Рекетът

18

Добре, мислеше си Рей Уиър, чаках достатъчно дълго. Тази сутрин бе отишъл на службата, бе изчакал с Къртни и Уорън да донесат урната с това, което бе останало от Максин, после с яхтата на един от богатите приятели на Уорън минаха под моста „Голдън Гейт“ и излязоха в океана — пиха шампанско в памет на Максин, хвърлиха праха ѝ в морето, премръзнаха.

Сега се бе прибрал у дома. Бе чакал достатъчно. Въпросът бе основателен и всички документи бяха пред него.

Наложи се да го свържат с четири служителки, преди да намери тази, която му беше нужна.

Даде номера на застраховката на Максин, после датите на инцидента и на сключване на договора.

— Искам да проверя какво е положението с изплащането на сумата — каза той.

Жената го помоли да почака, след което Рей изслуша почти цяло парче.

— Не сте ли получили парите? — долетя гласът на жената, изтънял от километрите, които ги деляха.

— Не, затова се обаждам.

— Вероятно са в пощата.

Рей стисна слушалката.

— Чекът е в пощата? Кога го изпратихте?

Жената се прокашля, но гласът ѝ не стана по-силен.

— Още една минутка, ако обичате.

Радиостанцията в Кънектикът обяви, че пуска „Мека музика през цялото време“. Мека музика за меки мозъци, каза си Рей Уиър и заслуша следващото парче.

— Сър?

— Да, слушам ви.

— Трябва да е станала някаква грешка. Изпратили сме чек за цялата сума, осемдесет и пет хиляди долара, преди десет дни с препоръчана поща и обратна разписка, доставка до два дни. Подписът на разписката е на… — направи пауза — … на Максин Уиър.

Рей изведнъж усети, че му се вие свят и му се наложи да седне.

— Какво искате да кажете? — успя да попита.

— Сър?

— Кога е станало това?

След малко жената отговори:

— Изпратили сме чека в петък, така че вероятно… да, получен е в понеделник миналата седмица. Точно преди седем дни.

— От Максин Уиър?

— Да, сър. Подписът е много ясен. Желаете ли да ви изпратя копие от разписката?

Рей беше готов да се разсмее. Затвори.

Е, възможно бе чекът все още да е някъде в апартамента ѝ. Полицата беше на името на двамата — би могъл да я подпише всеки от тях. Може би полицията го бе намерила и не го бе уведомила.

А може би го беше депозирала в банката? Общата им сметка все още съществуваше — не че в нея имаше кой знае какво. Трябваше да се обади по телефона, за да провери.

Запали цигара марихуана и набра номера. В сметката не беше внасяно нищо. Би ли искал да говори с шефа?

Рей не знаеше дали иска. Светът се въртеше като побеснял.

Макар и да беше в Съдебната палата, Ейб Глицки не се отби в отдел „Убийства“. Ако случайно се натъкнеше на Батист или някой друг от колегите, щеше да каже, че се е почувствал по-добре и е решил да дойде. Иначе нямаше нужда да се показва. Така би могъл да свърши малко работа. Все още мислеше за Лос Анджелис, но преди това трябваше да приключи някои неща тук, а освен това баща му беше прав — ако се захванеш с нещо, не го прави наполовина.

Филипинецът от лабораторията, който му бе помогнал в събота, донесе доклада за пистолета на Рей Уиър веднага и изчака, докато Ейб го прегледа.

— Не трябва да се забравя, сър, че беше намерен в тинята на около пет метра под водата.

— Значи е логично да няма отпечатъци?

— Отпечатъците са странна работа. Образуват се на мазна основа. Не толкова, че е логично да няма. По-скоро обратното…

Ейб вдигна очи от доклада. Момчето имаше да каже още нещо.

— Е?

— Не открихме абсолютно никакви отпечатъци.

Глицки се опита да скрие разочарованието си.

— Но това ме накара да се замисля.

Ейб започваше да харесва това момче. Усмихна му се.

— И какво измисли?

— Както казах, по оръжието нямаше абсолютно никакви отпечатъци, но нямаше и следи от мазнина. Като че ли не го е държала човешка ръка.

— Но с него е стреляно, нали?

— Да, в това няма съмнение. Така или иначе, въпреки тинята и солената вода, би трябвало по повърхността да останат поне петна.

— Е?

— Нямаше нищо. Това може би означава нещо, не знам. Проверих за „Армър Ол“.

— За какво?

— Знаете го… това е препарат за автомобили. „Ангелите на ада“ първи го надушиха… Ако избършеш метална повърхност добре и след това я напръскаш с „Армър Ол“, по нея не остават никакви отпечатъци.

— И пистолетът е бил напръскан с този препарат?

— Да.

— Е, и?

— Това означава, че този, който го е използвал, е знаел за свойствата на „Армър Ол“.

— Аха.

Момчето се наведе напред, с блеснали от възбуда очи.

— Убиецът е бил професионалист. Всеки друг просто би избърсал оръжието с парцал и толкова.

Глицки кимна.

— Добре.

— Значи стрелецът е в бранша. Разбира се, това не е някаква новост, но пък не е и нещо общоизвестно. Така че ако имате двама заподозрени и единият от тях е цивилен, по-вероятно е да не е бил той.

— Рей Уиър, съпругът — измърмори Глицки. — До този момент се изплъзва.

— Казах само, че си струва да се помисли върху това, нищо повече.

Драйсдейл отново повтаряше основните правила. Трафикът навън започваше да сменя посоката назад към залива. Губиша погледна часовника си — пет без двайсет. Денят бе отишъл по дяволите с тази идиотщина, а тя още не бе приключила.

Фред, все още ентусиазиран, се бе оставил в ръцете на униформената техничка, която прикрепяше по него електродите на полиграфа. Само тя и Драйсдейл щяха да присъстват на разпита. Това бе голямата грижа на Мани. Полиграфът не работеше добре, ако нещо отвличаше вниманието на разпитвания и изобщо не работеше, ако разпитваният беше обучен. В стаята нямаше да има никой — нито съдебни репортери, нито други юристи, никой, освен Драйсдейл и техничката, която вероятно щеше да остане извън полезрението на Фред.

Положението не беше толкова лошо, колкото изглеждаше на пръв поглед, защото Драйсдейл бе представил на Мани и Фред пълен списък на въпросите, които щеше да зададе и те двамата бяха обмисляли отговорите в продължение на половин час, за да са сигурни, че Фред няма да каже нищо излишно.

Мани слушаше с половин ухо и си мислеше, че ако Драйсдейл бе решил да атакува на сляпо, възможността да го направи сега почти не съществуваше.

— Както вече обясних — продължаваше да говори Драйсдейл, — тази процедура не е официална, но показанията ти са… — усмихна се на Тредуел и Губиша — … толкова необикновени, че струва ми се, в общи линии, моята служба ще се отнесе с… — Млъкна, сякаш търсеше подходящата дума. — С пълно разбиране… — Разпери ръце и се усмихна дружелюбно. — Идеята не е моя, господа… Ще изпратя резултатите на шефа си и на подчинените си, защото съществуват известни притеснения, боя се, че са оправдани на този етап, че… е, добре, Мани, нека кажем, че днешният експеримент ще затвърди доверието в клиента ти.

— Не ми вярвате, така ли? — намеси се Тредуел.

— Фред, моля те! — Губиша нямаше намерение да остави клиента си да води неофициални беседи с Арт Драйсдейл, защото зад добродушната му външност се криеше един от най-хитрите прокурори, с които си бе имал работа.

— Аз?! — възкликна Драйсдейл и се престори на шокиран. — Напълно ти вярвам. Затова правя този тест. — Качи единия си крак на бюрото, върху което беше полиграфът. На лицето му нямаше коварство, не се опитваше да го измами, само го уведомяваше. — Разбира се, Мани е прав да гледа на мен като на противник, но, без да споменавам имена, няма да разкрия никаква тайна, ако кажа, че доста от колегите ми гледат скептично. Това, което правим днес, е оръжието, което ще използваме срещу тези колеги, така че в действителност в момента сме от една и съща страна. Ти ще ми кажеш какво е направил Хектор Медина, полиграфът ще го потвърди и толкова. Вярно е, че данните няма да са приемливи за съда, но пък ще наклонят везните силно в твоя полза. Това искаме и двамата, нали? Така работата ми ще се улесни.

Драйсдейл разпери отново ръце и се усмихна приветливо и искрено.

Техничката приключи с подготовката. Мани се приближи до Фред, наведе се и прошепна в ухото му да отговаря само на зададените му въпроси и най-вече да запази спокойствие. След това излезе от стаята.

— Можеш да се облегнеш, ако искаш — каза Драйсдейл. Самият той дръпна един стар канцеларски стол, тапициран с жълтеникава кожа, седна и кръстоса крака. — Както вече знаеш, ще задаваме въпроси, на които ще отговаряш само с „да“ или „не“. Ще започнем с лесните неща, за да настроим апарата. Името ти е Фред Тредуел, нали?

Фред кимна.

— Отговаряй с „да“ или „не“, ако обичаш.

— Съжалявам. Да.

— Името ти е Фред Тредуел, нали?

— Да.

Продължиха с обичайните въпроси — име, адрес, датата — за да свикне с драскането на писеца върху хартията, с жуженето на машината.

— Не е лошо, нали? — попита Драйсдейл.

— Не е — отговори Фред и писецът трепна. Апаратът реагираше. Всъщност, не беше нужно изследваният да казва каквото и да било. Тялото реагираше и без да са произнесени думите. Драйсдейл знаеше това, разчиташе на това и се надяваше Тредуел да не разбере.

— Добре, а сега да кажем една-две лъжи.

— Но ако знам, че не се опитвам да излъжа, когато дам неправилен отговор, апаратът няма да регистрира отговора като лъжа, нали?

Драйсдейл се усмихна широко.

— Схванал си за какво става дума, а? Прав си. Така че опитай се да ме излъжеш при следващия отговор, става ли? — Наведе се напред и добави: — Все още настройваме апарата, нали?

Фред кимна и облиза устни. Погледна към вратата зад Драйсдейл, сякаш искаше да се увери, че Мани е там и ще му помогне, ако се наложи.

— На сегашната си работа си от осем години, така ли е?

— Да. — Истина.

— В апартамента си живееш от две години, така ли е?

— Да. — Лъжа.

— Две години? — Продължавай с лъжите. Виж как ще реагира. — През това време боядисвал ли си го?

— Кога? Откакто живея там или през последните две години?

Много добре, Фред, помисли си Драйсдейл.

— Извинявай, боядисвал ли си апартамента си през последните две години?

— Не. — Истина.

— Апартаментът ти на втория етаж ли е?

— Не. — Лъжа.

— Значи е на третия?

Пауза.

— Да. — Лъжа.

— Но ако беше паднал от третия етаж, нямаше да си навехнеш само глезена, нали?

— Този въпрос го нямаше — възрази Тредуел. По челото му изби пот.

Драйсдейл вдигна ръце — самата невинност.

— Хрумна ми случайно във връзка с предния въпрос — оправда се той и погледна полиграфа. — Във всеки случай, апаратът изглежда работи както трябва. — Обърна се към Фред. — Не си живял в апартамента си две години и той не е на третия етаж. Верни ли са тези две твърдения?

— Да.

Драйсдейл погледна отново апарата, пое дъх, задържа го за миг и каза:

— Добре, пробата свърши. Можем да започваме.

Пред него бяха написаните въпроси, които трябваше да задава, както и писмените показания на Фред Тредуел за деянието на Медина, върху които бе съставил въпросите. Започна от началото и задаваше въпросите поред. Постепенно Фред се успокои и самоувереността му нарасна, с помощта на полиграфа, почти до степен вече да не обръща внимание на електродите. Водеха съвсем обикновен разговор, независимо че се налагаше да отговаря само с „да“ или „не“.

Драйсдейл направи пауза в разпита.

— Добре — въздъхна той, — стигнахме до момента, в който Медина заговори за нападението на Валенти и Рейнс над теб, нали?

Въпросът не беше в списъка, но пък изглеждаше толкова нормален, че Тредуел дори не забеляза.

— Да. — Истина.

— И господин Медина заяви, че представлява господин Рейнс?

Фред не отговори.

— Фред?

— Въпросът не е в списъка.

Драйсдейл се облегна на стола си. Не искаше да прекалява.

— Фред, опитваме се да потвърдим събитията от миналия петък, нали? Искаш ли да прегледаш показанията си? Там споменаваш Валенти и Рейнс. — Самата логика. — Не променям темата и не те разпитвам за другото дело, а само потвърждавам фактите, изложени в показанията ти.

— Този въпрос го нямаше.

Драйсдейл се усмихна.

— Стига, Фред. Пропуснал съм го. Сгрешил съм, това е. Ако искаш, можем да прекратим веднага. Ако не отговориш на въпроса, не виждам как бихме могли да продължим.

По челото на Тредуел отново изби пот.

— Добре — кимна той накрая. — Какъв беше въпросът?

— Медина каза ли, че представлява Рейнс? Да или не?

— Да. — Истина.

— Но също така ти каза, че не е свързан с делото официално? — Драйсдейл престана да задава предварително записаните въпроси. — Каза ти, че иска да си наясно колко можеш да навредиш на даден човек, ако го обвиниш, нали?

— Да. — Истина.

— И искаше да си наясно с това, защото смяташе, че обвиняваш Валенти и Рейнс в побой над теб, без да са виновни?

— Да.

— След това взе кучето ти… Попи, ако не се лъжа?

— Да. Започна да го гали и…

— И му счупи врата?

— Да. Да. Той…

Фред наведе глава. Още страдаше.

— Счупи врата на кучето ти, защото смяташе, че обвиняваш Валенти и Рейнс без основание?

— Не! Искам да кажа, да!

— Да, така е смятал, или да, обвинил си ги без основание?

Тредуел се озърна. Обземаше го паника.

— Направи го, за да ме сплаши — отговори той. — За да ми покаже, че може да убие и мен.

— Но ти не оттегли показанията си?

— Да. — Истина.

— Показанията си. Верните показания за Валенти и Рейнс?

— Да, той само…

— Значи показанията ти за Валенти и Рейнс са верни, така ли е?

— Да! Верни са! Това е истина.

Лъжа. Лъжа. Лъжа.

— Те те биха?

— Да. — Лъжа. — Медина уби Попи, а те ме биха. — Лъжа. — Защо не ми вярвате? Той уби моя Попи! — Фред опря ръце на масата. Вдигна глава. — Той уби моя Попи.

Драйсдейл се протегна и го потупа по ръката.

— Вярвам ти, Фред. Той наистина е убил твоя Попи.

Фред отново отпусна глава надолу. Драйсдейл продължи да го тупа по ръката. Чувстваше се омерзен и тъжен.

— Мисля, че приключихме — каза той на техничката. — Можеш да махнеш електродите.

Оранжевото небе вещаеше бурна нощ.

Лейс, с военно яке, от разпродажбите на армейски излишъци, вдигнал яка, за да се пази от студа, обикаляше периферията на Холи Парк сам. От време на време кимаше на групите младежи, които висяха по ъглите, но никъде не го повикаха — кимваха хладно и само толкова. Скокльо беше в къщата на Лорета, с нея, майка ѝ и малките. Лейс бе отишъл при Мама, но тя се бе върнала от болницата с бутилка и бе доста пияна.

Мина покрай някогашния дял на Дидо — своя някогашен дял — и мина на отсрещния тротоар, отдалечи се, за да покаже, че разбира чия е сега територията. Бръкна в джобовете си и в този момент го стресна ръка, която го улови за рамото. Обърна се.

— Спокойно, мой човек.

Самсън направи няколко крачки назад. Тънките му плитчици се спускаха като паяжина около каменното безизразно лице с малки очички. Сърцето на Лейс се разтуптя доста бързо. Сякаш бяха разговаряли през цялото време, Самсън подхвърли:

— Три неща. Иначе работата няма да потръгне.

Лейс отпусна рамене, придаде си небрежен вид.

Познаваше Самсън. Беше като животно — ако разбере, че те е страх, веднага ще те нападне.

— Какви? — попита Лейс.

— Идва ченгето, разпитва наоколо и научава каквото не трябва. Лошо.

— Нямам какво да говоря.

— Нямаш? Видя ли? Това е първото. Ако си мълчиш, може би ще останеш в дяла. Ще бачкаш с мен. — Самсън показа пожълтелите си зъби. — Както преди.

Приближи се. Малките му очички блестяха, като че ли се е друсал. Дидо не правеше така, докато работеше, но Самсън не беше Дидо и Лейс трябваше вече да свикне с тази мисъл.

— Другото… — продължи Самсън. — Ще казваш, че затворникът е искал да пипне дяла. Приказвал е, че Дидо трябва да се махне. Стигнало се е до кръв.

Лейс смяташе, че ако Луис Бейкър искаше дяла и беше убил Дидо, за да го вземе, досега щеше да се е разбрало.

— Какво е третото?

Зад гърба на Лейс духна студен вятър и понесе сухите листа и боклуците. Самсън примижа заради прахоляка, очите му станаха още по-малки, заблестяха по-силно.

— Няма трето — каза той. — Само две са. Третото е никой да не говори друго, това е.

Лейс се питаше дали пистолетът, с който беше застрелян Дидо и за който в началото си мислеше, че е на Луис Бейкър, дали този пистолет, на Самсън, все още не е някъде в дяла и дали не би могъл да го намери. Стисна юмруци в джобовете на якето, отпусна ги. Иначе щеше да се разтрепери.

— Добре, чух те. Всичко е нормално.