Розата и херцога

Глава 12

Розалинд се събуди късно. Слънцето нахлуваше през прозореца. Джесика вече бе станала и бе слязла на закуска. Но тя пък не се бе разхождала дълго край реката, нито бе помагала за израждането на бебе.

Младата жена се обърна по гръб и се протегна. Драматичният вчерашен ден бе завършил с много успешно представление вечерта. Емоционалното изпълнение на Мария в „Изабела“ бе изтръгнало ридания от цялата публика. Едноактният фарс след това бе приет добре и двамата със Стивън се бяха целували с удоволствие и без опасност за нещо повече… поне пред зрителите. Сега тя си мислеше за случилото се под върбата. Усети как кръвта й кипва. За няколко секунди си позволи да си представи какво би станало, ако бяха продължили. Щеше да бъде прекрасно да сподели страстта на мъжа, който я и вълнуваше така дълбоко.

Но проблемът бе именно в това — прекалено много държеше на него. Въздъхна и спусна крака от леглото. Бяха постъпили правилно, като се отдръпнаха, преди да бе станало късно. А фактът, че не бяха спрели по-рано, пък я обогатяваше с тези вълшебни спомени. Това все пак беше по добре от нищо.

След като се изми и облече, тя слезе долу. За нейно разочарование Стивън вече бе излязъл. Той се появи чак след обяда. Розалинд тъкмо бе хапнала и правеше списък и тефтерчето си. Щом видя Стивън да върви по коридора, тя и му махна да дойде при нея.

Той смени посоката и влезе в салончето.

— Каква лудория замисляш?

— Нищо особено вълнуващо. — Посочи към списъка. — След два дена ще дадем представление в едно имение. Много престижен ангажимент, затова вземам допълнителни мерки, за да съм сигурна, че всичко ще бъде наред. За жалост се нуждаем най-вече от хубаво време, но не мога да го уредя.

— Представлението на открито ли ще бъде?

Младата жена кимна.

— Има прелестен малък амфитеатър в гръцки стил, направо чудесен за изпълнение на „Сън в лятна нощ“. Ако времето е лошо, ще влезем вътре, но няма да се получи така добре. — Остави настрани бележника. — Ял ли си?

Стивън отвърна с повдигане на рамене, тъй като напоследък често пропускаше едно или друго хранене, и потърка несъзнателно стомаха си. Той определено бе отслабнал, а сега Розалинд се сети, че бе виждала този жест и преди.

Може би имаше проблеми с храносмилането или язва на стомаха.

Докато се колебаеше дали не е прекалено дръзко да попита за здравето му, херцогът рече:

— Би ли искала да навестим Ели Уордън?

Тя се усмихна.

— С най-голямо удоволствие.

Стана да си вземе бонето и двамата напуснаха заедно хана.

Докато вървяха към другия край на Уиткъм, Стивън каза:

— Тази сутрин ходих в Каули.

— А, разбира се — възкликна тя. — Успя ли да разговаряш с председателя на енорийския съвет относно бъдещето на Ели?

— Да.

Не каза нищо повече. Спътницата му се въздържа от по-нататъшни въпроси. И без това щеше да разбере съвсем скоро.

Мисис Холт живееше в спретната къща, скрита сред ярките цветя на късното лято. Не можеше да има по-подходящо място за веселата акушерка. Тя отвори лично, когато Стивън почука на вратата.

— А, ето ги добрите ангели! — възкликна тя и отстъпи встрани, за да им направи място да минат. — Ели и нейното момченце са в чудесна форма.

— Толкова се радвам да го чуя — отвърна топло Розалинд. — Може ли да ги видим?

— Оттук.

Акушерката ги поведе по тясно стълбище към слънчева стая в задната част на сградата. Ели седеше на тапициран стол край прозореца, прегърнала спящото бебе. Измита и пременена в чиста рокля, тя изглеждаше много хубава, с меки кестеняви къдрици и нежни черти.

Лицето й светна, като видя посетителите.

— Толкова се радвам, че имам възможност да ви благодаря както трябва. Не знам какво щях да правя без вас.

Сърцето на Розалинд трепна при вида на спящото бебе. Главицата му бе покрита с копринени тъмни косички.

— Може ли да го подържа?

— Разбира се.

И младата майка й подаде внимателно безценното вързопче.

Розалинд обхвана в обятията си топлото телце и изпита почти непреодолимо желание да избяга и да запази детето за себе си. Беше се надявала да има свои деца, които да й бъдат утеха в несполучливия брак. Но тя бе бездетна и никога нямаше да има щастието да държи в ръцете си свое дете.

— Прекрасен е — промълви пресипнало тя.

— Толкова мъничък и съвършен. — Стивън докосна предпазливо малката ръчичка, сякаш се страхуваше да не я повреди. — На баща му ли ще го кръстиш?

— Да. И… — Ели наклони смутено глава на една страна. Така и не успях да науча името ви, сър.

— Стивън Аш.

Той не отделяше погледа си от бебето. Розалинд усети същия копнеж за дете, който изпитваше и тя самата.

— В такъв случай бих искала да го нарека Даниъл Стивън, ако нямате нищо против, сър.

Херцогът вдигна изненадано глава, видимо доволен от предложението.

— За мен ще бъде чест. — Погледът му падна отново върху момченцето. — Аз имам няколко кръщелници, но този е по-специален.

Розалинд благослови наум момичето, че му бе направило подарък, който явно за него означаваше повече, отколкото би могло да се предположи. Тя върна със съжаление детето на майка му.

Стивън докосна нежната като листенце на роза бузка на новороденото.

— Приятни сънища, Даниъл Стивън. — Вдигна очи; сега вече изражението му бе делово. — Имаш ли някакви планове за бъдещето, Ели?

Щастливото изражение на родилката помръкна.

— Ще се опитам да си намеря работа, където ще мога да взема и него. Няма да бъде лесно, но не се боя от тежък труд.

— Тази сутрин разговарях с енорийския съвет на Каули. Те се съгласиха с мен, че помощта, отпусната на теб и майка ти, е била много по-малка от стойността на къщата, затова ще получиш двеста лири като компенсация.

Ели ахна.

— Двеста лири! Та това е цяло състояние!

— Не е състояние, но е добра застраховка за изключителни ситуации — съгласи се херцогът. — Мисля, че знам едно подходящо място за теб. Мой приятел има имение в Норфолк и се нуждае от още една прислужница. Икономката е добросърдечна вдовица, която обича бебета. — Усмихна се. — Прилича в много отношения на мисис Холт. Може би там ще откриеш и някои роднини.

Момичето го гледаше изумено и лешниковите му очи се напълниха със сълзи.

— Би било страхотно, сър. Двамата с вашата съпруга бяхте толкова добри с мен. Никога няма да ви забравя.

Розалинд и Стивън се спогледаха сепнато.

— Ние не сме женени. Просто… приятели — обясни тя.

Родилката се изчерви.

— Съжалявам. Помислих… така, както се държите един с друг…

— Лесно може да се допусне такава грешка, защото двамата сме много добри приятели — допълни херцогът с усмивка в очите. — Когато отидеш в Норфолк, ако искаш, можеш да се представяш като вдовица и да добавиш фамилията на Дани; не нужно хората да знаят какво точно е положението. Все пак двамата вече сте били женени в сърцата си, ако не и в църквата.

Този път Ели наистина се разплака.

— Никой никога няма да нарече моето бебе копеле. О, сър, това е… това е истинско чудо.

Стивън отвърна смутено:

— Ти си страдала достатъчно. Време е за промяна. — Погледна към своята спътница. — А за нас е време да си вървим.

Розалинд кимна и се наведе да целуне леко челцето на Даниъл Стивън. Той отвори очи и я погледна сериозно. Усетила, че тя също ще се разплаче, ако остане още малко, младата жена стисна ръката на Ели и й пожела късмет. Слязоха долу. Стивън обясни положението на мисис Холт, която се съгласи да задържи Ели, докато се възстанови достатъчно, за да замине за Норфолк. Последва дискретно дрънкане на монети, когато той й плати за разходите около младата майка и бебето. Розалинд изчака да се отдалечат достатъчно, преди да попита:

— Как успя да накараш енорийския съвет на Каули да върне на Ели парите от продажбата на семейното имущество, за Бога?

— Заплаших ги — отвърна бодро той. — Познавам до известна степен законите, затова им посочих къде са ги нарушили и обещах да изпратя при тях мировия съдия на графството. Всъщност аз така или иначе ще го направя. Ели не е единствената малтретирана от тях.

Розалинд си спомни как Стивън се бе държал предишния ден с Крейн и това я убеди, че не му е било трудно да сплаши енорийския съвет достатъчно, за да го принуди да изпълни дълга си. Вероятно дори не бе повишил тон.

— Къщата наистина ли е струвала двеста лири?

Херцогът се поколеба.

— Половината, след като извадиха всяко пени, похарчено за семейството, плюс лихвата. Аз удвоих сумата, за да й дам някаква сигурност.

— Значи си й дал сто лири плюс плащането на разходите на мисис Холт. Постъпката ти е невероятно великодушна.

— Става дума само за сто лири — отвърна смутено той. — Не е кой знае какво.

Ако досега бе имала някакви съмнения относно социалното му положение, те изчезнаха окончателно.

— Малко богатство според повечето хора — усмихна се накриво тя. — Поне за Фицджералд. — Тъй като той я погледна развълнувано, тя додаде: — Ние произхождаме от различни светове, Стивън. Дори по-различни, отколкото се представяш, струва ми се.

Херцогът се обърна и постави длан върху ръката й.

— Но нима не изградихме мост между тези светове?

— Да — отговори тихо младата жена. — Доста крехък и от него няма да остане и следа, щом си тръгнеш.

Лицето му се изопна и в очите му се мярна горчиво съжаление:

— Защо нещата трябва да бъдат такива?

— Те просто са такива. Ти си благородник, а аз — актриса. В повечето случаи хората се срещат с нас само зад затворени врати. — Усмихна му се. — А ние с теб просто имахме късмет да загърбим за малко обичайния начин, по който вървят нещата по света.

Стивън бавно въздъхна.

— Имаш право. Както винаги…

Розалинд тръгна отново, все така под ръка с него, и най-накрая изрече това, което я вълнуваше.

— Ти бягаш от нещо, нали?

Той я погледна.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Умея да наблюдавам хората внимателно.

А тъй като изпитваше чувства към Стивън, забелязваше още повече неща.

— Нищо незаконно — отвърна след дълго мълчание той. — Бягам от… живота, предполагам. Но е време да се прибирам и да поема отново моите отговорности. Веднага щом пристигне заместникът на Едмънд Честърфийлд.

Внезапно тя реши, че в никакъв случай не трябва да му даде да разбере колко много щеше да й липсва. Затова заяви безгрижно:

— Пофлиртувахме си чудесно.

Той я погледна, видимо силно развълнуван.

— Наистина. — Взе ръката й и я повдигна към устните си. После заяви с театрален тон: — Ще ви помня до края на живота си, лейди Калибан.

Както щеше да го помни и тя самата. И някой ден — след две или три години — може би щеше да бъде в състояние да си спомни за него, без това да й причини болка.