Розата и херцога

Глава 6

Розалинд стоеше близо до Стивън, докато чакаха зад кулисите започването на пиесата, но не само защото влизаха заедно. Дори най-опитните артисти страдаха от сценична треска. Независимо от безстрастната му физиономия, тя усещаше колко много е притеснен в действителност.

Облечен като Оберон, краля на феите, баща й надникна иззад завесите към публиката.

— Залата е пълна — заяви доволно той, като се обърна към останалите актьори. — Отивам да кажа на музикантите да започват.

Стивън погледна мрачно към Розалинд.

— Много ли е късно да се откажа да играя Тезей?

— Страхувам се, че да, но не се притеснявай — отвърна успокояващо тя. — Ще се справиш много добре. Мама е напълно права — ти си чудесен херцог.

— Струва ми се, че е по-лесно да бъдеш херцог, отколкото актьор.

— Глупости. Знаеш безупречно репликите си и се справи много добре на репетицията. — Огледа го от главата до петите. С широката си пурпурна роба, златните огърлици и короната той излъчваше естествено аристократично достойнство. Щеше да бъде не по-малко въздействащ от баща й. — Запомни, от теб се иска само да произнасяш ясно думите и да не падаш. Трябва да внушиш само две представи — авторитет като управител на Атина и любов към жената, за която ще се жениш.

— В твоите уста всичко звучи подозрително лесно, Иполита — рече сухо той.

— Наистина ще бъде, щом веднъж изречеш първите думи — увери го тя. — Ако допуснеш някаква грешка, ще замажа нещата и публиката няма да разбере нищо.

Музикантите приключиха увертюрата и започнаха марша, съпровождащ появата на Тезей, херцог на Атина, и неговата годеница Иполита, кралица на амазонките. Усетила възбудата, която я обземаше неизменно преди да излезе на сцената, Розалинд хвана младия мъж за ръката.

— Кураж, скъпи ми херцоже. Това е само Редминстър и ако не се справиш добре, кой ще разбере?

— Бардът може да се надигне от гроба и да ме порази — отговори мрачно той.

— Не се ласкай толкова. През вековете той е проспал изпълнения, осакатили произведенията му по всички възможни начини. Няма как да бъдеш толкова ужасен, колкото някои от актьорите, които съм виждала.

Стивън се усмихна плахо. Искаше да бъде където и да било другаде, само не и на сцената. За щастие моментът да излязат настъпи, преди да бе получил нервна криза. Розалинд го хвана за ръката и двамата излязоха величествено на сцената.

Тъй като го наблюдаваше скришом, усети точно в кой момент той почувства въздействието на всички насочени към него погледи. Лицето му се превърна в безизразна маска.

Тя го стисна силно за ръката.

— Кажи си думите и не падай — прошепна тя толкова тихо, че дори той я чу с усилие.

Стивън затвори очи за секунда, докато дойде на себе си. След това се обърна към нея и заяви авторитетно като истински владетел.

— А сега, хубава Иполита, часът на венчавката ни наближава.

Дъхът на Розалинд секна, разтърсена от топлината в очите му. Може би защото не беше обучен актьор, в него нямаше и капчица от маниерността на професионалистите. Затова пък излъчваше искреност, която й се струваше по-истинска от всичко наоколо. Той беше управник и герой, мъж сред мъжете. Той беше нейният любим, дошъл да я поиска завинаги. Искаше й се да вдигне лице, за да я целуне, и да се притисне в тялото му…

Покашляне сред публиката я върна в реалността, преди да бе станало късно. Благодарение на десетилетния си професионален опит Розалинд се усмихна прелъстително на Тезей — не на Стивън, на Тезей — и отвърна, че наистина дните до сватбата им щели да минат много бързо.

С напредването на сцената младата жена започна да се вълнува. Една компетентна трупа винаги бе в състояние да направи добро представление, но понякога всичко си идваше с такава точност на мястото, че се създаваше истинска магия. Усети, че и сега става така. Макар да не беше обигран актьор, Стивън имаше властен вид и привлекателно мъжко присъствие, което подчертаваше най-доброто в нейната игра. Беше й лесно да повярва, че е кралицата воин, „ухажвана от меча“, която се готвеше да се омъжи за своя любим с „пищност и триумф, и ликуване“.

Мълчанието наоколо издаваше, че публиката бе напълно погълната от пиесата. От този момент до края на вечерта сърцата й щяха да принадлежат на театрална трупа „Фицджералд“.

Измъчени влюбени и родители се появиха на сцената, за да търсят справедливост от херцога. Уловили магията, и Джесика, и Едмънд, и Джеремайя се въплътиха особено убедително в своите образи.

Скоро след това дойде ред Розалинд и Стивън да напуснат сцената. Мария ги чакаше отзад, облечена в сребристата рокля на Титания, царицата на феите. Тя прегърна развълнувано Стивън. Розалинд й завидя за лекотата, с която можеше да го направи. Тя самата усещаше прекалено остро присъствието му, за да може да се държи така непринудено.

— Беше великолепен! — възкликна Мария. Макар да говореше тихо, гласът й трептеше от живот. — Не беше ли прекрасно?

— Моята кралица на амазонките ме спаси да не се изложа като последен глупак. — Топлият му поглед срещна очите на Розалинд над главата на майка й. — Благодаря, че ми позволи да играя с теб. Малцина имат подобна възможност.

Доволна и изпълнена с облекчение, че в крайна сметка преживяването му бе донесло удовлетворение, младата жена се запъти към малката дамска гримьорна, за да се преоблече.

Смяната на костюма беше лесна работа. Трудното беше да се превърне от бъдещата булка на Стивън във фея.

Тъй като неговият герой участваше само в три сцени — в началото и в края на пиесата, Стивън наблюдава през повечето време отстрани. Джесика блестеше като красивата, объркана Хърмия, Томас и Мария бяха очарователни като царя и царицата на феите, а Брайън се прояви като прелестно безсрамния Пък. Стивън никога не бе виждал по-добро изпълнение. Томас Фицджералд бе създал трупа, с която можеше да се гордее. Интересно, дали посетителите на представленията на тази пътуваща трупа имаха представа какви късметлии са.

Херцогът изпитваше изненадващо задоволство от факта, че бе взел участие в представлението. Не защото бе незаменим; досега трупата се бе справяла чудесно и без него. Но тази вечер той бе дал и своя, макар и скромен дял, в избродирането на вълшебния гоблен, омагьосал публиката. В това имаше някаква власт, твърде различна от онази, която даваха богатството и положението на херцог.

Докато наблюдаваше развитието на пиесата, Стивън от време на време се връщаше към удоволствието, което бе изпитал от възможността да говори с Розалинд като със своя годеница и бъдеща жена. В тези мигове, отдаден напълно на съня в лятна нощ, той бе забравил мрачната съдба, която го очакваше. Нищо чудно, че театрите и разказвачите на истории бяха процъфтявали, откакто свят светуваше. Неустоимата, добре разказана история, носеше покой и радост, поне за известно време.

Тезей и Иполита се появяваха винаги заедно. В междинните сцени Розалинд излизаше като слугиня на Титания. Възхитителната й фигура се подчертаваше от полупрозрачния тоалет на фея. После отново се представи в бляскавата рокля на Иполита, царствена като истинска кралица… или херцогиня.

Тя се усмихна на своя партньор.

— Вече не изглеждаш толкова притеснен.

Той повдигна презрително вежда.

— Нима мислиш, че тези селяни биха посмели да се държат неуважително към управника на Атина?

Усмивката й стана по-широка.

— От теб излезе твърде впечатляващ херцог. Ако само знаеше…

Прозвучаха ловджийските рогове, които бяха сигнал за тяхното излизане. Стивън почти се стресна, когато ги посрещнаха възторжени аплодисменти.

— Те ви харесват, милорд — промърмори под носа си младата жена.

Това, разбира се, бе абсурдно, но въпреки всичко той се наслади на мига.

В последните две сцени Стивън говореше вече по-уверено. Веднъж се запъна, но се съвзе бързо, след като Розалинд му подсказа репликата. Когато напусна сцената, изпитваше едновременно облекчение и триумф. Херцог Ашбъртън бе рискувал да се направи на глупак и бе оцелял.

След заключителното слово на Пък, публиката избухна в аплодисменти. Актьорите излязоха да се поклонят. Когато дойде и техният ред, Стивън хвана отново за ръка партньорката си. Това започваше да му се струва напълно естествено.

Щом се качиха на сцената, бяха посрещнати с ентусиазъм. Младият мъж се развесели особено, когато в краката му падна свито на топка парче плат. Беше дантелена дамска кърпичка. Под прикритието на овациите Розалинд отбеляза през смях:

— Имаш завоевание, Стивън.

— О, надявам се, че се лъжеш.

Но аплодисментите му доставяха главозамайващо удоволствие. Все така хванати за ръце, двамата се поклониха. Херцогът не изпускаше от поглед партньорката си, чийто поклон според него бе достоен за кралския дворец.

Когато най-сетне всички се събраха на сцената, се хванаха за ръце, за да се поклонят заедно. От лявата страна на Стивън бе Джесика, а от дясната — сестра й. В този момент младият мъж си помисли, че ако сега приятелите му можеха да го видят, щяха да го помислят за луд, но и щяха да му завидят за прелестните компаньонки.

И тогава всичко свърши. Публиката се изправи и започна да излиза от залата. Щом се озоваха зад сцената, Томас преметна ръка през рамото на Стивън.

— Браво, сър. По-добър херцог на Атина не съм виждал.

— Изглежда в мен има някаква арогантна жилка — отвърна скромно младият мъж.

С почервеняло от възбуда лице, Мария се засмя и каза:

— Време е да се връщаме в „Трите корони“. Ще вечеряме и ще отпразнуваме дебюта ви на сцената.

Херцогът се съгласи доволен, че ще има възможност да се наслади на компанията им, преди да потегли обратно към имението си. Отправи се към претъпканата мъжка гримьорна.

Беше почти готов да излезе, когато се появи Едмънд Честърфийлд и попита язвително:

— И какво, вече се мислиш за актьор, а, Аш?

Джеремайя Джоунс неодобрително поклати глава. От това на Стивън му стана ясно, че Честърфийлд не беше особено популярен сред колегите си.

— Надали актьор — отговори кротко той. — Просто аматьор, на когото е подарена изпълнена с приключения вечер от трупа любезни професионалисти. — Започна да завързва шалчето си. — Впрочем твоят Деметриус беше много добър.

Поласкан, Едмънд възкликна:

— Наистина бях добър, нали? Деметриус е много по-интересен образ от Лизандър.

Стивън удържа усмивката си, докато излезе от гримьорната. Очевидно един добре избран комплимент можеше да обезоръжи завистта на артиста.

Тези хора щяха да му липсват. Наистина.

Всички в трупата „Фицджералд“ обичаха празненствата и събирането в чест на Стивън Аш беше добър повод. След като изядоха приготвената в страноприемницата вечеря и вдигнаха няколко тоста за него, цялата трупа беше в приповдигнато настроение. Музикантите се събраха в един ъгъл и засвириха за удоволствие, докато останалите артисти се разделиха на групички.

Розалинд винаги бе обичала тези вечери. Плащаше баща й, и това бе една от причините никога да не забогатее. Но затова пък сред тяхната група царуваше топла, семейна атмосфера, нещо рядко сред пътуващите артисти.

Насочи поглед към Стивън, който разговаряше с Джейн и Уил Ландърс, млада двойка, изпълняваща второстепенни роли. Попита седналата до нея Джесика:

— Все още ли искаш Стивън да бъде аристократичният герой в твоята малка трагедия, който умира от несподелена любов към много по-нискостоящата ти особа?

Сестра й се изсмя и преглътна последната хапка от баницата със свинско.

— Той е прекалено великолепен, за да си представям как се измъчва по мен.

Розалинд изяде парче кейк и отпи няколко глътки шампанско.

— Той се държи твърде непринудено с нас за един джентълмен. Струва ми се, че е в чудесни отношения с всички от трупата.

— Защото наистина е джентълмен — отвърна замислено Джесика. — Истинските благородници нямат нужда да подчертават, че стоят над останалите.

В другия край на стаята младият мъж се засмя на нещо, което му бе казала Джейн; от обичайната му сериозност не бе останала и следа. Всъщност, осъзна внезапно Розалинд, все така без да сваля поглед от лицето му, мрачното му настроение бе изчезнало, поне за момента. Радваше се, че бяха успели да му подарят малко радост. И същевременно мисълта, че щеше да замине на другата сутрин, й причиняваше болка. Нямаше да го види никога повече. Това обаче й даде смелост.

— След като Стивън е част от трупата, трябва да го посветим.

Сестра й се разсмя и сините й очи затанцуваха.

— Страхотна идея! Интересно, дали самоувереността му ще издържи.

— Ще издържи — отговори замислено Розалинд. — Достойнството му е в кръвта и няма да го напусне дори на смъртното му ложе.

Очите на Джесика проблеснаха, знак, че опитва да запамети тази фраза за бъдеща употреба; после кимна припряно, което означаваше, че е готова.

— Ей сега ще обявя посвещението. — Остави чашата си, отиде в средата на стаята и вдигна ръце с повелителен жест. — Слушайте, слушайте, слушайте! — извика тя и тренираният й глас надделя над приказките и смеха. — Тъй като Стивън Аш се появи успешно на сцената с нас, време е да го посветим в редовете на театрална трупа „Фицджералд“!

Из помещението се разнесе смях. Единственият, който не се засмя, бе Едмънд Честърфийлд. Мразеше някой друг, освен него самия, да бъде център на внимание. Сигурно затова през повечето време беше в лошо настроение.

— И какво представлява това посвещение, хубава Хърмия? — попита предпазливо херцогът. — Потапяне в най-близкото корито за поене на коне ли?

— Всеки новодошъл трябва да целуне всички представители на противоположния пол в трупата — обясни с усмивка Томас.

Джеремайя се изхили.

— Това не е кой знае какъв товар, Стивън.

— Аз ще бъда първа — обяви Джесика, обви ръце около врата му и отметна съблазнително глава назад.

Двамата с младия мъж бяха изумителна двойка. За първи път в живота Розалинд усети завист към красотата на сестра си. Кой мъж би устоял на изкушението да притисне такова създание в обятията си? Розалинд изпита недостойно задоволство от факта, че целувката беше просто приятелска.

Останалите жени се наредиха в очакване на своя ред. Хилеха се като ученички, дори старата Нан, която играеше ролите на старици и отговаряше за сценичния гардероб. Стивън се захвана добродушно с играта и целуваше дамите с драматична показност.

Розалинд остана на мястото си. Не трябваше да предлага така импулсивно посвещаването като начин да получи целувка. Не това искаше. Искаше…

По-добре да не мисли за него.

Мария беше последна на опашката. Тя го целуна точно както правеше във „Веселата вдовица“. Обърна се и повика Розалинд.

— Твой ред е, скъпа. Още една целувка и Стивън става един от нас завинаги.

Всички заръкопляскаха. Младата жена се изправи неохотно и прекоси стаята. Когато застана пред Стивън, вдигна глава и видя в погледа му, че той също се чувстваше неловко. Колко глупаво бе постъпила, като бе започнала тази игра; тя щеше да нарани деликатната, но истинска връзка, която се бе зародила помежду им.

Херцогът протегна напред ръка.

— Ела, моя Иполита.

Намесването на сценичните им роли улесняваше нещата. Сега тя бе кралицата на амазонките, която отиваше гордо при своя любим. Пое ръката му и направи елегантен реверанс.

— Скъпи ми херцоже!

Той й помогна да се изправи и Розалинд забеляза мрачен хумор в очите му, когато се наведе да я целуне. Устните му бяха топли, допирът — лек, но тя усети как по цялото й тяло премина трепетна вълна. Да, помежду им имаше нещо, връзка, която в друго време и на друго място би прераснала в нещо по-дълбоко. Но те нямаше да имат подобна възможност.

И тогава целувката приключи. Без да го изпуска от очи, младата жена прошепна:

— Благодаря, Стивън.

Той отвърна с не по-малка нежност:

— Удоволствието беше мое, Розалинд.

Присъстващите заръкопляскаха бурно и Томас се приближи, за да напълни отново чашата на Стивън с шампанско. Розалинд се обърна, изпълнена със странно задоволство. Вече не съжаляваше за предложената от нея церемония на посвещаването. Дори публичната целувка бе за предпочитане пред нищо.

Стивън усети, че стомахът му се бунтува, затова се бе отказал от храната и се бе измъкнал, за да се качи в стаята си и да изпие едно хапче. Шампанското като че ли се отрази добре на храносмилането му, затова продължи да отпива по малко от него през цялата вечер. Разговорът се различаваше значително от бъбренето в лондонските салони. Бен Брейди например обясняваше как да се взривяват експлозиви на сцената, без да бъде изпепелена залата. Неговата съпруга Нан сподели с дрезгав глас, че обожава разкази за добродетелни девици, усмиряващи порочни развратници, макар тя самата да бе изгубила девствеността си преди Джордж III да изгуби Американските колонии. Единствената скучна особа в цялата компания бе Едмънд Честърфийлд.

След церемонията на посвещаването Стивън седна до Томас и Мария, разположили се на едно дъбово канапе. Те си припомняха забавни истории за преживяванията в театъра. Завиждаше на близостта им и на това, как автоматично сплитаха пръстите на ръцете си.

Тази гледка го накара да почувства още по-болезнено собствената си самота. Решително отблъсна тези мисли. Беше имал късмет в други отношения: нямаше право да се самосъжалява.

Размислите му бяха прекъснати от Томас, който погледна джобния си часовник и кимна към Брайън.

— Полунощ е. Отдавна трябваше да си в леглото, моето момче.

Детето, което точно се прозяваше, се усмихна глуповато.

— Още не съм си направил превода от латински.

— Можеш да го довършиш утре сутринта — обади се майка му. — Стига да приключиш до обяд. И не забравяй за аритметиката.

Брайън я целуна за лека нощ и излезе, а херцогът попита:

— Латински ли?

Томас кимна.

— Прекалено съм занемарил гръцкия си, за да мога да го преподавам, но латинският ми все още го бива. Момчето вече е напреднало доста.

Младият мъж повдигна вежди.

— Има късмет, че му осигурявате толкова добро образование.

С блеснали от видимата изненада на своя събеседник очи, Томас обясни:

— Учих в Тринити колидж в Дъблин. Е, тогава бях доста порядъчно момче. Така мислеше църквата, родителите ми и може би дори законът. — Поклати глава с шеговито съжаление. — Но срещнах това разпътно момиче. Видях я да играе Жулиета в Дъблин и зарязах всички велики перспективи пред себе си, за да положа сърцето си в краката й.

Мария изсумтя високомерно.

— Изобщо не му вярвай, Стивън. Истина е, че Томас има благороднически произход, но заложбите му щяха да го отведат единствено до бесилото. — Усмихна се многозначително на съпруга си. — Аз правех това, за което бях предопределена от съдбата. Той пък бе побеснял от желание да бъде актьор, затова използва ирландския си чар, за да ме убеди във вечната си преданост. В невинността си изобщо не предположих, че всъщност искаше съпруга от изтънчено старо театрално семейство като мен, която да го научи да играе.

— Тя е жена с труден характер — заяви тъжно Томас. — Държи ме под чехъл с уж меката си котешка лапичка.

Преди да успее да довърши, съпругата му плъзна длан по бедрото му по не особено благоприличен начин. Той се усмихна широко, прегърна я през раменете и я привлече към себе си.

В този момент се приближи Джесика.

— Не обръщай внимание на родителското тяло, Стивън — рече нехайно тя. — Те нямат чувство на приличие. Непрекъснато ме карат да се изчервявам заради тях.

Младият мъж се засмя; каква смяна на ролите между поколенията. Жалко, че неговите собствени родители не бяха изпитвали поне една десета от взаимната привързаност, която свързваше семейство Фицджералд.

В стомаха му започна бавно неприятно парене. Вече запознат с тънкостите на болестта, той се съмняваше, че тази вечер ще се разрази истински пристъп, но не желаеше да рискува. Изпразни чашата си и я остави встрани.

— Лягам си. Прекарах уморителен ден.

Изправи се, но се олюля и за малко не се строполи. По дяволите! Не беше пил чак толкова шампанско. Допря длан до главата си, която се пръскаше от болка, и се помоли да не се изложи пред всичките тези хора.

Розалинд се озова на секундата до него.

— Божичко, всички забравихме, че вчера отгоре ти се стовари тежко дърво. — Обви ръка около кръста му. — Ще ти помогна да се прибереш в стаята си.

Почти беше забравил за раната на главата, но тя бе удобно извинение. Подпрян на ръката на Розалинд, младият мъж прекоси стаята, като пожела лека нощ на всички.

Изпита облекчение, когато излязоха в прохладния коридор. Почувства се веднага по-добре, но не бързаше да пусне Розалинд. Тя беше прелестно мека, а височината й бе невероятно подходяща. До Луиза винаги се бе чувствал като великан.

Все така хванати за ръце, те изкачиха стълбите и тръгнаха към неговата стая. Щом застанаха пред вратата, младата жена вдигна поглед към лицето му; в тъмните й очи прочете загриженост.

— Ще се оправиш ли сам?

Той кимна.

— Само за момент ми се зави свят. Както каза сама, вчера върху главата ми се стовари тежък пън. А ми се струва, че оттогава измина много повече време.

Розалинд махна косата от раната му.

— Няма признаци на инфектиране. Въпреки това… може би е по-добре да не тръгваш утре. Не го прави, ако все още ти се вие свят.

Херцогът се възползва веднага от това извинение.

— Имаш право. Нужно ми е да си почина поне още един ден.

Беше време да се разделят. Никой обаче не понечи да го направи. Двамата се гледаха безмълвно. Той все още я бе обгърнал през кръста с едната си ръка и усещаше топлото й женствено присъствие. Искаше му се да погали копринените й коси, да целуне пълните устни, както бе направил предишната нощ, преди да се събуди и да открие, че Розалинд лежи до него…

Несъзнателно я привлече към себе си и я целуна. Тя въздъхна тихичко и обви ръце около врата му. Устните й имаха вкус на шампанско и подправки. Плъзна ръце към закръглените й бедра, а желанието му се превърна в истински огън. Тази прегръдка нямаше нищо общо с публичната целувка отпреди малко. Този път бе натежала от страст, интимна и както трябва.

Всъщност не.

Стивън вдигна глава; сега световъртежът изобщо не се дължеше на удара от дървото. Младата жена премигна насреща му със замаян поглед; той сигурно също гледаше така.

— Съжалявам — промълви с потрепващ глас той, шокиран и засрамен от липсата си на самоконтрол.

— Имаш ужасната способност да ме караш да забравям, че съм скромна и уважавана вдовица. — Розалинд свали ръце от врата му и отстъпи крачка назад. — Това говори много зле за мен, но целувката ми достави огромно удоволствие.

— На мен също. Не съм срещал по-неустоима жена, макар да не се гордея, че се поддадох на изкушението. Ти си не само прекрасна. Ти… ме вълнуваш.

Тя вдигна ръце към лицето му и прокара леко пръсти по изпъкналите му скули.

— Между нас съществува нещо по-специално, нали? Крехък цвят, който никога няма да донесе плод. Но това не намалява стойността му. — Докосна с почти недоловима милувка устните му. — В никакъв случай.

Обърна се и тръгна но коридора към своята стая, а високата й фигура се поклащаше съблазнително, нещо, за което самата Розалинд нямаше представа. Младият мъж я проследи с поглед с усещането, че чувства не само желание, а и нещо по-дълбоко.

Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не я последва.

Влезе в стаята си и затвори вратата, подпря гръб на нея и стисна юмруци. Наистина не беше лесно да си херцог. Ласкаеха го в лицето, но зад гърба го ругаеха. Винаги се бе чувствал отделен от човешкия род и имаше съвсем малко приятели.

Но тази нощ, макар и за няколко часа, бе част от приятелски настроена група, която го приемаше такъв, какъвто беше. Тяхната топлота го предпазваше като пухен юрган от студа на вечността.

Погледна към светлите завеси, полюшвани мързеливо от влизащия през отворения прозорец ветрец. Не беше предполагал колко силно копнее за човешко общуване, докато не бе го преживял тази вечер. Как да остави тези хора, които го караха да се чувства по-щастлив от когато и да било досега?

Ако ставаше дума само за Розалинд или само за топлата атмосфера в трупата, нямаше да му бъде толкова трудно да се върне в абатството. Но съчетанието бе опасно завладяващо. Трябваше да си тръгне. Не беше нормално, нито безопасно да искаш толкова много. Особено сега, когато времето му изтичаше.

Но като се замислеше, не виждаше реална причина да избързва с тръгването си. Все още бе достатъчно силен, за да крие болестта си. Съмняваше се, че някой от трупата би му казал да си върви, особено след като имаха полза от него. Да, щеше да остане още няколко дена. Може би седмица.

Когато взе това решение, го заля такова облекчение, че за малко не промени отново намерението си. Но, дявол да го вземе, дори осъденият на смърт имаше право на някакво удоволствие. Самодисциплината му щеше да му помогне да не се държи отново зле с Розалинд. Нямаше да пие шампанско и да остава насаме с нея.

Усетил известен вътрешен покой, младият мъж се съблече в тъмното и си легна. Но почти веднага си спомни съвсем ясно и отчетливо, как бе държал Розалинд в обятията си тук предишната нощ. Завъртя се на една страна, изпитващ физическа болка от чувството на празнота. Проклета да е болестта, която хвърляше черната си сянка върху всичко.

Затвори очи с ясното съзнание, че не се бе държал както трябва. Но щеше да носи сладкия спомен от целувката й до последния си ден.