Рекетът

21

Ейб Глицки седеше край прозореца на „Дейвидс“ на улица „Тиъри“ и дъвчеше бучка лед. Пред театъра отсреща се вееше транспарант, който рекламираше евтини сезонни билети за всички представления. Ейб си спомни първите години с Фло, когато ходеха на театър редовно, за да „оползотворят“ факта, че живеят в града. Сега отглеждаха децата си и от време на време излизаха да вечерят. Миналата година бяха ходили на кино има-няма три пъти.

В тях ли беше причината? Или театърът умираше? Мисълта го накара да се усмихне. Променил ли се бе градът? В Лос Анджелис щеше ли да е по-различно?

Вдигна ръка — Харди стоеше на входа — и дръпна съседния стол назад.

Бе се свързал с него при второто обаждане. Преди това се бе занимавал със свои неща — не искаше да ходи в отдела, за да достави удоволствие на Батист. Харди се интересуваше дали Бейкър е жив. Бил научил някакви неща за Ингреъм, на пръв поглед несвързани помежду си. Най-накрая бе споменал хазартната му страст, за която предния ден му бе говорил Джони Лагуардия.

Когато чу това, Глицки реши, че трябва да се срещнат, да поговорят с някои хора. Може би някои от тях познаваха някого, може би знаеха нещо. Харди се зарадва на предложението и… ето го.

— Ейбрахам! Как е? Какво става? — Беше в приповдигнато настроение.

Ейб продължаваше да дъвче бучката лед.

— Не знам защо сме се захванали с всичко това — каза той. Сега, когато видя приятеля си, при собственото си мрачно настроение, идеята да се срещнат му се стори аматьорска и глупава.

Харди протегна ръка, взе останалата половина от кифличката със сирене от чинията на Глицки и отхапа.

— Нали няма да ядеш повече?

— Да, сега вече няма.

— Ситуацията смърди — отбеляза Харди между две хапки. — Бейкър не го е направил. — Вдигна ръка, за да попречи на Глицки да го прекъсне. — Не забравяй, че ми се искаше да е той, само че просто не виждам как би било възможно.

— Наистина ли смяташ, че Бейкър е невинен?

— Смятам. Както и ти, защото иначе през този приятен следобед нямаше да седим тук.

Глицки си поръча още един чай с лед, а Харди — кафе.

— Добре, слушам те — кимна Ейб.

— Бил е на баржата, нали?

— Ала-бала — усмихна се Глицки.

Харди не му обърна внимание.

— Ако е отишъл при Ръсти, за да го убие, щеше да носи пистолет, така ли е? Така е. Не е възможно да е отишъл при него с надеждата Ръсти да има патлак и да му услужи с него, за да го застреля.

— Все още не е ясно дали Ръсти е мъртъв.

— Добре, почакай малко. На мен пък не ми е ясно как е възможно старият Луис да не знае, че на борда е имало жена, при това гола, и че я е надупчил с три куршума от упор.

— Да — съгласи се Ейб. — Това наистина не е ясно.

— Е? — подкани го Харди.

— Е, какво?

— Какво остава?

— Да видим кой друг е бил там.

— Браво, Ейб.

— Бил е Лагуардия.

— Защо?

— За да прибере лихвата от Ръсти. Но, както твърди, когато отишъл там, жената вече била мъртва. Освен това няма начин Джони Лагуардия да стреля с двайсет и втори калибър.

— Какъвто е пистолетът на Рей Уиър.

— Да.

— Тогава Рей бил ли е там?

— Дали е знаел за „Армър Ол“? — Глицки обясни за какво става дума.

— Добре, бил ли е на баржата? Не знаем къде е бил в нощта на убийството, нали? Само знаем, че не си е бил у дома, макар и да твърди обратното.

— Откъде знаем това?

Харди му разказа за Уорън, който бе чакал Рей на стълбите с кашонче бира, за да го утеши и да му помогне да прогони тъгата по Максин.

Ейб пресуши чашата и изчака последния остатък от леда да се плъзне в устата му.

— Можем ли да наречем това „пробив“ в разследването? — попита накрая.

Очите на Рей Уиър, в огледалото в банята, изглеждаха още по-зачервени.

Вероятно се дължеше на комбинацията от сълзи и хашиш, но все едно — как би могъл да се покаже пред някого в този вид? Особено пък пред ченгетата!

Вън на стълбите. Чакат.

Беше им казал, че ще отвори след минута. Капки в очите. Вдигна щорите, отвори прозореца. Яркото следобедно слънце огря стаята, димът започна да излиза.

Позвъниха пак.

— Хайде, Рей! Отвори!

Изведнъж се отпусна на пода. Половината снимки на Максин бяха откъснати от стената и се търкаляха наоколо.

— Не мога — каза той. — Не мога.

— Какво? — долетя от другата страна на вратата.

— Просто не мога.

Мърморене. Чукане, блъскане…

— … веднага или ще разбием вратата.

— Оставете ме на мира! — изкрещя той, падна по очи и скри главата си с ръце. Яркото слънце изчезна. — Моля ви! Моля ви! Оставете ме!

— Какво прави? — попита Харди.

На площадката, на която Уорън твърдеше, че е чакал Рей Уиър онази вечер и на която Къртни се бе нахвърлила на Харди, нямаше прозорци. Долу от входа достигаше малко отразена светлина, а под вратата се виждаше ярка ивица. Дървените стълби бяха покрити с пътека, долавяше се миризма на мухъл и марихуана.

— Рей, отвори. — Харди често изненадваше Глицки, но най-вече с търпението си. — Дошли сме само да поговорим.

Ейб сложи ръка на рамото му и кимна окуражително.

След още двайсет секунди чуха шум, после веригата на вратата издрънча.

Рей отвори и тръгна назад, към задимената стая и канапето. Харди и Глицки го последваха, стъпвайки по скъсаните снимки на Максин, които се търкаляха по пода като паднали листа.

Рей се сви странично в единия край на канапето и обви коленете си с ръце. Глицки кимна на Харди да седне на едно от креслата, а самият той се настани на канапето, на метър от Уиър и скръсти ръце.

Едната от лампите бе паднала на пода. Напомняше нещо. Пръснати снимки, счупени лампи… нима това беше хоби на някого?

— Тя взе всичко.

Рей най-накрая вдигна глава. Някои манекени от магазините за облекла изглеждаха по-живи от него. А очите му… Боже!

— Какво взе, Рей? — попита Ейб тихо.

Рей отново се наведе. Харди видя как ръцете му се стягат около коленете. Опитваше се да се съвземе. Пак се изправи. Погледна към Харди. Не се изненада — познаваше го, но като че ли не помнеше откъде.

— Какво взе, Рей? — подкани го Глицки.

— Всичко — отвърна Уиър. — Тя взе всичко.

— Парите от застраховката ли? — попита Харди.

Рей кимна, замислено.

— Трябваше да ги поделим. Така се бяхме разбрали. Щяхме да си останем приятели.

Харди и Глицки се спогледаха.

Ейб се отпусна на облегалката.

— Какво стана с парите, Рей?

— Осребрила е чека. — Очите му се плъзнаха по стената с изпокъсаните снимки. — Разделила е парите с Ингреъм. Просто са ги отмъкнали.

— С това стигаме до въпроса за… — заговори Харди, но Глицки го спря с жест.

— Къде ги отмъкнаха, Рей? — Повтаряше малкото му име като някаква мантра, за да го предразположи.

— Сигурно са били при Ингреъм. — Рей срещна погледа на Глицки. — Нали не сте ги намерили в апартамента ѝ?

— Искаш да кажеш на баржата, нали?

Уиър кимна.

— Там ли бяха, Рей?

Мълчеше.

— Какво ще кажеш, Рей? Ти ходи ли там?

— Не. Не съм. Дори не знам къде е.

— Може да са ги внесли в банката.

Рей се обърна към Харди.

— Не са. Ходих до банката. Взели са ги в брой.

Глицки изгледа Харди, за да го накара да мълчи.

— Значи миналата седмица изобщо не си ходил до баржата на Ингреъм? Имам предвид, когато беше убита Максин.

— Не съм, казах ви вече. Изобщо не съм стъпвал там.

— Но пистолетът ти беше там. Максин е била убита с него.

— И това ви казах. Дадох ѝ го преди време.

Глицки се наведе и го потупа по коляното.

— Знам, Рей. Помня какво ми каза. Каза ми, че онази нощ си бил тук, а ние срещнахме човек, който твърди обратното. Това е проблемът.

— Приятелят ти Уорън — обади се Харди.

Рей се обърна към него и започна да си припомня.

— Миналия път ти не беше ченге. Беше от съда.

— Това е без значение, Рей — намеси се Глицки. — Важното е какво си правил ти. Не си бил тук.

— Тук бях!

— Може би трябва да посетим Уорън заедно, какво ще кажеш?

— Не можем да направим това!

— Защо, Рей? Нали лъже?

— Не знам. Не мога да мисля. — Пак зарови глава в коленете си.

— Трябва да мислиш, Рей — каза Глицки. — Уорън лъже ли, или не? Ако искаш, ще съберем всички ви в една стая и ще ви накараме да дадете показания под клетва.

Погледна като обезумял — Харди, Глицки, към вратата, сякаш искаше да избяга.

— Хайде, Рей. Кажи ни. Или ти си бил тук, или Уорън. Кое е истината?

— Не можете да му кажете.

— На кого, Рей?

— На Уорън. — Поклати глава. — Не… Обещах да не казвам. Не мога.

Харди изведнъж се сети.

— И двамата сте били тук — каза той. — В леглото, с Къртни. Не е имало как да отвориш на Уорън, защото е щял да разбере.

Рей кимна.

— Можеше да не довърши филма. Щеше да си помисли, че и двамата сме го предали.

— Точно това сте направили — отбеляза Харди.

— Не! Не беше така! Къртни дойде да види как съм. Безпокоеше се, че толкова страдам заради Максин. Изпихме по чаша вино, взехме малко трева и… знаете как става. — Погледна Глицки, после Харди. — Няма да кажете на Уорън, нали?

— Да вървим, Диз — кимна Глицки, стана и тръгна като отнесен от пролетния вятър. Харди го настигна почти до вратата.

— Обещах на Къртни — скимтеше Рей Уиър. — Няма да кажете на Уорън, нали?

Глицки се обърна.

— Няма. Освен ако не стане дума.

— Ако е бил той, забрави глупостите за Уорън и Къртни… Щеше да претършува баржата, за да намери парите. Струва ми се, че не ги е намерил.

— И на мен — отвърна Ейб, без да сваля поглед от пътя. Връщаха се към центъра.

— А къде смяташ, че са парите?

— Този въпрос ми хрумна и на мен — каза Глицки. — Парите са нещо ново.

— Убийствата за пари са нещо обичайно, нали?

Глицки спря на поредния светофар.

— Да, чувал съм подобно нещо — отговори той. Светна зелено, но колата остана на място.

— Зеленото значи, че можеш да минеш — обади се Харди.

Глицки включи на скорост и потегли. Харди заобяснява, че според него трябвало да отидат при Луис Бейкър в болницата, да поговорят. Нещо за някаква кола… Глицки обаче все още мислеше за парите.

— Парите не са у Бейкър — измърмори той. — Той никога не е имал пари.

— Може би ще ни каже обаче с каква кола е бил Ръсти Ингреъм.

Ейб не отговори.

— Може би ще ни каже обаче с каква кола е бил…

— Чух те — прекъсна го Ейб и спря на следващия светофар. — Ето какво, Диз. Интересувам се от хората, които са били там. Бейкър, добре. В момента обаче той е при нас, поне временно. Помислихме си, че може да е бил Рей, но аз му вярвам. Ръсти е чукал Максин, убеден ли си в това?

Харди кимна.

— Добре. Остават Хектор Медина и Джони Лагуардия.

— Хектор бил ли е на баржата?

— Твърди, че не. Бил работил две смени. Добре де, след като сме решили да проверим всичко и след като и без това ни е на път, защо да не се отбием при него?

„Сър Франсис Дрейк“ не се бе променил никак през седмицата след последното посещение на Харди. В края на един дълъг коридор на третия етаж намериха вратата, на която имаше метална табела с надпис „Охрана“.

Хектор седеше зад бюрото и четеше вестник.

Нямаше приемна, да не говорим за секретарка. Глицки и Харди взеха по един от дървените столове и седнаха.

— Не знам дали си чул — заговори Ейб. — Тредуел е на топло или поне беше до тази сутрин.

Хектор скръсти ръце върху вестника.

— Да, Кларънс ми се обади, за да ми съобщи добрата новина. — Погледна Харди и добави: — Мислех си, че не си в полицията.

— Не съм. Само правя компания на стария приятел Ейб.

— Странно е — продължи Ейб, без да обръща внимание на репликите им, — но не можеш да познаеш какво излезе наяве при оправдаването на Кларънс и Марио.

Хектор погледна ръцете си.

— Няма нужда да познава — обади се Харди.

— Да не би да сте дошли за това? Заради историята с кучето? — Вдигна ръце. — Хайде, хайде… Исках да му вдъхна малко страх от Бога и толкова. Имаше полза, нали? Какъв е проблемът?

— Проблемът — обясни Ейб — е в това, че с приятеля ми Харди разговаряхме за Ръсти Ингреъм и си спомнихме как се отнасяш с хората, които не ти допадат. Ръсти не ти допадаше, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не подхожда на характера ти, на манталитета ти да се обадиш на Ръсти Ингреъм, да се уплашиш и да затвориш телефона. По-вероятно е, ако си имал какво да му кажеш, да отидеш направо при него и да му го кажеш, както си постъпил с Тредуел.

Медина се отдръпна назад.

— Нямаше какво да говоря с него. Не беше като с Тредуел. Разбрах го, когато му се обадих.

— Още ли твърдиш, че не си го виждал напоследък?

— От много години. Не че ако го бях видял, нямаше да го сритам по задника. — Отдръпна се още по назад, кръстоса крака върху бюрото и сплете пръсти на корема си. — Ако сте дошли заради това, че Ръсти си го получи, вече ви казах. Онази вечер бях на работа. Можете да видите дневника.

— Не, благодаря. Сигурен съм, че в него е записано.

— Тогава ме оставете на мира. Какво искате?

— Познаваш Джони Лагуардия, нали, Хектор?

— Разбира се. Всеки го познава. Какво общо има това?

Харди се наведе напред. Ейб стана, разкърши рамене и попита дали може да си налее кафе от кафеварката край прозореца. Наля си и се обърна към Харди:

— Как ти звучи, Диз? Хектор се обажда на Ръсти и му урежда среща, за да може да го срита по задника. Ръсти току-що е получил големите мангизи от застраховката и е на седмото небе. Показва ги на Хектор, за да му натрие носа.

— Какви ги дрънкаш! — извика Медина и спусна краката си на пода. — Какви големи мангизи!?

Ейб продължи:

— Хектор се обажда на добрия си приятел Джони Лагуардия…

— Не съм казал, че ми е добър приятел, а че само го познавам…

— … и му казва, че ако отиде и пречука Ръсти, може да пипне дебела пачка пари. Как ти се струва?

— Харесва ми — отвърна Харди. — Музика за ушите. Звучи великолепно.

Глицки отново се обърна към Медина.

— А ти какво ще кажеш, Хектор? Така ли беше?

Медина отново седна както в началото, с ръце върху вестника.

— Имаш ли заповед за арест, сержант?

Ейб погледна Харди.

— Ти имаш ли заповед? Аз нямам.

— Ето какво — каза Медина. — Ще дойдете при мен, когато имате заповед. Тогава ще ви покажа дневника, в който пише, че съм работил тук цяла нощ. Не съм виждал Джони Лагуардия и не съм разговарял с него поне от шест месеца. И не съм го изпращал никъде. — Кимна и добави: — Вървете да си търсите друга риба. Приятно ми беше.

— Според мен, излъга — каза Харди.

— За кое?

— Че му е било приятно.

Глицки затръшна вратата на колата и мушна ключа в стартера.

— Някои хора нямат чувство за хумор.

— Е, а сега накъде?

Следобедният трафик не се движеше добре. Зачакаха пролука, за да потеглят, но такава нямаше, докато светофарът зад тях не светна червено.

— Познаваш ли Джони Лагуардия? — попита Ейб.

— Не.

— Работи за Анджело Тортони.

— Не познавам и Тортони.

Ейб потегли рязко и гумите изсвириха.

— Възможно е и да е Лагуардия, макар че при нормални обстоятелства не би използвал такъв малък калибър. Не е изключено да е видял патлака на Уиър там и да е решил, че с него ще насочи някой като мен по фалшива следа.

— Някой като теб?

— Да. Печен детектив с дългогодишен опит.

— А, да, трябваше да се досетя.

Глицки гледаше напред.

— Къде отиваме тогава? Този Лагуардия има ли офис или нещо подобно?

— Не, но Тортони има. Макар че сигурно вече се е прибрал у дома. Мисля, че ще го навестя утре. Няма смисъл да ходя у дома му, ако нямам заповед.

— Всички искат заповед.

— В придирчив свят живеем.

Пресякоха „Маркет“, тръгнаха по „Саут“. Харди долови полъх на китайска кухня, видя как някакви келнери я предлагаха на минувачите. Слънцето се бе спуснало ниско, но все още беше топло и хвърляше дълги сенки.

— Нали разбираш, че нещата може би опират до рекета.

Харди примижа срещу слънцето, обърна се към Ейб.

— Не е изключено. Смяташ ли, че Ръсти може да е хлътнал в клопката?

Глицки кимна.

— Какво ще кажеш за това? Ръсти не си плаща известно време, а Джони търпи няколко седмици и дава парите вместо него, защото знае, че скоро ще дойдат мангизите от застраховката. Не е изключено да му е наложил и наказателна лихва в своя полза. Джони отива там, но нещо се обърква… може би Максин е отказала да му играе по свирката, може би Ръсти вече е профукал парите на хиподрума, каквото и да е…

— Или — каза Харди — Джони е видял пачката и е намерил лесен начин да не я дели с никого.

Ейб кимна.

— Да. Това е още по-правдоподобно. Джони отива, прибира каквото трябва, а Ръсти се е похвалил, че може да плати и че е фрашкан с пари. От нещата, които чу за него, можеш да стигнеш до извода, че подобно поведение е типично за Ръсти, нали?

— Да — съгласи се Харди. — Когато е печелел, се е хвалел.

— В този случай също е спечелил и вероятно е разказал на Джони всичко. Платил му е в брой, онзи е видял парите или е предположил, че другите са някъде на баржата. Излязъл е, за да почака Ръсти да излезе, за да претърси. Вместо това обаче се появява Максин. Дава им половин час, лампата загасва, после пак светва. Може да е надникнал и да е видял как броят парите, нахълтал е и… бам, бам, бам… адио.

— Ами шината? — попита Харди. Обяснението от нощта у Уиър не го удовлетворяваше.

— Може да са празнували. Може би си я е сложила за последен път, докато са броили парите, които им е донесла. — Погледна Харди и добави: — Казах „може би“.

— При това много пъти — отвърна Харди.

— Така е.

— А Хектор?

Глицки поклати глава.

— Това беше лов на риба в мътна вода. Хектор е прав. Джони обикаля доста, всички го познават.

— А Луис?

Влязоха в паркинга на болницата.

— Луис вероятно не е наясно какво знае, но ми се струва, че другото сериозно предположение е той. — Ейб дръпна ръчната спирачка и се обърна към Харди. — Бил е там, има мотив, имало е и оръжие. Опитният детектив се опитва да си спомни тези неща. Мотив, средство, възможност. Както е по учебника.

Въздухът над паркинга силно миришеше на разтопен асфалт.

— Тогава с какви глупости се занимаваме цял ден?

Ейб спря.

— Това не са глупости. Това се нарича покриване на тила. Уточняваме всичко. Разбираме къде е бил и какво е правил всеки по това време. Елиминираме разумните съмнения…

— Значи още смяташ, че е Бейкър?

— Смятам, че има сериозни основания да го подозирам. Ти би ли го освободил веднага?

— Не.

— Виждаш ли?

— Защото искаше да пипне мен. Това не означава, че е убил Ръсти.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Ако искаш да си стриктен докрай, все още не знаем дали Ръсти е мъртъв.

Луис Бейкър се зачуди за миг дали е мъртъв. Ако беше, то със сигурност се намираше в ада.

През полуотворените си очи виждаше онзи човек и Харди, застанали край леглото, със скръстени ръце, вторачени в него. Някъде в тялото му забоботи къртеща се кашлица, полупотисната, сякаш щеше да разкъса дроба му — този, който куршумът вече бе разкъсал. Гърлото му гореше, а при най-малкото движение усещаше протритото място на шията си. Опита се да вдигне длан към лицето си, но разбра, че двете му ръце са завързани с ремъци за леглото.

— Луис, чуваш ли ме? — попита онзи.

Опита се да отвори очи малко повече. Върху тях имаше нещо като кора и усилието му се стори прекалено.

— Мисля, че е в безсъзнание.

— Луис — повтори онзи. Същият тих глас. Какво още щяха да правят с него? Не направиха ли всичко, което им дойде наум? Отново опита да отвори очи.

Стори му се, че се приближиха още повече — Харди крачка назад, онзи, със зловещия белег през устната, като самия дявол.

— Искаш ли малко вода?

Приближи чаша до устните му и я надигна.

— Бавно — каза.

Огън. Всичко там някъде вътре гореше. После още един удар, този път беше малко по-добре. Задържа водата в устата си, остави я да се изцеди в гърлото му. От гълтането, болката идваше от гълтането.

— Можеш ли да говориш?

Надигна се някакъв смях, но секна от болка, преди да се разрази. Опита се да тръсне глава.

— Но ме чуваш, нали?

Отвори и затвори очи. Онези искат да говорят през цялото време, но Луис нямаше какво да им каже. Искаше само да се махне, да се прибере на своя територия.

Друг звук, той пак отвори очи. Жена в бяло каза, че са му дали много успокоителни, било по-добре да дойдат утре.

Може би стоеше при него през цялото време, от другата страна на леглото. Усети нещо хладно на челото — приятно. Бяла жена в бяло. Ръцете ѝ бяха приятни, като мека кърпа.

Онзи се дръпна назад.

— Има ли шансове?

— Ако няма усложнения, ще се оправи след няколко седмици. След ден-два ще може да говори нормално, не като сега.

— Ще трябва да почакаме.

Друг глас, после Харди:

— Може ли да говори изобщо? — Надигна се, погледна го над рамото на жената. — Трябва да каже само една-две думи.

После се приближи, както преди.

— Луис — каза, — не съм ти симпатичен, ти също не си ми симпатичен. Така или иначе, не смятам, че ти си убил Ръсти Ингреъм, чу ли ме?

Да, чу го. Това пък сега откъде дойде? Защо мислят това, когато той е в болницата? Откога си го мислят?

Отвори очи доколкото можа и го погледна. Поне не приличаше на дявола, на онзи.

— Ка… — опита се да отговори, но се задави.

— Иска вода — обади се сестрата. Наблюдаваше го.

Не, не, искаше да попита „какво“. Но преглътна водата.

Пак Харди:

— Каза ми, че Ръсти те е закарал до баржата си с кола, помниш ли?

Полуотворени очи. Помръдна — можеше да мине за кимване.

— Помниш ли какъв цвят беше колата, с която те закара?

До тези глупости ли опряха? Какви игри играеха тези розови задници?

Отвори очи. Всичко беше като в мъгла. Гърдите го боляха, гърлото пареше. Физиономията на Харди обаче изглеждаше фокусирана, надвесена над него.

Луис пое мъчително дъх. Да върви по дяволите. Нямаше какво да губи.

— Синя — отговори.

И пак се разкашля.

Онзи каза:

— Хайде, да вървим.

И си тръгнаха.

Възможно бе да се окаже и случайност…

За да достигнеш онова чисто съзерцание, като при дзен, би могъл да хвърляш стрелички или да седнеш с неколцина редовни клиенти в бара и да изпиеш четири ирландски уискита. Налети от Лин, после от Моузес, което значи, че всъщност са шест.

Когато Харди пристигна, в шест и половина, нещата още не бяха набрали скорост. Лин Лийш още не си беше тръгнала — работеше извънредно заради отпуската на Харди и той се бе видял принуден да изслуша няколко добронамерени, както се надяваше, укора заради начина си на живот, почивките, гоненето на личните интереси.

После, в два без седем дойде Моузес Макгуайър и заговори за нещо друго.

Двамата — близки приятели, съсобственици на бара — седнаха на малката масичка в задната част, до мишените. Харди се зае с първото ирландско, а Моузес, както винаги, взе единичен малц — „Маккалън“.

— Трябва ли да питам?

Харди отново си припомни как бе измъкнал Моузес, чиито крака бяха надупчени, от обстрела на виетнамците и как самият той бе получил парче олово в рамото, докато го правеше. Как Моузес го бе взел в бара си, когато напусна работа след смъртта на сина си.

— Не играя никакви игрички с нея, ако това имаш предвид.

— Ако смятах, че играеш, досега да съм ти счупил главата.

Моузес не се страхуваше от юмруци. Когато държиш ирландски бар, дори и да си доктор по философия, като него, поемаш цялата територия. Носът му, както обичаше да казва, трябвало да бъде наместван поне веднъж годишно — с нужда или без.

— Не знам. Нещо става. Струва ми се, че и тя не знае какво. Обаждала ли ти се е?

— Не. Аз ѝ се обадих. Ако не я чуя три-четири дни, започвам да се безпокоя.

Моузес се грижеше за сестра си, откакто тя бе навършила десет. Харди знаеше, че приятелят му се безпокои само за десет неща в цялата вселена и осем от тях бяха Франи.

— Какво ти каза тя?

— Че се криеш от известно време. — Моузес се наведе напред и опря лакти на малката масичка. — Не знам… нещо в тона ѝ…

Харди пресуши чашата си, реши, че тази нощ няма да е подчинена на чистия разум и махна на Лин да му донесе ново питие. Бръкна с пръст в него и го разбърка.

— Както и да е — продължи Моузес. — Научих всичко.

— Какво искаш да кажа?

— Не знам, Диз. Тя ми е като дете. Още ми е трудно да я възприема като възрастен човек, макар и да знам, че е. — Бръчките около и без това хлътналите му очи станаха още по-дълбоки. С вече прошарената си черна брада, Моузес напълно се покриваше с представата на Харди за Господ, преди да остарее. Сви рамене. — Безпокоя се, това е. Не искам да страда повече.

— Няма да ѝ причиня болка, Моузес. Каквото и да стане, няма да го допусна.

— Имам предвид… вероятно иска да живее както с Еди… семейство, планове, такива неща. Един мъж трябва да се прибира у дома всяка вечер.

— Може би си прав. Според мен, самата тя не е много наясно какво иска.

— Иска детето. Мисля, че иска то да има баща.

— Баща на това дете е Еди, Моузес. Нищо не може да промени този факт.

— Разбра какво искам да кажа.

Да, разбра. Отпи малко уиски.

— Когато е наясно със самата себе си, ще ми се обади.

— И какво ще стане после?

— Тогава и аз ще съм наясно. Нещата или ще продължат нататък, или няма, това е. Не сме планирали нищо, Моузес. Просто се случи. Засега всичко е чудесно, но не знам накъде Франи иска да върви оттук нататък. Аз също не съм сигурен за себе си. Не знам къде е мястото и на Джейн в цялата работа. Чувствам се ужасно объркан. Какво повече мога да ти кажа?

Моузес пресуши чашата си. Наближаваше седем и той знаеше, че Лин иска да си върви.

— Можеш да ми кажеш кога ще се върнеш на работа. — Стана, за да отиде зад бара. — Повече те харесвах, когато не ухажваше…

Сега, три часа по-късно, сериозно затънал в мозъчна гимнастика, Харди почука по бара с поредната празна чаша. Бе се преместил там, а когато нямаше поръчки, Моузес сядаше на стола пред него.

— Може да е било случайно.

— Да, предполагам, че изборът на цветове не е чак толкова голям.

Моузес напълни чашата му, сложи много лед, разклати я.

— Харди — каза той тихо и се наведе напред, — знам със сигурност, че хората най-често споменават само три цвята. Гледай.

Моузес премина по цялата дължина на бара, пред десетината клиенти, които пиеха, разговаряха и жестикулираха на високите столчета. Сложи по една чиста салфетка и молив пред всеки един от тях и каза силно, тържествено:

— Уважаеми клиенти, обявявам състезание за безплатно питие. Моля за малко тишина. Състезание за безплатно питие. — Разбира се, това прикова вниманието им. — Бързо, без да мислите, запишете на салфетката първия цвят, който ви дойде наум. Бързо!

Започна да събира първите салфетки.

— Кой печели?

— Чакайте, чакайте.

Върна се при Харди и му каза:

— Ти ще си безпристрастен съдия.

— Макгуайър, за какво се състезаваме? Кой печели питието? Всякакво питие ли?

— Седем синьо, четири зелено, две червено — обяви Харди.

Моузес разпери ръце.

— Съжалявам. Никой не печели, но все пак ви благодаря за участието.

— Не е коректно — обади се една от жените. — Не знаехме каква е целта.

— Всеки, който беше написал друг цвят, освен синьо, червено или зелено, щеше да спечели — отвърна Моузес.

Някой се обади, че се канел да избере жълто. Моузес каза на Харди, че понякога, макар и рядко, хората споменават и жълтото.

— Добре — отвърна Харди, — позабавлявахме се. Каква обаче е целта на всичко това?

— Целта е да ти покажа, че има голям шанс приятелчето ти Бейкър да каже, че колата на Ингреъм е била синя, без дори да я е виждал.

— Но тя е била синя.

— Е, и?

— Тогава Ръсти ме е излъгал, че е била открадната.

Някой поиска питие и Моузес отиде да налее.

Защо му е на човек, когото не си виждал от години, да се появи изневиделица при теб и да те излъже? Започваше да чувства мускулна болка в мозъка. Бутна чашата си до другия ръб на бара.

Чакай малко, каза си. Ами ако е намерил колата си по някакъв начин онзи следобед? Оттук се качи на автобуса и се е отбил в магазин за оръжие, за да поръча пистолет, който е щял да получи след три дни.

Според компютъра, колата все още беше открадната, но данните в него закъсняваха с няколко дни. След като Луис Бейкър все още се водеше затворник, едва ли някой щеше да отрази връщането на колата толкова скоро. Може би трябваше да провери, утре, за всеки случай.

Моузес отново се върна на стола пред него. Харди вдигна поглед.

— Хрумна ми една идея — каза той.

— Внимавай някой да не ти я открадне. И стените имат уши.

Харди вдигна чашата си с две ръце.

— Ръсти е имал огромен заем, нали?

Моузес кимна.

— Добре. Получава парите от застраховката, знае, че Луис Бейкър излиза от затвора и че е заплашил да го убие. Не е изключено дотолкова да му е писнало, че да му се е струвало, че предпочита наистина да го убие… защото само така може да се отърве от рекетьорите.

— И прави така, че да му видят сметката? Говори сериозно.

Харди поклати глава.

— Не да му видят сметката, а да изглежда, че са му видели сметката. Цялата работа е измама. За да го оставят на мира е трябвало да го обявят за мъртвец.

— А защо просто не се е чупил? Защо не е заминал някъде?

— Защото не можеш да се измъкнеш от мафията просто така. Рано или късно те намират, където и да си. Това е въпрос на чест. Ако обаче си умрял…

— Не те търсят.

— Точно така. Налей ми малко кафе, моля те. И махни това.

Моузес се отдалечи, за да изпълни няколко други поръчки, после му наля кафето. Харди извади от джоба си кожената кутия със стреличките, сложи я пред себе си на бара и я отвори. Докосна с пръсти мекото кадифе вътре.

Едно от нещата, които се правеха както трябва в „Шамрок“, беше кафето. Деветдесет процента от него се влагаше в така нареченото „ирландско кафе“1, от което на Харди му се гадеше. Три добри сами по себе си питиета смесени, за да се получи едно лошо. Нормалното кафе обаче наистина бе ненадминато.

— Не знам, Диз, но ми се струва, че има доста неясни неща. Защо например е дошъл при теб?

— Защото аз съм връзката с Бейкър. Без мен никой не би научил за някогашната заплаха.

— Нали при Ръсти е имало негови отпечатъци?

— Не знам, Моузес. Във всеки случай бивш прокурор, като мен, не би трябвало да се заблуди толкова лесно… надлежно да уведоми всички, че Бейкър има мотив, че е излязъл от затвора, всичко останало. Освен това, понеже реших, че гони и мен, направих всичко възможно да го приберат. И го прибраха.

— Но той наистина те бе подгонил.

— Не казвам, че не е. Ето какво, ако Ръсти е искал да се отърве от плащането, трябвало е да го обявят за мъртъв, а не за безследно изчезнал. Потвърждение за смъртта му е трябвало да бъда аз. Без някогашната заплаха, щяха да го броят изчезнал и толкова. След моите показания се предполага, че е убит.

— По леглото е имало негова кръв. Защо е платил онзи пистолет, след като е знаел, че няма да го вземе?

Харди се наведе напред и опря лакти на бара.

— Ръсти беше сериозен юрист. Никога не е губил дело. Сто на сто е взел всички мерки измамата му да изглежда истина. И… знаеш ли какво е гений, Моузес? Човек с неограничен усет за детайлите.

Моузес се отдалечи, за да изпълни поръчка.

Харди опипа стреличките, отпи глътка кафе. Опита се да си представи Ръсти Ингреъм на дъното на океана.

Не успя. Вече не беше в състояние.