Рекетът

22

Лейс махна една странична дъска от верандата, край която най-много киснеше Самсън. Слънцето още не бе изгряло както трябва, но той и без това не бе спал миналата нощ, а тъмнината му бе нужна.

Скокльо бе отишъл при братовчедите си в Хънтърс Пойнт, докато нещата се успокоят, но Лейс живееше тук и нямаше намерение да ходи другаде. Това беше неговото свърталище и, както вече си мислеше, тежко на този, който се осмели да не се съобрази с това.

Преодоля страха си от плъховете или каквото друго живееше в пространството под стълбите и протегна ръка в отвора между дъските. Заопипва земята отдолу и зъбите му се разтракаха. Надяваше се никой вътре да не чуе.

Нищо.

Седна, сложи длани под мишниците си, за да се стоплят, изчака страхът да намалее.

Беше сигурен, че не греши. Нямаше как.

Без да престава да трепери, бръкна още веднъж в тъмното, студено пространство. Почувства камъните, парчетата гнило дърво, парче мухлясал плат, който напомняше умряло животно. После заопипва в предния край — затвори очи, представи си черния плъх, готов да захапе, да откъсне пръста му, да го зарази с бяс. Продължи да опипва.

Напипа го — пакет, увит в мазен плат. Пистолетът беше тежък!

Светлината на изток все още не се бе изкачила по-нагоре. Сложи дъската на мястото ѝ, пъхна ръце в натежалите си джобове и тръгна. Връзките на маратонките му се влачеха в прахоляка.

Стигна до къщата на Мама, заобиколи до пътната врата, така че никой не можеше да го види откъм дяла. Но нямаше жива душа. Нищо не помръдваше.

Почука няколко пъти и най-накрая отвътре чу шум. Мама открехна вратата на сантиметър, видя, че е той и го пусна да влезе.

— Кое време е, дете? Да не би да си пострадал?

Лейс затвори вратата след себе си, изчака Мама да седне на кушетката до мъждукащата лампа и едва тогава се намести в другия край. Забеляза, че прозорецът над кушетката е покрит с картон. Мама се зави с плетено одеяло и сви крака под гигантските си бедра.

— Е — попита тя, — защо си тук?

Лейс извади от джоба си пистолета, увит в стар ръкав от риза. Започна да го разопакова.

— Трябва да кажем на някого — поклати глава той.

Мама не отделяше очи от оръжието.

— С този е убит Дидо, мамче. Не го е убил Луис. На Самсън е.

Мама кимна.

— На кого мислиш да кажем? Защо не го оставиш долу?

Лейс бе махнал ръкава.

— Още е зареден — отбеляза той и обърна цевта към себе си.

— Не!

Лейс замръзна.

— Какво?

— Остави го долу! Остави го веднага! Ако вземе, че гръмне, какво тогава? Остави го. На пода.

Лейс се наведе и го остави.

Мама въздъхна облекчено, после още веднъж.

— Тези неща са опасни. Откъде го взе?

— На Самсън е. Беше на Самсън.

— Това вече ми го каза.

— Значи Луис не е убил Дидо.

— Дете, това си го знам. Луис няма да направи зло на никого. Искаше само да направи къщата. Ако го бяха оставили на мира…

— Но той хукна да бяга.

— И ти ще бягаш, дете, ако те подгонят.

Лейс се облегна на възглавничката. Зачервените му очи изведнъж започнаха да парят — цяла нощ не бе спал, за да издебне удобния момент, да стане достатъчно светло и да вижда какво прави, да бъде достатъчно тъмно, за да може да избяга.

Сега с Мама беше в безопасност, а и Самсън вече нямаше пистолет. Беше у него. Това, както му се струваше, би трябвало да промени усещането за нещата.

— Като бягаш, си мислят, че си ти.

— Така е — поклати глава Мама, увита в одеялото.

— Значи Луис избяга и все едно им каза „аз бях“.

— Ако не беше избягал, щяха да го арестуват.

— Той обаче избяга и пак го арестуваха.

— Често става така, дете. — Нещо в гърлото ѝ избълбука, тя премести тялото си нетърпеливо. — Това не е нищо ново. Ако сбъркаш пред закона, смятат те за лош и толкова. Няма значение какво си направил, най-напред при тебе идват.

— Да, ама пипнаха Луис заради Дидо, а той не го е убил. Този пистолет го доказва.

— Добре — каза Мама. — Какво от това?

— Да го занесем на онези.

Мама напрегна сили, за да се намести по-удобно.

— Ето какво ще стане тогава… Слушай ме добре. Онези ще дойдат и ти ще им кажеш за Луис и за пистолета. Знаеш ли какво ще те попитат? Ще те попитат: „Как така е у тебе този пистолет?“. И докато се усетиш, ще те сложат при Луис. Харесва ли ти?

— Няма да…

Тя се наведе напред и сложи месеста ръка на слабото му бедро.

— Никой не мисли за Луис повече от мен. Не е убил Дидо и един ден това може и да се разбере, само че няма да стане, ако отидеш при полицаите. Само ще се ядосат, че им се бъркаш в работата. Ако имаш проблем, най-добре да си го решиш сам.

— Ами Луис?

— Луис сам ще се грижи за себе си.

— Трябва да поговоря с някой — каза Лейс. — Някой да помогне. Да измъкне Луис.

Тя стисна бедрото му леко.

— Знам какво си мислиш, само че няма да се получи.

Не че Ейб не вярваше в съвпаденията. Можеш да си затананикаш някоя песничка и в този момент да я чуеш по радиото. Тъкмо се каниш да се обадиш на някого и чуваш гласа му по телефона. Такива неща ставаха.

Когато обаче споменеш пред заподозрян в убийство като Хектор Медина името на Джони Лагуардия, а на следващия ден се окажеш край контейнер за боклук зад Восъчния музей, вторачен в дупките на главата на същия този Джони, няма как да не се зачудиш.

Две дупки. Едната на тила, другата на слепоочието. Която и да е от двете сама би свършила същата работа.

Ейб Глицки се зачуди дали според прословутия си дневник Медина не бе работил две смени и предната вечер. Зачуди се дали някъде около него няма да намери малко пари в повече, ако го завари на работното му място днес.

Проби си път между експертите и излезе от сянката на алеята на осветения от слънцето тротоар. Харди трябваше да дойде всеки момент. Батист знаеше, че Ейб е разпитвал Джони напоследък и му се беше обадил веднага щом бе станало ясно, че мъртвият е той. Ейб на свой ред, от учтивост, се бе обадил на Харди, който пък беше гроги, вероятно от махмурлук, но все пак бе обещал да дойде.

Видя го да приближава — кадифени панталони, ботуши, яке върху поло. Ейб кимна към алеята, двамата вдигнаха жълтата лента и минаха отдолу.

— Джони Лагуардия? — попита Харди.

— Лека му пръст.

Двамата разгледаха трупа, все още непокрит, макар и да бе поставен на носилка. Едната кафява обувка беше на крака му. Спортното му сако бе отворено и отдолу се виждаше сива риза, наполовина извадена от стилните тъмни панталони. Раменният кобур беше празен.

— Оръжието беше на мястото си, когато дойдохме — отбеляза Ейб. — В случай че си задаваш въпроса.

— Значи е знаел кой е.

Ейб кимна.

— Логично предположение.

За изненада на Харди по главата на Джони нямаше следи от излизането на куршумите.

— Малък калибър, а?

— Вероятно — кимна Ейб. — Прилича на двайсет и две или двайсет и пет.

— Още веднъж — каза Харди.

— Направи ми впечатление. И не е застрелян тук. Хвърлили са го там. — Ейб кимна към контейнера. — Символично, нали?

Харди се огледа още веднъж и попита:

— Пи ли вече кафе?

В алеята зави черен крайслер „Лебарон“ и спря. Униформеният шофьор слезе и заобиколи колата отпред. Ейб го изчака, без да сваля очи от него.

— Кой е това? — попита Харди.

Анджело седеше на задната седалка и държеше ръката на Дорийн Биаджи. Беше останала в една от стаите на горния етаж на къщата му от неделя и се хранеше със семейството му. Сега бе скрила насиненото си око със слънчеви очила, но подутината на бузата ѝ се виждаше. Тортони стисна ръката ѝ.

— Va bene?

Дорийн кимна. Матео дойде, отвори вратата и ѝ помогна да излезе. Тортони слезе от другата страна и погледна към ограденото с жълта лента място. Извади тънка пура от вътрешния си джоб, завъртя я между пръстите си и вдъхна стимулиращата миризма на боклук и гнили водорасли. Запали пурата и се зачерви от удоволствието, с което го даряваше тази сутрин. Лицето му обаче остана безизразно. Предполагаше се, че трябва да скърби.

Кимна на Матео, той улови Дорийн за лакътя и я поведе напред. Тримата застанаха пред колата.

Появиха се двама мъже, полицаи. Чернокожият като че ли беше шеф. Тортони го бе виждал и друг път. Повечето чернокожи му се струваха еднакви, но този — с белега на устните, гърбавия нос, сините очи… определено беше по-различен. Другият му бе непознат.

Черният приближи с ръце в джобовете.

— Анджело — заговори той, — как си?

Тортони видя как Матео присвива устни. Синът му държеше хората да наричат баща му „господин Тортони“ или „дон Анджело“. Вдигна ръка, сякаш за да даде команда на добре дресирано куче и Матео се отказа.

— Не съм много добре — отговори Анджело едва чуто, вдигна пурата до устните си и дръпна. — Не съм добре, ако това, което чух, е вярно.

— Ако имаш предвид Джони…

Анджело погледна демонстративно над рамото на полицая, после наведе глава, разпери ръце.

— Знаем ли кой го е направил? — попита почти шепнешком. Дорийн го улови за лакътя, за да го подкрепи в скръбта му. Той вдигна очи и добави: — Джони ми беше като син.

— Още не знаем нищо, Анджело. Всъщност, мина ми през ум, че скоро ще трябва да поговорим.

— Той е тук сега — намеси се Дорийн. — Говорете с него сега.

Добре, помисли си Анджело, вече ме пази. Потупа я по ръката и каза на италиански:

— Не обръщай внимание на този шут.

— Какво ѝ каза? — попита полицаят.

Анджело се усмихна в скръбта си.

— Че си гледаш работата. — Отново я потупа по ръката. — И тя е разстроена. С Джони бяха много близки. Нямате ли някакви версии?

— Имам версии. Не се е самоубил. Не го е блъснал камион. Такива версии. — Ченгето, името му беше Глицки, се засмя. — Струва ми се обаче, че някой му е видял сметката по вашия начин. — Опря показалец в слепоочието си и вдигна палец нагоре.

Тортони, олицетворение на търпението, поклати глава.

— Аз съм бизнесмен, полицай. Но бизнесът ми не е насилието.

— Твоят човек, Джони, е бил въоръжен.

Тортони вдигна ръце, като всеопрощаващ баща.

— Познаваше ли Джони? Беше като дете. Въобразяваше си, че по този начин ме пази. — Усмихна се. — Можеше ли да навреди някак? Ако не възразяваш, можем ли да го видим?

Тръгнаха по алеята. Тортони клекна на коляно пред трупа и се прекръсти. Остана така трийсет секунди. Добре, чиста работа. Наведе се и целуна Джони по неизцапаната буза.

Когато се изправи, Дорийн бе опряла чело на рамото на Матео. Анджело нямаше нищо против, че не ѝ стигат силите да погледне, но все пак беше важно да ѝ покаже на какво е способен.

Е, стига толкова. С леко кимване нареди на сина си да я отведе в колата. Проследи ги с поглед, докато се отдалечаваха и дръпна от пурата. Que bello giornio!

— А ти имаш ли някаква версия, Анджело?

Слънцето се бе издигнало над по-ниските постройки, така че трябваше да примижи, за да види лицето на Глицки. Сви рамене, пак разпери ръце — Джони беше млад, може би малко буен. Иначе обаче беше добро момче.

— Може би имаш представа кои са били враговете му, особено напоследък? Да е влязъл в конфликт с някого, докато те е пазел?

— Не сме имали никакви неприятности. Просто не мога да разбера…

— А нещо лично? Пари? Жени?

Тортони поклати глава.

— Имате ли някакви взаимоотношения с Хектор Медина?

— Кой е Хектор Медина? Не съм чувал това име.

Глицки сви рамене.

— Познаваше Джони, това е всичко. Питах се доколко добре.

— Мислиш, че този… Хектор Медина го е направил?

Бялото ченге, което досега мълчеше, изведнъж се обади:

— Аз знам кой не го е направил.

— Кой? — попита Глицки и го погледна.

— Луис Бейкър.

Тортони изгледа единия, после другия. Трябваше да провери кои са тези двамата… Хектор Медина и Луис Бейкър.

— Работата е в това — продължи Глицки, — че онзи ден говорих с Джони и той спомена, че имало някакви проблеми. Между теб и него.

Тортони не видя смисъл да отговаря.

— Тези проблеми… както изглежда са били свързани с Ръсти Ингреъм. Доколкото разбрах, не бил редовен платец. Медина също е имал проблеми с Ингреъм. Нещо като съвпадение, не мислиш ли?

Тортони кимна.

— На твое място бих проверил тези неща. Джони обаче ми каза, че Ръсти бил мъртъв.

Двете ченгета се спогледаха. Белият се обади пак:

— Джони е казал това? Видял ли го е? Мъртъв, имам предвид.

Тортони отбеляза, че когато Джони му е съобщавал за някого, че е умрял, обикновено това се е оказвало истина.

— А вие не сте ли го виждали?

— Формално погледнато — обясни Глицки, — Ингреъм не е мъртъв, а само изчезнал. Много пари ли ти дължи?

— Дължи ми известна сума. В бизнеса винаги има риск.

— А чу ли, че миналата седмица са му паднали някъде към трийсет хиляди долара?

Тортони отбеляза мислено, че трябва да изпрати някой да претърси апартамента на Джони, апартамента на майка му, да намине при приятелите му. Кучият му син. Гласно обаче само каза:

— Добре за него.

— Нямаше да разбереш за това, така ли? — попита бялото ченге.

Тортони погледна надолу по алеята. Матео бе качил Дорийн в колата и чакаше, облегнат на предния капак, със скръстени ръце. Направи крачка натам.

— За тези неща се грижи счетоводителят ми. Ако искате да разберете нещо, уговорете си среща. Държа сметка за всеки цент. — Спря и посочи трупа върху носилката на земята. — Разговарям с вас толкова дълго, защото искам да ви помогна да разберете кой кучи син е пречукал моето момче. Ако ви трябва помощ, защото времето си тече, обадете ми се. Имам връзки, може и да помогна с нещо. Хората ме уважават. Говорихте ли вече с този тип… Медина?

Глицки кимна.

— Работи в „Дрейк“. Ще намина натам днес следобед.

— Ако откриете нещо и ми се обадите, за да ме уведомите, ще го смятам за лична услуга.

Тортони се зачуди дали би било пресилено, ако отиде още веднъж до трупа и реши, че ще е. Изправи се, сякаш за да надмогне мъката. Кимна на двамата полицаи и тръгна към колата.

Харди се замисли за разликата между професионалното отношение на Ейб Глицки и неговото собствено — защо Ейб бе тръгнал отново да говори с Хектор Медина, а той ядеше сладолед в „Джелато“ и чакаше да дойде Къртни Морън.

За Глицки бе извършено поредното убийство, може би при това в неговия район, и убиецът се разхождаше на свобода. Работата му, както я разбираше той, беше да тръгне по следите, които тръгват оттам, и да стигне до този убиец. Ако се окажеше свързан със смъртта на Максин — много хубаво. Фактът, че убийството не бе дело на Луис Бейкър, сякаш изобщо не интересуваше Ейб. Някой, в края на краищата, бе застрелял Джони Лагуардия и той трябваше да го открие. Харди на свой ред трябваше да помни, че Луис Бейкър е арестуван не само заради Максин, но и заради трупа в Холи Парк. На Ейб сякаш му бе все едно.

Колкото повече мислеше, толкова по-вероятно му се струваше да е вярна хипотезата, която бе изложил пред Моузес предишната вечер. Самият той бе въвлечен във всичко това единствено, защото Ръсти бе дошъл при него. Толкова. А защо го бе направил?

Беше го направил — и се бе постарал всичко да изглежда колкото е възможно по-убедително — защото му бе необходимо човек като него, Дизмъс Харди, с безупречна репутация и без свои собствени сметки за уреждане, да проповядва идеята за смъртта, а не за изчезването на Ръсти Ингреъм.

Защото мафията не си правеше труда да издирва мъртъвци.

А накисването на Луис Бейкър? Никакъв проблем. И без това този тип си заслужава доживотната присъда, тогава какво толкова? Пускат го след някакви си девет години… това ако не е подигравка със съдебната система, здраве му кажи. Пада му се, след всички престъпления, които е извършил, без да си получи заслуженото. Не е ли все едно, че влиза за нещо, което не е негово дело?

С помощта на Харди.

Обобщението — обадил се е в „Сан Куентин“, за да се увери, че Бейкър излиза. Три дни след това, след като е съставил плана, зарязва колата някъде и обявява, че е открадната. Един месец се примирява с неудобството да се вози с обществения транспорт, но това се налага, за да не буди съмнение. След това се обажда на бившия колега Харди и му казва, че Бейкър е на свобода и се кани да си разчисти сметките и с двамата. Прави всичко възможно, за да го изплаши и за по-убедително си поръчва пистолет — както постъпват хората, които се страхуват за живота си.

След това взема Бейкър от автобусната спирка и тук допуска единствената си грешка — отива със своята кола. Рискува да го хванат в лъжа, особено ако някой реши да разпита Бейкър за това. Искал е Бейкър да остави физическо доказателство, че е бил на баржата и няколко отпечатъка върху стъклена чаша са предостатъчни за полицията, която и без това е склонна да вярва, че бившият затворник е виновен, защото и Харди го твърди.

После?

Застрелва Максин, пуска си малко кръв, за да остави следата по палубата до борда на баржата, хвърля оръжието във водата, превързва раната, качва се на колата и изчезва. Къде?

Хората започват да вярват, че е мъртъв. Разполага с много пари, в брой. В Сан Франциско е загубен. Мафиотите никога няма да престанат да го цедят. Старите му приятели са го отписали. Трябва да замине някъде и да започне отначало…

— Един замислен мъж.

Къртни, облечена в прилепнала ластична рокля в черно и топло розово, беше близо двуметрова впечатляваща жена. Беше казала на Харди, че ще изтича, за да се срещне с него и явно го бе имала предвид буквално, защото лицето ѝ беше зачервено и лъскаво от слоя пот, подчертан от розовата лента на челото. Късо подстриганата ѝ коса на дневната светлина изглеждаше почти бяла.

Дръпна стола срещу него, до прозореца и седна.

— Вече си поръчал — отбеляза тя.

Харди погледна празната купичка.

— Ще изям още един, с теб. Какво искаш?

Отиде до бара и поръча два шоколадови. Когато се върна, тя каза:

— Бях ти много ядосана.

— Не беше длъжна да идваш.

— Трябваше да дойда. Не ми каза, че си ченге.

Харди лапна лъжица сладолед.

— Не съм.

Тя още дишаше тежко от тичането. След малко го погледна и поклати глава:

— Дойдох, за да те помоля да не казвате на Уорън. Рей ми обясни, че…

Харди вдигна ръка.

— Да оставим Рей. Рей не е от значение.

— Ако Уорън разбере, ще бъде от значение.

— Бях останал с впечатлението, че връзката ви с Уорън е свободна.

— Да кажем, че не си искаме разрешение. От време на време единият или другият допуска, че партньорът му изневерява и е по-добре да го допускаш, защото е по-вероятно да е истина. Друго е обаче, когато го видиш с очите си, особено ако е с най-добрия ти приятел.

— И особено ако с въпросния партньор работите заедно.

— Да, особено тогава. — Тя остави лъжичката. — Виж какво, не се оправдавам. С Рей направихме онова и няма връщане назад. Може би му помогнах малко да се почувства по-добре. Съжалявам, че точно същата нощ са убили Максин, но не забравяй, че тогава не знаехме това.

— Значи всъщност Рей не е твой постоянен любовник.

Леката ѝ усмивка се превърна в смях.

— Защо? Да не би да те интересува? Реших, че си само ченге и си гледаш работата… онази вечер и сега.

Харди сви рамене.

— Казах ти, изобщо не съм ченге. Бях преди време. Сега, когато с Максин и Ръсти Ингреъм стана това…

— Кое?

Харди лапна лъжичка сладолед. Даде си сметка, че ще прозвучи мелодраматично, но това беше истината.

— Умряха. Убиха ги. Мисълта, че аз може да съм следващият, никак не ме радва. Ако съм прав за някои неща, излиза, че не съм в безопасност…

— Защо?

Разказа ѝ какво се беше случило миналата седмица, но се стремеше да не излиза от обсега на фактите.

Тя сложи ръка върху неговата и попита:

— Смяташ ли, че и ние сме в опасност, след като ги познавахме?

— Не знам. Струва ми се все пак, че примката се е насочила в друга посока. Ръсти е дължал на мафията много пари.

— Добре, защо ти? Ти нямаш нищо общо с онези хора, нали?

— Това е големият въпрос. Забърках се в това още в деня, в който всичко започна. Аз съм част от тази игра. — Тя чакаше и Харди реши да открехне вратата съвсем малко. — Ами… ако приемем, че Ръсти е още жив, ако той е убил Максин и е накиснал Луис за това, смяташ ли, че ще ме остави да се разхождам невредим? Аз съм единственият, който би могъл да подреди цялата мозайка, а това означава, че аз съм единствената заплаха за него. Може да си дава сметка за това или още да не го е осъзнал, но така или иначе един хубав ден ще разбере, а аз предпочитам да не съм около него, когато това стане.

— Но Ръсти е мъртъв. Ти каза, че…

Харди я спря с жест.

— Трупът му не е намерен. Направих си труд да докажа, че има начин да е изчезнал, защото бях убеден, че е мъртъв. Това изглеждаше възможно, правдоподобно, дори логично, но всъщност вярвах в това, защото бях предубеден благодарение на самия Ръсти.

Къртни облиза сладоледа от лъжичката си съвсем бавно.

— А защо искаше да ме видиш?

— Защото е възможно да знаеш нещо, което да не знаеш, че знаеш.

— Какво?

— Нещо за Максин, за Ръсти. За двамата.

Пак облиза лъжичката. На долната ѝ устна остана капка сладолед. Харди почувства непреодолимо желание да се протегне и да я избърше.

— Ами… не познавах Ръсти чак толкова добре. Отношенията ни бяха доста обтегнати, защото се виждахме с Рей почти непрекъснато. Нали знаеш… важно е кои са ти приятели.

— А Максин идваше с Ръсти, така ли?

— О, да. Разбира се. Участваше във филма и искаше да знае как напредва работата.

— И идваше при вас с Ръсти?

— В началото много често. После някак си охладня. Макси като че ли излезе от унеса. — Усмихна се и опита да се пошегува. — Мечтите, нали се сещаш.

— Не се сещам.

Къртни издаде напред красивата си долна устна.

— По-рано във филмите мечтите винаги са се сбъдвали…

Харди се усмихна.

— Значи стана обратното на това, което става във филмите.

— Стоп. — Къртни вдигна пръст заплашително. — Както и да е, след като тръгна с Ръсти, като че ли и двамата решиха, че нищо няма да излезе от това, с което са се занимавали дотогава. Максин беше на трийсет и три или нещо такова, което е доста, за да се надяваш тепърва да започнеш кариера в киното, особено за нейния тип филми, където е важно да изглеждаш добре. Ръсти пък реши, че вече не иска да е адвокат, че иска да замине някъде и да започне нов живот, да се освободи от стреса, както сам се изразяваше. Струва ми се, че тъкмо в това двамата се подкрепяха.

— А казвали ли са ти с какво смятат да се занимават?

— О… грабвай парите и бягай. Живей на плажа, не прави нищо, събирай тен.

Харди поклати глава.

— Това е доста нехарактерно за Ръсти. Той беше деен човек. До крайност.

— Е, предполагам, че затова избраха Акапулко. — Къртни изгреба последните остатъци сладолед от купичката си, като им отдели цялото си внимание. — Имам предвид, че и там Ръсти би могъл да е деен в областта на хазарта, който според него му помагал да се отпуска, само дето не му личеше, а Максин би могла да се излежава на плажа по цял ден и да пие коктейли.

— В Акапулко има ли казина?

— Да, струва ми се. Само че той не се интересуваше от този вид хазарт. Говореха за хай алай. Това е някакво състезание на което се залага, като на конните надбягвания, само че участват хора. Ръсти смяташе да изкарва прехраната и на двамата, като залага на хай алай.

— Това ли беше планът им, наистина? Говорели са за това? Защо не го спомена досега?

— Какво има за споменаване? Доколкото аз можех да преценя, и двамата бяха мъртви, а това означаваше, че не могат да заминат за Акапулко. И всъщност планът не беше на двама им. Поне не в началото. Започна Максин. Поредната голяма нейна мечта, която си остана несбъдната.