Рекетът

20

Кевин Дрискол беше на четирийсет и две. Бракът му с Мей бе преминал през сътресенията около придобиването на двете им деца, на една и две годинки. Не беше правил любов от три седмици, беше ужасно недоволен от този факт, а тази сутрин в четири и половина го събуди явно произволният рев на Джейсън. Болеше го гърлото. Непрекъснато, но тази сутрин особено силно.

Като шеф на клон, беше застанал в салона на банка „Уелс Фаргоу“, наблюдаваше клиентите, касиерите и различните помощник вицепрезиденти (всеки над касиер беше помощник вицепрезидент) и се питаше дали светът винаги е бил такъв или той за първи път го вижда ясно. Според народната мъдрост, тъкмо трудностите карат човека да покаже истинския си цвят, но това може би бе вярно и в обратна посока — когато човек има трудности, вижда света в истинските му цветове.

И това, което виждаше, го потискаше още повече.

На опашката чакаха седем души. Досега не се бе замислял за това, но се зачуди колко от тях са родители. Поне трима, може би четирима. Бяха ли спали нормално през последните месеци? Нищо чудно, че клиентите пред гишетата почти винаги бяха заядливи.

Гишетата… работеха само две. Четирима други касиери се бяха събрали демонстративно около бюрото на главната касиерка Мариан, за да научат последните клюки.

Влезе някакъв мъж. Осем души на опашката.

Кевин се прокашля многозначително, с надеждата Мариан или някой друг да схване намека! Не обичаше да влиза в основната си роля, но понякога, за да накараш тези хора да се размърдат, трябваше да прибегнеш към преки действия. Проблемът беше, че при днешното си настроение щеше да изглежда толкова ядосан, колкото бе в действителност, а това трябваше да се избягва. Шефовете на банкови клонове не можеха да имат човешки слабости — те бяха непоклатими.

Все пак тръгна натам. Долови погледите на клиентите — отегчени или безпомощни физиономии. Добитък в обор.

— Някой няма ли да отвори още едно гише? Какво правите там всички вие?

Кевин изруга мислено. Вдигна ръка, за да спре човека от охраната, който направи крачка напред. Не можеше да обвини клиента, който се бе развикал. На него също му се щеше да извика.

Отиде до бюрото на Мариан.

— Мариан — каза тихо.

Тя вдигна очи — неизменно улегнала, безмерно спокойна, главна касиерка от седем години. Осемдесет килограма месо, също като говеждото. Но любезна. Толкова любезна, мътните я взели! Усмихна му се.

— Да, Кевин?

Той посочи опашката и се насили да се усмихне търпеливо — имаше чувството, че мускулите на лицето му ще се схванат от напрежението.

Мариан въздъхна и изпрати едно от миньончетата. Едно. И момичето не бързаше. Седна и започна внимателно да брои касата си, когато нетърпеливият клиент извика: „Вървете по дяволите!“ и излезе от опашката.

Още един доволен клиент.

— Мариан — повтори Кевин.

Тя махна с ръка и промърмори:

— Ще чакат. — Но все пак изпрати още едно подкрепление.

— Вие ли сте шефът?

Беше едва десет и петнайсет. Кевин се обърна, овладя се. Каквото и да се случи, каза си, не посягай на клиент.

— Да? — отговори той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Мъжът не си бе направил труда да изчака опашката. Може би искаше да си открие сметка и Кевин би могъл да го препрати при някоя от служителките, които пиеха кафе около бюрото с клюките. Не смяташе, че е в състояние лично да разговаря с когото и да било. Може би трябваше да обяви, че е болен, да отиде в някой мотел и да спи поне шестнайсет часа.

Клиентът определено се стремеше да си придаде някакъв вид, но Кевин не беше сигурен какъв. Опитваше се да прилича на бизнесмен? Или на пародия на такъв, със заявка за артистичност — неподхождащи си със сакото панталони, зелена вратовръзка, която бе твърде широка, светлосиня риза, ботуши. Въздългата му коса бе намазана с много брилянтин или чисто и просто мазна. Във всеки случай изглеждаше разтревожен — говореше за някакви осемдесет и пет хиляди долара.

Цифрата прогони част от умората на Кевин и той прекъсна мъжа по средата на изречението:

— Да, сър, желаете ли да седнем да поговорим на по-спокойно място? Кафе?

Скандалът с клиента преди малко бе предостатъчен за един ден. Трябваше да заведе този човек в някоя от приемните.

Кевин тръгна и ако искаше да говори с него, клиентът нямаше друг избор, освен да го последва. Самият Кевин по този начин спечели минутка, за да подреди мислите си.

Разбира се, че помнеше Максин Уиър. Кой не би я запомнил? Дори и да пренебрегнеш осемдесет и петте хиляди долара (разбира се, той не би го направил), ако не си спал с жена цели три седмици, няма как да не запомниш прилепналия черен клин и високите токчета. Дори и да си го правил преди пет минути, пак би настръхнал при вида на щръкналите под рехавата плетка на пуловера с телесен цвят зърна на гърдите ѝ.

Кевин задържа вратата отворена, за да мине мъжът и затвори тихо. Онзи не показа желание да седне.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен?

Уединението в приемната повлия на посетителя. Все още изглеждаше разтревожен, но вече не говореше като насън.

— Казвам се Рей Уиър и с жена ми имаме… имахме… сметка при вас.

— Имали сте сметка при нас?

— Не. Още имаме. Искам да кажа, аз имам… жена ми… — Замълча. — Жена ми… хм… почина миналата седмица. Убиха я.

Кевин въздъхна.

— Много съжалявам, господин Уиър. Значи желаете да уредите…

— Нищо не желая да уреждам. Дойдох, за да разбера какво е станало с един чек за осемдесет и пет хиляди долара. От застрахователна компания. Оттам ми казаха, че жена ми се е подписала за него миналата седмица, но аз се обадих във вашата банка и научих, че не го е депозирала. Обадих се и в полицията, за да попитам дали не е бил сред вещите ѝ, но до този момент не се е появил.

— Да, боя се, че няма да се появи. Тя го осребри.

— Как така го е осребрила?

Кевин се прокашля, за да печели време. Гърлото го болеше страшно. Може би отново щеше да се превърне във възпаление на сливиците.

— Тя, съпругата ви, дойде тук миналата седмица с чека. Придружаваше я адвокатът ѝ.

— И вие го осребрихте? Просто така?

Кевин отстъпи крачка назад.

— Не просто така. Предложих ѝ да депозира парите и да ги задържим в сметката ви, докато потвърдим редовността на чека, но адвокатът настоя да се обадя по телефона веднага, което всъщност не беше необходимо, защото чекът бе заверен от банката на застрахователите. Нямаше как да откажа.

— И го осребрихте веднага?

Нямаше как да отрече.

— Да. Осребрихме го.

— Тук?

— Тук. Тя взе една трета от сумата и я даде на адвоката. Явно той бе уредил получаването на парите, защото, струва ми се, това е нормалният хонорар. Една трета от издействаната сума.

— В брой?

Рей Уиър трябваше да седне. Силите сякаш го бяха напуснали.

— Обясних ѝ, насаме, че подобен акт е много необичаен и че съм длъжен да съобщя за него в полицията… щом става дума за повече от десет хиляди долара. Заради наркотиците, разбирате… Тя обаче бе решила твърдо. Имаше нужда от парите веднага. Бяха нейни. Чекът беше редовен, с покритие. Тя беше наш клиент. Какво бих могъл да направя?

— Но половината от тези пари бяха мои! Половината бяха мои!

— Съжалявам, но чекът беше само на нейно име, не на името на двамата.

— Искам да кажа… бяхме женени. Разделени, но женени. Когато стана катастрофата, бяхме женени.

Какво би могъл да му каже? Мъжът продължаваше да говори:

— Разделихме се приятелски. Споразумяхме се да делим всичко. Досега не сме подали документи за развод. Имаше шанс нещата да се оправят.

Кевин си спомни как съпругата на този човек се бе лепнала за адвоката си и с каква радост му бе връчила близо 30 000 долара в брой. Освен когато бе разговарял с нея насаме, тя нито за миг не се бе отделила от ръката му. Рей Уиър нямаше никакъв шанс да я върне при себе си. Тя имаше нов мъж, адвокат, и май нямаше намерение да го изпуска.

Кевин почувства, че му се гади, после умората отново го обзе. Седна през два стола от Рей Уиър. Рей го погледна и попита:

— Какво мога да направя сега?

Слънцето, дневната светлина се отразяваше от махагоновата маса и блестеше в зениците на Кевин. Той затвори натежалите си клепачи, за да предпази очите си, после се застави да ги отвори.

— Не мога да ви помогна — отговори.

Харди бе излязъл да направи кроса си и при първото си обаждане Глицки не бе успял да го намери. Сега му се скара, че обикаля толкова много и човек не може да го открие, после му каза за опита на Бейкър да се самоубие.

Беше в кабинета си, запотен, все още по къси гащета и фланелка. Времето отново се бе затоплило.

Защо Бейкър беше опитал да се самоубие?

Първото, което му мина през ум — признаване на вината, още един пирон в ковчега. Продължаваше, както и Ейб, да изпитва смесени чувства към стария Луис. След като бе говорил с него в болницата онзи ден, след като се бе запознал с Рей Уиър и Хектор Медина бе започнал да убива кучета, Харди бе стигнал до убеждението, че каквото и да е направил — а то не бе никак малко — Луис Бейкър не е убил Максин Уиър.

Фактът, че Бейкър отричаше, не беше съществен — лесно биха могли да го хванат в лъжа. Далеч по-убедителен бе фактът, че явно не знаеше за нея. Колкото и закоравял убиец да си, няма как поне да не забележиш, че си убил някого.

Разбира се, това, че не е убил Максин, не означаваше непременно, че не е убил и Ръсти Ингреъм, но според Харди подобни логически съждения бяха прекалени за реалния свят.

Оставаше въпросът защо Бейкър изобщо е ходил при Ръсти. Доста прозрачно. Опита се да си представи възможността Ръсти да е завел Бейкър на баржата си. С пистолет в ръка. Малко вероятно…

А защо не? В края на краищата, доколко познаваше Ръсти? Сторило му се бе, че е като самия него — бивш прокурор, човек от неговата среда, който е преминал през всевъзможни гадости и сега иска да го оставят на спокойствие. Нали затова бе дошъл в бара, за да се срещне с него? От страх. Или поне се държеше така, че да убеди Харди, че го е страх, а самият Харди не бе имал причина да се усъмни в това. Всъщност, дори бе успял да зарази и него с този страх. В такъв случай…?

Но дали Ръсти наистина приличаше на него чак толкова? На пръв поглед да, но имаше и друго. Например, описанието на Карън Мур — според нея, той беше болен, вманиачен човек, пропаднал комарджия, използвач на жени.

Следователно въпросът опираше до това, на кого вярва — на Луис Бейкър или на Ръсти Ингреъм. Никак не беше лесно. Вече не. Не вярваше, че Ръсти е имал пистолет — иначе защо му е било да си поръчва друг, който би могъл да получи чак след три дни? Оставаше възможността разказът на Луис за събитията през деня да не е съвсем измислен. Донякъде всичко това изглеждаше невероятно, за да е плод на фантазията. Поне не изцяло. Ръсти изчаква Бейкър на автобусната спирка, за да го закара…

Охо!

С какво да го закара? Ръсти бе дошъл до бара с автобуса. Колата му беше открадната, нали?

Харди седна на ъгъла на бюрото си. Колата беше важен елемент. Може би ключът бе в нея?

Какво би станало, ако попита Луис и той му каже, че са отишли до баржата със стар фолксваген „Джета“? Това би било интересно.

Без да си дава сметка как, стреличките се оказаха в ръцете му и той започна да цели с тях мишената. Една, две, три… Отиваше, вадеше ги, пак ги хвърляше. Без да се цели, без да мисли. Дзен и стрелички.

Ами ако знаеше само цвета? Или само марката?

Добре, щеше да попита Бейкър с каква кола са отишли до баржата. Цвят, всичко останало. За да види докъде ще го доведе.

Взе телефона, намери номера на болницата и започна да набира, но спря. Миналия път, за да се добере до Бейкър, се бе наложило да се обърне към Глицки.

Ейб обаче не беше в службата. Не се бе появявал, нямаше никакви признаци да се появи сега. Харди се зачуди откъде му се бе обадил и с какво ли се занимаваше в момента, после поговори с Фло и разбра, че Ейб не ходи на работа и избягва отдела. Двамата продължавали да говорят за Лос Анджелис и мъжът ѝ искал да се държи на разстояние — по-голямо от обикновеното — от колегите си. Фло обеща, ако ѝ се обади, да му предаде, че Харди го е търсил.

Колата не излизаше от ума му. След като взе душ и изяде кутия сардини, отново отиде в кабинета си и прегледа нещата, които бе записал пред компютърния терминал. Тази почва не беше особено благодатна както за анализи, така и за въображението.

Взе химикалка и се зае да запише всичко, което успя да си спомни за миналата сряда, когато Ръсти бе дошъл в бара. Слезе от автобуса. Влезе. Спомни си какво пи — „Уайлд търки“. Каза му, че Луис Бейкър е излязъл и че е проверил в „Сан Куентин“ в колко часа са го пуснали. След това предложи да се чуват по телефона. Най-накрая спомена, че може би ще си купи пистолет и попита какъв би бил подходящ.

Това ли бе всичко?

Харди стана, заобиколи бюрото и отвори прозореца. Минаваше един и лекият ветрец освежи кабинета му. Показа глава навън, за да вдъхне аромата на розите, само дето наоколо нямаше никакви рози.

Седна пак и прочете какво беше написал. Добре тогава. Впечатленията. Ръсти изпаднал. Използва обществения транспорт. Твърди, че се обадил в затвора и директорът му казал, че Бейкър е излежал наказанието си и че не може да предприеме нищо спрямо него. Пистолетите били за „ченгетата“ като Харди. След това бе заявил, че иска да си купи оръжие.

Дали му бе хрумнало в момента? Така внезапно да реши, че пистолетите не са само за ченгетата и че самият той трябва да се въоръжи?

Харди се замисли. Ръсти бе взел автобуса. Представи си как е замислил да се чуват по телефона, като предпазна мярка, как е разпитвал стари общи познати, които и да са те, къде работи в момента. Това обаче не беше поведение на изплашен човек — по-скоро беше предпазливост. Ръсти всъщност не бе обзет от страх. Намерението му беше да се прибере у дома. Беше се прибрал у дома.

Обаждането в „Сан Куентин“, за да разбере точно в колко часа излиза Бейкър, според Харди, говореше за нещо повече от предпазливост. Може би наистина беше страх? Или?

Вдигна очи към прозореца, после пак се вгледа в бележките си. Ръсти бе научил от директора на затвора „Сан Куентин“ две неща, които споменаваше на два пъти — обстоятелствата, при които Луис е бил освободен и факта, че е бил образцов затворник. Ако Ръсти се бе обадил от страх, за да разбере точно кога трябва да започне да се страхува още повече, би ли се впуснал в разговор за това какъв човек е станал Луис Бейкър? Ако са те завързали за релсите, не мислиш дали приближаващият влак е товарен или пътнически.

Вероятно или може би се бе обаждал в „Сан Куентин“ два пъти. Какво от това?

Харди погледна притихналия телефон. Напоследък го правеше доста често.

Преди да го свържат с директора на затвора, Джак Айзенкамп, трябваше да разговаря с четирима дежурни, може би затворници. Като прокурор Харди се бе срещал с Айзенкамп, бе го слушал да изнася данни за условията в затвора, за процента на рецидивистите и други подобни. Приличаше на човек, прекарал доста време в армията, но въпреки това при разговорите им се бе показал удивително… не точно либерален, но поне изпълнен със съчувствие. За него затворниците бяха отговорност и при все че не ги глезеше, гледаше на тях като на хора, а не като на статистика.

Успя да се свърже с него, като обясни поред на всички дежурни, с които го свързаха, че е адвокат (не беше лъжа) и че става дума за Луис Бейкър. Седеше зад бюрото си, бе отворил бележника на нова страница.

Гласът на директора прозвуча грубо, нетърпеливо:

— Айзенкамп.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за Луис Бейкър…

— Толкова скоро? Какво е направил?

Харди смяташе да му разкаже накратко всичко, до опита за самоубийство, но щом като чу името на Ръсти Ингреъм, директорът го прекъсна:

— Ингреъм мъртъв ли е?

Харди разказа с две думи.

— Ето това се казва грешка.

— Защо?

— Миналия месец Ингреъм ми се обади един-два пъти.

— Два пъти? — попита Харди.

— Да, два, струва ми се. Стори ми се уплашен. Сега излиза, че е имало защо. Аз му казах, че няма защо да се безпокои, че Бейкър не го заплашва с нищо. — Айзенкамп изруга тихо. — Трябва да ви кажа, че всичко това ме изненадва, а аз не съм човек, който храни илюзии по отношение на затворниците.

— В смисъл?

— В смисъл че повечето се връщат или ги убиват, докато опитват да се върнат.

Харди изчака.

— Луис Бейкър обаче… е, да, понякога човек възлага надежди на някои от тях, макар и да са малцина. Иначе може да полудее.

— И Бейкър беше един от тях?

— Или вярваш, че престъпниците могат да се поправят, или не.

— Вие вярвате, така ли?

— Е, не чак толкова. Понякога обаче усещам интуитивно. Никога не пускаме затворник веднага след изтичане на минималния срок, освен ако не сме уверени, че наистина ще положат усилия да се поправят.

— Значи познавахте Бейкър лично?

— Познавам лично повечето от тях. Имаме достатъчно време, за да са опознаем, нали? Това е целта.

— А Бейкър?

Харди чуваше дишането му от другата страна на линията.

— Бейкър беше закоравял. Когато дойде тук, в главата му свиреше лоша музика. Както казах обаче, ако човек се е занимавал с такива като тях достатъчно дълго, започва да усеща нещата интуитивно, а в случая с Бейкър наистина вярвах, че може да влезе в правия път. Не беше психопат. Не казвам често такива неща, но той беше станал зъл и безскрупулен, за да оцелее.

— Познавах го в онези дни — отбеляза Харди. — Беше изпечен престъпник.

Знаеше какво е правил Луис Бейкър и не беше склонен да приеме теорията за лошата среда.

— Това е факт и не го отричам. Бейкър никога няма да стане… републиканец, например, но… — Гласът му леко се повиши, отново се появи нотка на надежда. — Не беше наркоман, мозъкът му не беше изгнил, разбираше се с останалите, беше в баскетболния отбор, даваше уроци по бокс… Беше единак, наистина, но хората се привързваха към него. В никакъв случай не е убиец. Поне аз мисля така…

— Може и да не е — съгласи се Харди.

— Но нали казахте, че…

Продължи с историята — Максин Уиър, човекът от Холи Парк, престрелката с ченгетата, опитът за самоубийство…

— Въпросът ми е — завърши, — можете ли да си обясните всичко това? Преди да го освободите нямаше ли някакви изследвания, разговори?

— Разбира се, че имаше. И експертите препоръчаха да…

— Да бъде освободен?

— Иначе нямаше да излезе.

— Често ли допускате грешки?

Харди съжали в момента, в който зададе въпроса. Спокойствието — резултат на отегчение или нещо друго — изчезна от гласа на директора и Харди отново разговаряше със сержант строевак, който при това се защитаваше.

— Рецидивизмът, сигурен съм, че си давате сметка за това, е много сериозен проблем. Ако обаче искате да освободите някои от затворниците предварително, ако вярвате, че човек може да поправи грешките си, тогава трябва да се съобразявате с данните, които…

— Разбирам всичко това — каза Харди. — Просто ми се стори, че в случая с Бейкър сте имали и някакви лични мотиви.

Последва доста дълга пауза. Харди погледна навън през прозореца. Може би, помисли си, и Айзенкамп прави същото в момента.

— Господин Харди, в морската пехота познавах страшно много момчета като Бейкър. Идваха озлобени, надъхани, млади и от живота искаха единствено да са отгоре, да са на върха и да ритат задници, да не показват никаква слабост, защото там, откъдето идваха, слабостта е причина да те смачкат. Бели, черни… това е без значение. Големият проблем е бедността. Нямат избор. Така че в продължение на известно време ние… началниците, решихме да им отделим известно внимание. Разбивахме ги на пух и прах, за да можем да ги изградим отново.

— Аз също съм бил в морската пехота, сър — обади се Харди.

Последва още една пауза, този път по-кратка.

— В такъв случай помните. Кучетата от индустриалните квартали. След това с тях нещо се случва — поне от време на време. Научават се да работят в екип, някой спасява задника им или те спасяват някой друг.

Харди си спомняше какво се бе случило със самия него, след смъртта на родителите му, когато бе постъпил в морската пехота. Неговият собствен характер бе подложен на доста солидно дялкане, после бе заминал за Виетнам и бе спасил живота на Моузес Макгуайър, който и до днес си оставаше най-добрият му приятел. Може би Айзенкамп имаше право — тези неща променяха човек.

— И това ли стана с Бейкър?

— Струва ми се… струваше ми се. Знаете ли, Харди, има образцови затворници, както ги наричат, има и такива, за които си готов да се закълнеш пред Бога, че са променили цялостното си отношение към нещата. Те не са само образцови затворници… просто забравяш, че са затворници, това е. Бейкър беше точно такъв. Не че изведнъж стана кротък като агне… но престана да е жесток, стига да не го закачаш. Вече нямаше нужда от това. Разбирате ли какво имам предвид? Същото казах и на Ингреъм… остави го на мира и няма да имаш никакви проблеми.

— Да, но Ингреъм не го е оставил на мира.

— Все пак имам чувството, че Луис би изтърпял доста, преди да реши, че няма друг изход.

— А ако границата е била премината?

— Тогава би реагирал. Ако те притиснат в ъгъла, трябва да се отбраняваш, нали?

Харди разбираше това. Всеки би се почувствал притиснат в ъгъла, ако го обвинят в три убийства, които не е извършил, още на третия ден след излежаването на дълга присъда в „Сан Куентин“. При подобни обстоятелства човек би опитал да се отърве, да отмъсти на тези, които според него са виновни за всичко — в случая това бе Харди. След това Бейкър бе допуснал грешка, защото не е бил във форма. Всичко градено в продължение на девет години бе рухнало, всякакви надежди за нов живот се бяха изпарили. Бе се опитал да се самоубие. Може би истината беше такава?

Харди погледна бележника си. В горния край на страницата бе записал числото 2 с удивителен знак и го бе оградил с кръгче.

— Още един въпрос, ако имате секунда, сър. Двете обаждания на Ингреъм за едно и също ли бяха?

— Да. Първият път се интересуваше от по-общи неща… дали имало основания да се безпокои, как се е държал Бейкър в затвора и така нататък.

— А втория път?

— Това беше миналата седмица. Искаше да знае някои подробности. В колко часа ще го пуснем, къде щял да отиде. Реших, че няма проблем да му кажа. Стори ми се доста изнервен и опитах да го успокоя. Пак го уверих, че Бейкър не би се занимавал с него. — Въздъхна. — Но съм се заблуждавал.

— Случайно да водите дневник с телефонните обаждания? Знаете ли на коя дата Ингреъм ви се обади първия път?

— Защо?

— Искам да попълня всички бели полета — отговори Харди и чу в слушалката шумолене на хартия.

— Да, ето го. Обадил се е на двайсет и шести август. Това върши ли работа?

Харди затършува по бюрото — преспапието, бележника, листчетата, на които бе записвал разни неща предните дни. На жицата пред прозореца му зачуруликаха две птички. Намери каквото търсеше.

Колата на Ингреъм бе обявена за открадната три дни след първото обаждане в „Сан Куентин“.

— Възможно е да свърши — отговори той.

Благодари на Айзенкамп и затвори. Значи… Ръсти научава от свой приятел, инспектор по изпитателните срокове, че Луис Бейкър излиза от затвора. По същото време той е наясно, че ще получи една трета от осемдесет и пет хиляди долара от застраховката на Максин Уиър. Три дни след това колата му е открадната. Ръсти не наема друга, макар че има възможност.

Бейкър твърдеше, че Ръсти го е взел и го е закарал на баржата същия ден, в който Ръсти бе пристигнал до бара с автобус, така че всички да видят.

Харди се зачуди колко ли коли се обявяват за откраднати, без в действителност да са — коли, които са захвърлени някъде, скрити, смачкани. Би могло да има много причини за подобно нещо, но най-очевидната беше застраховката. Другите биха осигурили обилна храна — или по-скоро цял неделен обяд — за мисълта.

Телефонът, тази неуслужлива играчка, която бе мълчала през цялото време, докато си бе у дома, най-накрая издрънча пронизително и поиска да ѝ обърне внимание. Харди, верен неин роб, вдигна слушалката.