Розата и херцога

Глава 17

— Стой мирно, Роза, или на сватбата си ще отидеш с наполовина разпуснати коси — рече заплашително Джесика.

Младата жена замръзна послушно на стола, сплете длани и ги отпусна в скута си. Все още не можеше да повярва, че ще се жени. Нямаше представа как Стивън бе успял да се сдобие със специално разрешение от Лондон. Тъй като то уточняваше, че церемонията може да се извърши на всяко удобно място и по всяко удобно време, Мария бе предложила, ако времето е хубаво, да използват една красива полянка в гората край Бери Сейнт Джеймс, последната спирка на трупата.

Беше слънчев есенен ден и след час Розалинд щеше да бъде омъжена жена.

Джесика вдигна светлокестенявите коси на сестра си в елегантен кок и закрепи внимателно в него малки бронзови хризантеми.

— Изглеждаш великолепно. Ще можеш ли да се опазиш, докато отида да се облека?

— Мисля, че ще се справя — отговори с лека усмивка Розалинд. — Все пак вече имам опит в тази работа.

— Да. Но тогава не изглеждаше така зашеметена — заяви искрено сестра й, преди да излезе от стаята.

Младата жена се облегна назад с въздишка, благодарна за няколкоминутния отдих. Това наистина бе вторият й брак, но не означаваше, че изпитва по-малко напрежение.

Колко по-различно бе всичко на първата й сватба.

Тогава тя бе изпълнена с мечти и вълнение, водена по вече от младежка страст, отколкото от любов към Чарли Джордан. Беше още момиче. Сега бе жена и това, което изпитваше към Стивън, бе много по-дълбоко от чувствата, на които бе способна преди.

А и този път знаеше какво я очаква в брачното легло. Лицето й пламна при тази мисъл. Не беше им се удала друга възможност да останат насаме след онзи вълшебен час в сеновала. Смешно бе отчаяното й желание, след като оттогава бяха минали само четири дни. Слава Богу, само след няколко часа щяха да бъдат заедно. Законно.

На вратата се почука.

— Ще се сгромолясат ли небесата, ако вляза? — дочу тя гласа на своя годеник.

Младата жена се изправи и отиде да отвори.

— Колко се радвам да те видя! — възкликна с огромно облекчение тя. — Трябваше да избягаме в Гретна Грийн3. Как е възможно една майка и сестра да създадат такъв невероятен хаос само за четири дни?

Херцогът се засмя, постави някаква дървена кутия на масата и привлече своята бъдеща съпруга в обятията си.

— Аз пък се радвам. Ти заслужаваш това да бъде специален ден. — Отстъпи назад, поставил длани върху раменете й. — Наистина видът ти е прекрасен, Розалинд — промълви той. — Аз съм един невероятен щастливец.

Роклята на Офелия изглеждаше доста добре. Младата жена измери с поглед бъдещия си съпруг. Той се беше сдобил с нови дрехи, един Бог знае как. Макар да бе малко слаб, великолепния костюм представяше във възможно най-добра светлина високата му фигура с широки рамене.

— Имаш толкова изтънчен вид, че почти ме е страх да се омъжа за теб.

И това бе само отчасти шега.

— Съществуват някои основателни причини да не се омъжиш за мен, но сред тях не е изтънченият ми вид. — Стивън се поколеба, преди да продължи: — Дойдох да те предупредя, за да не се изненадаш по време на церемонията. Фамилното ми име всъщност е Кениън, не Аш.

Розалинд премигна.

— Защо тогава използваше името Аш?

Той се усмихна криво.

— Не си разбрала правилно думите, които съм казал в полусъзнание. Но после реших да се възползвам от грешката; беше удобен начин да изчезна за няколко дни.

Това можеше да го разбере.

— А все още ли се казваш Стивън? — попита предпазливо тя.

— За щастие съм кръстен Стивън Едуард Кениън. — Приведе се и я целуна.

— Мисис Стивън Кениън. Звучи добре.

Отпусна се в прегръдката му с въздишка на удоволствие. Щеше да опита поне днес да потисне мисълта за това, колко малко време им оставаше. Тя обаче бе непрекъснато в съзнанието й. Младата жена изопна инстинктивно рамене.

Херцогът погали врата й под вдигнатите нагоре коси и този жест предизвика тръпки по цялото й тяло.

— Трябва да ти кажа още нещо.

Тя вдигна глава и го погледна през полуотворените си клепачи.

— Вие сте пълен с изненади, мистър Кениън. Да не би да се каниш да разкриеш, че си разбойник, избягал от затвора Нюгейт?

Стивън се усмихна леко.

— Почти толкова лошо е.

Преди да успее да продължи, от кутията, която бе донесъл, се чу някакво писукане. Младата жена погледна натам и видя, че сандъчето имаше месингова дръжка за носене и двайсетина дупки.

— Какво, за Бога…

— Сватбеният ти подарък.

Вдигна капака. Вътре имаше пухкаво одеялце, малък поднос с пясък… и пъстрото котенце от сеновала. То се надигна на задните си лапички и заби ноктите си в дървената преграда на кутията, а огромните му зелени очи бяха пълни с любопитство.

— В началото ми беше трудно да реша дали да бъдат диаманти или безценно коте от плевник — обясни той. Но тъй като съм от стиснатите, в крайна сметка се спрях на котето.

— О, Стивън! — Очарована, младата жена взе животинчето. Муцунката му бе най-вече черна, с ярко открояващо се оранжево петно на челото и бяла линия на брадичката. Остави го да се покатери на рамото й, без да обръща внимание на дирята от черни косми, която остави по белия плат. Впери блеснал поглед в бъдещия си съпруг. — Този подарък е по-хубав от всички диаманти на света.

Херцогът докосна нежно бузата й.

— Радвам се, че съм ти доставил удоволствие.

Сърцето й се сви болезнено при мисълта, че една от причините Стивън да избере котенцето, бе да й достави някакъв източник на утеха през идващите трудни месеци. Беше толкова добър, И достоен за любов.

Сведе очи, за да не му позволи да види обзелите я чувства, взе животинчето от рамото си и го постави на леглото. То подскочи върху кувертюрата, вирнало във въздуха късата си пухкава опашка.

Вратата се отвори. Влезе Мария, величествена в синята рокля, която носеше, когато изпълняваше ролята на кралица. Алоишъс пристъпваше кротко до нея. Но щом подуши котенцето, ушите му щръкнаха възбудено. Озова се до леглото само с един скок и завря нос в животинчето.

— Да не си посмял! — извика Розалинд и се спусна натам; не искаше новото й приятелче да бъде погълнато пред очите й.

Стивън също се хвърли към леглото, но се оказа, че защитата им не бе необходима. Котенцето вдигна очички без капчица страх към надвисналата кучешка глава и зяпналата задъхана паст, повдигна лапичка и удари закачливо Алоишъс по носа.

Хрътката излая и подскочи. Котенцето направи две стъпки напред и се взря в него с неумолимостта на сибирски тигър. Настана продължително, напрегнато мълчание, прекъсвано единствено от котешкото съскане. Нервите на Алоишъс не издържаха. Той се скри зад Мария.

— Какво става тук, за Бога? Бедният Алоишъс може би никога няма да се възстанови от преживяното унижение — изсмя се тя.

Дъщеря й взе новия си любимец и го почеса по главичката.

— Поршия е сватбеният ми подарък от Стивън.

— Поршия ли? — попита развеселено херцогът.

— Добро име за котка — постанови Мария и се завъртя с величието на лейди Макбет. — Но ти, предател такъв, си голям грешник! Никога ли не си чувал, че не е на хубаво, ако младоженецът види булката си преди сватбата?

— Исках да поговоря с нея — отвърна меко той.

— Ще можеш да го правиш цял живот отсега нататък — заяви твърдо бъдещата му тъща, докато го отпращаше навън. — Хайде, излизай.

Стивън хвърли печален поглед към своята любима и се оттегли, победен. Розалинд се почуди какво друго бе искал да й каже. После сви рамене. Това можеше да почака. В сравнение с мрачната истина за болестта му, всичко друго беше незначително. Какво значение има, че името му не е Аш, а Кениън?

— Чакай да те огледам — рече майка й. Обиколи я, вперила в нея критичен поглед, и най-сетне кимна одобрително: — Изглеждаш така, както би трябвало да изглежда една булка, скъпа.

— Малко попрезряла.

— Красотата няма възраст.

Мария се намести на леглото. Поршия побърза да се приближи и да се отърка в ръката й, за да привлече вниманието й. И явно успя, защото актрисата започна да я гали.

— Всички беззащитни малки създания идват доверчиво при теб — промълви младата жена. — Аз направих същото.

— Струва ми се, че откакто с Томас те намерихме сред онази ужасяваща мръсотия, е минал само ден — отвърна с носталгична усмивка майка й. — Как се превърна толкова бързо в жена?

— О, мамо. — Със сълзи в очите, Розалинд я прегърна. — Не мога да си представя какъв щеше да бъде животът ми, ако не бяхте вие с татко. Дадохте ми толкова много и продължавате да давате. Не бих могла никога да ви се отплатя.

— Най-доброто, което сме сторили в живота си, бе че те взехме. — Мария хвана ръката на дъщеря си и я стисна. Понякога си мисля, че постъпихме правилно, като не се присъединихме към нито един от известните театри. Може би успехът щеше да донесе много изкушения и за двама ни. И със сигурност щеше да се отрази зле върху семейството. А семейството все пак е най-важното нещо в живота. — Усмихна се. — Не че бих имала нещо против да играя „Изабела“ в „Ковънт Гардън“, докато Сара Сидънс изпълнява същата роля в „Дръри Лейн“. Не смятам, че моята публика щеше да си тръгне с усещането, че не е получила каквото е искала.

— Ти щеше да бъдеш по-добра от Сара Сидънс, мамо — заяви убедено Розалинд.

— Може би, а може би — не. — Майка й сви рамене. — Няма значение, че така и нямах шанса да играя пред голяма аудитория. Изпълнявах всичките си роли както трябва и това е достатъчно. — Допря нос в муцунката на Поршия. — Имаме няколко минути. Да започна ли майчинските напътствия за живота и любовта?

Розалинд се засмя.

— Мисля, че повечето от тях са ми известни, мамо. Все пак съм била женена в продължение на три години. — Намръщи се като видя, че майка й си избърса очите. — Какво има? Нямаш нищо против, че се женя за Стивън, нали? Мислех, че го харесваш.

— Харесвам го, и то много. Той е чудесен човек. — Мария извади носна кърпичка. — Само че от днес нататък животът ни вече никога няма да бъде същият. Ти не ни напусна, когато се омъжи за Чарлз, но Стивън ще те отведе в друг свят. Скоро ще настъпят и други промени. Забелязала си как се гледат Джесика и Саймън Кент. Не след дълго и те ще се запътят към олтара, особено ако баща ти ги хване да се целуват на сандъка с костюмите. Със сигурност ще отидат в някоя по-известна трупа. Така ще останем само с Брайън.

Младата жена опита да преглътне заседналата в гърлото й буца.

— Ако… ако, да пази Господ, нещо се случи със Стивън, ще ми позволите да се върна при вас, нали?

— Разбира се, но загубата на съпруга ти не е тема за разговор на сватбения ти ден — възкликна скандализирана Мария.

Тази забележка показа на Розалинд колко разумно бе постъпила, като бе скрила от родителите си болестта на Стивън. Щеше да има предостатъчно време по-късно, когато се върне при тях. С Джесика не бяха говорили повече по този въпрос, макар от време на време да я виждаше как наблюдава тъжно сестра си и нейния бъдещ съпруг.

Достатъчно. Младата жена се изправи и взе букета. Той бе аранжиран от есенни цветя в златни, оранжеви и кехлибарени цветове.

— Време е, мамо.

Докато слизаха по стълбите, си спомни как съвсем неотдавна Стивън й бе казал сериозно: „Време е, Розалинд.“ Времето беше нейният враг.

Стивън крачеше напрегнато напред-назад около слънчевата поляна, където щеше да се състои церемонията. Обстановката бе превъзходна за сватба — дърветата бяха на върха на есенното си великолепие. Цялата трупа, освен булката и нейните придружители, вече беше се събрала тук. Очевидно не само Розалинд бе бръкнала в сандъка с костюмите, за да изглежда по-добре за тържествения случай.

Присъстваха също и неколцина граждани на Бери Сейнт Джеймс, станали приятели на семейството през годините. Тук бе и влюбения в театъра дребен земевладелец, чиято собственост беше поляната. Докато музикантите на трупата свиреха Хендел, гостите се навъртаха нетърпеливо покрай отрупаните маси. Стивън бе поръчал бюфет на открито, а местният ханджия бе доставил внушително количество студено месо, готови блюда и печащия се в момента говежди бут. Старата Нан дежуреше край храната и сполучливо имитираше Шекспировска вещица, когато някой опиташе да си хапне предварително.

Херцогът крачеше напред-назад и се молеше на Господ, в когото не вярваше, да не го сполети някой от болезнените пристъпи. На днешния ден искаше всичко да бъде съвършено.

Джеремайя Джоунс, който щеше да му бъде кум, рече успокоително:

— Ще издълбаеш канал в тревата, Стивън. Не се страхувай, Роза ще дойде. Джейн Ландърс и Мери Кент ще се справят добре с ролите, но тя наистина ще ни липсва като сценичен директор. През следващите няколко седмици представленията ни ще бъдат хаотични.

Но дали Роза наистина щеше да дойде? Може би в последния момент бе променила решението си. Херцогът все още не можеше да разбере защо се бе съгласила да се омъжи за него. Определено не заради финансовата сигурност, която й бе предложил, тъй като никой от семейство Фицджералд не се вълнуваше особено от парите. Вероятно го бе приела от съжаление.

„Господи, ако е вярно, не позволявай съжалението й да се изчерпи точно сега.“ И продължи да крачи.

Тогава музиката престана. Обърна се и видя, че булката и нейните придружители бяха пристигнали в другия край на поляната. Розалинд беше толкова красива, че усети болка, докато я гледаше. Роклята на Офелия бе много елегантна; коприната с цвят на слонова кост падаше на земята на разкошни гънки. Простотата отиваше на младата жена, както й отиваха и бронзовите цветя в косите. Тя беше далеч по-привлекателна от всичките Офелии, които бе виждал някога на сцената. Но докато любимата на Хамлет бе слабо същество, Розалинд излъчваше топла, женствена сила.

Стивън зае мястото си до олтара, придружен от Джеремайя. Музикантите засвириха тържествен марш. Булката тръгна грациозно по тревата, съпроводена от баща си и Брайън от едната страна, и Мария и Джесика — от другата. Цялото семейство Фицджералд щеше да я предаде на младоженеца.

Гърлото на херцога се сви. Нямаше право да я откъсва от семейството, което обичаше… но не бе в състояние да съжалява заради собствения си егоизъм.

Когато семейство Фицджералд стигна до него, Томас заяви с шепот, но обиграният му глас достигна до всяко кътче:

— Грижи се добре за нея, момко, в противен случай ще се каеш горчиво.

— Ще се постарая, сър.

Усмихнат, пое ръката на Розалинд. Това бе най-необичайната венчавка, която бе виждал. И най-хубавата.

В отговор тя стисна здраво ръката му. Тъмните й очи блестяха. Трябваше да впрегне всичката си воля, за да не започне да я целува веднага. Двамата се обърнаха към викария, а семейството й се оттегли и се присъедини към останалите гости.

С дълбок глас, който можеше да се сравни с тембъра на Томас Фицджералд, викарият започна брачната церемония. Стивън прозря за първи път смисъла на познатите слова, може би защото първата му женитба не бе по негов избор.

Присъстващите се размърдаха озадачено, когато викарият произнесе името Кениън, но никой не реагира. Трудният момент за Стивън дойде, когато духовникът произнесе за първи път „…докато смъртта ви раздели“.

Погледът на младата жена политна неволно към лицето на нейния любим и той видя отражение на собствените си чувства.

— Да — изрече твърдо той.

Стисна ръката й и тя му се усмихна смутено. Когато дойде нейният ред, тя заяви с ясен, трениран за сцената глас, в който нямаше и сянка на съмнение:

— Да.

Джеремайя извади пръстена със замах, който показваше, че умее да извлече най-доброто от себе си, когато е на сцената. Стивън го постави на пръста на своята съпруга и каза сериозно:

— С този пръстен се венчавам за теб, с тялото си ще те боготворя и с всичките си земни блага ще те даря.

Розалинд се усмихна, без да погледне към пръстена. Херцогът се запита кога ли щеше да забележи, че венчалната й халка е украсена с малки, прекрасни диаманти, все пак искаше да й подари и диаманти, и котенце. Искаше да й даде всичко, което можеше, в замяна на великолепния подарък, който му правеше тя, като му отдаваше самата себе си.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга.

Церемонията приключи и Стивън можеше да целуне сияещата си булка. Устните им се докоснаха за секунда, но той я притисна в обятията си и усети ударите на сърца то й. Розалинд. Неговата съпруга. Неговата съвършена роза.

Всички ги заобиколиха, за да им пожелаят щастие; мъжете потупваха херцога по гърба и се ръкуваха с него, прегръщаха и целуваха булката. Неофициалната обстановка правеше атмосферата задушевна.

Когато възбудата се поуталожи, Стивън притисна към себе си новата си съпруга.

— Дойде ли време за сватбената гощавка?

Томас му хвърли странен, подозрителен поглед.

— Един момент. Викарият каза, че името ти е Кениън.

— Стивън ми съобщи за това тази сутрин. — Младата жена погледна с обич своя съпруг. — Разбрала съм неправилно името му първия път, когато ми го каза, а той е такъв джентълмен, че никога не ме поправи.

Неколцина се изсмяха, но Томас се намръщи още по вече.

— Всичко това ми се струва доста нередно. — Внезапно очите му се разшириха от изненада. — Кениън. Аш, Ашбъртън. Името на херцог Ашбъртън не е ли Стивън Кениън?

Стивън си каза, че трябва непременно да запази присъствие на духа. Той самият предпочиташе да поднеса тази новина по друг начин, но Мария го бе прекъснала, когато бе опитал да я съобщи на Розалинд.

Сведе поглед към своята съпруга и притисна ръка около кръста й.

— Да. А името на херцогиня Ашбъртън е Розалинд Фицджералд Кениън.