Рекетът

23

Харди се чувстваше като конски задник. Какво всъщност правеше тук, в Акапулко, в ресторанта край скалите, в който чакаше момчетата с факли да започнат да скачат от скалите в надигащия се прилив?

Оркестър мариачи правеше серенада на двойка американци на съседната маса. Харди наля бирата си в чаша и изстиска вътре малко лимон. Всъщност, не обичаше кой знае колко „Текате“, но „Корона“ му бе още по-противна, а друг избор нямаше.

Понякога, каза си, човек чисто и просто трябва да прави нещо. А беше смятал, че е сигурен.

Поне достатъчно, за да се осмели да прекоси границата — с револвера, залепен от долната страна на калника. Не искаше да мисли какво би станало, ако на Тихуана бяха решили да проверят колата. Все пак преди това бе пътувал до Мексико поне двайсетина пъти и на границата не му бяха създавали проблеми нито веднъж. На връщане, разбира се, проверяваха по-често и бе стигнал до извода, че ако искаш да внесеш нещо, каквото и да е, в Мексико — бедна страна — ще чуеш единствено официалното bienvenidos. Бяха готови да приемат всичко, което решиш да им занесеш.

За двата дни и половина, които бе шофирал почти без прекъсване дотам, с по час-два дрямка в колата, догадката му все повече се превръщаше в убеждение — Ръсти Ингреъм бе жив и се намираше в Акапулко.

Беше сигурен, че Ръсти е отишъл при него единствено, за да го подтикне да обвини Луис Бейкър и да остави нещата да се развият по своя път. Този път е трябвало да доведе — с помощта на дребни заблуждаващи ходове, като поръчването на пистолета, уж за защита срещу Бейкър, който така и не бе взел — до заключението, че Ръсти е мъртъв, застрелян от Луис Бейкър.

Това на свой ред е трябвало да освободи Ръсти от клещите на изнудването и да вкара Луис там, където му е мястото — зад решетките. Или в газовата камера. И в двата случая Луис е пионка. Дизмъс Харди е инструмент. След всичко това Ръсти Ингреъм е щял да разполага с нужната свобода, за да изживее мечтата на горката Максин.

Слънцето целуваше Пасифика. Пламтящи червени цветя покриваха оградата, която заобикаляше площадката. Вееше мек бриз. Отпи от бирата.

От другата страна на бездната, която го делеше от скачачите, един от тях, все още без факла, се откъсна от ръба и полетя надолу. Това бе четвъртото момче, което скачаше откакто бе пристигнал. Бе установил, че не събуждат у него обикновеното туристическо любопитство.

Наведе се над парапета и погледна долу, за да се увери, че водата е стигнала достатъчно високо. Според него гледката не беше подходяща за отмора.

Остави бирата и малко бакшиш, после пое по пътя към града. Пред входа на ресторанта се бяха подредили десетина таксита, но той мушна ръце в джобовете си и се заспуска надолу пеша.

По шосето все още се търкаляха палмови листа. Ураганът Кармин бе минал оттук преди два дни. Не беше причинил много щети, но разчистването вървеше далеч по-бавно, отколкото в Щатите. Особено, ако не можеш да платиш. Телефонът в хотелската му стая, например, не работеше, но пък и хотелът не беше от най-скъпите.

Бе пристигнал предния ден и бе спал целия следобед и през нощта — общо седемнайсет часа. Сутринта бе излязъл от хотела „Ел Сол“ (осемнайсет долара на вечер — определено евтин), намиращ се в подножието на планините, бе прекосил събуждащия се град, за да стигне до еспланадата. Седна на външна маса с изглед към морето, поръча си сок от ананаси, чаша лошо кафе и порция хуевос ранчерос. Не бързаше, хранеше се бавно, чакаше слънцето да напече, гледаше как делтапланерите се носят над залива като шарени балони.

Неделя сутринта. Църковни камбани.

На път към стадиона за хай алай, закъдето се отправи пеша, за да разгледа града, се отби в една църква, застана отзад и изслуша службата на испански. Ритуалът му хареса, но му се щеше да бе на латински. В тази служба, помисли си, нямаше нищо универсално, нищо католическо. Това го караше да се чувства още повече чужденец. При причастието се измъкна навън.

Слънцето напичаше. Купи си шапка за един долар и продължи пеша.

Харди обичаше Мексико. Всяка година идваше тук да лови риба, да плува или да събира слънце, да се подложи на сух режим или да се налива — мястото беше еднакво подходящо и за двете. С Джейн бяха прекарали медения си месец край Кабо Сан Лукас, още когато това беше само едно сънливо рибарско село, с летище, чиято сграда имаше сламен покрив. Дълги разходки по пусти плажове. Огромни, почти безплатни коктейли във „Финис Тера“, после хвърляха чашите във вълните долу. Любов сутрин, следобед, нощем.

Джейн.

Докато шофираше насам, бе имал време да мисли за нея, за Франи. Част от него признаваше, че се е отправил на това дълго пътуване отчасти и защото Джейн трябваше да се върне от Хонконг. Така щеше да спечели още няколко дни. Разбира се, това признание не беше цялата причина и не се гордееше с него, но то беше факт.

И той, и Джейн бяха предполагали, сякаш се разбираше от само себе си, че в крайна сметка отново ще се оженят. Нямаше да говорят за бъдещи деца — вече бе ставало дума за това и се бяха разбрали, че възрастта на Джейн, кариерата ѝ, както и трагедията с Майкъл, са променили мнението ѝ по въпроса и той вече не подлежи на обсъждане. Тя искаше — и Харди не можеше да я обвини — удобство, уважение, покой, цивилизован живот. Не я обвиняваше, но самият той не искаше същото.

Тя бе споменавала няколко пъти, че по всяка вероятност Харди също щял да се върне към правото, да си купи няколко костюма, отново да стане професионалист. Разбира се, нямало да го принуждавала го прави, но вероятно самият той щял да вземе решението, съвсем естествено. Проблемът бе, че той през цялото време си даваше сметка, че се движи в някаква посока, както сега, знаеше, че отива някъде, че се движи към някаква определена точка след всичките тези години спотайване в бара. Нещо го водеше и подтикваше, но това в никакъв случай не бе някакъв стремеж към пасивност и комфорт, към скъпи костюми или по-добро сирене.

Може би три, четири, пет месеца преди това, когато размишляваше за смъртта на съпруга на Франи, бе започнал да вярва, след години отричане на възможността, че един човек — самият той, Дизмъс Харди — е в състояние да постигне нещо различно. И че то няма да е без значение.

Иначе защо бе тук?

Отново трагичната заблуда на Ейб. Нима смяташе, че е дошъл, за да възстанови порядъка във вселената? Това го караше да се смее. Ръсти Ингреъм обаче бе тук и той щеше да го срита доста зле. И обвиненията срещу Бейкър щяха да паднат — поне тези, които бе предизвикал сам.

Това бе мисията му. За подобно нещо Франи би могла да му вдигне скандал. Би могла дори понякога да го мрази, че е такъв. Тя обаче несъмнено щеше да е наясно откъде идва той. По това, както бе казала, си приличаха с Еди.

За Джейн тази идея би била абсолютно непонятна.

Момент, Диз, честно ли е това? Джейн би го разбрала на теоретично ниво. Би признала, че светът може да бъде по-добър, ако всеки прави каквото трябва. Разбира се. Само че накъдето и да погледнеш, има проблеми и човек трябва да реши кои от тях са неговите. Решението трябва да се основава на някакъв анализ на ползата и цената. Възрастните разбират това. Не можеш цял живот да водиш кръстоносни походи. Ако го правиш, значи си професионален деец на добри дела, а от тях, както всички знаят, няма голяма полза, нали?

Но той нямаше намерение да води кръстоносни походи цял живот. Просто искаше да поправи тази несправедливост. Бяха го въвлекли, без той да го желае — сега това бе неговият проблем.

Сякаш чуваше отговора на Джейн: Защо да поемаш риска? Какво значение би имало, дори и да не направиш нищо? Добре, Луис Бейкър ще влезе в затвора… и какво от това? Той го заслужава. Не влезе ли в къщата ми? Не се ли опитваше да те убие? И ако Ръсти Ингреъм е заминал, какво ти влиза в работата? На кого му пука? Заминал е, край.

Но, Джейн… той уби Максин Уиър.

Съжалявам. Значи е проблем на полицията. Не твой. Остави го…

Стигна до стадиона — празен и заключен — и погледна часовника си. Първото състезание щеше да започне след два часа. Поклати глава — лошо бе преценил времето — и тръгна назад към града.

Седна под един навес, навън, в заведение, покрай което бе минал на идване. Бирата беше топла и не можеше да се преглътне дори с лимон. Прочете един „Лос Анджелис Таймс“ отпреди два дни до последната буква.

Все още имаше надежда. Беше тук. Щеше да открие Ръсти Ингреъм. Щеше да се върне у дома и да обясни на Джейн. Щеше да каже на Франи, че я обича, да я попита какво смята да прави в тази връзка.

Но всичко това се бе случило преди да стигне до стадиона. Сега, когато следобедът бе отминал, той подритваше падналите палмови листа и се опитваше да си припомни защо бе решил, че ще успее да открие един-единствен човек на място като това.

Стадионът не беше гигантски, но все пак според Харди побираше около хиляда и петстотин души. Мястото определено беше предназначено за забавление и беше чудно, че никой от познатите му още не се е сетил да организира увеселително пътешествие с посещение на хай алай. Навсякъде се лееха бира и текила. Пред вратите имаше скари — разрязани по дължина метални варели, в които горяха дървени въглища, покрити с какво ли не, от метални закачалки за дрехи, до гофрирана ламарина. Бяха отрупани със скариди, риба, някакви тайнствени меса, лук, подправки. Слагаш в хлебчето и какво ти пука? Беше фантастично, невероятно — всевъзможни аромати, дим, викове… Харди се смеси с тълпата, купи си сандвич със скариди, потъна в шумотевицата.

Стадионът беше препълнен. Първото разочарование — и то голямо — беше липсата на гишета за залагане. Наруга сам себе си, че е дошъл неподготвен. Просто бе решил, че…

Е, сега беше късно. Във всеки сектор на стадиона имаше по двама бегачи или букмейкъри, или както там ги наричаха, единият с червена, а другият със зелена шапка, които непрекъснато тичаха нагоре и надолу по трибуните и сменяха съотношенията на залозите, подхвърляха нещо като топки на желаещите да залагат, те мушкаха в тях парите си през специален процеп и вадеха отвътре купон с текущото съотношение.

Идеята на Харди беше да причака Ръсти край гишетата за залагане, но, разбира се, това бе невъзможно. Огледа стадиона. Навсякъде по трибуните подскачаха и криволичеха напред-назад зелените и червените шапки. Да се движиш дори само след една от тях би било истинско изпитание.

Харди изгледа една-две игри, с надеждата, противно на всякаква логика, късметът да компенсира липсата на разсъдък и Ръсти да се появи ненадейно от тълпата, може би да се сблъска с него.

Установи, че играта му допада. Мъжка работа. Без правила или някакви условности. Двамата играчи, които хвърляха топката със специалните си ръкавици, напомняха гладиатори, сражаващи се на живот и смърт.

Помисли си дали да не извика Ингреъм по радиоуредбата на охраната, но реши, че е глупаво — Ръсти щеше да разбере, че не всички го смятат за мъртвец, да замине някъде и всичко щеше да приключи.

Два часа, пет бутилки портокалов сок и трийсетте и пет долара, които заложи в последната игра, отидоха в небитието. Стадионът започна да се изпразва и той застана край един от изходите. Покрай него се изнизаха много хора. Двама приличаха на Моузес Макгуайър и нито един на Ръсти Ингреъм.

Реши да види прословутите скални скачачи на Акапулко…

Видя ги. А сега какво?

Върна се на еспланадата. Над хоризонта все още висеше тънка ивица коралово небе, но вече се виждаха милиони звезди. Добре облечени американци, предимно семейства — поне така си ги представяше — седяха по масите на заведенията и пиеха коктейли. Вятърът духаше откъм града. Нощта миришеше на машинно масло и урина.

Харди седна на брега, с гръб към светлините. Чуваше плискането на вълните по пясъка. Зад гърба му се чуваха китари, песни — мъжки гласове, далечни, меки.

В Лас Вегас също имаше хай алай. В Тихуана, хиляда и петстотин километра по-близо до дома — също. И пак беше от другата страна на границата. Може би и в Пуерто Виларта. Оакстака? Икстапа? Кой би могъл да изброи всичките?

Ако Ръсти въпреки всичко беше тук — а Харди вече мислеше, че това „ако“ е доста голямо — за да го открие на стадиона щеше да му е нужен поне по един човек на всеки изход, иначе шансът бе нищожен.

Нямаше начин. Не разполагаше с толкова пари и не познаваше никого. Може би, ако Ейб се обади в местната полиция и изпрати снимка на Ръсти…

Да бе. Как ли пък не.

Легна на пясъка и сложи ръце на тила си. Вгледа се в луната.

„Ел Сол“ не беше никак близо до брега. От главното фоайе към улицата се влизаше в двете странични крила на сградата, а от тях, през плъзгащи се стъклени врати се излизаше на покрита с червени плочки тераса, над плувния басейн. По орнаментите от ковано желязо нагоре към втория етаж пълзяха същите растения с големи червени цветя. Във вътрешния двор имаше множество палми и бананови дръвчета, пощадени от гнева на урагана, благодарение на местоположението си. Имаше и чешмичка, но Харди бе живял в Мексико достатъчно дълго, за да знае, че водата не бива да се пие. От портокалов сок му бе втръснало.

Тъй като сред рекламираните качества на хотела — с неон над входа — беше наличието на телефон във всяка стая, Харди имаше телефон. Имаше и телевизор. Фактът, че и двете не работеха, не го изненада особено. Хрумна му, че може би ще е забавно един ден да дойде в Мексико и да открие луксозен хотел — машини за лед, игрални автомати, кабелна телевизия и, разбира се, телефон. Нямаше да е задължително всичко това да работи. Самият факт, че ги имаш, вече те издигаше над останалите.

Малко по-рано бе имал късмет и бе успял да се свърже от автоматите край пощата. Записа на телефонния секретар на Джейн къде се намира и че може би ще се прибере след седмица. Тайнственият Харди.

Големият син на Ейб Глицки му каза, че майка му и баща му са в Лос Анджелис от петък. Харди реши, че е във връзка с новата работа и че са решили да прекарат там почивните дни. Не беше споменал на Ейб, че смята да пътува на юг. Не му се щеше да го убеждава, че основанията му не са съвсем безумни, още по-малко пък че се налага да скрие револвера под калника на колата. Ейб щеше да побеснее. Сега обаче синът му бе длъжен да го попита къде е и Харди му каза. Обеща да се обади отново на следващия ден.

Франи не си беше у дома.

От друга тераса долетя приглушен смях. Някой влезе в басейна. Някъде далеч иззвъня телефон. Харди дръпна от пурата и отпи бренди.

Телефон!

Беше го изнесъл до себе си на терасата и от време на време вдигаше слушалката, но чуваше само тишината. Сега изведнъж се бе появил сигнал. Набра номера на Франи, зачака. Почака още малко.

— Да?

— Не мога да повярвам.

— Дизмъс?

— C’est moi. Не, почакай. Обърках езика, soy yo.

— Добре ли си? Обади се Ейб. Не знаеше къде…

— Да, да. Ти знаеше. Тук съм. Добре съм.

Любезностите, осъзнаването на огромното разстояние, раздялата. Пътуването дотук, ураганът, неработещите телефони.

— … затова не се обадих толкова време. Как се чувстваш?

— Добре.

Не много уверено.

— Добре?

В последвалата тишина се чуваше жуженето на линията.

— Добре съм. В петък бях на лекар и чух пулса. — На бебето. Франи пое дъх. — Тук е и е живо. — Сякаш чу как очите ѝ се наливат със сълзи. — Липсваше ми Еди, липсваше ми ти, прекарах лоша нощ. Мисля, че в момента съм ужасно объркана.

Харди отпи глътка бренди.

— Искаш ли да се върна при теб?

— Не мисля, че… Не знам какво да правя с теб точно сега. Знам само, че искам да внимаваш.

— Винаги внимавам. Пускам завесите, ходя с шапка, не пия водата и така нататък.

— Знаеш ли какво искаш да правиш, когато се върнеш?

Имаше чувството, че е пред него. Поклати глава.

— Не. В момента се опитвам да отгатна какво безумие ме накара да дойда тук, за да търся Ръсти Ингреъм. Ако е жив, ако е в Акапулко.

— Може би Ейб ще успее да се свърже с местната полиция, за да ти помогнат.

— Кой ще се занимава с цивилен, който търси смятан за мъртъв човек, без да има никакви доказателства? Ейб със сигурност няма.

— Не знам. Когато се обади… — Пауза. — Той ти е приятел, Диз. Стори ми се наистина разтревожен. Искаше да знае къде си отишъл, защо не си му се обадил и така нататък.

— И да му бях казал, това не е едно от нещата, които би разбрал. В противен случай не биха му давали заплатата.

— Добре… освен това ми каза да ти кажа да се прибираш. Делото е приключено.

От върха на една палма изкряска папагал. Стомахът на Харди се сви.

— Намерили са трупа на Ръсти?

— Не, не това. Чакай малко, накара ме да запиша точно какво да ти кажа.

Пурата изгасна. От басейна долиташе плискането на вълничките, които правеше плуващият. Харди усети, че се облива в пот, ръката, стиснала слушалката, бе побеляла.

— Ало? Чуваш ли ме? — обади се Франи след миг.

Разказа му, че Глицки разпитал някой си Хектор Медина, както възнамерявал. На следващия ден, когато Харди заминал за Мексико, Медина се хвърлил, както се предполагало, от покрива на „Сър Франсис Дрейк“ и паднал върху един от съседните покриви долу. У него намерили между две и три хиляди долара в брой.

— Според Ейб, той е убил онзи… Джони Лагуардия. От това следвало, че той е платил на Джони, за да убие Ръсти Ингреъм.

— А жената, която е била с него?

— Смята, че е станало случайно, защото е била там. Такова е мнението му. Хектор Медина си дал сметка, че ще го хванат и предпочел да се самоубие.

— Оставил ли е писмо? Нали е имал дъщеря?

— Не знам. Май няма писмо, иначе Ейб щеше да ми каже, предполагам. Нали информацията е за теб?

— Значи Ейб е сигурен, че е станало така?

— Каза, че всичко съвпада.

Плискане на вода, крясък на папагал, жужене на телефонна линия.

— Диз?

— Сега той е в Лос Анджелис, защото иска да се мести там. Питам се дали не му се иска преди да замине всичките му дела тук да са приключени успешно?

— Ти не смяташ ли, че е прав?

— Не. Не смятам.

— Според Ейб, твоята версия, че Ръсти е мъртъв, е добра.

— Знам. Така изглежда.

— Но сега вече не вярваш, че това е истината?

— Преди четири дни и преди да измина две хиляди и петстотин километра не бях много убеден, че е така. Сега, след като съм тук, бих могъл да отделя още ден-два, но трябва да ти кажа, след днешния ден, че дори и да е жив, няма да е никак лесно да го открия.

— А какво ще правиш, ако го откриеш?

— Не знам. Зависи. Ще си направим парти, ще се напием, ще го завържа и ще го откарам в Сан Франциско. Мога да се обърна и към тукашната полиция с молба да го екстрадират.

— А ще направиш ли усилие да си спомниш, че може да е опасен?

— Да, разбира се. Вече ми мина през ума.

— Говоря сериозно, Диз.

— И аз, Франи. Какво повече искаш да ти кажа?

Тя замълча за секунда.

— Искам да ми кажеш, че се прибираш и че ще те видя отново.

— Добре, казвам ти го.

Още секунда.

— Наистина ли?

— С Божията помощ и ако хората не попречат…