Рекетът

7

Сънищата бяха лоши и Луис Бейкър заспа чак призори.

Сънува ярка светлина, която го зовеше, но точно преди да стигне до нея, го събуждаше звънеца на затвора. Понякога обаче се появяваха и други хора, които се блъскаха в него и се изпречваха в краката му, без самите те да се стремят към светлината, без дори да знаят, че я има, така че трябваше да си пробива път, да размазва физиономии, да тъпче…

На два пъти се събуди на пода, плувнал в пот, и все още размахваше юмруци срещу хората от съня.

Когато слезе по стълбите, Мама я нямаше. Къщата изглеждаше по-различна и едва след малко осъзна, че е заради стъклата на прозорците. Трябваше да свърши още някои неща, но се радваше, че е започнал от стъклата. Мястото, където живееш, трябва да е свястно. Особено ако си прекарал години в онези килии. Къщата пак си беше на Мама, но той вече започваше да я чувства като свои води. Все още обаче не искаше да се потапя в тях. Оставаше да направи много неща, но светлината през прозорците беше някакво начало.

Застана пред мивката в кухнята, гол до кръста и бос. Панталоните от затвора бяха завързани с въже, вместо колан. Пусна водата и изчака, докато потече топла. Опря ръце на напукания порцелан, изпоцапан и оцветен на ивички от ръждата. Погледна навън през прозореца. Денят беше топъл. Стори му се, че наближава обяд. Би могло и да е ранният следобед. Нямаше звънец, който да те буди, независимо дали си се наспал, или не. Протегна се и завъртя схванатия си врат, за да се раздвижи. От мивката започна да се вдига пара, която замъгли прозореца. Луис напълни една стъклена чаша с топла вода и седна на масата на Мама. Пусна в чашата две чаени лъжички нескафе и ги разбърка.

Все още не беше боядисал нищо вътре, но поне бе скъсал увисналите тапети. Вчера, след като двете момчета си бяха отишли, се бе прибрал ядосан — чудеше се как да се оправи с Дидо. Тапетите го бяха ядосали още повече и той ги бе скъсал. Сега стените в кухнята изглеждаха недовършени, но това беше добре — недовършеното означаваше, че си започнал нещо, не че си го зарязал на самотек.

Някой почука на пътната врата. Луис Бейкър стана със стъклената чаша в ръка и отиде да отвори. В предната стая също беше по-светло, след като сложи стъкла на прозорците, въпреки че Мама държеше щорите спуснати почти непрекъснато.

Човекът се появява във всякакъв вид, помисли си Бейкър. Този — видя в него цветнокожия — знае кой е. Нещо в Бейкър веднага му подсказа с какъв си има работа — от надзирателите научаваш как става. Сред тях имаше такива, които те изчакват да се обърнеш и те сритват през краката. Имаше такива, които си гледат работата. Имаше и такива, които през цялото време — от страх — се стремят да владеят положението. Тези бяха опасни. Повечето бяха от тези три типа.

Този — Бейкър веднага го усети — беше от онези, които си гледат работата. Цивилен, но Бейкър знаеше какъв е. Не беше нужно да поглежда значката, която му показа. Ако беше казал, че идва, за да отчете водомера, пак щеше да разбере какъв е.

Заведе го в кухнята, седна на мястото си с гръб към стената и му махна да седне и той. Зачака.

— Имаме проблем, Луис.

Чакаше.

— Един труп в Чайна Бейсън.

Бейкър почувства как коленете му омекват. Добре че беше седнал. Как бяха успели да го свържат с онова място толкова бързо?

— Не познавам никой оттам.

Човекът се усмихна. Не беше усмивка, заради която да го харесаш, особено с тоя белег през устата. Бейкър си спомни лошите сънища. Хората около него, които му пречеха да стигне до светлината. Те, някои от тях, се усмихваха като този.

— Познаваш, Луис. Или си познавал, по-точно.

— Не бе, човек, не познавам. Нали знаеш, че бях в панделата? Излязох преди два дни. Не се виждам с никой, не говоря с никой. Сега живея тук, взех да поизчистя.

— Да поизчистиш?

Луис посочи стаята.

— Къщата. Сложих стъкла, малко боя.

Човекът се завъртя леко на стола, за да погледне, после пак се вторачи в него.

— Помниш ли си делото, Луис? Когато се закле да пречукаш двамата, които те пратиха в затвора?

— Помня. Беше грешка.

— По-голяма грешка е да го направиш наистина. — Ровеше.

— Какви ги говориш? — За малко да каже, по навик: „Не съм убил Ингреъм“, но тогава човекът щеше да попита: „Откъде знаеш, че говоря за Ингреъм?“. Би могло да е Харди. По-добре разбери какво знае и след това си отваряй устата. Кажи му нещо друго. За този човек е все едно дали признаваш или отричаш — и двете му подсказваха, че знаеш нещо, че си направил нещо.

— Говоря, че май Ръсти Ингреъм е бил надупчен преди две нощи.

— Съжалявам за него.

— Ти къде беше тогава?

— Нали ти казах? Тъкмо слязох от автобуса. Прибрах се веднага у дома.

— Някой видя ли те?

Луис се почеса по голите гърди.

— Защо не разпиташ наоколо?

Човекът стовари юмрук върху масата и по ръката на Бейкър се разля малко кафе от чашата. Докато се съвземе и вдигне очи, онзи вече беше извадил желязото над масата и го бе насочил към корема му.

— Искаш да си поиграеш с мен ли? Бива ме по игричките.

— Не играя никакви игрички.

— Хайде да видим кой е убил Ръсти Ингреъм.

Погледът на Луис се спря за секунда на пистолета.

— Не играя никакви игрички — повтори Бейкър. — Ще ме прибереш ли, или ще приказваме тук?

По-добре направо по въпроса, помисли си. Или щеше да го закове тук, или нямаше. Ако го заковеше, щеше да влезе отново.

Вторачи се в пистолета. Понякога стрелят, ако се съпротивляваш при арест.

— Имаш ли още едно желязо? — попита. — За да ми го натикаш в ръцете после?

Изненада се. От реакцията. Мъжът се надигна леко, пусна пак оная усмивка, вдигна бавно капака на кобура и прибра патлака.

— Ето какво — каза. — Ако намеря и един твой косъм в дупката на Ингреъм, и власинка от дреха, която я няма в гардероба му, и един отпечатък, каквото и да е, моментално заминаваш откъдето си дошъл. Чу ли ме добре?

Бейкър чу само: „Нямаме улики срещу теб“.

Краката му отново станаха стабилни.

Но човекът продължаваше да говори:

— Имай още нещо. Другият прокурор, Харди. Помниш ли го?

Бейкър кимна.

— Харди ми е приятел. Ако нещо стане с него, по каквато и да било причина, няма да търся доказателства. Това ще е само между нас двамата и се надявам да си ме чул.

Този си го бива, помисли си Бейкър. Страховит.

— Чу ли ме? — Беше шепот.

Бейкър кимна.

— Чух.

Човекът стана, обиколи кухнята.

— Хубави тапети — каза, мина през всекидневната и излезе, без да затвори вратата.

Луис Бейкър почака малко, допи кафето. Улицата навън беше пуста, човекът го нямаше. Протегна се на прага, после отиде по тротоара до ъгъла, където започваше пустото място.

По стената, която вчера бе боядисал, се бяха появили драскулки в тъмносиньо. Спрей.

Тръгна нагоре, гол до кръста, с разширени ноздри. Името на Дидо беше написано на шест места.

Малко по-нататък видя „братът“ да говори с две бели момчета. Разменяха си разни неща. Хлапетата, Лейс и другият, не се виждаха, но знаеше, че са някъде наблизо.

Може би го бяха видели да излиза и се бяха чупили.

Глицки го бе посъветвал да намери начин да го убеди, че Ръсти е мъртъв, но за момента Харди нямаше идея как да го направи, така че реши най-напред да се заеме с деловите проблеми. Беше оставил колата си в обществения гараж на площад „Юниън“ и след разговора с Хектор Медина бе излязъл да се поразходи, за да му се избистри главата. Изпи още едно кафе, този път еспресо, в „Мейдън Лейн“ и изяде два кроасана със сирене. Смяната му в „Шамрок“ започваше след час, а преди това се видя принуден да се обади на Моузес, за да му съобщи новината, че няма да се явява на работа, докато не се реши проблемът с Луис Бейкър.

— Как така?

— Ако остана на работа и един ден повече, почтеността на нашия бар ще бъде сериозно компрометирана.

Харди му припомни за коктейлите, които бе правил предишната вечер.

— Можеш да внимаваш повече.

— Не е толкова лесно. Един човек се опитва да ме пречука. — Даде си сметка, че звучи нереално, мелодраматично. — Слушай — добави, — не си стоя у дома. Това става безсмислено, ако продължавам да ходя на работа както обикновено. Онзи тип ще разбере къде съм, ще нахълта и чао, Диз.

— Знаеш ли кой е?

— Да.

— Знаеш ли къде е?

— В общи линии.

— Е?

Харди замълча, за да обмисли идеята.

— Това е възможност — съгласи се той. — Но полицията има сериозни основания да го пипне, което би улеснило нещата значително.

— Не знам дали трябва да ги чакаш още дълго… Ченгетата, имам предвид.

На Харди не му се искаше да навлиза в подробности по въпроса дали ще застреля Луис Бейкър, ако му се мерне пред очите.

— Ще видим — каза той. — Във всеки случай, колкото и да не ми се ще да ти погаждам този номер, няма как, съжалявам.

— А как ще мога да те открия?

Нещо попречи на Харди да му каже, че ще бъде при Франи. Не искаше брат ѝ да се притеснява, че е изложена на опасност. Не искаше Моузес да се изпусне случайно пред някого в бара — „О, Харди е при сестра ми“.

Наред с това не искаше да признае пред Моузес близостта си с Франи и да обяснява защо е решил да отиде тъкмо при нея. Моузес беше по-големия ѝ брат. Той я бе отгледал. Би се наложило да му обяснява твърде дълго. Излишно.

— Няма да можеш — отговори. — Ще се обаждам.

И затвори.

Тъй като беше съвсем близо, отиде в „И. Мейнин“, където работеше Джейн, и остави съобщение, което трябваше да ѝ предадат в Хонконг. Не си е у дома. Ще ѝ обясни по-късно.

През цялото време в главата му се въртеше мисълта, че Глицки би се заел с Луис Бейкър както трябва, ако успееше да го убеди, че страхът на Ръсти от Луис Бейкър е бил основателен.

Очертаваше се отегчителен следобед. Не можеше да се прибере у дома, нямаше да отиде на работа, не искаше да се крие. Прецени, че Ейб не му вярваше отчасти и заради това, че го бе заварил по този начин — с белезници — на баржата на Ингреъм. Фактът неминуемо оказваше влияние върху отношението на Ейб към обясненията му, че Луис Бейкър несъмнено е замесен. В такъв случай трябваше да намери някакви доказателства, които да потвърждават историята на Ръсти. Най-доброто за начало би било да установи дали веднага след като беше при него, в „Шамрок“, е отишъл да си купи пистолет, както бе казал. Тъй като между продажбата и доставката на огнестрелни оръжия задължително трябваше да минат три дни, оръжието и документите на Ръсти вероятно бяха в някой от магазините по маршрута на автобусната линия между бара и Чайна Бейсън.

Полицай Уилям Лин не беше дежурен, но тъй като гледаше сериозно на бъдещата си кариера в полицията, не се безпокоеше особено, ако се наложеше да работи извънредно. Познаваше и приемаше живота на уличен патрул и поне засега не се тревожеше от факта, че в по-голямата си част задълженията му бяха отегчителни. Трябваше да ходи и пак да ходи, да гони бездомниците, да упътва туристите, да регулира уличното движение когато се наложи — ако живееше и работеше в малък град, вероятно щеше да спасява и малки котенца, които са се качили на някое дърво и ги е страх да слязат. В района му, Първи участък — от Маркет стрийт до Чайна Бейсън на юг — нямаше много дървета.

Още не му бяха дали служебна кола. Патрулирането по улиците пеша беше началното изпитание. Всяко новоназначено ченге минаваше през него и продължителността на периода зависеше преди всичко от това кого познаваш. Лин не познаваше никого.

Е, всъщност познаваше някого. Познаваше сержант инспектор Глицки от отдел „Убийства“. Дали Глицки го помнеше беше отделен въпрос.

Пресметна, че днес е извървял някъде между петнайсет и двайсет километра, а денят беше горещ. Сега, когато минаваше пет, все още беше топло. Без следа от вятър или мъгла. Имаше смог.

Стигна до „Атлантис“ и кимна на семейство Уон. Двамата седяха на задната палуба и пиеха кафе. Те се бяха обадили в полицията, за да съобщят за въоръжения — приятеля на Глицки — който се бе качил на баржата на Ингреъм.

Спря и огледа мястото. В началото бе решил да тръгне насам по не особено ясни причини — смесица от професионален интерес и обикновено любопитство. Сега обаче му се струваше, че мястото може да му осигури много възможности — жълтата лента все още ограждаше баржата на Ингреъм, градската драга боботеше в средата на канала и вече наближаваше залива. Около баржата се суетяха поне десетина души — хора, на които би могъл да помогне, с които би могъл да се запознае, да установи контакт.

Лин се мушна под лентата и се представи на мъжа по риза, който изглежда беше шефът. Разбира се, беше много по-висок от Лин. Всички бяха по-високи от Лин, но ръстът на този минаваше двата метра.

Стисна ръката му, докато гледаше нещо в бележника си.

— Бил ли ти викат? — попита.

— Приятелите — отвърна Лин.

Беше свикнал с това. Пренебрежението, после осъзнаването, че, по дяволите, този дребен китаец е свестен, в края на краищата. Усмихна се. Високият му подаде ръка още веднъж.

— Джейми Бърк. Шеф съм на групата тук. Дошъл си само да погледаш или искаш да свършиш нещо?

— Да свърша, нямам нищо против.

— Но неофициално, нали разбираш? Няма да има извънредни часове.

Лин кимна.

— Разбирам.

— Няма да повярваш колко хора идват да предлагат помощта си, а после се оказва, че са си написали примерно десет часа извънредно, за които нямам бюджет.

— Това ми е първото убийство — каза Лин. — Интересно ми е. Бих платил, за да гледам.

— Е, добре, и това няма да е необходимо. — Бърк погледна бележника си още веднъж. — Проблемът е, че вече привършихме.

— Открихте ли нещо?

— Труп няма, а всъщност това търсехме. Струва ми се невъзможно течението да е било толкова силно, че да го е завлякло в залива. Все пак намерихме пистолет. Малък калибър. Вероятно с него е извършено убийството.

Лин искаше да прави нещо. Нали беше дошъл? Никой няма да те запомни, ако стоиш със скръстени ръце.

— Ами вътре? — попита той.

— Какво вътре?

— Не търсят ли улики, отпечатъци от пръсти?

Бърк се усмихна.

— Не мога да ти дам точната статистика, но годишно заради отпечатъци от пръсти хващаме колкото и заради отпечатъци от обувки. — След това забеляза разочарованието на Лин и добави: — Разбира се, можеш да слезеш долу. Вече огледаха всичко, но ако забележиш нещо интересно въпреки това, пъхни го в плик и го донеси.

Подаде му найлонова торбичка за веществени доказателства.

Стаята изглеждаше също толкова зле, колкото и предишната сутрин, но косите лъчи на слънцето, които сега влизаха през вратата зад гърба му, придаваха на обстановката вид на старинна фотография. И беше горещо. Усети някаква сладникава миризма, която го свари неподготвен. Едва не повърна, но след едно-две вдишвания си даде сметка, че не е чак толкова силна. Би могло да е от трюмната вода, от каналите или от кръвта, стекла се под дъските на пода.

Другата врата беше отворена. Очертаното с тебешир място, където преди беше видял трупа на Максин, го накара да се сепне. Струваше му се, че я вижда — голото, изкривено в неестествена поза тяло, протегнатата ръка, шината на врата, като някаква лоша шега.

Самата спалня обаче не му говореше нищо. Навсякъде имаше тънък слой черен прах. Въпреки мнението на Бърк за ползата от отпечатъците, екипът от отдел „Убийства“ си беше свършил работата щателно.

Даде си сметка, че не би трябвало да се изненадва. В края на краищата, в това беше цялата работа — да се провери всичко, с надеждата, че нещо ще подскаже каква е истината.

Но при това положение, самият той нямаше какво повече да направи тук.

Горещината наистина бе непоносима и Лин отвори задната врата към палубата. Видя, че Бърк е на брега, малко по-надолу, точно срещу драгата. Разговаряше с двама души в жълто, които ровеха извадената от дъното на канала тиня. Помисли си, че тези двамата наистина си изработват заплатите. Пое въздух и пак влезе вътре. Слънцето бе слязло още по-ниско и сега светеше право в предната врата, но той предпочиташе да му блести в очите, вместо да диша застоялия горещ въздух. Съборената лампа не беше вдигната. Коленичи и забеляза, че и тя е намазана с черния прах за снемане на отпечатъци. Парчетата от абажура бяха събрани и вероятно предадени в лабораторията. Разочарован, Лин седна на стола до нея и огледа помещението.

Нищо.

Оставаше кухнята, а тя не изглеждаше обработена както трябва. За жалост обаче, ненамазаните с черно повърхности бяха много малко. Единственият знак, че някой е влизал, беше водната чаша, оставена на сушилнята до мивката. Вероятно някой от експертите бе пожелал да утоли жаждата си. Самата мивка беше празна — нямаше неизмити чаши за кафе, чинии или тигани. Явно домакинът бе поддържал жилището си в порядък.

Лин се облегна на вратата. А какво друго би могъл да очаква? Тук бяха действали специалисти, а те едва ли биха допуснали грешка.

Тогава забеляза нещо. Върна се напред и прокара пръст по перваза на прозореца. Нямаше черен прах. Всички останали прозорци — в спалнята и всекидневната — бяха щателно обработени. Батерията на чешмата беше съвсем нова, лъскава. И по нея нямаше прах. Изобщо не бяха се занимавали с кухнята!

Донякъде това беше обяснимо, защото действието явно се бе развило в другите стаи — всекидневната, спалнята, после навън. Спецовете бяха надникнали и бяха решили, че тук не се е случило нищо, свързано с убийството.

Това обаче беше единствената му възможност и той трябваше да се възползва от нея. Сигурно щяха да му се изсмеят, когато се окажеше, че отпечатъците по чашата са на някой от техните хора, но му бе все едно. И друг път му се бяха присмивали. Нямаше намерение да се върне при Бърк с празни ръце.

Извади от задния си джоб чиста носна кърпа, взе внимателно стъклената чаша и я пусна в найлоновия плик.

Моузес Макгуайър беше зад бара, наблюдаваше клиентите, отбили се по на чашка след работно време, и говореше по телефона.

— Не знам — каза. — Черен.

— Как изглеждаше?

— Изглеждаше черен, Диз. Едър, черен и зъл.

Харди, който се обаждаше от оръжейния магазин на улица „Еди“, почувства как главата му олеква.

— Каза ли нещо?

— Да, каза. Какво си мислиш? Че дойде, само за да се поразходи? Търсеше теб и му обясних, че няма да идваш известно време. Попитах го дали да ти предам нещо, а той изсумтя: „Не, сам ще го намеря“. Имаше предвид теб, разбира се.

— Да, разбрах.

— Е, какво трябваше да направя?

— Как е научил къде работя? Кой му е казал?

— Диз, не знам това. Кажи ми какво искаш да направя, ако дойде пак. Хайде, че ме чака работа.

Какво би могъл да направи Моузес? Харди знаеше какво става в заведението в петък вечер и Моузес беше прав — клиентите не можеха да чакат. Сигурно вече се бяха строили в две редици пред бара.

Харди не можеше да повярва, че Глицки още не е арестувал Бейкър. Сега този тип се бе осмелил да го търси и в „Шамрок“.

— Диз?

— Мисля, Моузес.

— Мисли по-бързо, става ли?

Харди го чу да подвиква на клиентите, че идва след секунда.

— Добре, върви да работиш.

— А какво да…

— Не знам — прекъсна го Харди. — Ще ти се обадя по-късно.

Беше нещо, което Луис Бейкър правеше в затвора. Не се замисляше особено дали има полза от това и каква е целта, но го бе правил почти всеки ден през последните шест-седем години, а навиците се рушат трудно. Може би тъкмо заради това бе запазил формата си.

Сега взе баскетболната топка и започна да дриблира под коша на обществената спортна площадка малко по-нагоре от Холи Парк. Ако не се брояха дърветата, които растяха наоколо, игрището приличаше на онова в затвора — кошовете нямаха мрежи, грапавият асфалт не беше очертан с бели линии.

Мама се бе върнала следобеда с куп дрехи и едни високи маратонки. Може би беше ходила в „Гудуил“ — ако избираш внимателно, понякога там се срещаха много добри неща. Вече бе съвсем тъмно, но наоколо имаше лампи и можеше да продължи. Щеше му се да дойде някой и да се опита да го изгони от игрището, за да играе той. Много му се искаше да срита още нечий задник. Преди час се бе оправил с Дидо и не се бе успокоил.

Задриблира надолу по игрището, за да загрее, върна се назад, отскочи до височината на ринга и заби топката с всички сили. Улови я при първото отскачане и пак обиколи игрището.

След това, когато беше в затвора, заставаше на десетина метра от коша и забравяше за ринга. Гледаше втренчено квадратната дъска отзад и си представяше физиономии — други затворници, Ингреъм, Харди. После изстрелваше топката към дъската, с две ръце, а понякога и с една, така че да отскочи и да се върне пак при него само с едно отскачане или направо. Размазваше физиономиите, които бяха там, сумтеше от напрежението, изкарваше си яда, така че да не допусне той да го победи — за да продължи да се владее.

Дидо беше силен, но не умееше да се бие. Луис го бе ударил веднъж по гърлото и го бе свалил. След това, докато онзи се мъчеше да си поеме дъх, му бе казал, че иска къщата да е бяла до сутринта. Даваше си сметка, че може би ще си има още разправии с Дидо и бе дошъл тук все още ядосан. Но на квадратната дъска зад баскетболния кош не виждаше физиономията на Дидо, а на другия прокурор, Харди, онзи, който му бе изпратил въздушна целувка.

Запрати топката, но не чу удара в дъската, нито пък ехото от околните сгради.

Физиономията на Харди, ухилена, гадна. Продължи да хвърля топката, докато не се покри с пот. Беше в съда, опитваше се да се добере до Харди, мъчеше се да се отскубне от охраната, а по-късно и от решетките, докато ръцете му не натежаха, докато не станаха безполезни.

Стоеше в петното изкуствена светлина, останал без сили, за да вдигне топката, а Харди продължаваше да е там горе и да му се хили.