна надолу към Бейкър. Преглъщаше мъчително, на челото му блестяха капчици пот. Отвори очи и каза:

— Не съм пречуквал никого.

Полицаят погледна тавана и направи физиономия.

— Самата невинност, както обикновено, нали?