— Защо продължаваш да работиш?
Кафето беше повече от добро — най-доброто, което може да се направи с еспресо машина. Харди, все още уморен от тежката нощ върху канапето на Франи, беше с дрехите, с които бе пристигнал малко след два часа през нощта. Погледна към Франи Кокрън над димящата чаша.
Последния път, когато я бе видял, все още не се бе отърсила от смъртта на мъжа си.
Преди четири месеца смъртта му бе потресла всички. Най-вече защото в началото изглеждаше, че Еди Кокрън — на двайсет и пет, идеалист, щастливо женен, с наскоро забременяла съпруга, приет в Станфордския университет, където трябваше да започне да учи през есента — се е самоубил.
Нито Харди, нито Моузес обаче повярваха и искаха Франи да получи застраховката от четвърт милиона долара, която ѝ се полагаше, ако е бил убит. Тогава Моузес предложи на Харди една четвърт от заведението, ако отново влезе в ролята на ченге и докаже, че Еди не се е самоубил. Беше се справил.
Историята около смъртта на Еди бе дала нещо и на самия Харди. Първоначално целта в живота му не беше да стане барман в ирландски бар, в Сан Франциско. Както и Еди Кокрън, някога и той бе изпълнено идеализъм и мечти за добри дела, но пламъкът бе угаснал заедно с края на кариерата му на юрист и брака с Джейн, след смъртта на сина им. Когато Майкъл беше на седем месеца, една нощ Харди бе забравил преградите на креватчето му спуснати и бебето бе паднало на пода от около метър. На главата си.
След това Харди се бе отказал от всичко, бе решил, че няма никакъв смисъл да мисли за каквото и да било, след като реалността е в състояние да се отнесе така с теб. Моузес Макгуайър, чийто живот Харди бе спасил във Виетнам, го бе взел на работа в бара и след това годините се занизаха една след друга, напълно еднакви.
До смъртта на Еди. До убийството. Фактът, че го бе открил, че се бе наложило да изостави обзелото го безразличие, накара нещо в него да се събуди. В същото време всичко това бе убило нещо у Франи.
Сега тя отново изглеждаше жива. Разцъфтяла. Буквално. Бебето, което носеше, едва личеше. Още не бе минала на широки дрехи, макар и да беше в петия месец. Понякога при първа бременност е така — когато Джейн беше бременна с Майкъл изглеждаше по същия начин. Нямаше почти никакви външни промени, освен уголемените гърди, а след това, в шестия месец, коремът ѝ се бе издул и положението изведнъж бе станало по-истинско.
Харди я изгледа — червената ѝ коса блестеше току-що измита, зелените ѝ очи искряха, присвити. Пиеше кафе без кофеин и беше започнала да използва лек грим около очите, малко червило. Хлътнатините, образували се на лицето ѝ от скръбта, бяха изчезнали и тя сякаш отново можеше да се смее както преди. И сега се засмя.
— А какво да правя, ако не работя?
— Яж бонбони. Гледай сапунени опери. Ходи на пазар. Бъди човек, който няма работа.
— Хубава представа за днешната жена.
— Добре тогава. Стани космонавт, кандидатирай се за Конгреса, дирижирай петата на Бетовен.
— По-добре е.
— Но ти си бременна. Не трябва да се напрягаш, докато не се роди бебето.
— Ако се отпусна, ще надебелея.
— Това ще стане при всички случаи.
Нацупи му се.
— Няма да съм дебела. Ще съм бременна. Има известна разлика, господин Харди, и ще съм ти благодарна, ако го запомниш.
Той погледна към несъществуващия ѝ корем.
— Съжалявам, бебе. Не можах да ти помогна.
Сложи длан върху корема ѝ. Франи я притисна със своята и я задържа за секунда.
— Аз самата още не мога да повярвам. Ако поне ритне или помръдне… засега няма никакъв признак.
Харди дръпна ръката си и погледът му се спря върху гърдите ѝ.
— Има — каза той.
Франи се засмя смутено и отпи глътка кафе.
— Не знам. Просто реших да продължа да работя, докато се роди. Приятно е да знаеш, че не го правиш, защото ти трябват пари, но искам да се занимавам с нещо. Да не ми остава прекалено много време за мислене.
Харди знаеше какво означава да разполагаш с прекалено много време за мислене. Франи бе получила близо четвърт милион долара от застраховката на Еди. Беше на двайсет и пет. Можеше да си позволи да не работи известно време, ако иска.
Протегна ръка и улови нейната.
— А сега имаш и досаден гостенин.
— Съжалявам за канапето — каза тя.
— Канапето си е много хубаво.
— А ти наистина си загазил, нали?
Харди поклати глава.
— Не съм загазил. Може би съществува известна опасност, това е. Затова трябва да съм някъде, където никой няма да се сети да ме търси.
— И затова се разхождаш с пистолет.
— Да, затова.
Франи остави чашата си.
— Трудно ми е да повярвам, че е възможно някой да стане сутрин с намерението да убие човек.
Харди кимна.
— А сигурен ли си, че онзи човек…
— Луис Бейкър.
— Луис Бейкър. Сигурен ли си, че той е убил приятеля ти?
Харди се замисли, колкото да преглътне кафето и кимна отново.
— Да.
— Тогава защо Ейб Глицки не го арестува вчера?
Предната вечер Харди бе мислил доста по въпроса. Защо Ейб чисто и просто не отиде и не го прибра? Това го безпокоеше, но ѝ каза, че според Ейб имало и други заподозрени.
— Не може ли да арестува няколко души, за да ги разпита?
Харди поклати глава.
— Не обичат да арестуват някого, ако не са в състояние да му предявят обвинение. Според Ейб моите подозрения не са доказателство.
— А няма ли други доказателства?
— Не знам. Ще се появят.
— Значи си сигурен, че е бил той?
Седяха на масата от тиково дърво в малката трапезария до кухнята. Харди погледна покрай Франи, през прозореца, надолу по склона, към спирката за ученическия автобус на ъгъла. Десетина деца чакаха там, повечето чернокожи. За миг се зачуди дали увереността му, че Луис Бейкър е убиецът, не се дължеше на факта, че е чернокож. Не беше изключено на баржата на Ръсти да се бе случило нещо друго. Все пак вероятността, голямата вероятност беше Бейкър. Подозренията на Харди не се дължаха на расата му. Дявол да го вземе, Глицки, един от най-добрите му приятели, също беше наполовина черен. Усмихна се.
— Някои от най-добрите ми приятели…
— Дизмъс?
Франи видя как усмивката му изчезва. Той отново се съсредоточи, фокусира я.
— Извинявай. Замислих се за нещо.
— Видя ли нещо?
— Да. Група деца там долу. Зачудих се дали не ставам расист. Само че си спомних Бейкър… той не прилича нито на теб, нито на мен, нито пък на онези хлапета.
Франи бе отгледана от брат си Моузес и познаваше Харди още откакто двамата се върнаха от Виетнам. Харди бе спасил живота на брат ѝ там. Като малка бе седяла на коленете му и си бе фантазирала за приятеля на брат си, героя, сега полицай, хубав и елегантен в безупречно изгладената синя униформа. След това Харди бе отишъл да учи право и бе станал помощник областен прокурор. Беше се оженил за Джейн Фаулър и имаше дете от нея. После детето бе умряло, той се бе развел, бе напуснал работа и бе започнал да се появява по-често — най-напред пиеше в бара на брат ѝ, после започна да работи там.
Тогава го бе опознала още веднъж — когато се отбиваше в бара при брат си. И ако не беше навъсеното му лице, което сякаш казваше: „Стой настрана“, вероятно пак щеше да започне да фантазира. Вместо това го бе превърнала в нещо като критерий — не излизаше втори път с момче, ако не беше „поне толкова свястно, колкото Дизмъс Харди“, както казваше на приятелките си от колежа. И бе намерила едно — Еди Кокрън. Беше се омъжила за него и го бе загубила…
Вгледа се в тревожното му лице, толкова различно от лицето на Еди. Видя бръчки и хлътнатини, цели глави от живота му. Сега си мислеше, че е по-скоро интересно, отколкото хубаво. Но Харди беше като Еди — или Еди беше като него — и двамата толкова много се стремяха да постъпват правилно, и двамата бяха тласкани от толкова благородни мотиви!
Дизмъс никога не би се съгласил с това, но Франи го познаваше и това беше самата истина.
Сега някой се опитваше да го убие, но той не желаеше да го подозира поради непочтени причини. Стана, отиде зад него и опря ръце на раменете му.
— И аз, и ти много добре знаем, че не си расист. Дори не си и далечно подобие.
Харди сви рамене.
— Не знам. Вече не го смятам за сериозен проблем. Може би вече не давам пет пари. Единственото, което знам, е, че преди десет години Бейкър беше животно и ние го вкарахме в клетката. Тогава се закле, когато излезе, да убие мен и Ръсти. Ръсти умря, изчезна в деня, в който той излезе на свобода. Какво би си помислила ти? Какви доказателства повече са нужни?
Франи се замисли за момент, после се наведе и го целуна по главата.
— Аз не мисля много.
— Това е правилният отговор — каза Харди.
Ейб Глицки, леко закъснял за работа, паркира колата си на улицата зад Съдебната палата и мина през задния вход, като кимна на двамата униформени, които стояха край рамката на детектора за метали. Сви вляво покрай приемното гише и тръгна към асансьорите, като по пътя се отби да си купи шоколадова вафла.
Асансьорите бяха шест и, по негови изчисления, се наложи да чака три минути и половина, преди да се отвори първата врата. Докато чакаше, не размени нито дума с когото и да било. Ядеше вафлата и разсъждаваше върху проблема на Харди, като в края на краищата реши, че наистина има проблем. Дължеше на приятеля си да поговори с Луис Бейкър — поне да поговори, да провери къде е бил в онази нощ. На етажа цареше мъртвешка тишина. За миг си помисли, че всички са се разболели или че са организирали някакъв по-официален протест, вместо стиковете за голф. Отвори вратата на „Разследвания“, но не видя никого. Никого.
Спомняше си, когато Дан Уайт уби кмета Москоун и Харви Милк — тогава атмосферата в Съдебната палата беше същата. Отвори вратата на отдел „Убийства“, мина през малката приемна и влезе.
Стори му се, че в голямата стая са се събрали всички служители — от „убийства“, „грабежи“, „белите якички“, „порока“ — всички. Самият шеф, Дан Ригби, говореше пред кабинета на лейтенант Франк Батист.
Никой не обърна внимание на пристигането на Глицки. Той се облегна на стената до вратата, през която бе влязъл, и скръсти ръце. Ригби говореше много тихо:
— … отговорните за това ще бъдат освободени. Ако някой има да ми каже нещо… който и да е от вас… по-добре да се яви лично… или да напише докладна. И това ще приема. Но тази история е… е… — Замълча и Глицки забеляза изпъкналата вена на врата му. — Подобни обидни, недостойни, непрофесионални постъпки не само няма да бъдат търпени, но ще назнача служебно разследване с цялата тежест на закона и извършителите ще бъдат обвинени в престъпно проникване, престъпно незачитане… — наблягаше на думата „престъпно“, — престъпно унищожаване на обществена собственост, вандализъм и всичко, което можете да си представите.
Ригби млъкна. След Ейб влязоха още двама души, които чуха само последните думи.
Единият от тях попита:
— Какво става?
Но никой не му обърна внимание. Неколцина от колегите му пушеха, но въпреки дима, Глицки успя да долови надигащата се миризма на пот. Хората нервничеха, помръдваха, пристъпяха от крак на крак.
Ригби плъзна поглед по лицата на присъстващите, като се вторачваше във всички, на които им стискаше да го погледнат в очите. Това отне много време, но никой не обели и дума.
— Така — каза той накрая. — Давам на извършителите… знам, че са в тази стая… един последен шанс да признаят. Тази сутрин. Елате при мен, в кабинета ми… — Няколко души се изкискаха. Ригби изрева. Дори и Глицки подскочи. — Смешно ли ви се струва!? — Кикотенето престана.
Шефът продължи почти шепнешком:
— Намерете ме, където и да съм, до обяд. Спестете на отдела времето и средствата, които ще пропилее, за да разбере кой е направил това и ще запазите пенсиите си. Ако организирам пълно разследване и ви открия, ще изхвърчите от работа и ще загубите правото си на пенсия и, доколкото имам някакво влияние пред областния прокурор, а знаете, че имам, ще се постарая и да полежите малко.
— Убили ли са някого? — прошепна колегата зад Глицки. — Какво пропуснах?
Ригби тръгна между хората в стаята след един от помощниците си, който му пробиваше път. Глицки се отдръпна, за да го пусне да мине. Останалите също се заизнизваха навън.
Франк Батист, който през цялото време бе стоял до Ригби, кимна на Глицки да се приближи. Докато си пробиваше път покрай стената, дочу реплики от рода: „Този тип няма никакво чувство за хумор“, „Не разбира от майтап“.
Имитация, шепнешком, на Ригби: „Престъпно проникване, престъпно незачитане…“.
„Поне ще си покаже носа за малко от кабинета си, може и да забележи какво става в отдела.“
„… в кабинета ми до обяд. Ей сега. По обяд някой ден следващия месец.“
Смях. Някои хора, докато излизаха, издаваха звуци, напомнящи „кис, кис, кис“.
— Боже мой, какво е станало, Франк?
Батист кимна на Ейб да влезе в кабинета му и затвори вратата.
— Само ми кажи, че не си го направил ти, Ейб. Моля те, кажи ми го.
— Какво да съм направил?
— Хайде, Ейб…
— Франк, кълна се пред Бога! Дойдох тази сутрин и заварих това. Нямам понятие за какво става дума.
Батист се вгледа в лицето на Глицки, за да открие признак, че лъже. Може би удовлетворен, той заобиколи бюрото си и се отпусна уморено на стола.
— Снощи някой е влязъл в кабинета на Ригби с четири живи кокошки.
Глицки беше влизал в този кабинет един-два пъти. На пода имаше килим, подарък на града от шаха на Иран, тежко, зашеметяващо махагоново бюро, няколко кожени кресла и канапета, които, както смяташе, струваха колкото годишната заплата на полицай от уличните патрули. Мина малко време, докато осъзнае какво означават кокошките в този кабинет и след това се усмихна.
— Посланието е доста недвусмислено — отбеляза.
— Не е смешно. Кабинетът е потънал в курешки.
— Не смяташ, че е смешно? — попита Ейб. Видя, че Франк се мръщи, и добави: — Не, сър, и аз не мисля, че е смешно. Никак.
— И Ригби не смята, че е смешно.
Глицки вдигна гордо глава.
— Разбрах го. Нали съм опитен следовател.
— Ейб, ако си ти, задникът ти е сериозно застрашен. Не се шегувам.
Глицки обърна очи към тавана за секунда и се вторачи в лейтенанта си.
— Франк, какво, по дяволите, те кара да мислиш, че имам нещо общо с това? Освен мен, тук работят повече от сто души.
— Да. Колко от тях обаче искат да се местят в Лос Анджелис?
— Като стана дума за това…
— Добре. А кой спомена фразата „пилешки лайна“ в деня преди тази история?
— Мисля, че използвах фразата „конски лайна“, Франк.
— Конски, пилешки, все едно.
Ейб едва се удържа да не прихне. Искаше му се да поспори с Франк за разликата, но си даде сметка, че моментът не е подходящ. Може би никога нямаше да стане подходящ. Вместо това каза:
— Ако някой беше вкарал кон в кабинета му…
Но на Батист му беше писнало.
— Добре, добре. Чупката.
Марсел Лание очакваше Глицки на бюрото му.
— Съдията казва: „Фермер Браун, вие сте обвинен в най-долни престъпления… содомия… сексуални отношения с животни…“.
— Не сега, Марсел — прекъсна го Ейб.
Но Лание продължи:
— „По-точно, обвинен сте, че сте познали плътски коне, крави, овце, кучета, котки, кокошки…“ Тогава фермерът Браун вдига ръка и казва: „Що за перверзен тип смятате, че съм, Ваша Светлост? Кокошки!? Пфу!“.
Глицки намери заявлението си, за да е сигурен, че е написал каквото трябва срещу „Причини за напускане на предишната работа“. Зачуди се дали изразът е достатъчно силен.
Харди хранеше добри чувства към хотел „Сър Франсис Дрейк“, защото баща му бе прекарал там първата нощ след завръщането си от Тихоокеанския театър през Втората световна война, в специалната стая, която управата беше определила за завръщащи се военнопленници. По-късно майка му и баща му бяха живели в апартамента за новобрачни и не бе изключено той да е бил заченат там.
Хубавият някога хотел обаче — една пресечка северно от площад „Юниън“, в самия център — не толкова преживяваше лоши времена, а по-скоро бе станал жертва на всеобщия икономически бум.
Бащата на Харди се бе върнал в един град, който знаеше как да постигне целите си. В него имаше жизненоважно пристанище, освежаващ климат през цялата година, великолепна храна, приятни предградия, малък център, който създаваше усещане за достъпност. Всъщност, налице беше всичко, което желаеше корпоративна Америка. Мъжете, завръщащи се в Щатите след войната през града, започваха там свой бизнес и не виждаха защо трябва да робуват на някой друг, да мръзнат през зимата или да се потят през лятото в Кливлънд, Детройт или Омаха, след като биха могли да притежават, например, ъглова сграда на Руския хълм.
Тези мъже, първото поколение, знаеха какво притежават и не желаеха да правят глупости. Липсата на небостъргачи беше част от чара на града. Не му бяха нужни големи сгради, за да заяви голяма стойност. Ако човек искаше да погледне отвисоко блещукащия като скъпоценен камък град, можеше да се качи в червения салон на хотел „Феърмонт“. Или на най-високото място, „Коит тауър“. Или, в центъра, да посети Звездния салон на хотел „Сър Франсис Дрейк“. Преди четирийсет години.
Харди седеше там, на бара. Минаваше единайсет сутринта. През не особено чистите прозорци виждаше другия „Франсис“ — хотел „Свети Франсис“, много по-висок от „Дрейк“. Няколко пресечки по-нататък „Банк Америка“ хвърляше петдесет и шест етажна сянка върху околните квартали. Пирамидата „Трансамерика“, небостъргачите на центъра „Ембаркадеро“ — също толкова наситени със символизъм, колкото и кулите на средновековните катедрали, според Харди. Само дето бяха посветени на друг бог.
Взе кафето си и мина по избелелия килим на почти празния „Звезден салон“. Освен в южна посока, където се разкриваше гледка към доковете и Хънтърс Пойнт, навсякъде другаде хоризонтът бе закрит от небостъргачи.
А Харди помнеше времето, когато с Джейн танцуваха в тази зала и съзерцаваха цялата околност през огромните панорамни прозорци. Мястото беше приятно, старомодно, не в крак с темпото на града. Дори тогава, от гледната точка на Харди и Джейн, там се събираха „старци“ на четирийсет и петдесет, за да пият двойни питиета и да танцуват под звуците на джазов оркестър, а не на рок група.
Сега Харди се чувстваше като един от онези старци.
Някой подхвърли зад гърба му:
— Трябва да измият тези прозорци.
Той се обърна рязко. За момент бе забравил, че е обект на преследване.
— Все едно е — отвърна. — И без това вече няма какво да се види.
Хектор Медина беше нисък набит човек с квадратно лице и оредяваща коса. Беше с кафяв костюм и черни нелъснати обувки. Показа на Харди значката си на шеф на охраната и двамата се върнаха на бара — Харди поръча още кафе, а Медина все чаша чиста вода, без лед, без лимонов сок.
— Тази седмица ми върви на ченгета — каза Медина след това. — Време за спомени.
— Вече не съм ченге — отбеляза Харди. — Съобщението, което оставих…
— Да, получих го. Бивше ченге, значи ченге. И аз съм бивше ченге, но още се чувствам като истинско.
— Шеф си на охраната тук, нали?
Медина се изкашля.
— Аха. Ако някоя баба туристка от Япония си загуби чантичката, трябва да започна разследване, за да установя, че без да иска я е ритнала под леглото. Или, идва фермер от Канзас, установява, че проститутката, която е хванал, всъщност е педераст и припада… тежки случаи. — Отпи от водата. — По дяволите, какви ги дрънкам? Работата е добра. Само дето не е истинска работа за ченге. — Избърса уста с опакото на дланта си и попита: — Е, с какво мога да съм ти полезен?
Харди не беше наясно с какво може да му е полезен Медина. Дори не знаеше защо е дошъл тук, но във всеки случай му се струваше, че това е по-добре, отколкото да стои при Франи със зареден пистолет и глава, пълна с въпроси. Бе решил, че ще е по-добре да опита да намери отговор поне на някои от тях.
— Става дума за Ръсти Ингреъм.
Медина отново вдигна чашата си, остави я.
— Знаеш ли… имах предчувствие.
— Защо?
— Чувал ли си за Кларънс Рейнс?
Харди поклати глава, при все че името му звучеше познато.
— Шефовете искат да го прецакат. Него и партньора му.
— Да не би да е един от двамата, срещу които…
— Да, да. Точно така. Та Кларънс дойде при мен, за да ме попита…
— Защото нещо подобно се е случило и с теб, нали?
— Не подобно, а съвсем същото. Разликата е, че те не са видели сметката на заподозрения, как му беше името… Тредуел. А е трябвало. Моят тип поне не можеше да говори.
— И какво те попита Кларънс?
— Поиска ми съвет. Казах му, че той и партньорът му трябва да се захванат с бизнес.
Харди не разбра много добре.
— Ами, бизнес. Спортни стоки, застраховки, каквото и да е. Защото с работата им в полицията е свършено. След като веднъж са те разследвали… — Допи водата си.
— Това ли стана с теб?
— В моя случай се появи Ингреъм — отговори Медина.
— Той ли повдигна обвиненията?
— Не, не. Лично той не би си изцапал ръцете с подобно нещо. Не обичаше да се забърква лично. Той само ме посочи с пръст и насъска кучетата.
— Но ти се отърва.
— Защото областният прокурор умееше да различава добрите ченгета и много добре знаеше, че задника, когото пречуках, беше пълен боклук. Отрепка.
— А той се бе опитал да убие теб.
Медина погледна над рамото на Харди.
— В ръката му имаше пистолет. До съд не се стигна.
Харди завъртя чашата за кафе. Човек би могъл да каже много, като не каже нищо, като не признае нищо. Може би никога нямаше да научи цялата истина, но за него беше ясно, че Ингреъм вероятно бе научил нещо за Медина, че обвинението в края на краищата може и да не е било фалшиво.
— Значи не може да се каже, че сте били близки с Ингреъм?
Медина изсумтя и се усмихна.
— Значи може да се каже, че бих ликвидирал кучия син. Честно.
— Вече няма да се наложи.
Медина премигна, погледна пак над рамото на Харди, после отново към него. Като че ли се отпусна на стола си, сякаш някакво безпокойство, което го бе измъчвало дълго време, най-накрая си отиде.
— Късметът ми не престава да работи.
— Какво искаш да кажеш?
— Не бях виждал Ингреъм, нито пък бях говорил с него от пет години. Миналата седмица му се обадих, а тази седмица са му видели сметката. Сигурно някой ще се сети да провери телефонните му разговори, ще свърже нещата и ще дойде при мен, за да си приказваме.
— Обаждал си му се?
Медина въздъхна.
— При мен дойде Кларънс, за да поговорим за неговото положение. Това събуди спомените.
— И какво му каза?
Изсумтя.
— Беше странно. Не казах абсолютно нищо. Чух гласа му и си дадох сметка, че не искам да се занимавам, това е всичко. Че ако искам да направя нещо, ще действам с ръката на Кларънс.
Медина вдигна чашата до устните си, видя, че е празна, но въпреки това изцеди и последната капка в устата си.
— Трябва да се връщам на работа. Беше ми приятно, че поговорихме.
Отиде до асансьора, натисна копчето и пак се върна при Харди.
— Ако исках да убия Ингреъм, а, повярвай ми, мислил съм за това, щях да го направя преди седем години, когато щеше да има някаква полза. Освен това щях да го направя така, че да не останат никакви улики.
Вратата на асансьора се отвори и Медина понечи да тръгне нататък.
— Никой не е твърдял, че ти си убил Ингреъм — изтъкна Харди.
— Някой ще го направи — отвърна Медина. — Само почакай. След като веднъж са те разследвали, вече си в кюпа.
Тръгна към асансьора, когато вратата започна да се затваря. Ако разиграваше театър, беше дяволски убедителен.
Харди се обади на Глицки от автомата край тоалетната и чу:
— Още няма труп, Диз.
— Някъде в залива е, Ейб. Паднал е или е бил изхвърлен през борда, а после отливът го е завлякъл.
— Не знам дали е толкова силен. Отливът, имам предвид.
— А защо твоите момчета не вземат да проверят? — Харди чу някакво хрущене в слушалката. Глицки пак дъвчеше лед. — Знаеш ли, зъбите ти ще се напукат и ще изпадат.
— Претърсихме целия канал, Диз. Не можем да пуснем драгата из целия залив.
— Кръвната проба не е ли достатъчна?
Глицки му беше казал, че кървавите петна от леглото и навън по палубата са от Б отрицателна група — доста рядка. От досието на Ингреъм личеше, че неговата е била същата.
Ледът продължаваше да хрущи в слушалката.
— Това значи, че на някой с Б отрицателна група му е текла кръв. Не значи, че Ингреъм е мъртъв. — Хрус, Хрус. — Не непременно.
— Разбира се, Ейб. На някой му е текла кръв от носа. Дупката от куршум на леглото си е била там отпреди.
— Слушай, разследваме версията, че някой е бил застрелян. Предполагаме, че е Ингреъм, но имаме истински труп, сто процента убийство, и това е Максин Уиър. Съпругът ѝ е имал средство и мотив да я убие, а няма алиби, което да отхвърля възможността да го направи.
Харди започваше да губи търпение.
— Ейб, казвам, че го е направил Луис Бейкър. Пречукал е и двамата…
— Защо му е да убива жената?
— Защото е била там. Не знам защо.
— Ето, каза го. Не знаеш. Ето какво, за да ти доставя удоволствие, днес ще отида и ще поговоря с Бейкър.
— Благодаря ти.
— Но не обещавам нищо. Този човек е освободен с изпитателен срок. Регистрирал се е при съответния служител, който отговаря за него, и се движи според правилата. Нямам никаква причина да смятам дори, че е виждал Ръсти Ингреъм, да не говорим, че го е убил. Съжалявам, че те е хванала тази параноя, но…
— Не е параноя, Ейб. Ръсти беше пречукан в деня, в който Бейкър излезе от дранголника. Не смяташ ли, че съвпадението е доста съмнително?
— Съвпаденията не са нещо нормално. И ми писна да ти напомням, че Ръсти официално не е мъртъв. — Гласът на Глицки се промени. Започваше да се ядосва. — Диз, набий си го в главата, най-най-накрая! Имам истинска жертва на убийство, Максин, за която на теб не ти пука, но на мен ми пука, защото съм длъжен да ми пука. Освен това имам четири неразкрити скорошни убийства, да не говорим за купа стари дела, които още ми висят на главата! Правя ти услуга, услуга! Не разбираш ли? Само заради теб ще потърся Луис Бейкър. Формално погледнато, това си е чист тормоз на човек, пуснат от затвора предварително, но ще го направя, защото невинаги си толкова надъхан, колкото в момента.
Харди прецени, че няма смисъл да настоява повече.
— Добре, Ейб, добре.
— Ако искаш да оползотвориш времето си, намери ми труп или ми дай причината да не сме го намерили… Нещо, което да ме убеди, че Ръсти е мъртъв. Тогава ще съм на твоя страна.
— Добре, ще го направя.
Чу как дишането на Глицки отново се нормализира.
— Е — каза приятелят му, — направи го.