Розата и херцога

Глава 14

Хейвърфорд беше по-скоро село, отколкото град, но трупата „Фицджералд“ винаги се бе радвала на много добра посещаемост тук, а странноприемницата „Грийн Ман“ беше чиста и уютна. Розалинд подреди вещите си в малката таванска стаичка. След малко слезе долу с намерението да пие чай. Насочи се към малкия салон и видя, че баща й разговаря със собственика, мистър Уилямсън. Томас се намръщи и й даде знак да се приближи.

— Уилямсън казва, че плевникът, който сме използвали винаги, изгорял неотдавна. Има две предложения за места, където можем да изнесем представлението. — Подаде й парче хартия, където бе написано как може да се стигне до тях. — Аз ще огледам едното, а ти — другото.

— Собствениците съгласни ли са да ни приемат?

— Да, мисис Джордан — отвърна ханджията. — Фермерът Браун и неговото семейство са заети с прибирането на реколтата, но харманът им е на разположение. Той каза просто да отидете и да огледате сами, тъй като всички са на полето.

Младата жена прегледа набързо указанията, като си напомни да остави безплатни билети за фермера и семейството му, дори да се спрат на другото предложение.

— Вземи Стивън, в случай че те нападне някое говедо, или каквото там обитава плевника — посъветва я шеговито баща й.

Тя кимна. Всяко извинение да бъде със Стивън вършеше работа. От четирите дни до пристигането на Саймън Кент бе останал само един. Утре актьорът щеше да се появи, а вдругиден Стивън щеше да си тръгне. Тази мисъл тежеше непрестанно на сърцето й.

Сложи на лицето си маската на привидна бодрост и се запъти към малкия салон, където Стивън даваше урок на малкия й брат.

— Мога ли да ти заема учителя, Брайън? Татко иска да огледаме един плевник.

— Вземай го — побърза да се съгласи момчето. — Нуждите на трупата са на първо място.

— Което означава, че не си си направил превода от латински — отвърна сухо херцогът. — Постарай се да свършиш тази работа, докато се върна.

Брайън въздъхна мъченически и се захвана с възложената му задача. Стивън се усмихна и разроши леко с пръсти косите му.

— Помисли си само как би могъл да използваш това страдалческо изражение, за да подобриш играта си на сцената.

Лицето на Брайън светна и той се опита да изобрази чрез средствата на пантомимата смъртна сцена, като се хвана за гърлото. Сестра му се засмя, дръпна Стивън за ръката и го изведе от малкия салон.

Запътиха се към главния вход на страноприемницата и тя забеляза, че изражението на спътника й стана сериозно.

— Чакай малко да пийна вода — помоли я той.

Влезе в пивницата и каза нещо на кръчмарката, която побърза да изпълни желанието му. Актрисата си помисли с не особено приятно чувство, че жените винаги изпълняваха с охота молбите на Стивън.

Присви очи, когато установи, че водата му трябваше, за и изпие някакво хапче.

— Не се ли чувстваш добре? — попита тя, щом той се върна.

Лицето му се изкриви, но той само сви рамене.

— Просто стомашно неразположение. — Нежеланието му да обсъжда тази тема беше толкова очевидно, че тя не настоя повече. Излязоха на слънчевата улица. Беше прекрасен ден, по-скоро есенен, отколкото ютен. Първите сухи листа се въртяха, носени от лекия ветрец.

Почти без да разговарят, те тръгнаха по главната улица, която скоро се вля в междуселски път. Целта им се намираше в покрайнините на селото. На почукването им не отговори никой; както бе казал Уилямсън, цялото семейство и прислугата бяха на полето, за да прибират реколтата.

Младата жена огледа двора, който бе затворен от три страни от потъмнели от времето тухлени постройки.

— Къде според теб може да се намира харманът?

— Вляво, струва ми се. До хамбара и срещу краварника.

Още едно доказателство, че той бе наясно с всичко, свързано с фермата. Влязоха в хармана през двойна порта, достатъчно висока, за да може да мине натоварена каруца.

Розалинд се въртеше бавно, като оглеждаше внимателно помещението. Стари чепати греди подпираха покрива, а през високите прозорци влизаше достатъчно светлина. В левия край се издигаше сеновал.

— Можем да играем под сеновала, но не виждам кое може да се използва за влизане на артистите.

— В ъгъла има врата към хамбара. Влизанията и излизанията могат да стават оттам.

Закрачиха насам-натам, като обсъждаха как би могло да се използва пространството. Най-сетне младата жена заяви:

— Мъничко е, но може да свърши работа, ако хамбарът на татко не е по-добър. — В този момент дочу тъничък писък и наклони глава на една страна. — Какво беше това?

— Вероятно мишка, хваната от бухал.

Писъкът се повтори.

— Идва от сеновала — рече младата жена. — Ще отида да видя.

Натам водеше грубовата подвижна стълба. Розалинд се заизкачва бавно и предпазливо по нея, като съзнаваше много добре, но не съжаляваше, че по този начин излага на показ глезените си. Стивън държа през цялото време стълбата, за да бъде по-стабилна, след което я последва.

Сеновалът беше слънчев и ухаеше на прясно сено. Ако беше дете, Розалинд с удоволствие щеше остане да си поиграе тук. Всъщност възрастните също можеха да играят тук, но на доста по-различна игра.

Писъкът прозвуча отново; всъщност този път се чу цял хор пискливи гласчета. Младата жена се вгледа внимателно и миг по-късно извика радостно:

— Гледай, котенца!

Прекоси сеновала и коленичи до вдлъбнатината, приютила четири пухкави пъстри котенца и тяхната застанала нащрек майка с тигрови шарки.

— Не се притеснявай, миличка — промълви Розалинд. — Няма да сторя нищо лошо на твоите бебчета. Може ли да подържа едно от тях?

Сладките приказки изглежда не се сториха особено убедителни на котката, но едно от мъничетата, в черно и оранжево, се насочи към гостенката, като с труд се придвижваше по сеното. Розалинд се засмя щастливо и постави длан на пътя му. То се намести веднага в нея.

— Виж, Стивън, не е ли прелестно? Голямо е точно колкото дланта ми.

Погали котенцето с показалеца си и бе възнаградена с едва чуто мъркане.

— Това е тя. Котките на кафяви, черни и жълти петна са винаги женски — обясни с напрегнат глас херцогът.

Тя вдигна глава, изненадана от тона му и видя, че изражението му също бе напрегнато.

— Ще те изчакам долу — заяви внезапно той.

Розалинд го проследи с изпълнен със съчувствие поглед, когато той се обърна и тръгна към стълбата. Направи две крачки и се олюля. После се хвана за корема и с болезнен стон се отпусна бавно върху сламата.

Младата жена остави котето и се спусна към него. Стивън се бе свил на топка, обвил ръце около тялото си, а по лицето му блестяха капки пот.

— Стивън, какво има? — извика ужасена тя.

Той поклати глава и опита да каже нещо, но не успя да изрече нито дума.

Тя разхлаби шалчето около врата му с треперещи ръце, за да му даде възможност да диша по-свободно. Кожата му беше студена и потна. Розалинд скочи на крака.

— Отивам да доведа лекар.

— Не! — изхърка той. — Ще се… оправя.

Тя обаче рядко бе виждала човек, който да изглежда толкова далеч от оправянето.

— Мога ли да направя нещо?

Херцогът затвори очи.

— Вода — промълви задъхано той. — Моля те!

Розалинд заслиза по стълбата. Къде ли беше кладенецът?

Ето го, в другия край на двора. Хукна натам. Пусна кофата и с треперещи ръце започна да навива макарата. Стори й се, че това отне цяла вечност.

На един пирон висеше голямо тенекиено канче. Напълни го с вода и се запъти към хармана. Искаше й се да тича, но трябваше да внимава, за да не разсипе течността.

Сега качването по стълбата бе значително по-трудно, но успя да се справи, разля съвсем малко вода. С огромно облекчение установи, че Стивън не бе свит вече на онази ужасяваща топка. Беше се изпънал и лежеше по гръб в сламата, притиснал едната си ръка към корема. Очите му бяха затворени, по измъченото му от болка лице се виждаше, че не е добре. Как не бе забелязала досега?

Коленичи до него и допря канчето до устните му.

— Ето. Пий.

Той вдигна глава и с едната си ръка подпря съда. В началото отпиваше на малки глътки, след това — на по-големи, докато изпразни канчето.

— Благодаря — промълви дрезгаво той.

— Да ти донеса ли още?

Херцогът поклати глава.

— Сега вече съм добре. Дай ми само… още една минутка. След това можем да тръгваме.

Внезапно обзета от влудяващ гняв, Розалинд извика:

— Лъжец. Забелязах и други признаци на болест, но ти все отричаше, а аз бях достатъчно глупава, за да приема твърденията ти. Трябваше да те замъкна по-рано на лекар. Какво ти е?

Стивън я погледна право в очите. В неговите зеленият цвят бе изчезнал, и те бяха станали бледи, безжизнено сиви. Настъпи продължително мълчание. Младата жена усети, че той обмисля с каква лъжа да я успокои.

Хвана студената му длан и я стисна силно, без да откъсва поглед от очите му, сякаш опитваше да му внуши да й каже истината. Най-накрая силите му изглежда се изчерпаха напълно; той зашепна, а думите сякаш излизаха против неговата воля:

— Нито ти, нито който и да било може да направи нещо.

Сърцето й като че ли спря да бие.

— Какво искаш да кажеш?

Клепачите му се затвориха.

— Аз умирам — произнесе едва чуто той.

Това бе възможно най-ужасната новина. Умира ли? Невъзможно. Та Стивън бе толкова силен, толкова жизнен. Толкова жив.

Но не можеше да се съмнява в думите му.

Розалинд притисна с ръка сърцето си. Болката, която го прониза, й показа колко го обича. Досега бе отричала, дори пред себе си, за да заглуши мъката от предстоящата раздяла.

Но тя бе невзрачна сянка пред ужаса, който я обзе в този момент. Бе наясно от самото начало, че в крайна сметка той ще се върне при своето семейство и приятели. Тайно се бе надявала, че ще се сеща с добри чувства за нея от време на време. Искрено му желаеше да бъде щастлив. Не да лежи в студената земя.

Толкова неща й се изясниха изведнъж. Мрака, който бе усещала в него. Дистанцията, която поддържаше неизменно, когато страстта и духовната хармония ги привличаха един към друг. Настоятелността му да не остава в трупата. Отслабването и появилите се по лицето му бръчици.

Умът й препускаше. На всяка цена трябваше да му спести собствената си мъка. Съсредоточена в усилието да го говори невъзмутимо, Розалинд изрече:

— Не съм съгласна. Твоята смърт би била ужасно разхищение.

Очите му се отвориха; зениците му бяха разширени. Може би в изпитото хапче имаше опиум и това даваше пояснение защо най-сетне бе разкрил така грижливо пазената си тайна.

— Аз също мисля, че е разхищение. — Устните му се изкривиха в иронична усмивка. — Но така или иначе всички трябва да умрем един ден. Аз просто ще го направя по-рано от очакваното.

Едно бе да знаеш, че смъртта е неизбежна за всички. И съвсем друго да погледнеш през масата и да установиш, че Жътварката бе дошла на чай. Розалинд опита да си представи как би се чувствала, ако знаеше, че я очаква близък край, но не успя. Стисна още по-силно ръката му.

— Затова ли бягаше от досегашния си начин на живот?

Стивън кимна уморено.

— След като чух диагнозата на лекаря, изпитах неустоимо желание да се измъкна, докато успея да приема новината.

— Докторите грешат.

Бръчките на лицето му станаха по-дълбоки.

— Така е, но тялото не лъже. Усещам как болестта напредва с всеки изминал ден. Просто е въпрос на време… и то не много.

Каква е твоята болест?

— Лекарят я нарече тумор на стомаха и черния дроб.

— А аз си мислех, че просто си излязъл да си починеш от трудния си брак — промълви младата жена. Още не можеше да повярва, че бе толкова непроницателна.

— Вдовец съм. — Погледът му се премести към дървената греда над главите им. — Луиза умря преди малко повече от година.

Безжизненият му тон говореше, че я бе обичал много.

— Каква беше тя? — попита тихо Розалинд.

Той помълча, търсейки подходящата дума.

— Красива — отвърна най-сетне. — Винаги съвършена дама.

Никой никога не би нарекъл Розалинд дама, а и съвсем не беше съвършена. Но Стивън я желаеше. Тя имаше властта да подари и на двама им няколко кратки радостни мига.

Трябваше да използва точния тон, иначе той щеше да се барикадира отново зад непробиваемата си броня. След кратък размисъл младата жена заяви:

— Сега ми става ясно, защо се държа на разстояние от мен. Страхувал си се да не изпадна в истерия, като науча за болестта ти.

Стивън отвори рязко очи и впи поглед в лицето й. Устните му се изкривиха в усмивка.

— Не бих използвал точно тези думи, но иначе е горе-долу вярно.

— Какъв горд и глупав човек си само.

Тя се приведе и целуна студените му устни с надеждата, че не е прекалено изтощен от пристъпа и ще почувства желание. Повдигна глава само на сантиметър и промълви:

— Аз нямам склонност към истерии. — Опитваше да не допусне мъката си до повърхността и дори успя да се усмихне шеговито. — След като си тръгваш утре, бих искала да се сбогуваме по незабравим начин.

Настъпи мълчание, през което той я съзерцаваше напрегнато. Зелените тонове се бяха върнали в очите му. Беше толкова тихо, че Розалинд чуваше как котката ближе малките си.

И тогава Стивън обви с ръце кръста й и я притегли, за да я целуне отново. Устните му станаха все по-настойчиви и тяхната страст я изгаряше.

Привличането помежду им бе много силно още от първия миг, независимо че се опитваха да го отричат. Но направеното разкритие събори издиганите с такава мъка бариери. Всичко бе водило към този момент — всяко докосване, всеки хвърлен скришом поглед, всяка сценична и всяка истинска целувка бяха прибавяли по нова съчка в огъня. Тя бе хвърлила в него запалената клечка кибрит и двамата бяха на път да изгорят.

Целуваха се до задъхване. Херцогът я обхвана в силните си ръце се озова отгоре й, като я притисна с тялото си в мекото ухаещо сено.

— Искам да те любя, Розалинд — прошепна дрезгаво той. — Ако имаш някакви съмнения, кажи ги още сега.

Навлизащата през прозорците слънчева светлина образуваше ореол около широките му рамене и кестеняви коси. Като на ангел?

Като на любим. Младата жена повдигна ръка и погали бузата му с дланта си.

— Нямам никакви съмнения, Стивън. Само съжаления, че не го направихме по-рано.

Усещането му за външния свят се възвърна постепенно. Вече не се питаше дали е способен да изпитва страст. Не беше предполагал, че желанието може да бъде толкова диво, толкова необуздано. Щеше да изпитва срам от безумието си, ако тя не бе споделила лудостта и удовлетворението му.

За първи път разбираше защо наричаха секса „малката смърт“, Той бе унищожен, но беше все още жив, увиснал в някакво странно измерение на времето, където нямаше нито минало, нито бъдеще, само вечно настояще. И никога не се бе чувствал по-жив. Усещаше почти с болезнена яснота ухаещата мекота на сеното, трескавите удари на сърцето си, тялото на Розалинд.

Завъртя се на гръб, като я повлече със себе си, и я притисна към гърдите си. Дъхът й гъделичкаше врата му, а кожата й имаше солен вкус, когато я целуна по слепоочието. Дрехите и крайниците им бяха сплетени.

Внезапно си спомни съвсем живо съня в нощта след спасяването на Брайън. Беше преследвал една смееща се Розалинд сред огряна от слънцето поляна, осеяна с есенни цветя. Когато я бе настигнал, тя се бе отдала в обятията му със страст, която не отстъпваше на неговата собствена. После се бяха свлекли на земята и се бяха любили безпаметно.

Днес този сън се бе превърнал в действителност и единствено съжаляваше, че всичко бе свършило така бързо. С горчива ирония си даде сметка, че бе открил прекалено късно страстта.

Не, не прекалено късно. Той не можеше, и нямаше да я пусне да си отиде.

Беше направил всичко, зависещо от него, за да запази самообладание, да й се възхищава, без да допуска нещата да се задълбочат. Беше опитал да бъде почтен и да не й причини болка.

По дяволите почтеността. Той я желаеше и безскрупулната кръв на рода Кениън казваше, че трябва да я има дотогава, докато все още диша.

Осъзна, че цената щеше да бъде висока. Щеше да му струва гордостта, защото нямаше как да скрие нарастващата си слабост. Невероятното удоволствие, което бяха изживели току-що, нямаше да ги съпътства до края. Колкото и силна да бе свързващата ги страст, щеше да дойде ден, когато нямаше да бъде в състояние да я люби, и този момент щеше да бъде безкрайно горчив. Желанието му да я има щеше да нараства все повече и повече заедно със слабостта, и това бе най-горчивата мисъл от всички.

Но си заслужаваше да бъде с нея, дори на такава цена. Несъзнателно се бе отнасял с нея като с парниково цвете, като с крехък цвят, неспособен да понесе и най-лекия ветрец. Както се държеше с Луиза. Но Розалинд беше силна. Беше оцеляла на мръсната крайбрежна улица, макар и съвсем мъничка. Беше се приспособила към нелекия живот на пътуващия театър, беше се превърнала в душа и сърце на своето семейство и на трупата. Нейната мъдрост, здрав разум и жизненост й бяха помогнали да преживее не едно изпитание. И за щастие малоумният й съпруг я бе излекувал от романтичните илюзии.

Сега двамата бяха свързани от приятелство и страст. Това бе достатъчно. Макар да не го обичаше, може би за нея нямаше да бъде кой знае какво бреме да сподели живота и леглото му в продължение на няколко седмици. Наградата щеше да бъде сигурност за нейното семейство.

Погали я нежно по влажната от пот коса, докато обмисляше откъде да започне. Не искаше да пропусне нещо, тъй като нямаше време за ухажване.

Най-сетне реши, че най-добре би било да я попита. Тя беше достатъчно интелигентна, за да оцени предимствата на предложението му. И може би с достатъчно добро сърце, за да остане при него от съжаление…

Младият мъж трепна при тази мисъл, но разбра, че би приел дори съжалението, стига да не я изгуби.

— Розалинд — прошепна той.

Тя отвори очи и го погледна със замечтана усмивка.

— Да?

Стивън усети, че се разтапя. Напомни си да не се отклонява и обяви хладно:

— Имам едно предложение. Би ли се омъжила за мен?